Слънцето и Луната- Черъки

текст: Н.Янков

Много отдавна, когато Елохино, Майката Земя, била стара и мъдра, каквато е и днес, момък на име Ига-е-хинвдо( Слънцето) живял на изток, а в другия край, на запад, живеела девойка на име Удосвно-е-хи ( Луната). Всички почитали Слънцето, младият чирак на Твореца, безстрашният пътешественик, който скитал из небесата в търсене на магическо езеро, прочуто с изцерителските си сили. Разказва се, че след като оформил света, Създателят се отдръпнал назад, за да огледа творението си и трогнат от красотата, която съзрял, той заплакал, а на мястото, където падали сълзите се образувало магическо езеро. То било свещено място, което лекувало, давало утеха на нуждаещите се и позволявало на всяка душа да види нещата в истинския им облик. Казват още, че този, който намери вълшебното езеро и види отражението си в накъдрената повърхност на водите му, ще получи своето видение и ще навлезе в Свещената Сила (Medicine).

Още на младини Слънцето възнамерявал да стане „свещен човек”, който да се отдаде в служене на всички нуждаещи се. Той знаел,че за да бъде част от Силата, трябвало да живее в хармония и равновесие, като се движи по-високо от Улохали, Орела, и по-ниско от Уджия, Червея. Но все още неопитен и любопитен, момъкът бродел из небесата и се наслаждавал на прелестите, които се откривали пред него и понякога забравял за целта, която си бил поставил. Радвал се на живота. През деня вървял, яхнал вятъра и наблюдавал диплещите се под нозете му тучни ливади, докато странствал в търсене на магическото езеро и силата, която криело то. Толкова прелест имало в това житейско пътешествие и толкова много имал той да се учи. Нощите прекарвал в своята свещена колиба, където облян в пот се молел и пеел, заслушан в тишината на мрака, за да чуе какво Създателят се готвил да прави с него.
Луната била прелестна девойка, която блестяла в мъждивата светлина на запада, а с настъпването на мрака, грейвала още по-силно. Роднините й я уважавали заради нейната добросърдечност, съчувствие и благост. Тя се движела нежно и плавно и въпреки свенливостта й, нейното присъствие носело утеха на всички около нея. Тя силно копнеела за Слънцето и тайно мечтаела да бъдат заедно. Любувала му се отдалеч, а всякога щом той наближил, си тръгвала обратно. Не познавала друг като него и само присъствието му я карало да тръпне. Ала Слънцето дори не подозирало за нейната любов. Той бил твърде вглъбен в своето търсене, че да забележи тихата, плаха девойка, жадуваща за него.

Слънцето имал любовница, с която се срещал всеки месец в тъмните часове. И тъй като нощите били време за молитви и покой, техните срещали протичали в потайност. Тя го навестявала през нощта и го напускала преди зазоряване. Под осеяното със звезди небе и кадифена тъмнина те разговаряли и споделяли своята близост. Но Слънцето така и не бил виждал в мрака лика на своята любима, а тя не пожелавала да разкрие името си пред него. Скоро Слънцето се влюбил безумно в безмълвната жена, която го карала да се чувства, както никога преди. Всеки месец в деня на тяхната среща той тръпнел от вълнение, а в дните, в които не били заедно, болезнено жадувал за нея.

Слънцето изгарял от любопитство да узнае тайната самоличност на своята любима и затова измислил план как да разбера коя е. Един ден докато Слънцето отново седял тихо, потънал в молитва в свещената тъмнина отвъд небосклона, неговата любима дошла, пристъпвайки нежно както винаги. Докато седели един до друг, Слънцето протегнал ръце към огнището, после намазал лицето и с пепел и без ни най-малко тя да подозира, й рекъл: „ Лицето ти е студено...сигурно си премръзнала от вятъра.” Времето се изнизало бърже -бърже и не след дълго тя си тръгнала незабелязано, както правела винаги досега.

На следващата нощ, когато Луната се показала на небосклона, Слънцето стоял скришом зад хоризонта и внимателно наблюдавал. Той надничал през вече чезнещата светлина на арката на дъгата и се оглеждал за някакъв знак от жената, която го навестявала. Изведнъж забелязала, че лицето на Луната е покрито с пепел и осъзнал, че тя е неговата тайнствена любима. Той изскочил от скривалището си и Луната разбрала, че е разкрита. Силно смутена, тя избягала възможно най-далеч от Слънцето и останала в другия край на небосклона през цялата нощ.

Оттогава насетне Луната се старае да стои настрана от Слънцето, а когато понякога се наложи да се доближи до него, тя изтънява снагата си като ивица, така че никой да не може да я разпознае. И заради любовта си към Слънцето и заради спомена от мига, когато той докоснал лицето й, тя никога не отмила петната с пепел, който той оставил по светлия й лик. Ако се вгледате достатъчно, можете да ги видите и днес. Някои хора казват, че звездите са отронили се от лицето на Луната блещукащи сълзи, които падат на небето в дните, когато тя копнее по Слънцето.
Всеки ден високо в небесата, Слънцето продължава да дири своето видение и своята любима, Луната, която винаги стои в другия край на хоризонта. И така ще е вечно.



Разказано от Майкъл Гарет в книгата си „Walking with the wind”