Ундид-Ний („Раненото Коляно”) – така се наричат и селцето, и рекичката. Това е в щата Южна Дакота, в резервата „Пайн Ридж”... Очеркът за посещението ни на това място беше вече написан. Ние не предполагахме, че ще се наложи да преработваме началото му във връзка с драматични събития.
А в продължение на 69 дни вниманието на света беше приковано към това никому неизвестно до тогава селище в Америка. Едва ли ще се намери вестник или списание, който да не е описал за окопите, изкопани около гробището на Ундид-Ний.
Всичко започнало в последният ден на февруари 1973г. Около 200 млади индианци от племето Сиу завладели селището и заявили, че ще се защитават до последният куршум, ако не се изпълнят изискванията им. Исканията им били сериозни и справедливи. „ Незабавно да се разследват нарушенията на договорите, сключени между правителството и вождовете на индианските племена, да се прекрати дискриминацията спрямо индианците, да се съобразяват с техните нужди.”
Докато в политическият Вашингтон размишлявали какво да предприемат, селището, хълмът с гробището и църквичката били обградени от „силите на сигурността” (полицейски части, бронетранспортьори и дори самолети „Фантом”). Стрелба, блокада на селището с цел да се лишат индианците от подкрепления, топливо и продукти – такива били мерките на „силите на сигурността”.
”Да се приложат всякакви средства, всякаква техника, но да се прогонят заговорниците!” – това са думите на сенатора на Южна Дакота Джеймс Абуреск.
След като пръстенът бил затворен (а нима това е трудно с помощта на бронираните коли?) на индианците били поставяни ултиматум след ултиматум. Отговорът от окопите бил един и същ: „Ние сме готови да умрем, тъй като нямаме какво повече да губим. Решихме се на тази отчаяна крачка само защото знаем, че в Америка друг начин за успех нямаме. Никой не се вслушва в индианците. Ние стоим някъде извън границите на закона.
Искаме да бъдем уважавани. Ние сме хора искаме да живеем като хора!”
Не всички в Америка обаче се оказали глухи към протеста. Изсипали се медикаменти и продукти за обсадените. Демонстрациите в големите градове показвали, че в Америка има хора, които съчувстват на обезправения народ.
Мислите на честните хора били изразени от знаменития киноартист Марлон Брандо, който демонстративно отказал да приеме най-високата държавна награда за дейността му в киното... „Кинопромишлеността също е длъжна да носи отговорност. Отговорност за издевателското изобразяване на индианците като злобни диваци с дяволски характер. За това именно аз като деятел в киното и като гражданин на Съединените Щати не мога да приема предложената ми награда. Вероятно би трябвало на вас, моите колеги, да ви го кажа лично, но в момента чувствам, че най-целесъобразно за мен е да се отправя точно сега към Ундид-Ний... „
Марлон Брандо наистина се отправил към Ундид-Ний. Но, както и всички останали, които се опитали да отидат в помощ на въстаниците, и той е бил спрян от бронираната сила.
Десет седмици доведените до отчаяние хора издържали отбраната в окопите на Ундид-Ний.
Спомняме си добре мястото. Това е стръмен хълм, обрасъл с бурени с път към гробището. Там се издига бяла църква със стреловидна камбанария. Наблизо има паметник. Той е построен с индиански средства в памет на индианци.
Младите сиу неслучайно са избрали това място за въстанието. Окопите им са изкопани до братската могила на предците им, загинали по време на последното голямо индианско клане (зимата на 18890г.). Младите сиу помнят това. Там на хълма почувствахме това, макар и да не можехме да предполагаме, че стоим на мястото, където ще бъдат окопите.
Индианец плачеше. Той беше правнук на Свирепия Войн – вожд на племето Сиу. Това обаче научихме по-късно. В него нямаше нищо войнствено, а най-малко пък свирепо. Обикновен човек – на петдесет години, с карирана каубойска риза, с изкърпени джинси, с износени обувки. Наблизо трима млади индианци копаеха гроб. Над островърхата дървена църквица висеха ниски облаци. Беше тихо, както това бива само в гробища.
Индианецът, обхванал с ръце каменния обелиск, плачеше. На сивия камък бяха издълбани имената: Големия Крак, Добрата Мечка, Жълтата Птица, Гневния Гарван и още десетина – петнадесет други. Имената на всички не могат да се съберат – те са били над триста.
От хълма, на който е поставен обелискът, се вижда извивката на реката. Индианското селце е зад съседната височина. Чува се как там кудкудяка кокошка и лаят кучета. Около църквата има само гробове. Сред тях малък паметник от гранит. Човекът бе прилепнал бузата си към него и като че беше забравил света. Щракането на фотоапарата го накара да се озърне. Индианецът видя до себе си хора. И колко досадно: двама бели завариха индианеца разплакан. Досадата се смени с гняв и той не го криеше.
- Вие закъсняхте с фотографирането... Закъсняхте! А тук е имало какво да се снима. – Индианецът се овладя. И не за нас, а сякаш случайно назова някакво момче по име Момчето Което Винаги Губеше Своите Мокасини. – това момче, него, петгодишния, го набучили на щик. Ето това би било снимка... – индианецът плю и се извърна гърбом, смятайки, както се вижда, и нас за съучастници в това, което е станало тук.
Разстреляли ги в падината между двата хълма. Това било през декември 18890г., през Месеца, Когато Елена Хвърля Рогата Си. В това сиво ветровите утро Кавалеристите от седми полк конвоирали вожда на племето Големия Крак към ж.п. линията, за да го натоварят в товарен вагон и да го докарат в резервата в щата Небраска. Под одеялото, наметнато на раменете на индианеца, наречен Черния Койот, намерили винтовка. Черния Койот, глух по рождение, не разбрал какво искат от него войниците. Досещайки се, че става дума за оръжието, той го издигнал над главата си и започнал гръмко да обяснява, че уинчестърът му принадлежи, че той е платил за него много пари.
- Войниците го дърпаха грубо – разказал по-късно индианецът Твърдото Перо, - но той не се съпротивляваше. Беше спокоен. Просто не разбираше, че трябва да положи оръжието на земята. И тогава именно прозвуча изстрел...
Те били повече от 350 души. 230 от тях били жени и деца. Останали живи по-малко от 50.
- Ние се разбягахме на различни страни – разказала индианката, наречена Лисицата. – Но те ни разстрелваха като стадо бизони. Аз зная, че и измежду белите има добри хора. Войниците обаче, които стреляха по жени и деца, бяха негодяи.
- Било по време на виелица и стотиците трупове, изоставени из полето, се вкочанили в най-странни пози. На другия ден, докато снежната буря затихвала, ги нахвърляли в дълбок ров.
- Ей там – показва ни индианецът с карирана риза, - под хълма, където сега се пресичат двата пътя. Те лежат под асфалта. Защо? За какво?
Момчетата индианци престанаха да копаят гроба и се приближиха, за да слушат разговора ни. Какво можехме да отговорим на техните въпроси? А младите питат не само за отдавнашната зимна история.
- За какво убиха Раймонд? Питам ви, бели хора, за какво? – Излезе напред индианец със стегнати с червена кърпа коси.
Историята на индианеца Раймонд вече знаехме от вестниците... В градският клуб имало танци. В самия разгар на веселието, няколко пийнали момчета вмъкнали чувал, в който нещо ритало и се извивало. Със смях и кикотене странният товар бил хвърлен сред навалицата от танцуващи. След това развързали чувала и от него изтърсили един индианец. Всички в залата, спирайки танцуването, видели каква жестока, мръсна шега им изиграли пияните негодници. Те били завързали ръцете на петдесетгодишният човек, залепили му били устата с лепенки и съдрали панталоните му. С какви думи да се опише унижението на индианеца?! Той се мятал из залата, за да търси изход, натъквал се на кикотещите се мръсници, които за развлечение го изблъсквали към центъра на залата.
Неколцина бели хора, разблъсквайки негодниците, прикрили индианеца със собствените си дрехи, извели го на улицата, настанили го в кола и го откарали до дома му. Те разказали, че индианеца се заклел да отмъсти на хората, които го обидили. Но същата тази вечер той изчезнал. Намерили го на гробището за стари автомобили, бил убит с два куршума в лицето...
- Вероятно престъпниците ще се издирят и ще ги накажат...
- Ще ги накажат – момчетата се спогледаха и смятайки за излишно да продължават разговора, се върнаха към наполовина изровената яма.
В Южна Дакота, по време на разговорите „индианската тема” изплува от само себе си. Тук в резервата няма защо да разказват за индианския проблем – той всеки ден е пред очите им. Тук кой не знае, че половината индианци в резервата „Пайн-Ридж” нямат работа? Туберколозно болните сред индианците са осем пъти повече, отколкото сред белите. От всеки хиляда новородени индианци 43 умират още през първата година от живота си (при белите 23). Средната продължителност на живота при индианците е 44 години, докато при белите е около 70.
Резерватът Пайн-Ридж е седми по големина в САЩ. Старците индианци помнят: от начало площта била значително по-голяма. Едно сравнение между старите и новите карти би открило „изчезването” на почти половината от земите. Разбира се, на най-хубавите земи! Постепенно, потайно, заобикаляйки законите и прословутите „договори”, белите хора ги отнели.
За останалите слабопроизводителни земи 4% са заети с ниви, 92% са годни само за пасища, а останалата земя е негодна за нищо. Индианците не разполагат с каквито и да е било средства за подобряване на земята.
Наоколо пълна мизерия. Бордеи, покрити с цепени каменни плочи, кърпени с тенекии и с гола земя за под. Купища сметни отпадъци. Изнурени лица... Възрастните индианци в резервата няма какво да работят. Търговията (в малките магазинчета) е в ръцете на белите. За няколко хиляди обитатели на резервата има само едно единствено индустриално предприятие: фабрика – работилница за шиене на мокасини (със 175 работници). Полугладно съществование, болести, самоубийства...
Сред книжата на сенатора Роберт Кенеди са намерени чернова от статия, която той не е успял да завърши. Статията е посветена на индианците. „Трагедията съществува покрай нас, но не всички я виждат – пише сенаторът. – Самият аз открих едва тогава, когато посетих индианският резерват в щата Южна Дакота. След като се срещнах с изпадналите, отчаяни, загубили всякаква надежда индианци, аз съвсем ясно почувствах дълбочината на трагедията им.”
Роберт Кенеди е бил член на сенатската комисия за състоянието на индианските училища – интернати. Той например откри, че в резервата индианските дечица ги откъсват от майките им, от родното им огнище и от свойствения им вид и ги откарват да се учат в училищата – интернати на стотици, а понякога и на хиляди километри далеч. Деца от различни племена, говорещи на различни езици, не се разбират едно – друго, докато не се научат да говорят на английски. Сенаторът бил потресен, когато неволно подслушал молитвата на една десетгодишна ученичка – индианка. „Боже милостиви – молило се девойчето, - направи така, че продължа да обичам татко и мама. Помогни ми да не ги забравя, разреши ми да си остана индианка.”
...Запитвахме белите, живеещи на земята на индианците, дали понякога се срамуват от жестокостта си, с която са се разправили с бившите стопани на земята? Някои смутено се усмихваха: „Не трябваше да воюват с нас.”
А войната започнала с такива твърде характерни епизоди... Било началото на XVIIв. Бледоликите братя, помолили индианският вожд, наречен Самосет, да им даде „под наем” 12хил. акра земя. Индианците се разсмели: какво има тук да се дава под наем? Та нали земята, както и небето, е безкрайна и принадлежи на всички? Индианците продължили да се смеят, дори и когато ги помолили да натиснат пръстите си, нацапани с мастило, на някаква хартия. Те дори и не подозирали, че подписват договор, съгласно който цялата земя, горите, езерата и реките на стотици мили наоколо ставала собственост на белите.
Какво друго оставало на индианците освен да грабнат оръжието?
Въпреки неравните сили, войната продължила повече от два века и завършила с клането при потока Ундид-Ний, след което се смятало, че индианският проблем е окончателно решен. Жестокостта, с която той се решавал, предизвикала открит протест от страна на мнозина американци. Известни са случаи, когато ловци – следотърсачи, дружащи с индианците и познаващи всяка пътека, отказвали да бъдат водачи на наказателни отряди и предупреждавали индианците за приближаването на войниците. Известни са случаи, когато войниците отказвали да изгарят индианските села, да убиват жени и деца. Известно е донесението на комисаря по индианските въпроси Джон Сънбърн, който писал до министъра на вътрешните работи във Вашингтон: „Нашите действия ни се струват толкова безчовечни, че аз сметнах за необходимо да ви изложа моето гледище. За такава могъща страна като нашата е крайно унизително зрелище да води война с разпръснатите скитащи чергари. Това е крещящо беззаконие и е истинско държавно престъпление.”
- Това, което направихме с индианците, е несправедливо и отвратително. Но дявол го взел, това е животът. Побеждава силният, а за слабия няма пощада – ни каза собственикът на магазинче за продукти, дребен човек в бяла престилка, с която от време – навреме изтриваше гладката си като билярдна топка глава.
Симонс живее отдавна тук. Животът му е скучен, но за това пък цените в павилиона са по-високи, отколкото извън границите на резервата. А къде другаде би могъл да отиде индианецът за брашно и за фасул, ако не при мистър Симонс? Никъде! Освен това те му донасят „на комисионна” домашни одеяла, мокасини, ремъци, дърворезба. Той препраща всичко това на шурея си в Рапид Сити. Оня ги препродава на туристите. Каква е печалбата? Приблизително 1:4.
- Не е съвсем красиво, но бизнесът си е бизнес – философствува мистър Симонс.
Той не се смята за злодей. „Като войник от 7ми кавалерийски, честна дума, бих прикрил онова момче... „ Симон се отказал да участвува в корпорацията на местните бизнесмени за създаване на мемориал върху мястото, където били разстреляни индианците. Неговата позиция изглежда приблизително така: „ Виж ти какво са намислили кучите му синове! Ужким чуството на вина и дългът ни диктува да построим някакъв грандиозен паметник с Вечен огън, за да се прекланят туристите. До него – мотел, ресторант, плувен басеин, магазин за индиански подправени сувенири. За развлечение – разни „дяволски колела”, а за екзотика – истински бизони зад оградата и истински индианци с пера пред истински вигвами за да играят пред туристите. С други думи – върху костите на своите прадеди! Не, моля ви, извинете.” Макар и да не е светец, Симонс не е циник до такава степен, че да смуче пари от гробовете на разстреляните, не е достигнал още до там...
Посетихме резервата през лятото. По хълмовете се зеленееше свежа трева. А боровете по билото изглеждаха черни. Тихо и пустинно беше по тези места. Когато пътят се изкачваше на височина, пред очите се откриваше необикновен простор: след хълма – друг хълм, по-далеч от много хълмове. Някога индианците смятали, че на тяхната земя има място за всички. Те сгрешили. Двеста млади сиу, изравяйки окопи по единя от хълмовете, отчаяно се опитвали да възстановят справедливостта: „ Ние сме хора. Искаме да живеем като хора!”
С блокада, с категоричен ултиматум и с обещания „всичко да се оправи” успели да потушат бунта в Ундид Ний. Какво се крие зад обещанията „всичко ще се оправи” никой не може да каже. За това пък вече е известно: подбудителите на бунта са дадени под съд.
Това е малък епизод от сложният живот на Америка. Но той показва размерите на несправедливостта, причинявана на коренното население на страната. Той пробуди симпатии и съчувствие към индианците в цял свят, в това число и в Америка. Индианците желаеха именно това.
Това е единственото им оръжие в борбата да оживеят, да не изчезнат от лицето на Земята.
Няма коментари:
Публикуване на коментар