неделя, 7 юни 2009 г.

Земеделие и събирателство при горските народи

video


   * Континентът на царевицата


    Както знаем Америка е континентът на царевицата. Смята се обаче, че тя не се e появила от само себе си по тези ширини, а се e получила в резултат на експериментирането на коренните жители с кръстоски на нискодобивни растения. За разлика от култури като пшеницата, овеса, ечемика и просото, чиито семена не изискват нищо повече, за да се захванат освен да бъдат „небрежно” хвърлени в някоя плодородна земя, царевицата е растение, което се нуждае от много повече грижи. Семената на царевицата не могат да бъдат пръснати току така, а всяко трябва да бъде поставено в дупка и да бъде грижовно покрито, за да има шанс да покълне.




    В сравнение с алгонкинските народи, които се прехранвали главно от лов и риболов и в редки случаи се занимавали със селско стопанство, ирокезките племена отдавали по-голямо значение на земеделието. Имало случаи, когато се отправяли на военен поход само за да се сдобият с нов сорт царевица.
Земеделско ориентираните индианци си служели с прости, но ефективни методи за обработване на земята. Шамплеин дава сведения, че вместо плуг използвали твърдо дърво, оформено като лопата. Описва също, че царевичните ниви обграждали селищата и заемали стотици декари площ. Обикновено нивите се засявали през май. Коренните жители поставяли през интервали от няколко стъпки по три-четири царевични и бобени семена, а после хубаво ги затрупвали с пръст. Когато семената започнели да покълват, бобовите стъбла се покатервали по дългите близо пет метра царевични „снаги”, като по този начин не позволявали на земята да обрасне в плевели. Нещо повече бобът възстановявал азота, който царевицата изсмуквала от земята. Тиквите обикновено се засаждали в по-открити пространства, опасващи царевичните посеви, но на известно разстояние от тях, така че да не бъдат засенчени от снажните им стъбла. Сянката от пълзящите ластуни на тиквите поддържали почвата влажна.Деца на пост в специален заслон гонели животните от нивите. 

    Ирокезите хранят голяма почит към тези три растения – боба,царевицата и тиквата. Считат ги за сестри, избрали да живеят заедно. Наричат ги „поддръжници на живота” и голяма част от церемониите от годишния им календар са посветени на тях.





     За да осигурят благоприятни условия за земеделие, коренните жители прибягвали до обезлесяване на участъка. Процесът бил бавен и траел две години. През първата мъжете обелвали корите на дърветата, за да изсъхнат, а през втората изгаряли изсъхналите дървета. Реколтата се разпределяла на няколко части: общоплеменна, общородова, общосемейна. Първите две били предназначени за общите тържества, за старите и нуждаещите се или прибягвали до тях в случай на война и бедствие. Зърното за бъдещи посеви се запазвало на кочани, сплетени във вид на гирлянди.
Трябва да се отбележи, че европейците познават царевицата, тютюна, боба, тиквата, картофа, домата, слънчогледа, граха, тиквичката, чушката, пъпеша, динята и различни видове ядки именно от контактите си с местните жители. Колумб е първият, който видял (в Хаити) простиращите се надлъж и нашир царевични ниви. Да не говорим, че картофите спасили множество гладуващи по това време страни, особено по-северните като скандинавските. В историята са известни дори и т.нар картофени бунтове, възникнали от отказа на селяните в Германия да сеят новата култура, която впоследствие става тяхно национално ястие.

    
   * Събирателство


    Алгонкините не се занимавали така усърдно с отглеждане на култури. Дори царевицата не била от първостепенна важност. Главната им селскостопанска култура бил дивият ориз. Всъщност дивият ориз няма нищо общо с ориза, а е зърнено растения, което узрява към края на август. Англичаните го нарекли така, защото семената му наподобявали оризовите и виреел във вода подобно на ориза. Французите се затруднили още повече с определянето му и затова го нарекли „странен овес”.

Сред меномини дивият ориз заема особено важна роля и затова те са наричани „народа на дивия ориз”. Той им е даден от подземно същество, на което оставят дарове, за да осигурят добра реколта. Поставят тютюн в малка дупка и водачът на церемонията моли за хубаво време през идните четири дни, през които се събира реколтата. После той оставя тютюн в огъня, с който моли Гръмотевичните същества за подкрепа. Накрая поднася лула, която предлага на други членове на общността и церемонията приключва с пиршество.
В стари времена оризовите полета и съответната реколта принадлежали на отделните семейства. В тежки години на безплодие и глад запасите били общи. Понякога се назначавали пазачи, които охранявали полетата от натрапници, докато дойдело времето за беритба. До беритба не били допускани жени в цикъл и семейства, които през изминалата година били загубили свой роднина.

     Организацията по прибирането на реколтата трябвало да бъде безпогрешна и затова се осъществявала под надзора на опитни хора. На заранина жителите се запътвали към полята и в знак на почит всеки хвърлял щипка тютюн във водата. После събирачите се разпределяли в лодките. Във всяко кану имало по две жени и един мъж. Жените се занимавали с обирането на плода, докато мъжът насочвал кануто. Индианците очиствали събрания ориз от клонки, червеи и песъчинки, а сетне го сушели и запичали на огъня, като внимавали да не загори. Накрая на бос крак или със специално направени за целта мокасини започвали да танцуват по ориза, като така успешно премахвали люспите.
     И ирокезите, и алгонкините събирали плодове и корени – земен орех, диви картофи, див лук, гулии, червена боровинка, синя боровинка, малини, ягоди, череши, ядки като жълъди, орехи и лешници. Добивали мляко от особен вид растение, изпускащ сок подобен на млякото и събирали корени от жълтата водна линия. Познат им бил и кленовият сок, от който правели сироп и сладко. Събирали го, като пробивали дървесната кора и правели улеи, по които да се стича сока. После го изсипвали в котли от дървесна кора, които окачвали и оставяли над жаравата, докато сокът се сгъстил в сироп. Сиропът бил идеален заместител на сладкото и захарта.
Някои индиански народи обичали много солта и пътували надалеч, за да си я набавят. При други като Онондага тя била забранена, защото се смятало, че разваля човешкия ум. Като нейн заместител използвали пепелива вода.

Няма коментари:

Публикуване на коментар