Отшелникът и духът

превод: Теодор Кушев

Самотен в гъстата гора, далеч от селото на своя народ, живял отшелник. Неговото типи било направено от бизонови кожи, а завивката му от еленови. Далеч от селищата на които и да са човешки същества, този стар отшелник с наслада се любувал на старините си.
По цял ден бродел из гората, изучавал различни растения и събирал корени. Те му служели за храна и лекарства. От дъжд на вятър го навестявал някои воин, който се нуждаел от целебни корени за своето племе. Медицината на стария отшелник била известна като най-добрата в околността.

Един ден след дълга разходка из гората отшелникът се прибрал в къщи толкова изморен, че веднага се нахранил и се проснал в леглото. Тъкмо се унасял в сън, когато усетил, че някой го драска по крака. Изненадан, в стаята забелязал тъмен силует, който протегнал ръка към него, в която се виждала стрела с кремъчен връх.

“Това трябва да е дух – помислил си отшелникът – тъй като тук няма други хора освен мен”.

И тогава гласът казал: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”.

“Ще дойда” – отговорил старият отшелник. И така, той станал, омотал завивката си около тялото и последвал гласа.

Излязъл пред вратата, огледал се, но не видял и следа от тъмния силует.

“Каквото и да си – казал отшелникът – почакай ме. Хабер си нямам как да намеря дома ти”. Не получил никакъв отговор, нито чул шум от нечии стъпки.

Влязъл обратно в типито си, легнал и скоро заспал дълбоко.

На следващата нощ отново му се причул гласа: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”. Отшелникът излязъл от жилището си, за да потърси източника на гласа, но отново не видял никой. Този път се ядосал, тъй като решил, че някой му се подиграва. Решил да открие кой нарушава покоя му.

На следната вечер направил дупка в покривалото, колкото да вмъкне стрела. После се притаил до входа и зачакал. Скоро тъмният силует дошъл, спрял на прага и казал: “Дядо, дойдох да…” Но не могъл да довърши изречението си. Старият отшелник изстрелял стрелата си. Чул да улучва нещо, но звукът наподобявал стрела, забиваща се в торба с чакъл.

Рано на другата утрин отшелникът излязъл и огледал мястото, където смятал, че е попаднала стрелата му. Там на земята лежала малка купчина царевични зърна и от нея по пътеката тръгвала пътека, осеяна със зърна. Старият отшелник последвал дирята през гората. Когато достигнал леко възвишение, следата свършила. В самия й край имало широк кръг, в който тревата била напълно смачкана.

“Царевичната следа спира в края на този кръг – казал си старецът на ум – така че тук трябва да е дома на онзи, който ме покани”.

Той хванал голямата си костена брадва и започнал да рови в средата на кръга. Копал, ли копал, доде не попаднал на торба сушено месо. След това открил още една торба, този път с репички, после и още една със сушени череши, а най-отдолу четвърта, пълна с царевица. В единият й край се виждала дупката, която стрелата на отшелника била направила предната нощ. През тази дупка зърната били изпопадали, правейки пътека до скритото място на духа.

След това преживяване отшелникът научил своя народ как да съхранява запасите си, докато са на път.

“Изкопайте дупка – обяснил той на хората – увийте запасите в кожени торби и ги покрийте със пръст”.

По този начин сиуксите съхраняват провизиите си през цялото лято. Когато настъпи есента, те се завръщат при скривалищата си. Разравят дупките и заварват провизиите непокътнати, така сякаш са сложени предния ден.

Хората благодарили на стария отшелник за за новия начин за съхранение на храната и най-вече за откритието на царевицата, която ни познавал дотогава. Тя се превърнала в една от най-важните храни, която индианците познавали.