понеделник, 5 септември 2016 г.

Реч на Червения облак при отказването му на длъжността "вожд" в полза на сина му, 4-ти юли 1903



източник: http://ulfrden.blogspot.bg/


Моето слънце залязва. Денят ми преваля. Тъмнината ме обгръща. Преди да легна, за да не стана повече, аз ще говоря на своя народ. Чуйте ме, приятели мои, защото сега не е време да ви говоря лъжи. Великият Дух сътвори нас – индианците – и ни даде тази земя, в която живеем. Даде ни бизони, антилопи и елени за храна и дрехи. Ние обхождахме нашите ловни полета от Минесота до Плат и от Мисисипи до големите планини. Никой не поставяше граници пред нас. Бяхме свободни като ветровете и като орела и не се подчинявахме на ничия воля. Сражавахме се с враговете си и пирувахме със своите приятели. Нашите храбреци прогонваха надалеч всеки, който искаше да ни отнеме дивеча. Те завладяваха жените и конете на неприятелите ни. Нашите деца бяха много и табуните ни бяха големи. Нашите стари хора разговаряха с духовете и творяха добра магия. Младежите се грижеха за конете и любеха девойките. Когато спирахме някъде, просто разпъвахме типитата си – никакви къщи не ни ограничаваха. Никой не казваше: “До тази линия е моята земя, от нея нататък е твоята”.

Така живееха нашите бащи и бяха щастливи. Тогава в нашите ловни полета дойде един чужденец – белият човек. Ние му дадохме месо и дарове и му казахме да си върви в мир. Той се загледа в нашите жени и остана да живее в типитата ни. Неговите приятели прокараха пътища през ловните ни територии. Със своите украшения и мъниста той купи девойката, която обичах. Донесе ни маза уакан, тайнственото желязо, което стреля. Донесе ни мни уакан, тайнствената вода, която прави хората глупави. Тогава аз казах: “Белият човек не ни е приятел, нека да го убием”. Нашият вожд, Бичата Мечка, ме засрами пред народа ми. По отношение на белия човек той имаше женско сърце.

Родих се лакота, живях като лакота и ще умра като лакота. Преди белият човек да дойде в страната ни, лакота бяха свободен народ. Те имаха свои собствени закони и се управляваха сами – така, както беше най-добре за тях. Бяха независими и щастливи. Тогава те избираха приятелите си и воюваха с враговете си. Тогава мъжете бяха смели и можеше да им се вярва.

Белият човек дойде и ни отне земята. Постави ни граници и създаде закони за нас. Не бяхме питани какви закони искаме да следваме. Белият човек направи законите според своето желание и ни задължи да ги спазваме. Това не е добро за индианците.

Белите хора се опитаха да направят и самия индианец бял човек. Да действаме и мислим като бели хора е толкова възможно, колкото и тъмната индианска кожа да стане бяла! Белият човек взе земята ни и унищожи нашият дивеч, та сега ние трябва да ядем храната на белия човек или да умрем.

Президентът ни даде обещания. Пълномощниците, които ни прати, ни обещаха да ни обличат и хранят, ако позволим на белите хора да ни вземат земята, въпреки че ние искахме да се храним сами. Ние, старите индианци, казахме на пълномощниците, че ще се сражаваме за конете и жените си и че искаме да ловуваме за нашата храна и облекло, а не да копаем земята, за да растат от нея храни и дрехи. Казахме им, че Таку Уакан, свръхестествените сили, са дали на лакота бизона за храна и облекло. Ние им казахме, че нашите земи са там, където броди бизонът. Казахме, че земята на бизона е земя на лакота. Ние им казахме, че бизонът трябва да притежава земята си и лакота трябва да имат бизони.

Сега там, където бродеха бизоните, са издигнати стълбове с опъната между тях тел. Те маркират територията, в която белият човек работи и се поти, за да изкара прехраната си от земята. На мястото на бизоните има говеда, за които трябва да се грижиш, за да останат живи. Там, където лакота можеха да яздат свободно от изгрев до залез слънце дни наред все по собствена страна, сега трябва да вървим по пътища, направени от белия човек – а когато прекосяваме границите, които белият човек ни е определил, той ни казва: “Вие не можете да ходите в земите извън определените пътища”.

Казват ни, че ние сме индианци, а те са бели хора и към нас трябва да се отнасят различно спрямо белите. Това е истина. Но белият човек трябва да каже как да се отнасят към него и индианецът трябва да каже как да се отнасят с него. А това не е така. Белият човек казва как да се отнасяме с белите и пак белият човек казва как да се отнасят с лакота, а на самите лакота не се позволява нищо да кажат по този въпрос. Пълномощниците, пратени от президента, ни казват, че белите хора знаят кое е най-добро за нас. Как е възможно това? Никой бял не е роден индианец – тогава как може да разсъждава така, както индианецът разсъждава? Пълномощниците ни обещаха, че нашите деца ще бъдат образовани, за да станат мъдри и да мислят като бели. Много от децата ни бяха в училищата, но те са родени от индиански родители и мислят като своите родители.

Нашите деца не могат да забравят собствения си народ, докато старите хора им разказват за времената, когато лакота се движеха през земите си свободни като ветровете и никой не можеше да им каже: “Отиди там или стой тук”; за времената, когато човек не се потеше, работейки на едно място; за времената, когато да ловуваш бизони и да защитаваш типито си бяха всичките грижи, които имаш; за времената, когато смелите печелеха уважение и известност на бойната пътека. Тогава децата ни пеят индиански песни и искат да бъдат такива, каквито са били лакота, а не каквито са белите хора.

Свещениците и проповедниците ни говорят, че сме живяли грешно преди появата на белия човек между нас. Чия грешка е това? Ние живяхме праведно – така, както мислехме, че е правилно да се живее. Трябва ли да бъдем наказвани за това? Не съм убеден, че това, което ми казват тези хора, е истината. Като дете вярвах, че Висшите Сили (Таку Уакан) са могъщи и вършат странни неща; тогава аз можех да ги омилостивявам и да печеля тяхната благосклонност. Тогава те можеха да ме пазят или да ме накажат; тогава те можеха да бъдат добри приятели или опасни врагове.

Бях научен, че Уи (Слънцето) е Великата Тайна (Уакан Танка), че то е Висшата Тайна (Йотан Уаканту) и че е нашият Праотец (Тункашила), и народът ми се обръща към него като към баща (Ате). Това ми бе казано от мъдрите хора (Уичаша Ксапа) и шаманите (Уичаша Уакан). Те ме научиха, че мога да спечеля милостта на Силите, като бъда благ с народа си и смел пред неприятелите; като говоря истината и живея храбро; като се боря за хората си и техните ловни полета. Те ме научиха, че Таку Шканшкан (покровител на движещите се неща) е Уакан Танка; че Инян (покровител на неподвижните неща) е Уакан Танка; че Уакинян е Уакан Танка; че Татанка е Уакан; че Анук Ите е Уакан на злото; че Хейока е Уакан на злото; че Иктоми е Уакан на злото. Тези неща се казваха преди Танца на Слънцето. Лакота вярваха в тях и живееха така, че да спечелят закрилата на Висшите Сили (Таку Уакан). Шаманите можеха да лекуват болестите с помощта на Добрите Тайни (Уакан Уаще) и да прогонват Лошите Тайни (Уакан Шича). Двукракият (Легендарната Мечка) учеше лакота кои билки и лекове са добри. Когато лакота вярваха в тези неща, те живееха щастливо и умираха удовлетворени. Какво повече от това може да ни даде белият човек? Таку Шканшкан е близък с духа ми (Наги) и когато умра, ще отида при него. Тогава ще бъда с предците си. Ако това не е в раят на белия човек, аз ще бъда доволен. Уи е мой баща. Великата Тайна на белия човек надделя над него, но аз ще му остана верен.

Сенките пред мен са дълги и мрачни. Скоро ще легна, за да не се изправя повече. Но докато душата ми е с моето тяло, димът от дъха ми ще бъде отправен към Слънцето, защото то знае всички неща и знае, че аз все още съм му верен.

Махпия Лута (Червеният Облак), 4 юли, 1903 г.

Из: James R. Walker, “Lakota Belief and Ritual”.


Арчибалд Билейни Сивата Сова (Archie Grey Owl)


Сивата Сова (Арчи Грей Оул, Grey Owl, на езика оджибва Wa-Sha-Оuon-Asin - Уа Ша Куон Азин т. е. Онзи, който ловува нощем; истинско име - Арчибалд Билейни, Archibald Belaney), канадски писател, трапер, природозащитник, e роден на 18.09.1888 г. в Хейстингс, Великобритания. По майка е индианец от племето ирокези, баща му е фермер от шотландски произход. От малък се увлича от историите за американските индианци. Рано осиротява, на 18 г. заминава за Канада (1906), попада в Северно Онтарио, където го осиновяват индианци от племето оджибва (чипева). Жени се за индианка, сам започва да се нарича индианец и приема индианското име Сивата сова. Живее като ловец-трапер в Онтарио до началото на Първата световна война. Участва във войната като снайперист в британската армия - сражава се във Франция, два пъти е ранен (1916), изпратен на лечение в Англия, прекарва повече от година в различни болници (заради гангрена в ранения крак), а през септември 1917 г. се връща в Канада. През 1925 г., под влиянието на новата си жена Анахарео, също индианка (от племето ирокези), започва да пише и да печата. Отначало създава статии и очерци, призоваващи да се обича и пази дивата природа; най-голяма известност му носи поредица от статии, написани през 1931 г. по поръка на Канадската горска асоциация. През 1931 г. излиза първата му книга «Хора от последната граница» («The Men of the Last Frontier») за началния период от живота му в горите. През 1935-1936 г. излизат три негово художествени книги: «Странници в пустинните гори» (англ. «Pilgrims of the Wild»), «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» («The Adventures Sajo and her Beaver People») и «Разкази от запустялата хижа» («Tales of an Empty Cabin»), илюстрирани с негови рисунки. Посещава с беседи Великобритания. Умира от възпаление на белите дробове на 49 г. на 13.04.1938 в Канада - езерото Ажауан (провинция Съскачеуан). Широко признат в Канада и в света като един от първите борци за правата на индианците и за опазването на природата. У нас е издадена книгата му «Приключенията на Сейджо и нейните бобри» (1975), както и книгата на Михаил Пришвин - «Сивата сова» (1966).

източник: Литературен свят

петък, 19 август 2016 г.

ЛОВЕЦЪТ И НАРОДЪТ НА БОБРИТЕ

Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят 

                                    аз, най-после, от състоянието
                                     на разрушител преминах в редовете на творците,
                                     макар и не от най-големите.
                                                                                      Сивата Сова


Сивата Сова (1), известен сред индианците край Онтарио като Уа Ша Куон Азин - „Мъжът, който ловува нощем”, - пише своите природозащитни очерци през 20-те години на миналия век. Дотогава за него не се знае много, макар че славата му на добър ловец и сигурен водач се носи сред съплеменниците от народа оджибва и сред американските туристи, надникнали в дивата пустош.

Уединеният му начин на живот не способства за продължително общуване и тези, които го срещат на пътя си, повтарят единствено, че той е син от смесен брак - бял баща и майка индианка.

петък, 22 юли 2016 г.

Страхът на планината (The fear of the mountain)


Из: “Sand County Almanac and Sketches Here and There”, 1949 г. от Алдо Леополд

Превод: Стоян Стоянов

Дълбок, гръден вой отеква от урва на урва надолу по планината, и заглъхва далеч в чернотата на нощта. Изблик на дива, предизвикваща мъка и на презрение към всички несгоди в този свят. Всяко живо същество (а вероятно и много от мъртвите такива), се заслушва внимателно в този зов. За сърната това е напомняне за естественият път на всяка плът; за бора – предсказание за нощна схватка и кръв върху белия сняг; за койота – обещание за остатъци от трапезата; за краваря – опасност от червено мастило в банката; за ловеца – предизвикателство от зъба към куршума. Но зад тези очевидни и непосредствени очаквания и страхове, се крие едно по-дълбоко значение, което само Планината може да разбере. Само Планината живее достатъчно дълго, за да слуша безпристрастно вълчият вой.

Този, който не умее да разчита скритото значение, въпреки това е наясно, че то е тук, че се усеща в цялата вълча територия, и че разграничава тази територия от всяко друго парче земя. То е в тръпките, пробягващи по гърба на този, който чуе вълци през нощта, или види следите им през деня. Дори и да не чуеш или видиш вълк – то е скрито в стотици други малки събития: лекото среднощно изцвилване на товарния кон; грохотът на срутващи се камъни; скокът на спасяваща се с бягство кошута; начинът, по който лежат сенките под смърчовете. Само необразован новак може да не усети присъствието или отсъствието на вълците, или факта, че планините имат тайно разбиране за тях.

Моето собствено убеждение в това датира от деня, в който видях как умира вълк. Обядвахме върху висока скала, в подножието на която си проправяше път бурна река. Видяхме нещо, което първоначално помислихме за кошута, опитваща се да преплува течението. Разпенената до бяло вода тласкаше тялото й. Когато тя се покатери на брега срещу нас и разклати опашка осъзнахме, че сме направили грешка – това беше вълк. Половин дузина други, очевидно поотраснали кутрета, изскочиха от върбалака и се присъединиха към приветственото меле от размахващи се опашки и игриви сръфвания. Тази, буквално купчина от вълци, се гърчеше и търкаляше в средата на открития бряг в подножието на скалата, върху която обядвахме. В онези дни никой от нас не беше и чувал да пропуснеш възможност да убиеш вълк. След секунда ние вече помпехме олово в посока на глутницата, но повече с удивление, отколкото с точност: да се прицелиш точно за изстрел надолу по стръмен наклон винаги е било объркващо. Когато карабините ни бяха вече празни, старият вълк беше сразен, а едно от кутретата влачеше крак по непроходимите хлъзгави камъни.

Достигнахме до вълчицата точно на време, за да видим как гасне свирепият зелен пламък в очите й. Тогава осъзнах, а го знам и до днес, че в тези очи имаше нещо ново за мен, нещо разбираемо само за нея и за Планината. Тогава бях млад и пръстите ме сърбяха да натискам спусъка. Мислех си, че щом по-малко вълци означават повече сърни – то никакви вълци би трябвало да означават рай за ловеца. Но след като видях зеленият пламък да умира, аз усетих, че нито вълкът, нито Планината бяха съгласни с тази моя гледна точка.

* * *
От тогава насам аз доживях да видя как щат след щат успяваха да изтребят вълците си. Наблюдавах лицата на много планини, които от скоро бяха без вълци и виждах, как южните им склонове се изпъстряха с „бръчките“ на плетеница от нови еленови пътеки. Видях как всеки ядлив храст и стрък бяха опасани – първо до анемична вялост, после до смърт. Видях всяко ядливо дърво обезлистено до височината на конско седло. Такава планина изглеждаше така, сякаш някой е дал на Господ нови градинарски ножици, и му е забранил всякакви други занимания. Накрая – и костите на прегладняло и надяващо се стадо елени, жертва на своята собствена прекаленост, белеещи редом с мъртвия скелет на чаено дърво или гниещи под сянката на високо окастрени хвойни. Вече подозирам, че както еленовото стадо живее в смъртен страх от вълците – така и планината живее в смъртен страх от своите елени. И може би с по-голямо основание, защото ако мъжкият елен, убит от вълците, може да бъде заменен само за две-три години, то местност, опасана до стрък от елените, може да не успее да се възстанови и с десетилетия! Същото е и с кравите. Краварят, който разчиства ранчото си от вълците, не може да осъзнае, че по този начин поема отговорност над тяхната работа – да поддържат стадото в съответстваща за територията численост. Той не се е научил да мисли като планината! Ето защо имаме купища прахоляк и реки, отмиващи бъдещето ни в морето. 

 * * *

Всички се стремим към сигурност, просперитет, комфорт, дълъг живот и отегчителност. Сърните се стремят със своите жилави крака; краварят – с капани и отрова; държавникът – с писалка; повечето от нас – с машини, гласуване и пари. Но всичко се свежда до едно: мир и спокойствие в нашето време! Измерването на успеха в това е като цяло нещо много добро, и може би е необходимост за обективното мислене, но изглежда твърде много сигурност води само до опасности в дългосрочен план. Може би това се крие зад сентенцията на Торо: „В дивата пустош се крие спасението на света!“. Може би това е и скритото значение на воя на вълка – отдавна познато сред Планините, но рядко възприемано сред хората!


Източник:xenos-bushcraft.com

четвъртък, 21 юли 2016 г.

Митовете в историята на индианците



Прекрасна презентация върху широкоразпространени митове в историята на коренното население на Северна Америка на Кевин Гоувър, директор на Smithsonian Institution’s National Museum of the American Indian. Племенната принадлежност на Кевин Гоувър е поуни. Темата на презентацията му е (Re)Making History: The Real Story Is Bigger and Better и е изнесена на TEDxJacksonville.

сряда, 20 юли 2016 г.

Житейски урок (Lesson in life)



Стрелата, която ще порази целта, първо се издърпва назад с опъването на тетивата. Когато хората и обстоятелствата те блъскат назад, намери в това силата, която ще те изстреля напред, за да постигнеш целите си.

източник: https://our7thdirection.wordpress.com

вторник, 19 юли 2016 г.

Откъс от "Земя отвъд океана"

Откъс от "Земя отвъд океана" на двама руски журналисти, обикалящи континента.

Ундид-Ний („Раненото Коляно”) – така се наричат и селцето, и рекичката. Това е в щата Южна Дакота, в резервата „Пайн Ридж”... Очеркът за посещението ни на това място беше вече написан. Ние не предполагахме, че ще се наложи да преработваме началото му във връзка с драматични събития.

А в продължение на 69 дни вниманието на света беше приковано към това никому неизвестно до тогава селище в Америка. Едва ли ще се намери вестник или списание, който да не е описал за окопите, изкопани около гробището на Ундид-Ний.

Викач на бизони - Том Ловел (Buffalo caller - Tom Lovell)


В стари времена преди появата на белия човек и на коня специално обучавани люде умеели да привикват бизоновите стада. Така нареченият "викач на бизони" се придвижвал пеш, покрит в бизонова наметка и тихомълком се доближавал до стадото, след което започвал да издава специфични звуци като тези, които издава малкото бизонче, когато е изпаднало в беда. Ако повикът бил успешен, няколко женски се отделяли и тръгвали след звуците, последвани и от останалата част от стадото. Капанът за лов на бизони представлявал пътека, която се стеснявала като фуния и водела до ръба на голяма пропаст. Щом бизоните преминели границите на капана, участниците в лова наизскачали от своите прикрития и с викове и размахване на одеяла подплашвали бизоните, които се втурвали към пропастта. Най-трудно било за викача да се измъкне навреме от подплашеното стадо, смазващо всичко и всеки по пътя си. Много често този най-стар начин на ловуване на едър бозайник завършвал трагично и за немалко участници в лова.


четвъртък, 23 юни 2016 г.