Frank Rinehart (1861-1928)

Франк Райнхарт (1861-1928) е един от най-известните фотографи на американски индаинци. Творбите му са считани за "класика" и оставят трайна следа в историята на това изкуство.

Можете да разгледате част от красивите индиански портрети тук: Галерия

iktsuarpok - Inuit word

Раздразнението, което изпитва чакащият човек е много добре капсулирано в една инуитската/ескимоска дума - iktsuarpok „да излизаш навън през чести интервали от време, за да видиш дали някой идва“

Koyaanisqatsi - a Hopi word

Koyaanisqatsi [koy-on-iss-KOT-see] Много красива и смислонатоварена дума от езика на племето хопи (юто-ацтекската езикова група), която в личен план се използва за обозначаване на човек, който води „луд, завихрен живот“ , а в по-общия си смисъл означава „живот извън баланс” и касае настоящата епоха. Според космологията на племето хопи, населяващо югозападните земи на САЩ, настоящият свят се възприема за Четвъртия по ред. Предишните три били разрушени заради действията на човешките същества, които се отклонили от свещените пътеки, завещани им от Твореца. Настоящият свят, както и предишните, те описват именно с думата Koyaanisqatsi (Коянискатси).

Песента от Dakota 38

Песента, изпята от 38-те индианци дакота, осъдени на смърт и екзекутирани на 26 декември, 1862 година в Минесота след последната въоръжена съпротива срещу американското правителство. Това е най-масовата публична екзекуция в американската история.

 Wakantanka taku 

nitawa tankaya qaota; 

 mahpiya kin eyahnake ca,

 makakin he duowanca. 

 Mniowanca sbeya wanke cin, hena ovakihi.

Безбройни и велики са делата ти, о Велико Тайнство. 

Създател си ти на земята и небето 

с ръцете си си опъскал небето със звезди

с пръстите си си ширнал планините и равнините

Te Ata (2016 movie) - trailer

Филмът Te Ata от 2016 разказва историята на Мери Томпсън Фишър, жена от племето чикасо, която разбива културните бариери пред себе си, за да се превърне в една от най-големите индиански знаменитости на всички времена. Главната роля се изпълнява от красивата К'Орианка Килчер, позната ни от "Новия свят" с Колин Фарел и "Принцеса Каюлани".

Макеч - жива бижутерия (Maquech jewelery)

Maquech или "живите, ходещи бижута" на маите. Живи насекоми, декорирани със злато и полускъпоценни камъни, които се носят като брошка върху ризата, ревера, дамската рокля или чантичка. Дам, древна маянска традиция, пък и не само - имало я в древен Египет, а и в Мадагаскар (с гигантски хлебарки при това).

Колкото и ужасно да звучи, зад цялото това чудо стои една красива легенда за неосъществената любов между маянски принц и принцеса. Та принцесата толкова много обичала своята изгора, че отказала да яде и да пие, предпочитайки смъртта пред това да не бъде с любимия си. Тогава един маянски шаман се впечатлил от любовта й и я превърнал в бръмбъра "макеч", така че да може да прекара остатъка от живота си като брошка на гърдите на своя възлюбен. Ех, само какви любови е имало по света, значи!

И така днес всеки гост на Мерида, Мексико, може да се докосне до тая вечна плам, като си закупи една жива брошка макеч само за 200 песос.

А ето тук можете да видите как мърдат сладко сладко: Youtube

Lakota woman - full movie

Lakota Woman- Siege at Wounded Knee from Indigenous RPTV on Vimeo.

Bury my heart at Wounded Knee - movie

BURY MY HEART AT WOUNDED KNEE FULL MOVIE from Indigenous RPTV on Vimeo.

Уахини - историята на едно индианско момиче (Wahenee - an Indian girl's story)

“Сега съм една стара жена. Бизоните и черноопашатите елени вече ги няма. Почти си е отишъл и нашият традиционен индиански живот. На моменти дори ми е трудно да повярвам, че въобще някога съм живяла по стария начин. Моят малък син порасна в училището на белите хора. Той може да чете книги, има ферма и притежава добитък. Днес синът ми е един от водачите на нашия народ хидатса и помага на хората да се учат как да следват пътищата на белия човек. Моят син е добър към мен. Вече не живеем в земен дом, а в къща с комин, и съпругата на сина ми готви на печка. Ала аз не мога да забравя нашия някогашен живот. Често през лятото ставам призори и незабелязана от никого отивам в царевичните ниви. Взимам със себе си старата мотика и докато прекопавам царевицата, й пея, както правехме в годините на моята младост. Днес вече никой не си прави труда да учи тези песни, нито пък да пее на царевицата. Понякога вечер сядам на брега на Мисури и гледам голямата река. Слънцето слиза към хоризонта и над водата се спуска здрач. В сенките на полумрака като че ли отново виждам нашето индианско село с извиващия се над домовете от пръст дим, а в бученето на реката чувам виковете на воините и смеха на децата така, сякаш онези времена са се върнали. Ала всичко това са просто мечтанията на една старица. В следващия миг отново съзирам само сенки и чувам единствено рева на водите… и очите ми се напълват със сълзи. Нашият стар индиански начин на живот си е отишъл завинаги.” Епилогът на “Уахини – историята на едно индианско момиче, разказана от самата нея на Гилбърт Л. Уилсън“, 1927 г.

 Превод: Любомир Кюмюрджиев източник:

https://our7thdirection.wordpress.com

Paintings of Dave Hasler

Ryan Pancoast's art

Alone yet not alone - линк за гледане

Ето от този линк можете да гледате един сравнително нов филм Alone yet not Alone

http://123movies.cz/film/alone-yet-not-alone-9441/watching.html

Заслужава си да се гледа заради ей такива актьори като Рон Пинсън в ролята си на делауерския вожд Selinquaw, но като цяло не ми допадна особенно поради следните причини:

Ново издание на Винету

Какво бихте правили, ако сте в затвора и имате цялото време на света да четете книги за историята на САЩ и за коренното население на Северна Америка? Този въпрос не е мъчил дълго германския писател Карл Май, който използва времето за излежаване на присъди за дребни престъпления, за да напише някои от легендарните си произведения. „Винету” е точно един от тези романи, а сега, с новото му издание, ще се насладим на отличния превод на Веселин Радков и впечатляващата нова, „винтидж” корица на Дамян Дамянов.
Карл Май е роден в многодетно семейство и като дете живее в недоимък. Именно това му докарва няколко присъди за кражба с общо време на излежаване 7 години и половина. Времето в затвора обаче помага на Карл Май да канализира енергията и таланта си в нещо градивно – писането. Книгата, която донася на германеца европейска слава, е „Винету” – приключенски роман за приятелството между мъдрия вожд на апачите Винету и неговия кръвен брат, благородния германец Олд Шетърхенд – Поразяващата ръка. Следват десетки книги с проза, лирика, драматургия, а с годините Май се превръща не просто в любимец на европейските читатели, но и на личности като Херман Хесе, Айнщайн и Хелмут Кол. Още по-изненадващото е, че „Винету” е сред фаворитите на Хитлер и е от малкото книги, които не са изгорени по време на литературните му чистки. Смята се дори, че въпреки расовата проблематика на романа, Карл Май всъщност вгражда архетипни германски характеристики в героите си и именно това спечелва симпатията на фюрера. 

Ще излиза нова версия на Винету (Winnetou - Der Mythos lebt)

Не много обещаваща ще да е, ако съдим по неавтентичното облекло на индианците

Pawnee men - Andre Ebbers

Десетки ранени при протестите в Северна Дакота

Полицейските сили в Северна Дакота са използвали сълзотворен газ и водни оръдия срещу протестиращите против изграждането на петролопровода Dakota Access, в резултат на което са ранени над сто души, съобщава Guardian.

Протестиращите също така съобщават, че срещу тях са били използвани гумени куршуми и шокови гранати. Сблъсъците с полицията са се развили на мост, намираш се в близост до един от лагерите, издигнат от местни индианци, еколози и социални активисти, настояващи за спиране на противоречивия проект.

„Атакуваха ги с водни оръдия, а температурата навън е минус 5 градуса. Протестиращите бяха приклещени и атакувани с палки, гумени куршуми и лютив спрей”, съобщава ЛаДонна Алард, член на сиукското племе, обитаващо резервата „Стендинг Рок”.

За протестите в Северна Дакота - видео (Norhtern Dakota protests

Paintings of Joe Beeler (1931-2006)

Paintings of Chauncey Homer

Brothers in arms

Battle of Fallen Timbers - Peter Dennis

The Battle of Fallen Timbers -  20 август, 1794. Около 350 уаяндот и канадски доброволци се опитват да разбият левия фланг на американците, състоящ се от 550 спешили се кентъкски кавалеристи. В конкретната ситуация уаяндотски воин се притичва към вожда Тархе, за да му съобщи, че ги обграждат още американски драгуни. Тархе, облечен в традиционната за уаяндот "офаса", мъжка кожена пола, е ранен в левия лакът. Канадец, облечен като индианец съобщава на Тархе, че канадците отдясно на уаяндот отстъпват. На картината се вижда още как уаяндотски воин стреля с мускета си по американците, докато друг воин пита ранения си събрат дали има нужда да бъде носен.
  

Paintings of Hormon Adams

Some paintings of Henry Farny

Cheyenne scouts

Статия за индианските ветерани на Светлана Бахчеванова

Един много добър материал на българската журналистка, живееща в САЩ - Светлана Бахчеванова.

Американските индианци са дали най-много участници  във войните на американското правителство от всички етнически групи в САЩ. Повече от 98 000 служат в Първата и Втората световна война, във Виетнам, а общо живите ветерани с индиански произход днес наброяват около 190 000 - повечето от тях са бездомници или живеещи под прага на бедността, страдащи от посттравматично стресово разстройство и злоупотребяващи с наркотици и алкохол.

Статията и снимките можете да прочетете ТУК

Протестите в Северна Дакота получават международна подкрепа (Standing Rock protest)

Съпротивата на местни индианци срещу изграждането на нов нефтопровод фокусира вниманието върху нерешени екологични и социални проблеми.

От месец април насам над 90 индиански общности протестират  срещу изграждането на петролопровод през резервата „Стендинг Рок” в Северна Дакота. Протестите срещу строежа, който застрашава водоизточниците и свещени племенни места, са подкрепяни и от журналисти, природозащитници и граждански активисти. В последните дни протестиращите получават и все по-широка международна солидарност. Близо един милион души от цял свят са се „регистрирали” като присъстващи на мястото чрез Facebook, след като в интернет се разпространи информация, че местната полиция използва социалната мрежа, за да проследява участниците.

Родната Земя - човекът в хармония с природата

Питър Матисен -“American West”, May/June 1982, v. XIX, № 3.

Питър Матисен е известен американски писател, изследовател и пътешественик. В основата на интересите му са културите на коренните народи по света и будистката философия. Живял е няколко години в Тибет, занимава се с дзен и от дълго време практикува будистка медитация. П. Матисен е автор на бестселърите “Игра в полето на бога” и “Снежният леопард”, документалната книга "В духа на Лудия Кон" и др. През последните години работи върху проблема за трансгресията на американското правителство по отношение свещените места на американските индианци.
***

За индианците не е свойствено разбирането за изкуство, откъснато от природата, част от която е животът; същото се отнася и за живот, откъснат от религията. Петроглифите, рисунките върху шатрите, боите по тялото, пясъчната живопис, одеалата, мокасините, поясите, кошниците, даже бижутата крият в себе си символи, чрез които се предават учения. Най-свещените символи не се изобразяват на предмети, предназначени за белите, защото в един живот, който не е отделен от религиозния опит, такива предмети могат да бъдат опасни, тъй като са проникнати от силата на един свят, в който няма случайности. Да изплетеш кошница - това означава да възсъздадеш процеса на творението, а готовата кошница е образ на Вселената.

Сиукска "дзен" история

Sioux men, 1905

Преди много, много години двама мъже вървели през прерията. По-младият попитал другия: – Какво е Уакан Танка (Великата Тайна)?

– Нека отидем на онзи хълм там, на запад – отвърнал му по-възрастният. – Нека видим какво има отвъд него. Може би така ще разберем.

Двамата се изкачили на хълма и от върха му дълго гледали на запад. Там нямало нищо ново – всичко било като нещата, които те били виждали и преди.

Когато продължили пътя си, мъжете видели друг хълм, който се издигал на север. Те се изкачили и на него, но отвъд хълма нямало нищо, което да не били виждали и преди.

После съзрели хълм на изток. На младият той се сторил особено висок и той помолил другия да се качат и на него. Само че отвъд този хълм имало друг, който също изглеждал доста висок, а зад него имало още един, също висок, а по-нататък се виждал друг…

Цял ден мъжете изкачвали хълмовете – и навсякъде виждали едно и също. Накрая по-възрастният казал:

– Ами, ето – това е Уакан Танка.

https://our7thdirection.wordpress.com

Всеки ден за мен е неделя

"Нима твоят бог идва само веднъж в седмицата? Нима той идва крадешком, след като се стъмни? От какво го е срам, та само му шепнеш? Моят е тук през цялото време. Аз мога винаги да стигна до него с песента си; всеки ден за мен е неделя." - Куонаб

(из "Ловци в Северните гори" от Ърнест Томпсън Ситън)

Из “Белите индианци” от Алън Фитцпатрик

Книгата “Белите индианци. Неразказаната история на пленниците, които никога не се върнаха” от Алън Фитцпатрик описва съдбите на заселниците, отвлечени от индианци по време на пограничните войни в САЩ от края на XVIII век. Авторът обаче се фокусира върху непопулярните и често “замитани под килима” биографии на хора, осиновени от похитилите ги горски племена, които решават да не се върнат по родните си места след края на войните. Счита се, че броят им е приблизително 1200 души – повече от половината от всички отвлечени. Книгата на Фитцпатрик изследва въпроса защо тези хора избират да останат при осиновилите ги “безмилостни диваци и езичници”.

Тук предлагаме няколко кратки откъса от книгата. Публикуваме ги с любезното съгласие на автора.

“Маги се обърна на английски към Рейчъл и й каза, че преди да да бъде пленена и осиновена от шоуните, е била слугиня в богато семейство. “Тук аз нямам господар. Равна съм на всички жени в селото и мога да ходя, където си поискам, без да дължа обяснения на когото и да било.”


“…Разбираш ли, Брайс, твоята глава е в състояние да познава и двата свята… Твоите очи, твоят ум, ушите ти те разпъват между Бялото и Червеното. Само че главата ти, с нейните очи и съзнание – това не си истинският ти…
…Какво ти казва твоето сърце? Какво ще избере то? Както те предупредих, сърцето ти може да избере само единия свят – и така и ще стане. За Господаря на Живота е било радост да те доведе тук. Сега вече сърцето на Брайс ще избере: дали ще останеш, или не, дали ще се сражаваш с Дългите ножове, или няма, дали ще заживееш като шоуни, или не. Послушай го! То ще ти говори – но няма да го направи с думи.”

“…Сега, когато думите на онази жена са влезли през ушите ти в съзнанието ти, за да ти напомнят за цвета на твоята кожа, това, което трябва да се запиташ, е не дали си бял човек, или не си, а какъв е цветът на твоето сърце. Сърцето винаги е по-правдиво от главата, която се оставя да бъде заблудена от думи.”

(превод: Любомир Кюмюрджиев)

източник: https://our7thdirection.wordpress.com

ЦЯЛАТА ИСТИНА ЗА ОТКРИВАНЕТО НА АМЕРИКА

На 12 октомври била открита Америка! По този повод ето и

ЦЯЛАТА ИСТИНА ЗА ОТКРИВАНЕТО НА АМЕРИКА

Над цяла España царяла el grande la скука:
турнирче, коридка и в петък по някой салон...
И точно тогава на кралската порта почукал
Колумб, който всъщност държал да му викат Колон.

И казал на краля какво че узнал бил със точност
за някакъв сигурен (таен все още!) закон:
потеглял на Запад и стигал в Китая предсрочно – 
Колумб, който страшно държал да му викат Колон.

И кралят подскочил и викнал „А въх!” – по испански!
„Не ти ще се кланяш, ми аз ще ти сторя поклон!”
Па плеснал с ръце и напсувал направо погански
Колумба, държащ да го пишат „Колон”.

И после му дава три кораба, двеста моряка,
дори го закарва до пристана с личния кралски файтон!
Пък там – олелия и танци! И всички му врякат:
„Колумбе!” – а той ги поправял навъсен: „Колон!”

И после потеглил. Зацепил надлъж океана,
задгърбил опасности, бури, тайфун и циклон...
И зорко се взирал за чайка, скала или пяна – 
Колумб, който вече се пишел направо „Колон”...

И стигнал накрая таквозто – Америка стигнал.
А мислел, че стига Китай според онзи кретенски закон!
И пак се разписал! Па писал, па писал... – не мигнал:
зачерквал „Колумб” във отчета и пишел отгоре „Колон”.

... И пак е добре, че сред цялата таз какафония
така и не схванал какво е открил този шантав галфон!
Америка щеше сега да се казва Колония! – 
понеже Колумб бил подписан навсякъде само „Колон”...

Христо Карастоянов 1997

За парната церемония при манданите (On the sweat lodge of the Mandans)

Манданите вярват, че хората и звездите са свързани – и че дори всеки човек е звезда в човешко тяло. Съзрете ли падаща звезда, това означава, че ще се роди дете. Когато човек умре, той се завръща като звезда на небето.

Звездите са част от манданския Свещен кръг. Когато земният път на човек приключи, духът му отива на изток, а след това се отправя на юг. Оттам тръгва по Пътя на душите (Млечния път) на север. После поема на запад, откъдето се завръща на земята като падаща звезда. Ето защо животът няма начало и край.

Мандан и хидатса (както и някои други племена) ползвали в миналото специфични лодки, наричани “бизонови”, които били направени от опъната върху скелет от преплетени върбови клони специално обработена (за да не пропуска вода) кожа от бизонов бик. Те имали полусферична форма. Според манданската легенда великият пророк и културен герой Първият (или Самотният) човек дал в Началото на времената на своите деца (манданите) една голяма “бизонова лодка”, която обърнал с дъното нагоре и по този начин направил ритуална колиба за потене. Той им казал: “Както бизоновите лодки ви пренасят през водите на Земята, така ритуалната колиба за потене (бидейки обърната лодка) ще ви пренася през небесните реки и ще отвежда молитвите ви до вашия Създател (Праотец). Както земните води измиват физическото ви тяло, така в колибата за парна церемония ще се пречиства вашият дух.”

Старейшините на народа мандан казват, че в колибата на парната церемония присъстват всички елементи – въздухът, водата, огънят, земята, – затова там е представен животът в дълбоката му, свещена същност. Цялата природа взема участие в тази церемония и – пречиствайки се – човек подновява своето единство с нея. В миналото всяко манданско семейство е имало своя колиба за парни церемонии, защото съвместните ритуали и молитви сплотяват членовете на семейството и усилват любовта и уважението помежду им.

Старейшините винаги подчертават, че човек не може да знае всичко, нито пък може да научи много наведнъж. Манданите вярват, че Великият Дух е дал правилата, по които светът е изграден и съществува; те не могат да бъдат разбрани лесно, но – ако внимателно се наблюдава, слуша се и се учи – с времето много от тях могат да бъдат осъзнати. Основният закон Великият Дух е поставил в сърцето на всеки от нас – затова и ако се научим да следваме сърцето си, това ще ни помага да разберем правилата на света и законите на живота. Чистите намерения и искрените усилия са това, което духовете наблюдават особено внимателно, което им прави най-силно впечатление. Те не делят хората на мъже и жени, защото гледат каква е душата на всеки човек: затова мъжете и жените са еднакви в техните очи.

Колибата за парна церемония е място, където дори тези, които познават смирението само на думи, не след дълго стават наистина смирени – горещата пара ги кара да се усетят такива. Нужно е само да се молиш с открито сърце. Това обаче не означава да изнасяш речи, да поучаваш или да проповядваш в колибата. В молитвения кръг трябва да има искрено взаимно уважение. Това означава на всеки да се даде достатъчно време да се помоли сам, както той или тя иска и може. Никой от останалите не прекъсва молещия се – но и той (или тя) трябва да помни, че не е сам(а), а има и други хора, които желаят да се помолят. Един свещен човек на манданите казва, че за духовете е нужно само да чуят тона, тембъра на гласа ти, за да усетят искреността на сърцето ти.

Не е нужно да се молиш за всяко животно, дърво, храст или насекомо, нито пък за цялото мироздание. Манданите смятат, че това е извън възможностите и разбиранията на човешките същества – то е от компетенцията на духовете. Винаги е добре да отдаваме благодарност за всичко, което използваме, което ни помага в живота и осигурява нашето съществуване, но не е необходимо да назоваваме всяка съставна част на мирозданието – за тези неща се грижат духовете.

https://our7thdirection.wordpress.com

Ърнест Сетън-Томпсън (Earnest Seton Thompson)

автор: Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят

„ …аз тръгнах по собствена пътека, без да зная и без да питам някого, дали това е най-добрия път.  Аз знаех само едно: това е моя път.”

                                                               Ърнест Томпсън Ситън

І.

Животът на Ърнест Томпсън Ситън (1), натуралист, художник и писател, преминава в голяма част под открито небе, сред прериите или лесовете на Канада и Съединените щати. Изучавал живопис в Торонто, Лондон и Париж, работил като илюстратор в издателствата на Ню-Йорк, той неизменно се завръща към териториите на дивите обитатели и коренните жители на континента и изследва земи, недокоснати от човешка ръка.

Ърнест Ивън Томпсън е роден на 14 август 1860 г. в градчето Саут-Шилдс, Северна Англия. Баща му е потомък на шотландски дворяни. Един от тях, лорд Ситън, граф Уинтонски, е известен с това, че през ХVІІІ век застрелва последния вълк на Британските острови.

Анимираната история на Сакаджауия

 
Популярна фраза казва, че зад всеки успял мъж стои една силна жена. Историята на Сакаджауия е красноречива илюстрация за това. Нейното име често остава в гънките на историографията, но без помощта й едва ли щяхме да знаем кои са Луис и Кларк. Вижте защо:

източник: https://our7thdirection.wordpress.com

Реч на Червения облак, 4-ти юли 1903 (Red Cloud's speech)

източник: http://ulfrden.blogspot.bg/

Моето слънце залязва. Денят ми преваля. Тъмнината ме обгръща. Преди да легна, за да не стана повече, аз ще говоря на своя народ. Чуйте ме, приятели мои, защото сега не е време да ви говоря лъжи. Великият Дух сътвори нас – индианците – и ни даде тази земя, в която живеем. Даде ни бизони, антилопи и елени за храна и дрехи. Ние обхождахме нашите ловни полета от Минесота до Плат и от Мисисипи до големите планини. Никой не поставяше граници пред нас. Бяхме свободни като ветровете и като орела и не се подчинявахме на ничия воля. Сражавахме се с враговете си и пирувахме със своите приятели. Нашите храбреци прогонваха надалеч всеки, който искаше да ни отнеме дивеча. Те завладяваха жените и конете на неприятелите ни. Нашите деца бяха много и табуните ни бяха големи. Нашите стари хора разговаряха с духовете и творяха добра магия. Младежите се грижеха за конете и любеха девойките. Когато спирахме някъде, просто разпъвахме типитата си – никакви къщи не ни ограничаваха. Никой не казваше: “До тази линия е моята земя, от нея нататък е твоята”.

Арчибалд Билейни Сивата Сова (Archie Grey Owl)

Сивата Сова (Арчи Грей Оул, Grey Owl, на езика оджибва Wa-Sha-Оuon-Asin - Уа Ша Куон Азин т. е. Онзи, който ловува нощем; истинско име - Арчибалд Билейни, Archibald Belaney), канадски писател, трапер, природозащитник, e роден на 18.09.1888 г. в Хейстингс, Великобритания. По майка е индианец от племето ирокези, баща му е фермер от шотландски произход. От малък се увлича от историите за американските индианци. Рано осиротява, на 18 г. заминава за Канада (1906), попада в Северно Онтарио, където го осиновяват индианци от племето оджибва (чипева). Жени се за индианка, сам започва да се нарича индианец и приема индианското име Сивата сова. Живее като ловец-трапер в Онтарио до началото на Първата световна война. Участва във войната като снайперист в британската армия - сражава се във Франция, два пъти е ранен (1916), изпратен на лечение в Англия, прекарва повече от година в различни болници (заради гангрена в ранения крак), а през септември 1917 г. се връща в Канада. През 1925 г., под влиянието на новата си жена Анахарео, също индианка (от племето ирокези), започва да пише и да печата. Отначало създава статии и очерци, призоваващи да се обича и пази дивата природа; най-голяма известност му носи поредица от статии, написани през 1931 г. по поръка на Канадската горска асоциация. През 1931 г. излиза първата му книга «Хора от последната граница» («The Men of the Last Frontier») за началния период от живота му в горите. През 1935-1936 г. излизат три негово художествени книги: «Странници в пустинните гори» (англ. «Pilgrims of the Wild»), «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» («The Adventures Sajo and her Beaver People») и «Разкази от запустялата хижа» («Tales of an Empty Cabin»), илюстрирани с негови рисунки. Посещава с беседи Великобритания. Умира от възпаление на белите дробове на 49 г. на 13.04.1938 в Канада - езерото Ажауан (провинция Съскачеуан). Широко признат в Канада и в света като един от първите борци за правата на индианците и за опазването на природата. У нас е издадена книгата му «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» (1975), както и книгата на Михаил Пришвин - «Сивата сова» (1966).

източник: Литературен свят

ЛОВЕЦЪТ И НАРОДЪТ НА БОБРИТЕ

Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят 

                                    аз, най-после, от състоянието
                                     на разрушител преминах в редовете на творците,
                                     макар и не от най-големите.
                                                                                      Сивата Сова


Сивата Сова (1), известен сред индианците край Онтарио като Уа Ша Куон Азин - „Мъжът, който ловува нощем”, - пише своите природозащитни очерци през 20-те години на миналия век. Дотогава за него не се знае много, макар че славата му на добър ловец и сигурен водач се носи сред съплеменниците от народа оджибва и сред американските туристи, надникнали в дивата пустош.

Уединеният му начин на живот не способства за продължително общуване и тези, които го срещат на пътя си, повтарят единствено, че той е син от смесен брак - бял баща и майка индианка.

Страхът на планината (The fear of the mountain)

Из: “Sand County Almanac and Sketches Here and There”, 1949 г. от Алдо Леополд

Превод: Стоян Стоянов

Дълбок, гръден вой отеква от урва на урва надолу по планината, и заглъхва далеч в чернотата на нощта. Изблик на дива, предизвикваща мъка и на презрение към всички несгоди в този свят. Всяко живо същество (а вероятно и много от мъртвите такива), се заслушва внимателно в този зов. За сърната това е напомняне за естественият път на всяка плът; за бора – предсказание за нощна схватка и кръв върху белия сняг; за койота – обещание за остатъци от трапезата; за краваря – опасност от червено мастило в банката; за ловеца – предизвикателство от зъба към куршума. Но зад тези очевидни и непосредствени очаквания и страхове, се крие едно по-дълбоко значение, което само Планината може да разбере. Само Планината живее достатъчно дълго, за да слуша безпристрастно вълчият вой.

Този, който не умее да разчита скритото значение, въпреки това е наясно, че то е тук, че се усеща в цялата вълча територия, и че разграничава тази територия от всяко друго парче земя. То е в тръпките, пробягващи по гърба на този, който чуе вълци през нощта, или види следите им през деня. Дори и да не чуеш или видиш вълк – то е скрито в стотици други малки събития: лекото среднощно изцвилване на товарния кон; грохотът на срутващи се камъни; скокът на спасяваща се с бягство кошута; начинът, по който лежат сенките под смърчовете. Само необразован новак може да не усети присъствието или отсъствието на вълците, или факта, че планините имат тайно разбиране за тях.

Моето собствено убеждение в това датира от деня, в който видях как умира вълк. Обядвахме върху висока скала, в подножието на която си проправяше път бурна река. Видяхме нещо, което първоначално помислихме за кошута, опитваща се да преплува течението. Разпенената до бяло вода тласкаше тялото й. Когато тя се покатери на брега срещу нас и разклати опашка осъзнахме, че сме направили грешка – това беше вълк. Половин дузина други, очевидно поотраснали кутрета, изскочиха от върбалака и се присъединиха към приветственото меле от размахващи се опашки и игриви сръфвания. Тази, буквално купчина от вълци, се гърчеше и търкаляше в средата на открития бряг в подножието на скалата, върху която обядвахме. В онези дни никой от нас не беше и чувал да пропуснеш възможност да убиеш вълк. След секунда ние вече помпехме олово в посока на глутницата, но повече с удивление, отколкото с точност: да се прицелиш точно за изстрел надолу по стръмен наклон винаги е било объркващо. Когато карабините ни бяха вече празни, старият вълк беше сразен, а едно от кутретата влачеше крак по непроходимите хлъзгави камъни.

Достигнахме до вълчицата точно на време, за да видим как гасне свирепият зелен пламък в очите й. Тогава осъзнах, а го знам и до днес, че в тези очи имаше нещо ново за мен, нещо разбираемо само за нея и за Планината. Тогава бях млад и пръстите ме сърбяха да натискам спусъка. Мислех си, че щом по-малко вълци означават повече сърни – то никакви вълци би трябвало да означават рай за ловеца. Но след като видях зеленият пламък да умира, аз усетих, че нито вълкът, нито Планината бяха съгласни с тази моя гледна точка.

* * *
От тогава насам аз доживях да видя как щат след щат успяваха да изтребят вълците си. Наблюдавах лицата на много планини, които от скоро бяха без вълци и виждах, как южните им склонове се изпъстряха с „бръчките“ на плетеница от нови еленови пътеки. Видях как всеки ядлив храст и стрък бяха опасани – първо до анемична вялост, после до смърт. Видях всяко ядливо дърво обезлистено до височината на конско седло. Такава планина изглеждаше така, сякаш някой е дал на Господ нови градинарски ножици, и му е забранил всякакви други занимания. Накрая – и костите на прегладняло и надяващо се стадо елени, жертва на своята собствена прекаленост, белеещи редом с мъртвия скелет на чаено дърво или гниещи под сянката на високо окастрени хвойни. Вече подозирам, че както еленовото стадо живее в смъртен страх от вълците – така и планината живее в смъртен страх от своите елени. И може би с по-голямо основание, защото ако мъжкият елен, убит от вълците, може да бъде заменен само за две-три години, то местност, опасана до стрък от елените, може да не успее да се възстанови и с десетилетия! Същото е и с кравите. Краварят, който разчиства ранчото си от вълците, не може да осъзнае, че по този начин поема отговорност над тяхната работа – да поддържат стадото в съответстваща за територията численост. Той не се е научил да мисли като планината! Ето защо имаме купища прахоляк и реки, отмиващи бъдещето ни в морето. 

 * * *

Всички се стремим към сигурност, просперитет, комфорт, дълъг живот и отегчителност. Сърните се стремят със своите жилави крака; краварят – с капани и отрова; държавникът – с писалка; повечето от нас – с машини, гласуване и пари. Но всичко се свежда до едно: мир и спокойствие в нашето време! Измерването на успеха в това е като цяло нещо много добро, и може би е необходимост за обективното мислене, но изглежда твърде много сигурност води само до опасности в дългосрочен план. Може би това се крие зад сентенцията на Торо: „В дивата пустош се крие спасението на света!“. Може би това е и скритото значение на воя на вълка – отдавна познато сред Планините, но рядко възприемано сред хората!


Източник:xenos-bushcraft.com

Митовете в историята на индианците

Прекрасна презентация върху широкоразпространени митове в историята на коренното население на Северна Америка на Кевин Гоувър, директор на Smithsonian Institution’s National Museum of the American Indian. Племенната принадлежност на Кевин Гоувър е поуни. Темата на презентацията му е (Re)Making History: The Real Story Is Bigger and Better и е изнесена на TEDxJacksonville.

Житейски урок (Lesson in life)

Стрелата, която ще порази целта, първо се издърпва назад с опъването на тетивата. Когато хората и обстоятелствата те блъскат назад, намери в това силата, която ще те изстреля напред, за да постигнеш целите си.

източник: https://our7thdirection.wordpress.com

Откъс от "Земя отвъд океана"

Откъс от "Земя отвъд океана" на двама руски журналисти, обикалящи континента.

Ундид-Ний („Раненото Коляно”) – така се наричат и селцето, и рекичката. Това е в щата Южна Дакота, в резервата „Пайн Ридж”... Очеркът за посещението ни на това място беше вече написан. Ние не предполагахме, че ще се наложи да преработваме началото му във връзка с драматични събития.

А в продължение на 69 дни вниманието на света беше приковано към това никому неизвестно до тогава селище в Америка. Едва ли ще се намери вестник или списание, който да не е описал за окопите, изкопани около гробището на Ундид-Ний.

Викач на бизони - Том Ловел (Buffalo caller - Tom Lovell)

В стари времена преди появата на белия човек и на коня специално обучавани люде умеели да привикват бизоновите стада. Така нареченият "викач на бизони" се придвижвал пеш, покрит в бизонова наметка и тихомълком се доближавал до стадото, след което започвал да издава специфични звуци като тези, които издава малкото бизонче, когато е изпаднало в беда. Ако повикът бил успешен, няколко женски се отделяли и тръгвали след звуците, последвани и от останалата част от стадото. Капанът за лов на бизони представлявал пътека, която се стеснявала като фуния и водела до ръба на голяма пропаст. Щом бизоните преминели границите на капана, участниците в лова наизскачали от своите прикрития и с викове и размахване на одеяла подплашвали бизоните, които се втурвали към пропастта. Най-трудно било за викача да се измъкне навреме от подплашеното стадо, смазващо всичко и всеки по пътя си. Много често този най-стар начин на ловуване на едър бозайник завършвал трагично и за немалко участници в лова.

Three generations - Steven Lang

Още един любим художник - Bryan Haynes

Conversion - филм за навахо

Филм с прекрасна кинематография, разкриващ как безотговорната намеса на мисионерите в живота и вярванията на едно семейство от индианското племе навахо води до трагични последици. Филмът ни разказва една история и без да налага поуки и изводи ни оставя сами да мислим по въпроса и да дискутираме. 

Хю глас не иска да умре ( Hugh Glass doesn't want to die)

Хю Глас е реално съществувал човек, който е изиграл основна роля в експанзията на търговията с кожи на Запад, и съответно за навлизането й в по-голяма част от Америка. Животът на този човек е още по-изключителен, отколкото го виждаме във филма - макар и не по причините, които бихте очаквали.

Високодоходната търговия с кожи е движеща сила на развитието на Америка, както обяснява Ерик Джей Долин в хрониката си "Кожи, богатство и империя: епичната история на търговията с кожи в Америка".

Когато Томас Джеферсън изпраща Люис и Кларк на тяхната експедиция през 1804 г. да изследват земите, които той е придобил при покупката на Луизиана, две от целите му са да открие: 1) какви стоки биха приели индианците в замяна на кожи, и 2) дали може да се открие плавателен и изцяло воден маршрут между Тихия океан и търговските станции по река Мисури.

Индианска вечер за деца в Американския център към Столичната библиотека (Indian evening)

Сега да ви разправям. Много се забавлявахме с децата на техния празник 1-ви юни. Запознахме ги с различните културни зони, с някои индиански езици, прочетохме легенда за връзката между хора, животни и духове, пяхме индиански песни, танцувахме и се смяхме. Всичко хубаво. Накрая едно момче, видимо на около 11 години, се приближава към мен, мисля си, че и то ще иска да си правим групова снимка. Момчето обаче изважда телефона си, обръща го с гръбчето и ми го натирва почти под носа : „Я виж, какво имам тук?“ Отдръпвам леко назад глава, че да се събере фокусът ми и в тоя момент пред погледа ми се оформя изображението на секси манга героиня с ослепително бяла кожа, вирнала полуголото си, осеяно със слънчеви зайчета дупе, на което се мержелее нещо като фино парче плат - прашка. 
„Уау, браво на теб“ – викам му аз. „Поне да беше дупето на Покахонтас“ наум ми бе да му кажа, ама си замълчах. 

Да, времената се менят, идеалите също. 

Отново за сънохващача (About the dream catcher)

от Black Wolf

Сънохващъчът (на англ. dream catcher), наричан още „капан за сънища” е пан-индиански ритуален (нерядко псевдоритуален) обект с любопитен произход и преосмисляне на значението му в съвременността.

В наши дни той се е превърнал в един от разпознаваемите за масовата публика символи на “native spirituality” и псевдошамански практики.

Ню-Ейдж широко експлоатира този символ, превръщайки го в шарен предмет с разнообразна форма, изработен от различни материали, произволно украсен с пера от различни птици и всевъзможни дрънкулки.

Какво всъщност представлява сънохващача, откъде произхожда и как би могъл да бъде използван?

Поражението на Крауфорд (The defeat of Colonel William Crawford)

 от Black Wolf

Злощастната експедиция на полк. Уилям Крауфорд през 1782 г. била замислена като бърз рейд срещу враждебните индианци, които като британски съюзници по време на Американската революция постоянно нападали пограничните области на обявилите независимост колонии.

Основна цел на експедицията била унищожаване на индианските селища в долината на Охайо, и по-точно тези в поречието на р. Сандаски. На 25 май 1782 г. Крауфорд повел ок. 500 души милиция, събрани главно в Пенсилвания и разчитал, че ще свари индианците неподготвени. Някои британски агенти, като например „ужасният бял дивак“ Саймън Гирти обаче узнали за готвената експедиция и предупредили индианските си приятели. Впрочем индианските съгледвачи сами забелязали предвижването и предупредили вождовете си.

Седем шейни в полярния кръг

Ето и разказът на Калин Иванов, който съвсем наскоро се завърна от земите на саамите в крайните северни райони на Швеция и отнесе със себе си много повече от незабравимо изживяване. Прочетете повече за прехода му с кучешки впряг, за приятелството между човек и куче и целебната красота на природата. 

текст и снимки: Калин Иванов

...Седем шейни се носят една след друга в полярния кръг. Първата е със шест кучета, останалите имат по пет. В момента, в който отпуснеш спирачката и подвикнеш на кучетата „Давайте момчета!” настъпва тишина и петте ушати същества се втурват напред. Отначало бързат, после свалят темпото на тръс. Времето е топло за сезона, имаме малко слънце и синьо небе, гледам покрития със сняг район, слушам шума от плазовете по снега и дишането на най-близките до шейната кучета и се ухилвам като руснак на шише водка. Дааа, това изживяване напълно си заслужава...

Слънце ненагледно

"Ако знаехме как си ти направено, можехме и да те възпроизведем. Можехме да си направим ново слънце, когато ти станеш кюлче.

Ах, само ако знаехме какво става вътре в тебе!

Щипят учените с химикали бедничките ни неутрончета, бодат ги, обстрелват ги, мъчат ги на електрически столове, за да издадат те твоята върховна тайна, да те разберат как гориш и защо се нажежаваш, защото мислят, коварните, сами да си направят Слънце!… Представяш ли си: Голямото Слънце угаснало, а в ковачницата на Земята се коват нови слънца… Какво боричкане ще бъде кому да свети изкуственото слънце! Ще има и грабежи на слънца, а и заравяния на слънцата може би. Ще има хора обилно да се греят и припичат, а други — да зъзнат в Космическата нощ… Лакомията човешка е толкова голяма, че е готова и слънцето да глътне.

“Прегръдката на змията”: Изгубените хоризонти в света на Амазонка

“Прегръдката на змията” е третият проект на колумбийския режисьор Сиро Гера (“Сянката на пешеходеца”, “Пътешествията на вятъра”), номиниран в категория “Най-добър чуждоезичен филм” на тазгодишните Оскари.

Лентата е паралел между две истории, които датират от 1909 г. и 1940 г., въвличащи ни в непознат и може би изгубен свят, светът на Карамакате, амазонски шаман, който е последният представител на своето племе. Той пътува редом с изследователите Тиодор Кох-Грюнберг и Ричард Ивънс Шулт, които търсят свещеното растение якруна.

Намирам за изключително трудна задачата да бъде изцяло разглобен толкова красив, многопластов и комплексен филм, какъвто е “Прегръдката на змията”. Намирам и за непосилно да обрисувам напълно емоцията, която ми донесе. Защо? Това е от онези филми, за които определенията “шедьовър” и “кино преживяване” просто не са достатъчни. Онези филми, след които се озоваваш в мълчание, а видяното трябва да се уталожи в съзнанието. Но дистанцията между зрител-екран някак остава заради загнезденото усещане, че първият сблъсък не е бил наистина удовлетворителен. Необходими са ти още срещи, за да намериш изпуснатото.

Силата да правиш другия щастлив (The power to make the other happy)

"Шестимата Дядовци са посадили безброи неща на този свят, на всяко от което е отредено да бъде щастливо. Всяка дребна твар има предназначение, във всяка съществува възможността да бъде щастливо и силата да прави другия щастлив. Както тревите вечно се усмихват една на друга, така и ние трябва да се прави взаимно щастливи. Такава е била волята на Дядовците от зората на света." 

Хехка Сапа (Черния елен - оглала)

Индианците с западно евразийски произход? (West Eurasian origins of Native americans)

Учени успяха да разкодират генома на 4-годишно момче, което е умряло в Сибир преди 24 000 години и да свържат произхода на американските индианци с Европа. Това е най-старият геном на съвременния човешки вид, разгадаван досега и подкрепя предположението, че предците на американските индианци са пристигнали в Америка от Сибир по време на последната ледена епоха. 

Учените допускат, че около една трета от модерните американски индианци са наследници на древен европейски народ.

Изложба на индианските народи от Равнините в Италия (Plains Indian exhibition from Italy)

Наметката на Мато Топе (Mato Tope's robe)

Репродукция от Майкъл Тери Лошата Ръка на наметката на манданския вожд Мато Топе (Четирите Мечки). Тези роби или наметки почти никога не описват единична битка, а серия от бойни изяви и подвизи. Понякога ако притежателят на наметка не се слави с добри качества на илюстратор, преотстъпва задачата за нейното изрисуване на някой опитен художник, на когото се плаща с някоя ценна вещ или кон. Като цяло това било добър повод за забавление за всички, тъй като воинът се чувствал длъжен да разкаже и разиграе своите подвизи, докато художникът нанася естествените пигменти върху наметката.

Художникът Jerry Crandall

MANY ROBES - BLACKFOOT

Художникът Рaйл Бен (Riel Benn artist)

SACRED RAVEN

 Riel Benn е художник от канадските сиукси, заселили се там след Войната на Малката Врана (1862). Впрочем в Канада остават и някои от сподвижниците на Седящия Бик, след като той се връща в Щатите и се предава на американската армия (1881), но цитираният художник е от резервата Бърдтейл в провинция Манитоба, така че би следвало да е потомък на мдеуакантон дакота - хората на Малката Врана.

Филм - Jimmy P. (Psychotherapy of a Plains Indian)

Кадри от новия филм на Арно Деплешен - „Jimmy P. (Psychotherapy of a Plains Indian), като главните роли в него са поверени на Бенисио Дел Торо и Матийо Амалрик.

В основата на филма е една истинска история, която ще бъде разказана от името на персонажа на Дел Торо – Джими Пикар. Той е наследник на прерийните индианци „чернокраки” (или както те сами наричат себе си „ниитситапи” – „истински хора”), но се завръща от фронта след края на Втората световна война с диагноза шизофрения. Когато започва лечение в клиника в Канзас, Пикар се сприятелява с психоаналитика и специалист по етнология Жорж Дьоврьо (Амалрик), който жадува да опознае отблизо коренните жители на Америка.

Сценарият на филма на Деплешен е конструиран именно въз основа на документалната книга на Дьоврьо „Psychotherapy Of A Plains Indian”. 

"Ние нямахме писани закони..." - Татанга Мани (Tatanga Mani 1871-1967)

Ние нямахме писани закони, но спазвахме тези на Великия Дух, който е създал и направлява всичко съществуващо. Вие, белите хора, ни смятате за диваци, но то е, защото не разбирате нашите молитви. Вие дори не се опитвате да ги разберете. Когато пеем нашите хвалебствия към Слънцето, Луната или Вятъра, вие казвате, че почитаме идоли. Понеже не ни разбирате, вие ни обявявате за изгубени души – само защото нашата вяра е различна от вашата.

Ние виждаме делата на Великия Дух във всичко – слънцето, луната, дърветата, вятъра, планините. Понякога ние се обръщаме кам него чрез тези неща. Толкова ли е лошо това? Смятам, че имаме искрена вяра във Всевишния – по-силна от тази на повечето бели, които ни наричат “езичници”... Индианците са тясно свързани с Природата, а нейният създател не живее в мрак!

Знаете ли, че дърветата говорят? Е, те го правят. Дърветата разговарят помежду си и говорят и на вас, стига да ги слушате. Проблемът е, че белите хора не слушат. Те никога не се научиха да слушат какво им казват индианците, така че не очаквам, че ще се вслушат и в останалите гласове на Природата. Нека все пак ви кажа, че съм научил много от дърветата – понякога те ми разказват за времето, понякога за животните, понякога за Великия Дух.

Татанга Мани (Крачещият Бизон, 1871-1967)

Кой е Татанга Мани?

Татанга Мани, Крачещия Бизон, известен още като Джордж Маклейн, е индианец от племето стоуни (накода), които живеят в канадската провиннция Албърта. Прочутият в наши дни Национален парк Банф е бил част от техните земи.

Началото на живота му е белязано от една необикновена история. Когато бил на ок. 3-4 годишна възраст, той като повечето малки деца си играел на тревата близо до типито на баба си, боричкал се с кучетата и въобще се забавлявал така, както правели индианските дечица в онези времена. Бил още твърде малък, за да обикаля с детския си лък и да стреля по всичко живо, което се мерне пред погледа му. Това за съжаление бил единствения ефикасен начин индианецът да стане безпогрешен стрелец, от което зависело неговото, на близките му и на цялото племе оцеляване.
Изведнъж майка му открила, че детето е изчезнало! Започнали да го търсят из целия лагер, из околностите, но не открили никаква следа от него... А търсели очите на воините и ловците от онези старите, бизоновите времена, очи, които забелязвали дори най-малкия знак в прерията и гората...

Когато издирванията не дали резултат, отчаяните родители се обърнали към един от шаманите, който притежавал силата да намира изгубени хора и предмети. Шаманът започнал съответната церемония и видял къде е детето - на три дни път от лагера то се намирало сред стадо бизони! Историята разказва, че малкото момче си играело с бизоновите телета и когато баща му, заедно с голяма група стоуни отишъл да го прибере, малкият изобщо не искал да се разделя с новите си приятели.

В представите на индианците тази случка имала важно значение. Тя била белег, че момчето е получило "бизонова медицина", голяма сила, която ще го направи шаман. И действително, по-късно Крачещият Бизон (или по точно Ходещият на Два Крака Бизон, както е по-правилно да се преведе името му) станал известен лечител, духовен наставник и политически активист на стоуните.
В годините след Втората световна война Татанга Мани започва активна дейност за популяризиране културата на индианците. Лекциите, които изнася на тази тема бързо придобиват доста широка популярност. Той бива канен да изнесе цикли от лекции в Европа и даже в Япония.