понеделник, 27 май 2019 г.

Представяме новата си книга - романа "βλάχος" (Our new book - the novel βλάχος)



Здравейте приятели, с най-голяма радост искаме да споделим с вас новината за излизането на новата ни книга "βλάχος".

 Романът вече е наличен в големите книжарници в страната. 

 “Влахос” е роман за последните истински номади на Европа – каракачаните. Това е история за смисъла на вървенето и за силата на разказването, история за вечния кръговрат между долното и горното, бялото и черното, за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт. 

Но преди всичко “Влахос” е една съвременна история за това какво е да носиш душа на номад в началото на XXI век. 

 ----- 

 “Животът е просто факт. Черна точица и нищо повече. Смъртта също. Просто една точица на белия лист. Нито животът прави живеенето, нито смъртта – умирането. И за двете се изисква дарба. Изисква се смелост. Живеенето е за тези, които не ги мързи, които не признават граници и не се страхуват от никоя условност. То е за тези, които вървят срещу течението и не чакат да им се допее, за да запеят, а знаят, че веднъж почнат ли песента, с нея задължително идва и радостното чувство. Живеенето е за тези, които умеят да се борят, да играят, да търсят и които не спират да гледат света с широко отворени очи. И най-вече за тези, които обичат. За такива хора, живели шумно, разточително и пълноценно, дори трийсет години са дълголетие! Всичко това научих от едно момиче, което срещнах случайно в автобус номер 101 преди повече от двайсет години. Научих го от един истински влахос.”

Сплети косите си - Паола Клуг

"Сплети косите си" от Паола Клуг 

"Баба казваше, че когато една жена е тъжна, най-доброто, което може да направи тя, е да сплете косите си; по този начин болката щяла да бъде приклещена в косите и нямало да достигне останалата част от тялото. Трябвало да внимавам, казваше тя, да не допусна тъгата да влезе в очите, защото тогава руквали сълзи; не било добре да я допусна до устата, тъй като съм можела да кажа неща, които не са верни. Нито трябвало да я пускам към ръцете, защото така можело да преваря кафето или да оставя тестото недопечено. А тъгата обичала горчивия вкус. Когато се чувстваш тъжна, повтаряше тя, сплети косите си. Заключи болката в плитка и я остави да излезе заедно с поривите на северния вятър. Косата ни е мрежа, която умее да улавя всичко. Тя е здрава като корените на блатния кипарис и нежна като пяна на атол (вид мексиканска напитка). Нека меланхолията не те сварва неподготвена, дете мое, дори и сърцето ти да е разбито, а костите сковани от студа заради нечие отсъствие. Не я оставяй да влезе в теб през спуснатите ти коси, така ще се стече по улеите, които Луната е оставила в тялото ти. Сплети косите си, все повтаряше тя, сплети косите си. И на заранина, когато се събудиш с песента на лястовиците, ще откриеш тъгата бледа и унила из вътъка на твоите коси.“