***
За индианците не е свойствено разбирането за изкуство, откъснато от природата, част от която е животът; същото се отнася и за живот, откъснат от религията. Петроглифите, рисунките върху шатрите, боите по тялото, пясъчната живопис, одеалата, мокасините, поясите, кошниците, даже бижутата крият в себе си символи, чрез които се предават учения. Най-свещените символи не се изобразяват на предмети, предназначени за белите, защото в един живот, който не е отделен от религиозния опит, такива предмети могат да бъдат опасни, тъй като са проникнати от силата на един свят, в който няма случайности. Да изплетеш кошница - това означава да възсъздадеш процеса на творението, а готовата кошница е образ на Вселената.
Едва неотдавна индианците, подражавайки на белите, започнаха да подписват произведенията си; те биха се съгласили с Джорджия О`Кийф [1], която на въпроса: "Защо не подписвате картините си?" отговорила: "А вие защо не подписвате лицето си?" По силата на това, че изкуството (или художникът) не се разглеждат като нещо откъснато от всекидневното съществуване, то и "основата за естетическа оценка е непостижима". С други думи, неговото богатство или бедност зависят от това, колко сила излъчва то. Думите на песните сами по себе си играели по-маловажна роля, отколкото предизвиканото от тях психическо състояние, защото това възвишено състояние имало защитен и цялостен характер. Иначе казано, тези песенни стихове се оценявали по реакцията, която предизвиквали у човека, по това въздействие, което оказвали на другите. Всички песни притежавали определена сила, като по този начин връщали изпълнителя в състояние на хармония с жизнената енергия - Великата Тайна, която изпълва всичко съществуващо.
Един индианец от племето на чернокраките е казал: "Аз често размишлявах за силите във въздуха, водата и земята… С часове седях на върха на хълма или до реката, наблюдавайки и размишлявайки за птиците, животните и небесата".
Свещена е цялата природа, затова са свещени дори песните "за природата". Песните и приказките, които на пръв поглед се разказват за развлечение, помагат да се разберат необикновените и странни неща, които се срещат в ежедневния живот, да се запомнят или илюстрират сюжети от племенната история; те играят назидателна, предпазна, практическа роля. Един индианец крии казва: "Най-добрият разказвач е този, който ти помага да живееш, когато времето е лошо - с други думи, ако в историята се разказва за лов под леда, непременно се включват различни практически съвети, които слушателят може някой ден да приложи в живота. Даже ако историята е единствено забавна, смехът и радостта, които тя доставя, са чудесен дар през дългата зимна нощ или когато навън времето е лошо". При навахите от Биг-Маунтин истории се разказват само зиме, когато са най-полезни за хората.
Вождът на не-персе Джоузеф някога е казал: "Аз и Земята имаме един дух", - едно основополагащо знание за всички мистици и една широко разпространена сред традиционните народи интуиция. Истинското знание за Майката-Земя се превръща в истинско знание за самия себе си. Един дзен-будистки учител е казал: "Ако сте познали една жаба, значи сте познали всичко". Западният човек, който е загубил връзката си с Земята, е склонен да недооценява подобни явления, считайки ги за източен мистицизъм, но кой поне веднъж в живота си не е изпитвал чувството, че дърветата умеят да виждат, а планините - да чакат? В дълбините на нашето същество и ние осъзнаваме, че сме сътворени от същите елементи, от същите минерали както дърветата и планините, всички ние сме анимисти, независимо дали го искаме или не. Всички ние всъщност сме проявления на Великата Тайна; за разлика от традиционните народи обаче, ние не отдаваме значение на това и следователно не улавяме нишките, които свързват времевите струпвания на енергия, наричани от нас Материя. С други думи, ние на умеем да проникваме в сянката на нещата, да ги възприемаме с всичките си сетива, с третото око. Както и дзенските учители, шаманите приканват учениците си да премахват всички умствени натрупвания, за да видят това, което съществува в действителност, да го видят с чист поглед, без предубеждения. Един старец от племето пуебло е казал: "Вие трябва да се научите да гледате на света два пъти… Отначало трябва да умеете да фокусирате очите си напред, за да видите [дори] дима, който се вдига от мравуняците на слънчева светлина. Нищо не трябва да се изплъзва от взора ви. Но вие трябва да се научите да гледате отново, за да може погледът ви да достигне границите на видимия свят. Сега трябва да се научите да гледате неясно, ако искате да видите това, което няма ясни форми - виденията, мъглата и облачните хора, животните, които пробягват край вас в нощния мрак. Трябва да се научите да гледате на света два пъти, ако искате да видите това, което трябва да виждате".
Днес физиците отново откриват тези нишки и техните възгледи за истинската природа на битието изглежда с всяка изминала година все повече се приближават не само към ученията на източните мъдреци, но и към представите на традиционните народи от цялото земно кълбо.
Айнщайн веднъж е споменал, че от всички хора най-подготвени за възприемане на теорията за относителността се оказали 12-годишните деца от племето хопи. Хопите нямат дума, обозначаваща понятието “време”, още повече пък “минало” и “бъдеще”; времето за тях не е линейно, а циклично пространство, в което миналото, настоящето и бъдещето са винаги заедно. Един стар шайен е казал: “Индианците, за разлика от християните, не говорят за началото. Те не знаят нищо за началото и никога няма да кажат, че трябва да има край”. В същия дух вождът Лудия Кон е могъл да каже: “Днес е добър ден за умиране, защото всичко в живота ми е тук”. Или, както казват в дзен, “Всичко е тук и сега”.
 |
| Barry Moser - Sky Dogs |
Индианците не правят нашето гибелно за живота разграничение между разум и тяло, между свещено и профанно. При много индиански племена учения, аналогични с тибетските тантрически мистерии, се представят от свещените клоуни или танцьори, които покозват низките и извратени, обратни страни на битието, за да разбият преградата на предвзетите схващания и да позволят на посветените поне бегло да видят цялото “протичане” и взаимно проникновение на нещата; така те стават посредници между различните способи на възприятие. При хопите например, клоуните с огромни изкуствени полови органи могат да инсценират съвокупление направо на върха на свещената кива [2], демонстрирайки пренебрежение към предвзетите форми и представи на човешката религия; те разчупват структурата, външния вид на нещата, за да разкрият тяхната същност.
В този дух един чански учител можел да викне на учениците си: “Убий Буда!”. И потокът от енергия между линейната реалност и извънвремевата, цикличната, скрита зад нея, между един способ на възприятие и друг, се възприема от индианците като нещо, което се разбира от самосебе си; те допускат онова мълчание, което е необходимо за получаването на възприятия, които не се поддават на логическо или просто словесно обяснение – онова абсолютно мълчание, което, както казва Черният Лос, “…е всъщност гласът на самия Велик дух”.
Индианците приемат природния свят такъв, какъвто всъщност е той; не се опитват да властват над него, още повече да го променят и не считат, че съществува необходимост да го изучават така, както прави белият човек – анализирайки и мъчейки се да разчупи неуловимите му части. Напротив, те го виждат, т.е. разбират, разкривайки себе си за силата на Орендата, която присъства в природния свят – тази по-обширна реалност, която лежи в основата на това, което виждаме. Един шаман от племето юрок е казал (както би могъл да го направи и един дзен-учител): “Да се вижда – означава да се вижда това, което наистина съществува; не онова, което вие бихте искали да бъде, а това, което е всъщност. Това е всеобхватното възприятие”.
Един мой приятел мохок понякога ме пита как така в мен съжителствуват интересът към индианската религия и практикуването на чан-будизъм; може и да съм несведущ, но в това аз не намирам някакво сериозно противоречие. Всяко от тези учения допълва другото. Индианците поставят акцент върху осъзнаването на присъствието на Великата Тайна във всяко нещо и във всеки миг; чан-будизмът също набляга преди всичко върху това, че трябва да обръщаме внимание на текущия момент, на обикновените чудеса…
* * *
Нееднократно съм срещал доказателства за необичайната острота на зрението у традиционните народи. Преди много години, в Нова Гвинея, аз стоях на края на скалния обрив с един воин от племето ндани. Той се взираше в гъстия храсталак, който се намираше на повече от една миля, отвъд речната долина и блатото. Беше много рано сутринта. Все още цареше полумрак. Изведнъж обаче той каза: “Враг!” и, показвайки посоката, бързо се мушна в храстите зад нас. Аз не виждах нищо. Даже с бинокъл не можах да забележа човека, докато той не ми показа отново. Накрая видях в сянката на дърветата смуглата гола фигура, която стоеше абсолютно неподвижно и внимателно гледаше към нашето укритие. Помислих си: “Дявол да го вземе! Ама че великолепно зрение”. Аз едва повярвах на това.
Няколко години по-късно на ез. Туркана в северна Кения, вървях по брега с един рибар от народа моло. Пред нас, на не по-малко от миля, се виждаха стотици камъни, стърчащи из плитчините. И изведнъж този рибар каза, сочейки камъните: “Крокодил”. Всичко, което можеше да се види от крокодила, бяха ноздрите и от време на време темето му – малки издатини сред стотиците подобни. И аз внезапно разбрах какво чудесно зрение имат традиционните народи.
Онзи воин ндани не можеше да не забележи тъмното петно сред храстите - това не беше естествена сянка. Той виждаше не “човек”, а чуждородно “тъмно нещо”. Неговият народ принадлежеше към една воинска култура; те ходеха на война с копия и лъкове практически всяка седмица. Той не би оцелял, ако не познаваше родната си страна като петте си пръста. И рибарят на брега на езерото виждаше не крокодилска муцуна; той бе виждал един и същи камък толкова често, че опитът на хилядите дни не можеше да мине безследно. Птицата, установявайки своя територия, запомня ландшафта й; тя знае къде може да се намери храна, укритие, вода и как да се предвижва в тъмнината или когато бърза, и тя вижда всичко, което се движи. Познаването на територията като петте пръста е залог за нейното използване и даже за съществуванието. В културите, които и досега са близки със Земята, съществуванието може да зависи от това, доколко си способен да забелязваш опасното или годното за ядене - и такива хора виждат по-добре. Не заради това, че имат по-добре развити зрителни органи, а защото чувстват даже и най-незначителните изменения в околната среда; те са като котка край миша дупка, не напрегнати – не, а свободни от всичко, освен от готовността, така че щом дори нещо дребно се промени в това поле на съсредоточаване, то изменението не може да се изплъзне от вниманието им.
Тази съсредоточеност, произтичаща от “свободата”, е източник на сила, известна и на шаманите, и на източните мъдреци. “Когато вашият разум бъде пуст като долина или каньон, тогава ще постигнете силата на Пътя”.
В една или друга степен всички ние притежаваме тази “сила”, но тя става негодна от неизползването й, като апендикса ни, като способността да се пробягат за един ден сто мили. Има такива канали за връзка, способи за възприятие, за които в нашата крайно ограничена представа за реалността няма имена, и в тези канали няма нищо "свръхестествено". Това са само естествени атрибути на духа, които могат да се разкрият чрез йога, чрез медитативната практика на чан, чрез ескимоската практика да се изрязват дискове от мек камък или чрез танците на бушмените, дервишите, индианците-пуебло. Те разрушават структурите на интелекта (или иначе казано, стереотипите на съзнанието - бел. прев.) давайки възможност у човека да се прояви това, което един индианец е нарекъл "големи сили на сърцето". Една от причините за търсенето на видения [3] се криела в стремежа да се постигне истинската природа на съществуването. След 4-дневно постене, прекарано в самота на върха на някоя скала, сред великото мълчание и уединение на Земята, трябвало да се открие нещо, което се смятало за обособен "аз", който обаче не е откъснат от дърветата, камъните, вятъра, ястреба, звездите и мравките; да се осъзнае, че зад пределите на сетивното възприятие се намира друго ниво на съзнание, в което всичко е взаимосвързано, едновременно и единно.
За постигането на такава яснота съществуват множество начини и Пътища. Не е нужно да бъдеш индианец, за да постигнеш това. Но ние трябва да се учим от традиционните народи от цялото земно кълбо, които могат да споделят древната си мъдрост с расата, гледаща, по думите на вожда Куция Елен, "само с едното си око". Тази полуслепота е била проклятието на белия човек в течение на цялото време, през което индианците ни познават, но не винаги е било така. И сега ние отново трябва да се обърнем към благоговението, за да възстановим хармонията с природата и да оцелеем.
На първо място трябва да признаем съществуването на Великата Тайна, която пронизва във всеки миг всичко около нас; Великата Тайна - това е музиката на звездите, цветът на вятъра, мъртвата тишина в промеждутъка между прилива и отлива в глухата полунощна доба, дърветата, птиците, следите, морските бисери, животинския тор. И тя е не по-малко странна, красива и плашеща, отколкото самият ни живот. Когато съвременният човек си спомни за уважението към Земята, когато науката стане оръжие в служба на пиродата, а не оръжие за покоряването й, тогава отново ще настъпи изгубеният Рай, Златният век, съхранил се в паметта на всички народи по света, и всички хора ще бъдат "in Dios", Божии люде.
Бележки:
1. Дж. О`Кийф (1887-1996) – известна американска художничка, която дълго време живее и твори в Ню Мексико и създава своеобразен стил.
2. Подземно светилище с кръгла форма, символизиращо нивата на световете при индианците-публо.
3. За повече сведения относно ритуала на търсене на видения виж напр. Дж. Ф. Куцият Елен и Р. Ердьош -“Куцият Елен: Търсач на видения”; София, ИК “Шамбала”, 1999, и Дж. Б. Гринел - “Магическата шатра”; София, ИК “Шамбала”, 1997.
източник: http://ulfrden.blogspot.bg/
Няма коментари:
Публикуване на коментар