Скалите на нос Бретон (Mi'kmaq legend about cape Breton)

Живял едно време Глускап, бог на индианското племе микмак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде. Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали:

 — Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка. Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала: 
 — Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее. Едва тогава Глускап проговорил: 
 — Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате. 

 Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали. Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа като го прострял на брега да съхне. На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне. Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра. После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът. Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо.

 — Защо уби бобъра? — попитал той. 
 — Бях гладен. 
 — И хората са гладни. 
 — Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута. 
 — Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. 

Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците микмак го обожават и до наши дни. 

 източник: https://mysticallegends.wordpress.com

Символика не еленовите рога при ирокезите (The symbol of elk deer among the Iroquois)

Ето как изглежда новото ми оръжие. В него е увековечена битката и съревнованието между първите земни хора - двамата близнаци Техаронтиаугон и Тауискарон - чрез която се проявили всички земни неща според ирокезките космогонични представи. 

Да си припомнним:

Небесната жена пада от небесния свят и ражда дъщеря, която умира при раждането на своите собстврени деца. След смъртта си тя се превръща в Майката Земя. Нейни деца са Този-който-държи-небето-с-двете-си-ръце – добронамереният и благороден син, творящ ред и красота, вдъхновен от творенията в Небесния свят,  и неговият брат близнак – Кремък, който е студен и твърд като кремъчно острие и в подражанието си създава само беди и неприятности т.е опасните и вредни аспекти от битието. 

Всеки от двамата оставил след себе си куп свои проявления и сили, носители на качествата им. Така Средният свят, който се образувал със създаването на суша и отделянето й от водното пространство, което заема ролята на Подземие, се явява място, в което се преливат влиянията от горния и долния свят, изразени именно чрез борбата между тези двама близаници.

Как първите истории дошли на земята (How first stories came on earth)

В стари времена при народа лени ленапе /делауер/ имало професионални разказвачи на истории, които обикаляли от място на място. Хората се събирали около тях и им предлагали тютюн или нещо друго ценно в замяна срещу историите, които щели да разкажат. Ето как дошли първите истории при хората:

На връщане от успешен лов един мъж забелязал странна дупка в земята. Той надзърнал в нея и някой му проговорил. "Кой е?" - попитал изненадано ловецът. Но нещото не му отговорило. "Кой е там? - продължавал да пита ловецът. Накрая гласът се обадил:

"Един дядо" - казал той и след кратко мълчание добавил: “Ако някой иска да слуша истории, нека дойде тук и пусне малко тютюн, царевично брашно или мънисто и аз ще му разкажа история.”

И така хората започнали да прииждат и да слушат истории.

Когато им разкрил и последната история, която знаел, гласът им рекъл да не разказват историите, след като тревите почнат да никнат през пролетта. “Ако го направите – предупредил ги той – ще ви споходи напаст от отровни змии, буболечки и всякакви малки твари."

И това било началото на историите, макар да не знаем със сигурност дали се е случило точно така или не.

Жената-която-падна-от-небето (Sky woman by JB Thomas)

На кратко какво илюстрира картината на ирокезкия художник J.B Thomas:

Много преди хората да се заселят на Земята, те живеели на небето. Над небесни свод се простирал друг свят с гори, гъмжащи от животни, с езера, реки и села, където се скупчвали човеците. В едно такова село живеела Атаенсик
Веднъж Атаенсик се надвесила над една пропаст (всъщност зейналият ров бил резултат от изкорененото "Дърво на Живота"). Подтиквана от любопитство, тя се наклонила още, изгубила равновесие и сама полетяла в черната безбрежност, която като че нямала дъно.

Далеч, много далеч под света, откъдето падала младата жена, се простирал огромен океан; никаква скала, ни остров се подавал, никакъв бряг или късче сушина. В океана живеели само водни създания - костенурка, бобър, видра, воден плъх. Костенурката предвидливо се досетила, че щом това непознато създание идва от въздушните простори, то не може да плува и сигурно ще се удави. Докато умували Атаенсик опасно много приближила повърхността на океана. Костенурката поела жената на гърба си, което временно решило проблема. Но тя започнала да се чувства неудобно върху тясната и студена коруба. Водният плъх и видрата се спуснали до дъното, за да донесат малко пръст. После бобърът с помощта на широката си опашка разстлал пръстта на корубата. Атаенсик запял песен и черупката взела да се разширява ли разширява, доде създало достатъчно суша.

Небесната жена родила момиченце. Тя била бременна още от Горния свят. То на свой ред забременяло от Западния вятър. Родили й се близнаци. Тя кръстила единия "Фиданка". Той растял като мил и внимателен младеж. Другият нарекла "Кремък", защото сърцето му било студено. Те пораснали бързо и започнали да пълнят земята със своите творения. Фиданка създавал всичко що е добро и носи красота. Създал животни, които да са от полза за хората. Създал реките, които се движели в две посоки и в тях сложил риби без кости. Той създал растения, с които хората да могат да се хранят. Ако той бил сам и свършел сам цялата работа, нямало да има страдание. Кремък обаче ходел подир брат си и разтурял делата. Той направил така, че реките да текат само в една посока. Сложил кости в рибата и бодли на храстите с плодове. Той създал зимата, но пък Фиданка й дал живот, за да може да се движи и да даде път на пролетта. Кремък създал чудовищата, които неговият брат пропъдил под земята. Най-накрая Фиданка и Кремък се хванали за шиите в битка за живот и смърт. В началото никой нямал превес, но накрая Фиданка успял да победи брат си с едни паднали на земята еленови рога. 

Така ирокезите си обясняват противоречията в нашия свят.

Как огънят дошъл при Шестте нации ( How fire came to the Six nations)

Алан Макфарлън - из "Индиански народни приказки"

Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.

 „Три стрели“ било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали:

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика, II част

  

   

  
    Втора част
  
    Тясната връзка на инуитите с животинския свят личи ясно във всичките им легенди. Според инуитския фолклор всички живи същества притежават дух - айрних. Някога, преди хората да се отдалечат необратимо от царството на животните, духовете на всички са можели да приемат различни форми. Хора и животни са били свободни да приемат, каквато форма пожелаят, да изследват и да се учат от начина на живот на съществата, чиято форма са приели. Постепенно обаче този дар изчезнал. Хората забравили как се извършва магията на трансформацията. Само боговете и богините, като най-висши същества, можели вече да приемат едновременно човешка и животинска форма. Проявлението на тези божества често е дух, който - независимо от това дали е добър или лош - винаги влияе върху живота на племето и на отделните хора. Духовете в света на инуитите не могат да бъдат контролирани с молитви. Според легендите, в които непрекъснато се появяват, те са подвластни на магически амулети и талисмани, на действия извършвани от шамана на племето - той единствен бил запазил силата си да влияе на духовете и да приема различни образи и форми. Освен, че са били единствените, запазили възможността си да се трансформират, шаманите са разговаряли с духовете и са можели да ги успокояват, прониквайки в техния свят и влияейки на съдбата на хората и на събитията, свързани с племето. Според инуитската митология, шаманът е роден с магическа сили, които не може да бъдат придобити след раждането. Но за да се прояви, шаманът, наречен "ангъках", е трябвало да замине сам в пустошта, където изтощен от глад и умора да се срещне с "торнах" - дух, приел почти човешка форма. След диалог между двамата пред ангъках се разкривали видения и той овладявал силата да предсказва бъдещето, да контролира времето и да лекува хората от своето племе. Ролята на ангъках в племето е изключително важна. 

    Появата на първия шаман е свързана и с легендата за морската богиня Седна. Богиня на всички морски същества, Седна била на особена почит сред инуитите, тъй като тяхното препитание зависело почти изцяло на даровете от морето. Живяло някога красиво момиче, което не искало да се омъжи за никого от своето племе, тъй като никой не й се струвал подходящ. Но една морска птица, която можела да се преобразява в човек, зърнала девойката и я откраднала от народа й.

     Птицата я завела на отдалечен остров, където се издигала просторната му къща, построена от тюленови кожи. Там двамата заживели щастливо, необезпокоявани ни от хора ни от птици. След време бащата на девойката, който не можел да прежали дъщеря си, решил да я потърси. Поел той с каяка си по ледените води на океана и след дълго и измерително пътуване достигнал до прекрасния остров на двамата съпрузи. Човекът птица бил отишъл на лов и бащата побързал да открадне момичето обратно. Качил я на каяка си и я скрил под много кожи, за да не я види любимият й. Когато съпругът се върнал и разбрал, какво се е случило, се разгневил. Превърнал се в граблива птица и полетял след бегълците. Скоро ги настигнал и завикал към бащата да върне съпругата му. Да я върне или поне да му позволи да види малките й ръце. Бащата обаче, закрещял грозни думи и загребал още по-силно. Човекът птица не се отказал, а размахал още по-енергично крила над лодката. Разразила се ужасна буря. Океанът заревал със страшен глас и всичко живо изчезнало от повърхността му. Високите вълни заплашвали да обърнат кануто всеки момент. Изплашил се бащата и решил да изхвърли дъщеря си от лодката в океана, от където съпругът й да си я вземе. Уплашено, момичето се вкопчило в ръба на кануто, не искало да потъне в ледените води на морето. Тогава баща й изкарал дългия си нож и започнал да реже пръстите й. Но не режел целия пръст, а само до кокалчето. Отрязвал ги фаланга по фаланга и се надявал момичето най-накрая да се пусне от кануто му. И така, всяко отрязано парче, когато докосвало водата, се превръщало в морско същество. Така били създадени моржовете, тюлените, китовете и нарвалите. Не останали повече пръсти с които да се задържи и момичето започнало да потъва в бездната на океана, зървайки за последно хоризонта и своята морска птица. Потънало до пясъчното дъно, където сякаш нямало живот, и там се превърнало в морската богиня Седна, майка на всички морски бозайници. Когато едно от нейните животни било убивано, душата му се спускала до дъното и там Седна отново му дарявала живот. Така то можело да се връща в чистите води на океана, въпреки огромното разстояние между живота и смъртта. Но Седна не била милостива към ловците, които убивали или наранявали съществата й, защото самата тя усещала страданията и болките им. 

      Когато веднъж ловците осквернили животните й, богинята се разгневила. Започнали да се издигат високи вълни, ледените блокове да се блъскат един в друг, а рибарите не се завърнали у дома. Хората били обречени на глад. Тогава, за да спаси народа от глад, се появил и първият шаман, ангъках - човек, който можел да се превръща в риба. Той слязъл до дълбините на океана, за да разговаря с морската богиня, за да сплете косите й. Седна нямала пръсти с които да подреди дългата си коса - затова шаманът започнал да разресва и да мие косата й. Така Седна не само се успокоила, но и се пречистила от греховете на хората. Отново склонила да дари животните си на племето. Но хората трябвало да внимават и да не нараняват без нужда създанията й. Душите на погубените животни можели отново да слязат до дъното и да възкръснат от силата на погледа на Седна, тяхната морска майка. 

      Легендите на инуитите са изпълнени с трансформации и много от тях разказват истории за хора и животни, обитаващи естествения и свръхестествения свят. Повечето от историите имат лош, дори брутален край, но поуката от тях е насочена към децата, за да ги научи по този начин да разграничават доброто и лошото, служейки си с примери, а не с наказание. 

     Такава е легендата за съществата куалупилуйт. Това били костеливи създания от дълбините на ледените води, които вонели на сяра. Не само това - тези създания обичали да отвличат деца. Никой не знаел защо. Може би били самотни или просто обичали вкуса на детското месо. Куалупилуйтите се спотайвали близо до пукнатините в леда, където дебнели за деца, които играели сами на брега или край някоя пукнатина. Когато забележели такова самотно дете, те скачали и грабвали детето. Понякога можело да се чуе как костеливото тяло на някой куалупилуйт тропа по ледовете отдолу. Старите хора разказват, че когато се появят малки вълнички по повърхността на океана или започне да се издига пара от водата, тогава куалупилуйтите може би се спотайват под водата. Дали има знаци за тези същества или не, едно нещо децата трябвало да запомнят: никога да не играят сами на брега или да седят близо до пукнатина в леда. 

    Друга легенда за куалупилуйтите предупреждава децата да не бъдат нетърпеливи или непослушни, защото съществата могат да бъдат призовавани. Някога живеела стара жена с малкия си внук, но тъй като в къщата им нямало мъж, който да ловува, те често гладували. Един ден, когато гладът бил особено непоносим, детето започнало да плаче. Жената умолявала детето да спре, но то не спирало. Не искало да слуша. Накрая разгневена, жената призовала едно от съществата куалупилуйт, което да отнесе детето със себе си. В миг съществото се появило и отнесло детето в коша си. След време, старицата съжалила за деянието си и поискала отново да види детето. Примолила се на младо семейство от племето, което обещало да върне детето в селището. Няколко пъти мъжът и жената се опитвали да стигнат до детето, но все не успявали. Съществата били завързали детето с водорасло и всеки път, когато мъжът и жената приближавали, куалупилуйтите дръпвали водораслото и детето потъвало в ледените води. Но двамата не се отказвали. Решили да се скрият зад леден къс, близо до един процеп в леда. Когато детето излязло на повърхността, близо до пукнатината, те се втурнали иззад ледения блок и успели да срежат водораслото, с което било завързано то. Така детето заживяло с тях и се превърнало във велик ловец. 

    Друг ужасен демон, от който хората трябвало да се пазят, бил Махаха - демон на смеха, който тероризирал северните племена и всявал страх и ужас у всеки, заради начина, по който погубвал душите на хората. Махаха преследвал най-вече непослушни деца, които не спирали да се смеят и подиграват и които не слушали родителите си и възрастните хора. Бил описван като слабо, жилаво същество, с леденостудена синя кожа и бели очи, които се впивали в човека през сплъстената дълга коса на демона. Махаха винаги ходел бос и бил невъобразимо силен. Освен това винаги се смеел и хихикал. Въпреки голотата си не изпитвал студ, а непрекъснато търсел нови жертви, които да убива, докато влудяващият му смях отеквал. Изпитвал удоволствие да гъделичка жертвата си до смърт с ужасните си дълги нокти, с които завършвали кокалестите му пръсти. Махаха оставял жертвите си застинали в ужасяваща мъртвешка усмивка. Но въпреки че демонът бил ужасяващ, имало и начин, по които да бъде измамен. Обикновено Махаха можел да бъде излъган да се наведе над дупка в леда, за да пие вода. Тогава можело да бъде бутнат и теченията го отнесял и далеч под ледовете. Така, разказват старите хора, ако Махаха приближи, можеш да избягаш преди да е започнал да те гъделичка до смърт. 

     Легендите разказват и за съществата лихират. Те също имали способността да приемат различни форми и често се превръщали в гарвани, мечки, дори хора. Но единственото нещо, което лихиратите не можели да променят, били очите. Каквато и форма да приемали, очите им винаги оставали червени. Те дебнели самотни пътешественици, с чието съзнание да си поиграят. Често лихиратите заблуждавали пътника, че планините или морето са по-близо или по-далече, отколкото е в действителност. Лихиратите не убивали жертвите си, но след като си поиграели с тях, ги карали да забравят всичко, което се е случило по пътя. Старите хора от племето твърдят, че около лихиратите често се появявали миражи и така пътникът можело да усети присъствието им и да се подготви. Понякога тези духове носели съобщение за човека или за племето.

     Легендите на инуитите не били изпъстрени само със зли същества и духове, които искат да погубят душата на хората. Много често в тях били описвани герои, които след дълги изпитания успявали да донесат благоденствие не само на племето си, но и на целия народ. Такава е легендата за рибаря Кивиок. Той живеел в малко инуитско селище, където се занимавал с риболов и така преминавали дните му. Един ден рибата се свършила. Нямало повече риба нито за него, нито за племето му. Морето сякаш се било изпразнило. Кивиок бил загубил жена си преди време и решил да тръгне на път, да потърси рибата и така да набави храна за себе си и за народа си. Дълго се лутал в ледения океан, докато не попаднал в черен облак от морски комари, които препречвали пътя му. Той едва успял да се измъкне от тях. Продължил пътуването си и стигнал до плътна маса от водорасли. Толкова плътна, че можел да ходи по нея. Нарамил лодката си Кивиок и тръгнал по водораслите да търси отново море, за да продължи пътуването си. Когато стигнал до водата, пуснал каяка и продължил да гребе, докато не достигнал до място, където два огромни ледени блока препречвали пътя му. Между тях имало малък процеп, колкото да мине с лодката си, но в зависимост от посоката на вълните блоковете непрекъснато се блъскали един в друг. Постоял малко Кивиок и решил да опита късмета си. Нямало какво да губи. Изчакал планините да се раздалечат и се втурнал през процепа. След него, късовете отново се сблъскали, като едва не разтрошили кърмата на лодката му. Най-накрая на хоризонта Кивиок зърнал земя и се отправил към нея. Тръгнал да търси хора и не след дълго забелязал пушек. Отправил се в тази посока и стигнал до къща, от която се носел дим с мирис на вкусно ядене. Прегладнял и изтощен, Кивиок влязъл вътре и видял две старици, които го поканили да хапне с тях. Гозбата била невероятно вкусна и Кивиок понечил да благодари на стариците, когато забелязал под пейката много черепи на хора. Тогава Кивиок замахнал с куката си и погубил двете вещици, които вече се канели да го убият и изядат. Тръгнал отново на път в търсене на хора и стигнал до друг остров. Там намерил друга къща с две жени, които го нагостили с рибена чорба. Изненадан от това, че чорбата е от риба, Кивиок попитал откъде са я наловили. А те му отвърнали, че преди време съпрузите им ходели да ловуват и тази риба е от тях, но откакто двете вещици се заселили на близкия остров, морето сякаш се изпразнило и мъжете им никога повече не се завърнали. Вещиците пазели рибата затворена, за да привличат ловци, които да убиват и изяждат. Тогава Кивиок разказал за своето приключение и жените се зарадвали. Защото Великият Трикеко, магьосникът на морето, бил предсказал, че с първия прилив след смъртта на вещиците, морето отново ще се напълни с риба. Така и станало. С прилива на брега дошла толкова много риба, че жените и Кивиок я събирали от брега. Изчистили рибата и я прибрали. Вече имали достатъчно храна за дългата полярна нощ. Жените поканили Кивиок да живее с тях и той с радост приел. Оттогава рибата никога не липсвала на трапезата на хората, защото волята на Кивиок била волята и на морето. 

    Когато се описват приказките и легендите на инуитите, не може да бъде пропуснато и едно от най-известните създания в инуитската митология - Нанук, полярната мечка. Нанук е инуитското название за белите мечки. Според хората на севера Нанук са мъдри и силни същества и са наполовина хора. В иглутата си, далеч от очите на хората, Нанук сваляли големите мечешки козини и се превръщали в хора. И също като хората те сядали край огъня и разговаряли на почти разбираем език. Една от легендите разказва за подгонен от побеснели кучета Нанук, който побягнал с всичка сила, за да се спаси от сигурна смърт. Нанук знаел, че кучетата на инуитите могат да бъдат безпощадни, и отчаяно побягнал по леда. Надявал се кучетата да се уморят и да го оставят на мира. Но те не се отказвали. Нанук и кучетата наближавали края на света, но по време на гонитбата нито Нанук, нито кучетата виждали накъде се насочват.

     Когато достигнал ръба на света, Нанук скочил в пространството и кучетата го последвали. Така те се превърнали в звезди. На небето, европейците ги познават като звездния куп Плеяди в съзвездието Бик, но за инуитите това е Нанук, който бесните кучета преследват по небето. 
Дълбоко свързани с духовността, митовете на инуитите за отвъдния свят са свързани и с един от най-забележителните природни феномени на земята - Аурора Бореалис, Северното сияние. Според легендите, сиянията на нощното небе са мястото, където духовете на предците им отиват, мястото, където през процепи в небето може да се види играта им на топка с черепа на мъртъв морж.

     Легендата гласи, че Земята и Морето се срещат над огромна пропаст. Място, където морската богиня Седна се среща с богините и боговете, обитаващи Небесното царство. Над това място минава опасна пътека, водеща към небесата. Духовете отвъд палят факли и посрещат всички мъртви души. Но мястото не е достъпно за всеки. Сред божествените създания на това свято място можели да отидат само най-чистите души. Северното сияние също така проговаряло понякога и когато това се случвало, хората трябвало да му отговарят шепнешком. Защото духовете биха могли да бъдат разгневени, а те имали силно влияние над лова и времето. 

     Фолклорът на инуитите е изпъстрен с приключения в различни светове и измерения, с трансформации, божества и духове, които помагат или вредят на хората. Зад всички тях обаче, се крие космически баланс, който хората трябвало да почитат и уважават. Това са техните истории и легенди за заобикалящия ги свят и за 
тях самите. Въпреки че много от приказките на инуитите са се изгубили във времето, до нас са достигнали достатъчно, за да разберем страховете и надеждите на един толкова различен народ, съумял да се съхрани при невъобразими климатични условия и да запази духовността и вярата си в доброто.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика

    

    текст: Ася Сотирова

    Преди стъпването на европейците за първи път по времето на Великите географски открития отвъд Атлантика огромната територия, известна днес като Канада, не е била пусто и незаселено място. Наречени неправилно „индианци", първите народи на Канада, групирани в племенни обединения, са обитавали земите между Атлантическия и Тихи океан от векове, развивайки свои собствени обичаи, нрави и легенди, отговарящи на непосредствените климатични условия на този край на света. Голяма част от тези племена са се препитавали с лов и са водели номадски начин на живот. Струпването на цялото племе на едно място, както и изчерпването на природните ресурси на местността, са изисквали непрекъснато движение и смяна на местообитаването на племенната група. Това придвижване зависело от скоростта, с която племената са изтощавали природните дадености на района на местообитаване, и се е извършвало на всеки 10 до 50 години. 

     На необятната площ на днешна Канада са съществували повече от 61 племена и са се говорели над 50 различни езика, класифицирани в 12 групи. Днес, едва половината от тях се говорят на територията на Британска Колумбия, като най-разпространени са езикът на племето Кри и инуктитут, езикът на инуитите от Арктическите територии, Гренландия и част от Аляска. Северните и арктическите територии на Канада са и основните райони, където е имало струпване на племена, водещи неномадски начин на живот. Културното им развитие и история са свързани пряко с лова на риба, китове, нарвали, бели мечки, птици и други представители на арктическата фауна. Важно място в живота и културата на тези племена играело едно от най-интересните природни явления - Северното сияние. 

      Археологически разкопки и открития показват, че земите отвъд Атлантика са били обитавани от хора от около преди 35 000 години. Смята се, че първите хора на територията на днешна Канада са преминали замръзналия Беринговия проток вероятно в преследване на стада животни. Постепенно те се разпространили и разселили все по-навътре в територията на Северна Америка. С разтопяването на ледовете пред тях се разкривали нови територии, които предлагали богат лов, риболов и добри условия за заселване. Тук ще обърна внимание на племената на инуитите, група ескимоски народи, споделящи сходна култура. Ескимоските народи включват жителите не само на арктическите и субарктическите райони на Северна Америка - САЩ и Канада, но и териториите на Русия и Гренландия. Днес, тази етническа група наброяват около 90 000 души, като 17 000 от тях живеят в Канада. Именно канадските ескимоси са тези, чиито митове и легенди привлякоха вниманието ми.

     Думата „ескимос" не е самоназвание на този народ. Произлизащ от „ескимасен", терминът означава 'хора, които ядат сурово месо'. Въпреки че това название е навлязло широко и се използва масово, този народ предпочита да нарича себе си „инуит" -'истински хора' - дума, която започва да се използва във все повече езици и която употребявам и в този текст. 

     Предшествениците на днешните инуити били последният народ, заселил се по бреговете на Северозападна Аляска преди европейците да стъпят по тези отдалечени и студени брегове. Умели ловци, те излизали на лов за китове, тюлени, моржове и карибу - вид северен елен. Инуитите довели умението да се ловуват китове до съвършенство и станали първият арктически народ, който успешно ловувал гренландски китове - океански бозайници, достигащи до невероятните 20 метра дължина и тежест до 150 тона. Осигурявайки по този начин храна за продължителен период от време, племенаг, на инуитите били едни от най-осигурените и подготвени за суровите климатични условия. В течение на стотици години, те се разпространили и завзели нови територии на изток и на север, и заместили племената на дорсет или тунит, както са познати на езика Инъктитът. Език, признат за официален на териториите на Нунавут и Северозападните територии на Канада. 

    Това разселване не било единична голяма вълн от хора, търсещи нови ловни полета и по-добър начин на живот. То се осъществявало като бавен процес, включващ миграция на групи от по около 30 души. Днес инуитите населяват териториите на Арктика от Беринговия проток до Източна Гренландия -разстояние, възлизащо на внушителните 6000 км. Тези първи пионери, покорители на Канадския север, донесли със себе си не само ловните си умения, но и примитивните си, но добре пригодени към климатичните условия къщи, строени от дърво, кожа на к* или тюлен, а по-късно - по времето на Малката ледена епоха - и от снежни блокове (иглу). 

     Осланяйки се на натрупания през годините опит, инуитите развили дълбоко познание по отношение на дивата природа на северния свят. Те опознали миграцията I поведението на организмите и животните, които срещали по пътя си, и създали своя практична система за класификацията им. Сътворили също и богата митология, която включвала явленията от заобикалящия ги свят. Тези легенди се предавали от поколени на поколение по време на дългите арктически нощи. Въпреки сравнително простото им на пръв поглед съществуване, инуитите водел: удовлетворяващ ги социален живот и имали богата и сложна духовност. Развили дълбоко познание и култура по отношение на дивата природа на суровия северен свят, от който самите те били неразделна част. За тях, хармонията между хора и животни била от изключителна важност. Неслучайно основна роля в митовете и легендите им заемали животните, от които самите те били зависими. 

     Въпреки че разчитали на океана за препитанието и оцеляването си, свещено животно за инуитите била една птица - гарванът, наричан Тулугах. В инуитския фолклор той бил могъщ дух и създател на света. Бил и единственото същество, което можело да приема, каквато форма пожелае. Той самият често се спускал сред хората, з да си поиграе с наивността им, но и за да им помага. 

      Според легендата Тулугах бил човек с клюн на гарван и създател на света. Когато водата на света започнала да се надига от недрата на земята, Тулугах ударил водите с клюна си, за да ги възпре. Тази първа земя била толкова голяма, колкото да побере една къща. В тази къща живеели трима души - мъж, жена му и тяхното дете Гарванът. В къщата на семейството имало острие, което бащата държал нависоко, но Тулугах непрекъснато искал да го вземе, за да си поиграе с него. След дълго настоявай най-накрая бащата разрешил на момчето да вземе острието. Докато си играел, той без да иска повредил оръжието, и от него бликнала светлина. Тъй като бащата не искал светлината да блести през цялото време, прибрал острието, преди да бъде повредено повече. И така на земята се появили денят и нощта. 

      Според друга инуитска легенда гарванът Тулугах донесъл светлината в полярния свят, но не от острието на баща си, а от далечна земя. Преди много години, когато светът бил млад, а мракът не напускал Севера, хората живеели с вярата, че целият свят е потънал в тъмнина. Тогава се появил стар гарван, който им разказал за светлината в далечните земи. И колкото повече хората слушали разказите му, толкова повече искали светлина да огрее и техните земи. Така ловците щели да ловуват надалеч и за дълго, а белите мечки нямало да ги нападат изненадващо. Хората умолявали горещо стария гарван да им донесе тази светлина, докато най-накрая той се съгласил. Гарванът прелетял пустите северни земи и се понесъл на изток, далеч на изток, докато не достигнал края на силите си и едва тогава забелязал зората на хоризонта. 

     Светлината обаче била притежание на вожда на племето, обитаващо тези земи. Единственият начин Гарванът да я отнеме, бил да я открадне. Тогава той се превърнал в прах и се посипал по невръстния син на дъщерята на вожда. Детето се разплакало, а Гарванът започнал да шепти думи в ухото му. Поискал от детето да помоли дядо си да си поиграе с топките светлина отвън. Тъй като вождът не искал внукът му да плаче, дал му топка светлина и го пратил навън. В миг Гарванът се превърнал от пепел в птица. Взел топката в ноктите си и полетял към селището на инуитите. Когато пристигнал, пуснал топката отвисоко и тя се разбила в средата на селището. Но топката била малка, а Гарванът нямал вече сили да се върне отново в селището, където били останалите топки светлина, и да донесе още една. Затова той казал на народа, че ще имат шест месеца светлина, когато топката ще е силна и шест месеца мрак, когато топката светлина ще събира сила и енергия, за да свети отново. Ето защо в земята на инуитите в далечния север половин година властва мрак и половин година има светлина. Хората знаели, че Гарванът е донесъл светлината им. Затова те го тачели и не искали да го нараняват - поне дотогава, докато не реши да си я вземе обратно.

         Следва втора част

"Когато Земята се тресе, хвани се за Небето" - историите, които ме вдъхновяват по Червения път

Когато Земята се тресе, хвани се за Небето" -- историите, които ме вдъхновят по Червения път -- традиционен сторитейлинг на Николай Янков от Българско индианско общество „Орловият кръг", провел се като част от събитията на Международния фестивал на етнографското кино през ноември 2012.

Каменното наметало

 подготвил: Н.Янков

Тази история се случила в земите на Анитсалаги, по-известни като Чероки, чиито ловни земи в миналото се простирали на територията на няколко съвременни щата Тенеси, Северна Каролина, Вирджиния, Алабама и Джорджия. Церемонията по събиране на реколтата от млечна царевица тъкмо била привършила и жителите на селището, състоящо се от две хиляди души били заети с пречистващи ритуали. Мъже, жени, деца и старци топели телата си по седем пъти в близката река, почиствали домовете и семейните огнища, изхвърляли овехтелите дрехи и съдини и се събирали за празници, в сърцето на които стояла идеята за прошка и побратимяване.
Междувременно ловците се готвели за важен ловен поход. Те също преминавали очистителни процедури, но за разлика от съплеменниците си постели с дни, провеждали церемонии в колибата за потене, пиели билкова отвара, която наричали „черна вода” и пречиствали кръвта си, като раздирали кожата са на тънки ивици  с помощта на острите зъбци на гребоподобно пособие.

    И така след едноседмични приготовления воините тръгнали за голям сезонен лов. Един млад скаут, който имал задачата да разузнава избързал пред ловната група, която вече се готвела да бивакува в своя ловен лагер, и се качил на близкото възвишение, за да огледа хоризонта. В далечината съзрял странна фигура, която вървяла тежко-тежко,

Началото на Света (Зуни)

превод от немски: Иво Василев


Преди появата на света, такъв какъвто го позанваме днес, същестувавал само Авонавилона-Създателят и Вседържител. Извън него нямало нищо друго. Всичко било черно и пусто. В началото на Новосътворението Авонавилона се съветвал сам със себе си и мислите му излетели навън в пространството. От тях се образувала мъгла и се издигнали изпарения, които улеснили растежа.
Благодарение на вродената му проницателност, Вседържителят се въплътил в личност, приемайки формата на слънце. Така се появило и изгряло Слънцето, което озарило целия космос и което почитаме като наш баща.

Светлината спомогнала за това мъглата да се сгъстява все повече и повече и накрая завалял дъжд. Така възникнало морето,което заобикаля до днес света.
От късове месо,които Творецът изрязъл от тялото си,създал семена и ги хвърлил в голямата вода. И там, под въздействие на светлината и топлината водата позеленяла. Появила се пяна и от нея произлезли Авителин Цита-Майката Земя и Апоян Течу-покриващия всичко Татко Небе.
Двамата лежали в големите води и така се зародил животът на земята. Оттогава произлизат всички същества, хората и животните.

След това Майка Земя отблъснала Татко Небе. Тя започнала да наедрява и потънала в прегръдките на долните води.
Както една човешка майка се опитва да предпази първородното си от всичко лошо,същото се опитала да направи и Майката Земя. Тя забавила раждането на съществата,които вече ритали в корема й и се обърнала към Татко Небе с думите: "Как нашите деца ще различават едно място от друго,когато се появят на бял свят?". Земята и Небето започнали да обсъждат въпроса. Както знаем те имали способността да променят формата си подобно на всички свръхестествени същества. Трябвало само да си намислят някоя и тутакси ставали ту вятър, ту дим. Ето така разговаряйки, те възприели формата на мъж и жена.

- Погледни!, казала Майка Земя и една голяма плоска черупка се появила върху ръката й. - Ето така ще изглежда домът на всички наши деца. По край земите,по които ходят, ще се разпрострат планини и ще разделят местностите. Така ще могат да различават страните и местата.

- Погледни!, рекла отново тя, плюла във водата и разбъркала с пръст слюнката. Образувала се пяна,събрала се по ръба на черупката и се заиздигала все по-нависоко. - От моята гръд ще се изхранват всички деца.
Майката Земя духнала с топлия си дъх върху пяната. Бели пръски изригнали нагоре,паднали навред във водата и били накъсани от студения дъх на Татко Небе. От тях се появила изобилна мъгла,която преминала в ситен дъждец.
- И още,бели облаци ще се издигнат по границите на света и дъхът на земните деца трябва да се събере над земята и да се охлади от твоя дъх, за да завали дъжд,водата на живота,която ще докосва дълбините на моята утроба. В тези недра човешките деца и животните ще се сгряват, когато им стане студено. Виж, дори дърветата в планините,които са близо до облаците и до Небесния Баща, накланят стволове към Майката Земя, търсейки топлина и защита.

Топла е Земята, студено е Небето.

- Сега, не бива да излиза ,че само ти си направила нещо за добруването на нашите деца -казал Татко Небе. Той завъртял ръката си. Във всички бръчки и гънки на ръката му растяла лъскава, жълта царевица. В здрача на първата зора от сътворението тя блещукала като огнени искри. - Виж! - казал той и посочил седемте зърна, които държал между пръстите си. По тях ще се ориентират нашите деца. Помисли за това,че когато слънцето залезе,всички земи ще потънат в мрак, който ще обгърне и съществата. Тогава нашите деца ще се ориентират по светилници. Както тези блещукащи зърна са събрани около едно, което гори по средата (слънцето и планетите), така и обиталището на нашите деца трябва да бъде пъпа на вселената, а останалите места да се описват чрез светилници.
- Гледай! - казал той и оставил царевичните зърна да паднат във водата. - Така трябва да потънат семената в земята и да покълнат от твоята гръд, когато излея върху нея водите си. Така ще се изхранват нашите деца.

По този и още куп други начини Земята и Небето се погрижили за бъдещото на своите деца.

Каменната Епоха от Безсмъртния Дъх на Земята

Otokahekagapi (Първите Начала)
Inyan Makakan Niyetu
(Каменната Епоха от Безсмъртния Дъх на Земята)

превод: Black Dog

Преди всички бе Inyan (Камъкът). И неговият дух бе Wakan Tanka (Великата Тайна).
Преди Четирите времена бе Inyan (Камъкът).
После бе Han (Тъмнината), но тя не бе нещо. Тя бе само черното на мрака. Тогава Inyan (Камъкът) владееше всички сили и силите бяха в неговата кръв, а кръвта му бе синя.
Inyan (Камъкът) растеше самотен и жадуваше за някой друг.
Inyan (Камъкът) знаеше, че не би могло да има някой друг, освен ако той не го създадеше от самия себе си.
Но, за да вземе от себе си, той трябваше да позволи на кръвта си да изтече от него, а той знаеше, че ако кръвта му го напусне, ще го напуснат и неговите сили.

И Inyan (Камъкът) каза: “Nunwe!” (“Така да бъде!”) и това беше първият звук.
Тогава Inyan (Камъкът) взе от себе си и се разля около самия себе си във формата на една огромна сфера. И Inyan (Камъкът) назова сферата Maka (Земя).
Inyan (Камъкът) отвори всичките си вени и кръвта му го напусна, и той видя, че силите му изтичат с кръвта, и оформят границите на Maka (Земята). А отвъд границите на Maka (Земята) нямаше нищо. Там бе само Han (Тъмнината).
Inyan (Камъкът) се смали и се втвърди, но той все още се опитваше да владее силите си. Кръвта му се превърна във Водите, но силите изплуваха от Водите и формираха около Maka (Земята) Духа.

И силите се превърнаха в Небе, а Небето е Skan (Движещия се). Skan (Небето) - това са силите около Maka (Земята) и Skan (Небето) е Nagi Tanka (Великия Дух).
Maka (Земята) се намръщи, защото не бе създадена като нещо отделно и независимо, а и защото силите я бяха напуснали и се бяха присъединили към Skan (Небето).
Maka (Земята) се огледа и осъзна, че е гола и студена. Навсякъде около нея бе студеният мрак на Han (Тъмнината).
Maka (Земята) се скара на Inyan (Камъка) и поиска той да прогони Han (Тъмнината). Тя настоя да бъде отделена като нещо самостоятелно. Но Inyan (Камъкът) каза, че е безсилен да я удовлетвори, тъй като силите му са го напуснали, превръщайки се в Skan (Небе).

Накрая Inyan (Камъкът) и Maka (Земята) се споразумели да помолят Skan (Небето)

Младият воин и жената-дух

превод: Black Dog

Преди много години имало една голяма група от Сиукси-Тетони, които се били установили по местата, където сега е басейна Джаксън Хоул в Националния парк “Гранд Тетон”, Уайоминг.

Общността живеела добре и хората й били здрави и силни, тъй като имали изобилие от бизонско месо. Често из лагера се разнасяли думите на глашатая:

“Утре ще има много бизони. Гответе се!”

Един ден след като Тетоните се завърнали в лагера от тежък бизонов лов, един младеж обявил, че възнамерява да се ожени за най-прекрасната девойка в лагера, дъщерята на вожда.

Нейният баща казал: “Няма да ти дам благословията си, докато не ми донесеш много коне”.

И така, младежът се отправил в търсене на стадо диви коне, надявайки се да удовлетвори желанието на вожда и да заслужи прекрасната му дъщеря.
Докато младият храбрец отсъствал, племето напуснало обичайното място за лагеруване и се отправило нанякъде. Не минало много и младият ловец решил да се върне в лагера с плячката си от няколко заловени коня. Тъй като денят вече превалял, той решил да се подслони в една самотна колиба наблизо.
Но в началото не могъл да намери входа, тъй като всички страни били наловина заринати с пръст. Най-сетне успял да си проправи път и влязъл. Вътре стърчали четири високи стълба, забити в земята.
Тези пръти поддържали погребално ложе. На него лежала жена, чиято дреха била украсена с еленови зъби. В този миг

Отшелникът и духът

превод: Теодор Кушев

Самотен в гъстата гора, далеч от селото на своя народ, живял отшелник. Неговото типи било направено от бизонови кожи, а завивката му от еленови. Далеч от селищата на които и да са човешки същества, този стар отшелник с наслада се любувал на старините си.
По цял ден бродел из гората, изучавал различни растения и събирал корени. Те му служели за храна и лекарства. От дъжд на вятър го навестявал някои воин, който се нуждаел от целебни корени за своето племе. Медицината на стария отшелник била известна като най-добрата в околността.

Един ден след дълга разходка из гората отшелникът се прибрал в къщи толкова изморен, че веднага се нахранил и се проснал в леглото. Тъкмо се унасял в сън, когато усетил, че някой го драска по крака. Изненадан, в стаята забелязал тъмен силует, който протегнал ръка към него, в която се виждала стрела с кремъчен връх.

“Това трябва да е дух – помислил си отшелникът – тъй като тук няма други хора освен мен”.

И тогава гласът казал: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”.

“Ще дойда” – отговорил старият отшелник. И така, той станал, омотал завивката си около тялото и последвал гласа.

Излязъл пред вратата, огледал се, но не видял и следа от тъмния силует.

“Каквото и да си – казал отшелникът – почакай ме. Хабер си нямам как да намеря дома ти”. Не получил никакъв отговор, нито чул шум от нечии стъпки.

Влязъл обратно в типито си, легнал и скоро заспал дълбоко.

На следващата нощ отново му се причул гласа: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”. Отшелникът излязъл от жилището си, за да потърси източника на гласа, но отново не видял никой. Този път се ядосал, тъй като решил, че някой му се подиграва. Решил да открие кой нарушава покоя му.

На следната вечер направил дупка в покривалото, колкото да вмъкне стрела. После се притаил до входа и зачакал. Скоро тъмният силует дошъл, спрял на прага и казал: “Дядо, дойдох да…” Но не могъл да довърши изречението си. Старият отшелник изстрелял стрелата си. Чул да улучва нещо, но звукът наподобявал стрела, забиваща се в торба с чакъл.

Рано на другата утрин отшелникът излязъл и огледал мястото, където смятал, че е попаднала стрелата му. Там на земята лежала малка купчина царевични зърна и от нея по пътеката тръгвала пътека, осеяна със зърна. Старият отшелник последвал дирята през гората. Когато достигнал леко възвишение, следата свършила. В самия й край имало широк кръг, в който тревата била напълно смачкана.

“Царевичната следа спира в края на този кръг – казал си старецът на ум – така че тук трябва да е дома на онзи, който ме покани”.

Той хванал голямата си костена брадва и започнал да рови в средата на кръга. Копал, ли копал, доде не попаднал на торба сушено месо. След това открил още една торба, този път с репички, после и още една със сушени череши, а най-отдолу четвърта, пълна с царевица. В единият й край се виждала дупката, която стрелата на отшелника била направила предната нощ. През тази дупка зърната били изпопадали, правейки пътека до скритото място на духа.

След това преживяване отшелникът научил своя народ как да съхранява запасите си, докато са на път.

“Изкопайте дупка – обяснил той на хората – увийте запасите в кожени торби и ги покрийте със пръст”.

По този начин сиуксите съхраняват провизиите си през цялото лято. Когато настъпи есента, те се завръщат при скривалищата си. Разравят дупките и заварват провизиите непокътнати, така сякаш са сложени предния ден.

Хората благодарили на стария отшелник за за новия начин за съхранение на храната и най-вече за откритието на царевицата, която ни познавал дотогава. Тя се превърнала в една от най-важните храни, която индианците познавали.

Каменната жена

Преди много години воин от лакота се оженил за девойка от съседно племе - това на арикара. След като им се родило дете, мъжът довел още една жена в дома си. Първата съпруга била от ревнивите и истински се ядосала, но не го показала веднага. Когато дошло време лагерът да се премести, по-старшата жена отказала да мръдне от мястото си. Дори и когато типитата били прибрани, тя се заинатила. Стояла на земята с детето на гърба си и отказвала да тръгне. Съпругът й решил да я остави с надеждата, че тя ще се вразуми и ще ги последва.
По пладне мъжът разбрал, че жена му няма да пречупи твърдоглавието си, затова спрял колоната и казал на двамата си братя: “Върнете се при снаха ви. Помолете я отново да дойде. Ние ще ви изчакаме тук. Но побързайте! Страх ме е, че тя в отчаянието си може да посегне на живота си”.
Двамината препуснали и привечер стигнали да доскорошното място за лагеруване. Жената все още седяла на земята с рожбата на гърба й. По-старият брат рекъл: “Снахо, дойдохме да те вземем. Лагерът ни чака. Стани и ела с нас. Недей да правиш фасони за дребни работи. Новата жена ще улесни живота и на теб и съпруга ти."

Тя обаче дума не обелвала. Един от братята протегнал ръка и я докоснал леко по главата. В този миг се сепнал. Тя се била превърнала в камък!

Двамата братя пришпорили конете си и препуснали обратно към лагера. Разказали историята си, но никой не им повярвал. “Тя се е самоубила – казал съпругът й – а моите братя искат да ми спестят истината”.
Цялото село събрало лагера и се върнало обратно на мястото, където изоставили жената. А тя била там - скален блок с формата на седяща жена и притиснало се в нея дете. Хората се развълнували. Те подбрали един от най-хубавите коне в наличност, направили нова травоа и поставили камъкът в нея. Конят и травоата били красиво изрисувани и украсени с кожени ленти в различни цветове. Камъкът бил приет за свещен и му определили почетно място в центъра на лагера. Когато хората се местели от място на място и правели нов лагер, взимали със себе си свещения камък. Дълги години каменната жена пътувала с народа си. Днес тя наблюдава безмълвно разпадащия се свят на лакота от своя дом пред индианската агенция в резервата Стендинг Рок, Южна Дакота.

Великото надбягване (шайени)

Много отдавна, когато Махео създал света и определил местата на хората и животните в него, всички били равни. Човеците и другите същества водели еднакъв живот и му се наслаждавали. Скоро обаче бизоните започнали да говорят помежду си.
- Ние сме най-големи сред животните на този свят - казал вождът на бизоните. - Защо трябва да смятаме другите за равни нам? Те трябва да ни почитат и уважават, както ни се полага.
- Ти си прав - отвърнали силните млади бизони. - Всеки вижда колко сме големи и могъщи. Ще отидем при другите същества и ще им кажем, че трябва да бъдат наши слуги, а не да се смятат за равни на нас.
Било по време на Танца на Слънцето и шатрите били разпънати в широк кръг, в центъра на който се издигала Слънчевата шатра. Вождът на бизоните повел народа си на изток и спрял точно пред входа й.
- Заповядайте, влезте - казал водачът на Танца на Слънцето.
- Защо трябва да искаме разрешение, за да влезем? - високомерно попитал вождът на бизоните.
- Защото всички приятели са наши гости и могат да присъстват и участват в нашия танц - отговорил водачът на Танца на Слънцето.
- Ние не сме ваши приятели! - казал вождът на бизоните. - От днес нататък ние сме ваши господари и заявяваме, че сме най-силни на този свят.
- Всички същества са приятели, така ни научи Махео - отговорил водачът.
- Ние ще ви докажем кои са най-могъщите тук - с надменна усмивка заявил вождът на бизоните. - Ще се надбягваме - най-слабата от нашите жени срещу който и да е от мъжете ви.

Приключенията на Въртящия-се-в-кръг бик

Из "Магическата Шатра" на Дж. Гринел

Веднъж целият лагер се придвижил напред, а една шатра останала на старото място. Тя принадлежала на мъж на име Въл­чата Опашка; а при него живеел по-младият му брат, Въртящия-се-в-Кръг Бик. Техният баща обичал и двамата си сина, ала милеел повече за малкия, и когато заминал с основния ла­гер, заръчал на Вълчата Опашка:

- Грижи се за по-малкия си брат; той още не е укрепнал. Внимавай да не го сполети някаква беда.

Веднъж Вълчата Опашка отишъл на лов, а Въртящи я-се-в-Кръг Бик седнал пред шатрата, за да дялка стрели; тогава една красива и странна птица кацнала на земята пред него. Една от жените на Вълча та Опашка се провикнала:

-О, братко, простреляй тази птичка.

-Не ме безпокой, сестро - отвърнал той, - сега си правя стрели.

Жената обаче повторила:

- О, братко, убий тази птичка заради мен.

Тогава Въртящия-се-в-Кръг Бик нагласил стрела на лъка си и пронизал птичката, а жената отишла да я вдигне и потьркала лицето си с нея, и то мигом се подуло тъй, че очите и носът й не се виждали. Ала веднага щом прострелял птичката, Въртящия-се-в-Кръг Бик тръгнал на лов и не разбрал какво се случи­ло с лицето па жената.
Когато се завърнал у дома и видял-лицето на своята съпру­га, Вълчата Опашка попитал:

Прошепнете името ми в храстите и аз отново ще съм сред вас!

текст: Н.Янков

Това се случило много отдавна. Много преди стъпването на белия човек в земите на Костенурката, както е известна Америка. Били мрачни и тъмни времена. Хората били паднали толкова ниско, че не познавали друго освен насилието, и по-лошо били се превърнали в людоеди. Над умовете на всички двукраки властвала черната магия на зъл чародей на име Тадодахо (Оплетеният). Казват,че бил толкова обладан от тъмните сили, че почти не приличал на човек – от косата му се виели и съскали отровни змии, ръцете му приличали на крайниците на костенурка, а краката му на мечи лапи.

И така, веднъж се случило майка и дъщеря да избягат от своето селище, за да дирят покой сред гъстите дебри. Построили там своя колиба и заживели мирно и спокойно. Един ден майката забелязала, че коремът на дъщеря й е странно надут. Изглеждала като бременна, ала дъщеря й твърдяла, че по тези места не била виждала жив човек, камо ли да се люби с мъж. След няколко месеца момичето родило.

Детето било изключително красиво и силно. Растяло неестествено бързо. Единственият недостатък бил, че

Да благодарим на Рибарчето за топлината!

текст: Н.Янков

(легенда на народа Анишинабе, Великите езера, САЩ и Канада)

Рибарчето било малко животинче с качества на умел ловец. Ала били тежки времена за ловуване, тъй като зимата нямала край.

– Елате с мен! - рекъл той на дружките си – Ще отидем там, където Земята стои най-близо до Небето. На Небесния свят винаги е топло и ние ще донесем малко топлина и у дома.

Видрата, Рисът и Росомахът тръгнали с него през долини и планини. Когато наближили, Рибарчето рекло:

– Трябва да скочим и да пробием небето, за да се доберем до твърда почва.

Видрата скочила, ала си тупнала здраво главата в твърдото като стъкло небе. Тя паднала възнак и се хързулнала по склона на планината. Сетне скочил Рисът. Ала така силно се ударил в небето, че изпаднал в несвяст. Дошъл ред на Росомаха. Той скoчил, блъснал се, пак скочил и отново се блъснал, така, докато небето се пропукало. Тогава се засилил за последен път и си пробил път през синевата, следван от Рибарчето. Небесният свят бил приказен. Светлина обливала растeнията, топлина струяла във въздуха като фонтан. Рибарчето и Росомахът видели, че там, наблизо, стоели разни птици, заключени в клетки. Решили да ги освободят. Щом вкусили свободата, птиците се разлетели навред, а някои се понесли към Земята. Скоро топлината, процеждаща се през отвора, започнала да топи снеговете долу. В този миг се появили Небесните хора. Били улисани в ежедневни занимания, когато усетили нещо нередно.
"Крадци! Крадят ни топлината!" - викнали подире им те.

Росомахът се втурнал към изхода и избягал, ала Рибарчето останало да разширява процепа. То знаело, че ако не го направи, Небесните хора ще закърпят пролуката с лекота. Хората викали подире му и го целели със стрели. Въпреки че Рибарчето било бързо и силно, една стрела успяла да му нанесе фатален удар. Ала Гитчи Маниту (Великата Сила) се смилил над него, защото то имало добро сърце и се опитало да помогне на приятелите си. Той го излекувал и го поставил на небето. Онова, което белите наричат Голямата Мечка, ние, народът на Анишинабе, наричаме Рибарчето.

Всяка есен, когато Рибарчето се намира близо до Земята, Небесните хора закърпват дупката и настава зима. А като дойде времето на пролетта, Рибарчето се покатерва и отпушва процепа, като така позволява на топлината да нахлуе на Земята.

Иктоми - паякът (Iktomi - The spider)

Иктоми

Иктоми, паякът, е едно от най-могъщите създания на земята. Някога Иктоми бил човек. От видение той научил, че ако излезе сред равнините и танцува продължително, ще му бъде дадена сила да помага на хората. 'Затова Иктоми се отдалечил от лагера и затанцувал. Танцувал цели чети­ри дни. Когато се върнал, светел от сила. Всички забелязали, че изглежда различен и навсякъде го следвал лек ветрец.
Известно време всичко било наред. Иктоми излизал да ловува и вина­ги се връщал с месо. Хранел старците и сираците и бил известен като мил и щедър човек. Но той отишъл отново в равнините и отново танцувал. Точи път го нямало осем дни. Когато се върнал, имал толкова много сила, че хората усещали горещината на тялото му, докато се движел покрай тях, а вятърът, който го следвал, духал силно. Все пак той продължавал да ловува за хората, а и скоро спечелил редица млади последователи, защото през следващите месеци завоювал много победи над враговете.

Още веднъж Иктоми излязъл сред равнините и този път не се завър­нал много дълго.

СКАЗАНИЯ ЗА СТАРЕЦА (Tales about Na'pi -The Oldman)

/Как е създаден светът според чернокраките/
Из "Магическата Шатра" на Дж.Гринел


Много отдавна всички животни от равнините го чули и го познали; всички птици във въздуха го чули и го познали. Щом заговорил, всички твари, които създал, го разбрали - птици, животни и хора.

Старецът странствал на юг оттук, създавайки хората. Той дошъл от юг и поел на север, правейки животни и птици ей-тъй, както си вървял. Най-напред сътворил планините, прерии­те, горите и храстите. Сетне продължил на север, като по пътя правел разни неща - тук-таме прокарвал реки и им слагал во­допади, тук-таме оцветявал почвата в червено - изобщо нареж­дал света така, както го виждаме днес. Той направил Милк-ри-вър (Тстои), сетне я прекосил и понеже бил уморен, се изкачил па едно малко хълмче и легнал да си почине. Докато лежал по гръб, проснат на земята с протегнати ръце, той отбелязал с ка­мъни очертанията па тялото си - глава, ръце, крака и всичко останало. Тези скали могат да се видят там и в наши дни. След като си починал, Старецът се отправил пак на север, но по пъ­тя се спънал в една могилка и паднал на коленете си. Тогава казал: "Ти си лошо място за препъване", и издигнал там два големи хълма, които назовал Коленете; те се наричат така и до ден-днешен. Сетне продължил на север и с някои от скалите, които носел със себе си, направил хълмове Суитграс.