понеделник, 29 юни 2009 г.

Щавене на кожа от елен при горските индианци

  

  
     текст: Цветан Георгиев

    Общоприетата представа за американски индианец е войн с корона от орлови пера, облечен в кожена риза с ресни, гамаши, мокасини и набедреник. Девойката, която го придружава винаги е облечена в рокля от бяла щавена кожа, украсена с мъниста.
Това описание на типичен американски индианец е точно толкова вярно, колкото да кажеш, че всички европейци носят баварски тип кожени гащи, тиранти и тиролски шапки, а всички европейки-дървени обувки и датски шапчици.
В действителност мъжете от много племена носели гамаши, но те се различавали по модел и не винаги били в употреба през цялата година. Някои племена носели ризи, но през зимата вместо тях се загръщали в кожени наметала с козината навътре. Дори набедреникът нямал единен стандарт във всички региони. Обувките се различавали – факт, потвърждаван в кино или TV филмите, в които най-често опитен в проследяването каубой казва: “Тези са шайени. Познах ги по следите”. Жените понякога носели рокли, но не задължително от щавена кожа, често дори ходели без горнища. Бяла щавена кожа се е използвала, но по-често се срещала оцветената и опушена кожа, която била и по-функционална.
В североамериканските индиански култури щавената еленова кожа била почти универсален материал за изработването на дрехи, но се използвали още кожата на уапити, лос или бизон.
Процесът на щавенето на кожите (skins при малки животни или hides при големи) при различните племена се различавал съвсем малко в зависимост от вида животно или от личния избор на индивида. В основни линии тук ще опиша процеса на щавене на еленова кожа (или buckskin) според културата на горските индианци.

    Преди да започнете, имайте предвид следните две неща: Широкоразпространена е практиката да се натърка вътрешната страна на прясната кожа със сол, за да се запази от разваляне. Ако ще ползвате осолена кожа, много е важно да измиете всичката сол преди да продължите, като за целта редно е тя да кисне във вода поне няклоко дни.
Също така трябва да се има предвид, че някой кожи се считат за по-лесни за щаване от други. Есенната или зимна кожа на елена е по-дебела и по-твърда от лятната. Кожите на мъжкарите са по-твърди от тези на женските, а също така кожата от старо животно е по-твърда от кожата на младо. Казват, че лятната кожа въпреки, че е по-тънка е по-жилава от зимната и е предпочитана за направата на дрехи.

ИНСТРУМЕНТИ

Нужни инструменти: нож, стъргалка за отстраняване на плътта, стъргалка за космите, рамка за опъване, игла и конец за зашиване на дупки, въже, дърво за разпъване на кожата.

ПОДГОТОВКА

Процесът на щавене включва: отстраняване на остатъчната плът, мазнини и косми, намазване с мозък, разпъване и опушване. Последователността на първите две може да е различна при различните племена, но все пак е необходимо да се извършат и двата процеса. Моят опит показва, че е най-добре първо да се отстрани плътта. Работата се върши на открито, но повечето процеси могат да бъдат извършени и на закрито, стига да не ви притеснява силната миризма.
Първата стъпка е да се измие кожата от кръвта и мръсотията. Мократа еленова кожа е доста тежка и неудобна за работа. Изстисква се няколко пъти на ръка.
Продължителното накисване и изплакване ( в рамките на няколко дни) ще спомогне за падането на космите. Това може да се провери, като рязко се издърпа малко снопче косми. Кожата не трябва да се разложи така, че козината да окапва. Направете проби на няколко места – космите на раменете са по-упорити. Някои предлагат да се зарови кожата за шест дни в земята, докато космите започнат да падат. Студът обаче не помага на процеса. Някои народи натриват страната с космите с дървена пепел. Пепелта, смесена с вода образува луга, която също кара космите да падат. Обърнете внимание, че космите трябва да излизат изцяло, а не просто да бъдат откъсвани.

ОТСТРАНЯВАНЕ НА ПЛЪТТА



Кожата се поставя върху плоскост или трупа и всичката плът и мастна тъкан, останали от одирането сега трябва да се отстранят. Леки, перпендикулярно движения с острието ще освободят част от тъканта, която се държи и издърпва с свободната ръка. Трябва да се внимава да не се нарани самата кожа. Такива прорези веднага се забелязват и могат да ви създадат трудности по-късно. Когато се отстранят излишната влакна, кожата отвътре трябва да не е мазна и все пак да има хлъзгава бяла повърхност. Ако кожата започне да изсъхва, което става ясно по появяващия се жълтеникавокафяв цвят, я навлажнете колкото е необходимо. Уверете се, че сте премахнали всичката мазнина, в противен случай тя ще се абсорбира в кожата и след като изсъхне , ще се втвърди.



Примитивното стъргало за тази дейност се е правело от пищялната кост на лос или мечка (Фиг. 2). Задоволителен заместител може да се направи от пищялната кост на крава, която е около 4 см широка. Костта се отчупва на около 15-20 см от колянната става, като се образува наклонен ръб, който се набраздява с трион или пила. Ставата на костта обикновено е снабдена с кожен ремък, през който минава китката и се притиска при движението, както днес се държат щеките за ски.
За следващата процедура е необходима греда. Гредата се прави от трупа на дърво дълго 1,5-2,4 м или пък разрязана на половина по дължина трупа, заровена в земята под 45 градуса, така че част от нея да стърчи 1,2-1,5 м на нивото на стомаха, под кръста (Фиг. 3). Тази греда трябва да се закопае здраво, понеже върху нея ще се приложи значителен натиск надолу. Друг вариант изисква гредата просто да се остави да легне срещу стена или да бъде подпряна на някой солиден обект, за да не се мърда по време на работата.




    Обърнатата кожа се опъва върху гредата с космите нагоре. Кожата се задържа, като се подпира в тялото на щавещия. За тази цел гредата трябва де се заобли и заглади. Много е важно горната повърхност на гредата да няма вдлъбнатини или издатини, които да задерат кожата или да ви накарат да вкопаете с ножа.
Стъргалката за косми е инструмент, който се прави от прав клон около 6-7 см в диаметър и около 50 см дълъг, така че да е удобен за хващане. По-рано острието на стъргалката се е правело от кремъчни отломки, но сега се използва острие на обикновен кухненски нож, поставен в средата на дръжката. За целта може да се използва чук. То трябва да не стърчи повече от 6-7 мм . После острието се изглажда, като леко му се заоблят ръбовете. Това, което премахва космите е натиска на инструмента и самото движение, а не наточения режещ ръб.

Когато индианската жена се навежда напред над гредата, тя държи инструмента с двете си ръце и стърже с твърдо движение надолу (Фиг. 4). Внимавайте да не получите гънки, които да спрат острието и да срежете кожата. Внимавайте също да не движите стъргалката странично, защото със сигурност ще срежете кожата. Космите на особено трудна за обработване кожа може да се подстрижат малко, за да се улесни процеса.

     Днес еленовата козина не се използва за нищо, но преди с нея коренните жители на Америка са пълнели своите дюшеци или са я натъпквали в конските хамути.

ТРЕТИРАНЕ С МОЗЪК

Много важна стъпка при щавенето е употребата на мозъчното вещество. В миналото понякога се използвал мозъкът на бобър, заек или прасе, но най-често на елен. За негов заместител еднакво добре върши работа свинския или телешкия мозък.
Поставете мозъка в тенджера с леко затоплена вода. Киснете го около четвърт час или докато стане сиво-бял. Мозъкът трябва да стане на каша. Лайфорд отбелязва, че към сместа се добавяла и малко мазнина. Сетън описв метода, използван в равнините или югозапада, където местните народи смесват черен дроб, мазнина, счукана на прах юка и сол. Така приготвената смес се оставя да изстине и вече е готова за употреба. Наскоро научих една новост за този процес, но не съм я прилагал още. Ако не можете да намерите мозък използвайте като заместител някакво олио. Не се споменава определено количество, но мисля, че една чаша съдържа колкото мазнината на еленовия мозък. Опасявам се обаче, че ощавената с олио кожа може да граняса и за това опушването става повече от необходимо.
Изчистената от мазнини кожа се измива, може със сапун и вода, и се изплаква. После се усуква като въже и се увива около дърво, като се прихлупва и през нея се прокарва здраво, гладко дръвче дълго около 90 см, което спомага за по-силното и завиване, като се завърта на едната страна, после на другата, за да се изстиска влагата и да се разпъне кожата.


За целта трябва да се избере гладко дърво или кол, или пък то да се обвие със защитно покритие. За извиването използвам дръжката на брадва или бейзболна бухалка. Извиващото движение трябва да се прави със сила. Не се тревожете, че ще скъсате кожата, тя е доста здрава.
В Аляска пробиват четири дупки в краищата на кожата, така че през тях да се прекара дебела 8-10 см пръчка. Другия край се завързва за стълб и с пръчката се усуква кожата. Пръчката се дърпа назад, за да не става кожата на топка. Няма значение как ще я изстискате, важното е да бъде максимално суха преди да я разпънете.

След като разгънете кожата, втъркайте добре и размажете обилно я цялата мозъчна смес. Някои оставяли кожата в сместа за по-малко от 5 минути а други предпочитали да я оставят за през нощта.
Мазната мозъчна смес трябва напълно да попие във влакната на кожата. Ако това стане от първото мазане, не е нужно да повтаряте процедурате.
Намазаната кожа отново се изстисква на ръка и на кола за изстискване, за да се отстрани ненужната влага (а сега тя е доста) и отново се разгъва.

РАЗПЪВАНЕ

     Отрязват се четири кола дълги около 2,5м с диаметър приблизително 25-35 см, които се обелват и изглаждат. Два от тях се забиват в земята на около 1,8м един от друг. Другите два се завързват хоризонтално за първите – единия на нивото на коленете, а другия на 15 – 30 см над главата. Четвъртитият отвор между прътите трябва да е по-голям от размера на кожата. Рамката обикновено се прави на сенчесто място. Ако не е поставена стационарно, може да бъде преместена и облегната на твърда опора – например на две дървета. Върху рамката се упражнява доста налягане, и затова трябва да е колкото се може по-солидна.
Ще имате нужда също и от инструмент за разпъване. Той може да се направи от дръжка на брадва, чиято долна част да се издялка във вид на тъпо острие и да се изглади максимално, за да не скъса кожата. Тя може да се просне върху нещо или да се държи в скута, докато се пробият дупки в краищата ѝ на около 2 см разстояние една от друга.
Сетне през дупките прокарвам връв, ( въже за простор също върши работа.) За целта Уинебаго си служат с пет въжета – по едно за всяка страна от врата, по едно от преден до заден крак и едно от заден крак, през опашката, до заден крак.
Свободните краища от въжетата се завързват за рамката, като държат кожата в приблизителния ѝ център.

Накрая дълга връв или върви се прекарват през малките дупки в кожата заедно с другата връв, която след всяка дупка минава и около кола в последователен “камшичен шев”. При този метод се изравнява опъна на всички места. Въжето не минава през всяка дупка, а може да се прескачат по една или две. В резултат кожата трябва да стои еднакво добре изпъната от всички краища.
Сега идва ред на последното остъргване на кожата. То е с цел да се изравни дебелина ѝ. Прави се стъргалка с метално острие, завито под прав ъгъл с полукръгъл режещ ръб. С този инструмент можете да я остържете в области като раменете, които са доста
дебели. Щавената кожа при индианците е почти равна на дебелина във всички места. За дебелината на кожата може да се съди според степента ѝ на прозрачност. Остъргването може да се прави и от двете страни. В случая, когато епидермисът вече е отнет, остъргването изобщо не наранява повърхността.
Това процес на стъргане създава характерния кадифен мъх на индианското щавене.
Сега вземете разпъващия инструмент ( дръжка на брадва) с едната ръка в задния край, а с другата близо до върха. И като стоите под лек ъгъл спрямо кожата, я търкайте енергично. Да се внимава най-вече около дупките и по границите. Най-добре е движението да се прави напред-назад, като под бързината и натиска кожата значително започва да се разтяга.
В това упражнение ръцете се уморяват сравнително бързо, затова в миналото жените са работили по две.



     Докато кожата постепенно възвръща първоначалния си размер, прекъснете работа и нагласете въжетата, така че да са постоянно натегнати. Сигурно ще трябва да затегнете и самата рамка. От студена, хлъзгава и бяла кожата започва да става по-суха и по-непрозрачна и да придобива оттенък на цвета на слоновата кост.

    Работата може да продължи от двете страни на рамката, ако тя е поставена вертикално. Някои племена обичат да накланят рамката под 45 градуса, тъй като така натискът е насочен надолу, а не странично. Племената от равнините разпъват кожата с колчета на земята и работят в това положение. Някои племена използват рамка, поставена хоризонтално на земята, съчетавайки горската и прерийна техника.
Във всеки случай е необходимо известно време ( може дори и цял ден), докато кожата стане съвсем суха, мека и бяла.
Времето наистина оказва влияние. Както споменах и преди, работата обикновено се върши на сянка. Сухите и ветровити дни не се считат за най-подходящи за разпъването, защото кожата съхне прекалено бързо. Ако все пак работите в такъв ден ще трябва леко да навлажнявате кожата, за да не се разкъсат тъканите прекалено бързо. Ако кожата изсъхне и се втвърди, може би ще е по-добре да я свалите и отново да я намажете с мозък и процесът да бъде повторен. Търкайте и разпъвайте, докато кожата изсъхне напълно.
Сега тя е готова за опушване и може да бъде свалена от рамката.

ОПУШВАНЕ

    Всички дупки трябва да се зашият с игла и конец. Сега когато кожата е мека шиенето трябва да е съвсем лесно. Някои кожи се оставят с бял цвят, по-често обаче те се опушват, за да се импрегнират и да не привличат паразити.
Цялата кожа се зашива във вид на грубо оформена торба с широк отвор в долната част (около 40 см) и съвсем малък в горната, за да пропуска дима. Не е важно, коя част от кожата ще е отгоре или отдолу.
Някои индианци зашиват отдолу брезент, така че да предпазят кожата от близостта с огъня.
Преди за процеса на опушване коренните жители изкопавали дупка в земята. В нея запалвали огън и го оставяли да образува жар. (Днес някои индианци ползват стара желязна кофа и въглища)
После върху въглените се добавя опушващ материал. Огънят има нужда от малко кислород за да дими, но трябва постоянно да го следите, за да не пламне. Трябва ни дим, а не топлина. Материалите, произвеждащи дим варират според племето и конкретния човек. Някои използват гнил бор, трески от зелено дърво, натрошена кедрова кора или кора от бреза в съчетание с бял бор. Оджибуе са слагали върху жаравата царевични кочани. Уисконинските Уинебаго предпочитали клонки от смрадлика.

    Когато се разнесе силен, гъст дим, кожената торба се закачва над жаравата. Торбата може да се закачи за клон на дърво, ако огънят е запален в неговата основа. За същата цел може да се забие кол, който да се надвеси над жарта. Понякога за целта се скалъпвало
типи и кожата се увивала около структурата. Ако решите да използвате кофа, кожата може да виси над нея, особено ако се зашие отдолу брезентов цилиндър. Това ще я предпази от допира с горещото желязо. Торбата може лесно да бъде повдигната, за да се провери огъня, да се добави гориво или да се пропусне въздух. Ако огънят се направи в дупка в земята, кожата трябва да се забие над него с колчета, като се остави малък процеп, за да може да влиза въздух.

Издигащият се отвътре дим оцветява кожата и прониква във фибрите ѝ. В зависимост от използвания материал и продължителността на процеса цветът на кожата варира от светло кремаво до тъмно кафяво с оранжев оттенък. Торбата трябва да се наглася от време на време, за да се уверите, че всички участъци ще бъдат равномерно опушени. Ако се появи пламък, кожата трябва веднага да бъде свалена, пламъкът загасен. Дори съвсем малко пламъче ще набръчка кожата завинаги. Опушването продължава от 15 минути до 2-3 часа според желаният от вас цвят.
След като сте опушили вътрешната страна на кожата, трябва да свалите кожата, обръщате я наопаки (пак под формата на торба)и се опушва по същия начин.
Когато и двете страни се опушат равномерно, торбата се сваля и разшива. Кожата е готова за ползване. Индианските кожи имат типичен остър аромат, който трае с години. Ако не сте особено привързан към него, може да окачите кожата навън за няколко дни и да почакате тя да се разсее. Внимавайте за кучета! В очите на тези четириноги опушената животинска тъкан е нещо като плосък пушен суджук.

понеделник, 22 юни 2009 г.

Островната жена - Вещи сънища



Сънищата, които са израз на желанията на душата могат да ти разкрият от какво се нуждаеш, когато дори не съзнаваш, че се нуждаеш от нещо. Понякога те ти разкриват неща, които си отричал и отказвал да приемеш, защото се срамуваш от тях. Но те казват много повече от това.
Когато пътуваш на сън, душата ти вижда много надалеч, вижда неща, които могат да спасят живота ти. Можеш да откриеш къде стадуват елените във времена на глад. Можеш да зърнеш враговете си как се спотайват за засада. Когато сънуваш, душата ти посещава бъдещото и донася спомени за неща, които предстоят да се случат в Света на Сенките ( нашия свят).Понякога можеш да спреш хода на събитията. Друг път ще трябва да ги изживееш. Понякога можеш да усмириш нежеланите бъдещи събития, като изпълниш част от тях, същността, в контролирани от теб условия.
Животът е пълен с кръстопътища. Често не ги забелязваме, докато не останат зад гърба ни. Чрез сънуването можеш да проследиш различните пътеки, които ти се предлагат и да видиш накъде води всяка една от тях. Чрез сънищата ти предопределяш събитията, които ще се случат наяве.
Колкото си по-съзнателен, по-ловък в ловуването и хващането на сънища, толкова повече сънища ще можеш да осъществяваш. Вещите сънища ще те отведат при твоя закрилник и ще ти дадат възможност да опознаеш него и себе си.
Може би ще имаш късмет да срещнеш Големите сили или някоя от тях лично ще те навести. Може твоят водач да ти прати животно или птица, които да те отведат от тялото ти и да ти позволят да виждаш отвъд видимото. Може да бъдеш повикан на някое място на силата, на което ще с е връщаш, за да получаваш обучение.
Ще разбереш, че в Истинния свят притежаваш свои двойници. Те ти се явяват в най-разнообразни форми. Някои път са хора, свързани с теб в друго време и пространство. Друг път са проявления на твоя висш дух.
Щом смениш очите и сетивата си, така че да усещаш и възприемаш Големите в истинския им образ, те ще ти дадат песни на силата, така че енергията им да тече през теб и да лекува другите. Щом заживееш със силата, вече няма да си като другите. Започваш да виждаш фините тела на всички хора, цветовете на чувствата им. Виждаш, когато са изгубили част от душата си или когато в тях се е загнездила сила, която ги разстройва и разболява. Виждаш, когато нещастните мъртъвци стоят зад раменете им или когато детското в тях, загубено поради болка и насилие, пърха във въздуха като светулка.
И ти искаш да им помогнеш. Знаеш, че всички са свързани и че това, което наранява един се отразява върху цялостта на света. Живителната сила (оренда), тече във всичко. Тя поддържа света свързан. Трупа се на особени места като стар дъб, свщен камък или величествена планина. Някои хора преливат от оренда и могат да заредят с пламък хиляди други. Такива хора могат да оставят настрана шумовете и глъчката на ежедневната мисъл и да оставят Големите да текат през тях.

сряда, 17 юни 2009 г.

Бил Милър и Танца на Духовете




Искам да отида там, където слепият ще вижда
искам да отида там, където сакатият ще ходи
искам да видя болните излекувани
там, където глухият чува и немият говори

Накъде отиваш, към Танца на духовете, там в снега ?
Къде са всички ваши воини, виждам, че най-сетне
се прибират у дома

исакм да отида там,където мъртвите се вдигат
там, където рисът лежи рамо до рамо с агнето
искам да стоя там, където бог е почитан,
искам да язда насред прерията
към обетованата земя

там, накъдето отивам, няма нужда да надигаш глас
край на глада, ще имаме храна в изобилие
край на оръжията, войните, на омразния шум
единствено Танц на победата, повече няма да вкусваме загуба
там, където няма нищо сторено или изречено,
което не може да бъде простено,
където всяка твоя стъпка
е върху свята земя

Възнесете се от смъртта в земята на живите
където всички изгубени племена
най-накрая са открити

Бил Милър е е известен певец, текстописец, активист, художник и флейтист. Той принадлежи на народа на мохиканите от Уисконсин, но има и германска жилка. ( точното име на племето е махичанук, което означава „Народа на Бурните води“. От ранна възраст Бил се проявил като музикална личност. Запленен от традиционните песни, той получил името Фуш-Я- Хей-Ка, “Птича песен”. “ Не разполагахме с много – спомня си той. В детството ми имаше само гори, пъстърва и едно радио “Зенит”, което хващаше АМ честотите от цялата страна. По цял ден слушах Барбара Стрейзанд, Бийтълс, Стоунс, Б.Б. Кинг, Джими Хендрикс и Боб Дилън. Станах почитател на добрата музика и на емоциите, които са заложени в нея.
На 12 години Бил получава първата си китара. Известно време свири в рок банди, но му омръзва, затова продава електирческата китара и я заменя с акустична. От този момент той се привързва към фолка и музикалното теченеи блуграс, като същевременно се усъвършенства в свиренето с флейта. За флейтата той казва следното: “ С нея, дъхът е този, който говори. Това е инструмент на вярата, на духа.”
Преломен момент в живота му е концерта на Пийт Сийгър, след който той се вдъхновява да зареже училището по изкуство в Милоуки и да се премести в Нешвил, за да преследва мечтата си на певец.
В началните месеци трябвало да се пребори с расистките предразсъдъци на обществото. През годините срещна и други трудности, като най-голямото му изпитание е битката с алкохола, в която в крайна сметка излиза победител.


Сега чрез песните си той се опитва да вдъхне сила на своите сънародници да устоят на процесите на асимилация, очуждение и разпад, които се наблюдават най-вече сред младите поколения.Той се превърна в глас за безгласните, в мост между две сблъскващи се цивилизации. “ Единственото, което искам е да бъдем допуснати да говорим, да скърбим, да се гневим и тогава да ни бъде позволено да простим на нашите потисници. Това би довело до прониконовена духовна трансформация в САЩ и света. Може да се каже, че тези думи са за помиряването, което идва с доблестта.”
С албума “Ghostdance” Бил Милър печели пет приза на Наградите за коренна американска музика през 2000.

вторник, 16 юни 2009 г.

Конгресът в Перу отхвърли закона за използването на земите на индианците


Народното събрание в Перу отхвърли закона за използването на земите на индианците, който предизвика недоволството на местните жители и доведе до смъртта на над 60 човека в Лима. Сблъсъците между полиция и индианци предизвикаха най-сериозната политическа криза от началото на управлението на президента Алан Гарсия.

Управляващите се оправдават, че законът ще даде шанс за увеличаване на чуждите инвестиции в Перу и особено в района на Амазонка, но опасенията са, че това ще стане за сметка на местните и природата на реката. Според ръководителите на недоволните, новият закон ще даде правото на компаниите да търсят и разработват находища на суровини и горива в над 60 на сто от територията на перуанската част на Амазонка, или 45 млн. хектара, без да плащат нищо на индианците, а само на кабинета в Лима. Смята се, че решението на депутатите е и опит да се спечели още малко време и да се преразгледат спорните текстове, за да се намери решение, което да прекрати насилието в Перу.

http://www.ekipnews.com/?p=13861

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Бунтът на Амазония



В момента има временно затишие. Армията на Перу е наложила вечерен час и не позволява на коренните жители да търсят десетките изчезнали тела сред редиците им. Свидетели твърдят, че са видели полицията да изгаря или изхвърля в реките трупове на техни сънародници.

Междувременно президентът на Перу Гарсия обвини Боливия и Венецуела в разпалване на вълненията,след като двете страни подкрепиха исканията на коренните жители и обяви, че те не искат Перу " да използва своите естествени ресурси за добруването, растежа и подобряване качеството на живот на нашия народ"

Исканията на автохтонното население са съвсем просто - Конгресът да отмени законите,упълномощаващи петролните компании да унищожават тропиците.

сряда, 10 юни 2009 г.

Истинска война между индианци и полиция в Перу


Най-малко 50 души, вкл. 22 полицаи и 30-ина индианци, са загинали при сблъсък на полиция и армия с близо 5000 протестиращи в перуанския щат Амазонас, съобщи Асошиейтед прес.

Размириците избухнали в петък, когато силите на реда се опитали със сила да преминат през блокада, издигната от местни индианци в началото на април на пътя към обект на държавната компания "Петроперу".

Протестиращите срещу икономическата политика на правителството в региона успели да отвлекат над 50 полицаи. До днес 22 от отвлечените са били убити, седем от тях с копия. Военните успели да освободят 22 души, но още седем са в неизвестност.

Жертвите сред индианците са поне 30, вкл. три деца. Над 155 души са ранени, 1/3 от куршуми, според съобщеното от шефа на правителствената канцелария Йехуде Симон.

Според АП инициатор на протестите е Асоциацията за междуетническото развитие на перуанската джунгла. Нейният лидер Алберто Писанго е в неизвестност и се предполага, че е избягал извън страната.

Протестите са насочени срещу политиката на правителството за интензивно икономическо развитие на страната. Договорите за проучвания на находища на петрол и природен газ например обхващат 72% от перуанската джунгла.



Президентът Алан Гарсия е обвиняван, че е нарушил конституцията на страната, като е разрешил на местни и чуждестранни компании да разработват петролни находища, да секат дървен материал и да създават земеделски плантации на територии, собственост на местни етнически общности.

Според АП най-малко 30 хил. индианци от поречието на река Амазонка ще бъдат засегнати от съществуващите проекти.

Протестите принудиха Алан Гарсия да обяви на 9 май извънредно положение и суспендиране на някои конституционни права в четири перуански провинции, вкл. и Амазонас. От снощи там е въведен и полицейски час.

http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2209111

неделя, 7 юни 2009 г.

Земеделие и събирателство при горските народи




   * Континентът на царевицата


    Както знаем Америка е континентът на царевицата. Смята се обаче, че тя не се e появила от само себе си по тези ширини, а се e получила в резултат на експериментирането на коренните жители с кръстоски на нискодобивни растения. За разлика от култури като пшеницата, овеса, ечемика и просото, чиито семена не изискват нищо повече, за да се захванат освен да бъдат „небрежно” хвърлени в някоя плодородна земя, царевицата е растение, което се нуждае от много повече грижи. Семената на царевицата не могат да бъдат пръснати току така, а всяко трябва да бъде поставено в дупка и да бъде грижовно покрито, за да има шанс да покълне.




    В сравнение с алгонкинските народи, които се прехранвали главно от лов и риболов и в редки случаи се занимавали със селско стопанство, ирокезките племена отдавали по-голямо значение на земеделието. Имало случаи, когато се отправяли на военен поход само за да се сдобият с нов сорт царевица.
Земеделско ориентираните индианци си служели с прости, но ефективни методи за обработване на земята. Шамплеин дава сведения, че вместо плуг използвали твърдо дърво, оформено като лопата. Описва също, че царевичните ниви обграждали селищата и заемали стотици декари площ. Обикновено нивите се засявали през май. Коренните жители поставяли през интервали от няколко стъпки по три-четири царевични и бобени семена, а после хубаво ги затрупвали с пръст. Когато семената започнели да покълват, бобовите стъбла се покатервали по дългите близо пет метра царевични „снаги”, като по този начин не позволявали на земята да обрасне в плевели. Нещо повече бобът възстановявал азота, който царевицата изсмуквала от земята. Тиквите обикновено се засаждали в по-открити пространства, опасващи царевичните посеви, но на известно разстояние от тях, така че да не бъдат засенчени от снажните им стъбла. Сянката от пълзящите ластуни на тиквите поддържали почвата влажна.Деца на пост в специален заслон гонели животните от нивите. 

    Ирокезите хранят голяма почит към тези три растения – боба,царевицата и тиквата. Считат ги за сестри, избрали да живеят заедно. Наричат ги „поддръжници на живота” и голяма част от церемониите от годишния им календар са посветени на тях.





     За да осигурят благоприятни условия за земеделие, коренните жители прибягвали до обезлесяване на участъка. Процесът бил бавен и траел две години. През първата мъжете обелвали корите на дърветата, за да изсъхнат, а през втората изгаряли изсъхналите дървета. Реколтата се разпределяла на няколко части: общоплеменна, общородова, общосемейна. Първите две били предназначени за общите тържества, за старите и нуждаещите се или прибягвали до тях в случай на война и бедствие. Зърното за бъдещи посеви се запазвало на кочани, сплетени във вид на гирлянди.
Трябва да се отбележи, че европейците познават царевицата, тютюна, боба, тиквата, картофа, домата, слънчогледа, граха, тиквичката, чушката, пъпеша, динята и различни видове ядки именно от контактите си с местните жители. Колумб е първият, който видял (в Хаити) простиращите се надлъж и нашир царевични ниви. Да не говорим, че картофите спасили множество гладуващи по това време страни, особено по-северните като скандинавските. В историята са известни дори и т.нар картофени бунтове, възникнали от отказа на селяните в Германия да сеят новата култура, която впоследствие става тяхно национално ястие.

    
   * Събирателство


    Алгонкините не се занимавали така усърдно с отглеждане на култури. Дори царевицата не била от първостепенна важност. Главната им селскостопанска култура бил дивият ориз. Всъщност дивият ориз няма нищо общо с ориза, а е зърнено растения, което узрява към края на август. Англичаните го нарекли така, защото семената му наподобявали оризовите и виреел във вода подобно на ориза. Французите се затруднили още повече с определянето му и затова го нарекли „странен овес”.

Сред меномини дивият ориз заема особено важна роля и затова те са наричани „народа на дивия ориз”. Той им е даден от подземно същество, на което оставят дарове, за да осигурят добра реколта. Поставят тютюн в малка дупка и водачът на церемонията моли за хубаво време през идните четири дни, през които се събира реколтата. После той оставя тютюн в огъня, с който моли Гръмотевичните същества за подкрепа. Накрая поднася лула, която предлага на други членове на общността и церемонията приключва с пиршество.
В стари времена оризовите полета и съответната реколта принадлежали на отделните семейства. В тежки години на безплодие и глад запасите били общи. Понякога се назначавали пазачи, които охранявали полетата от натрапници, докато дойдело времето за беритба. До беритба не били допускани жени в цикъл и семейства, които през изминалата година били загубили свой роднина.

     Организацията по прибирането на реколтата трябвало да бъде безпогрешна и затова се осъществявала под надзора на опитни хора. На заранина жителите се запътвали към полята и в знак на почит всеки хвърлял щипка тютюн във водата. После събирачите се разпределяли в лодките. Във всяко кану имало по две жени и един мъж. Жените се занимавали с обирането на плода, докато мъжът насочвал кануто. Индианците очиствали събрания ориз от клонки, червеи и песъчинки, а сетне го сушели и запичали на огъня, като внимавали да не загори. Накрая на бос крак или със специално направени за целта мокасини започвали да танцуват по ориза, като така успешно премахвали люспите.
     И ирокезите, и алгонкините събирали плодове и корени – земен орех, диви картофи, див лук, гулии, червена боровинка, синя боровинка, малини, ягоди, череши, ядки като жълъди, орехи и лешници. Добивали мляко от особен вид растение, изпускащ сок подобен на млякото и събирали корени от жълтата водна линия. Познат им бил и кленовият сок, от който правели сироп и сладко. Събирали го, като пробивали дървесната кора и правели улеи, по които да се стича сока. После го изсипвали в котли от дървесна кора, които окачвали и оставяли над жаравата, докато сокът се сгъстил в сироп. Сиропът бил идеален заместител на сладкото и захарта.
Някои индиански народи обичали много солта и пътували надалеч, за да си я набавят. При други като Онондага тя била забранена, защото се смятало, че разваля човешкия ум. Като нейн заместител използвали пепелива вода.

четвъртък, 4 юни 2009 г.

Томас Майлс за Подиграващият враните



Всеки, който е срещал Подиграващия враните описва срещата с него като духовно преживяване. Той е прочут лечител и един от малкото, когото с пълно право наричат “свещен човек”, защото чрез него Уакан Танка рзпръсква своята благодат, която е далеч отвъд лекуването. Подиграващият враните е гадател, чието знание се простира извън нашите сетива. Неговият ум, дух и сърце са в непосредствена връзка с висините и силите, които Уакан Танка е създал и определил да му служат. И все пак, високото му място сред традиционите лакота се дължи най-вече на това, че той никога не се е отдалечавал от обикновения човек. С едната си ръка е в постоянен допир със света на Създателя, а с другата в също толкова неотлъчен допир със своите сънародници и всички останали живи същества. Чрез постоянно емоционално пречистване, той се е превърнал в светеща тръба, чрез която Уакан Танка винаги е благоволял да работи за благото на всичко сътворено.
Това, което не бива да пропускаме, когато говорим за Подиграващия враните е, че от мига, в който още в ранно детство Уакан Танка го призовал да служи, той е бил застъпник на мира сред хората и сам самият „стълб“ на духовния покой. Нито за момент от живота си той не е изпитвал нужда да прибегне до наркотици, алкохол, тежки думи, заплахи или насилие. Да бъдеш край него е като да бъдеш край енергиен източник, чиято успокояваща топлина и светлина те обливат в последователни вълни, превръщайки те по негова воля в пленник.
Не е учудващо, че през последните десетилетия от 1920 до сега, цели потоци от индианци и неиндианци са се стичали да посетят дома на Подиграващия враните в просторните прерии на Южна Дакота и са си тръгвали от там, облагородени от сила, която оставяла следа в тях до края на дните им. Някои отивали само за да го видят и да почувстват силата. Други, усещайки празнина в себе си, отивали, за да разберат как да намерят своя път. Хиляди отивали, за да бъдат изцерени - и това винаги се случвало, било то от душевен, или физичесски проблем. Разбира се, по-голямата част от тази лечителска практика лежи в миналото и това е обяснимо като се има предвид, че Подиграващият враните е постигнал продължителност на живота, двойно по-голяма от тази на днешния средностатистически жител на резерватите Пайн Ридж и Роузбъд. Той е навършил деведесет и седем години, а изгледите са да ги увеличи още. Силата му постепенно е навлязала в неутрално състояние и само част от нея е останала, за да топли него и най-близките му хора. И когато настъпи часът да отпътува със своя последен сън – мимолетният миг преди да бъде събуден и въздигнат от ръката на Уакан Танка – нека присъстващите не се изненадват ако тялото му претърпи необикновена трансформация и се чуе божествен звук, защото това така или иначе е неизбежно.
Наистина ли бях видял цветен дим, огън, животни, птици и всичко останало, или беше илюзия, породена от собственото ми желание. Онзи следобед попитах Подиграващият враните точно това. А той отвърна: “Уакан Танка ми дава силата да накарам всеки човек, който вярва в Уакан Танка, Всевишния, да вижда това, което ми се случва на мен”.
Говореше за мисловно пренасяне и умствена проекция. Това бе от особен интерес за мен, тъй като не беше аспект от вярата, който бях разглеждал задълбочено. Както и да е, на няколко пъти по време на следващите ни срещи щях да стана свидетел на подобно нещо, а в някои от тях той щеше да обърне процеса и да възприеме мислите и картините на това, което се случваше на други хора.
А да! Редно е да ви кажа още, че след като в онзи ден Подиграващият враните се отправи с празни ръце към мястото за молитва, на връщане към дома си той ми връчи четири от перата, които беше взел от черния орел. Щом пристигнахме, ги дадох на жена му, Кейт, да ги прибере. Това е още един аспект от силата на Подиграващият враните – непрестанно чрез силата на умствения процес от нищото се материализираха вещи.

Из "Тайните пътеки на северноамериканските индианци" от Томас Майлс