неделя, 12 март 2017 г.

Tracking - Todd Price


Skirmish at Jumonville - Todd Price


At the French post - David Wright


Проблемът с обективния подход

"— Проблемът с обективния подход се състои в това — обясняваше Дюзънбъри, — че чрез него не се научава кой знае колко… Единственият начин да научиш нещо за индианците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им… Тогава те ще са готови да направят почти всичко за теб… Но ако не го постигнеш…
Той поклащаше глава и се унасяше в мисли.
— Виждал съм ги тези „обективни“ изследователи — ходят по резерватите и не вършат абсолютно нищо… — продължаваше Дюзънбъри. — Това е лъженаучният мит, че ако си „обективен“, просто изчезваш от лицето на земята и виждаш всичко неизопачено, както Господ от небето. Чисти глупости. Ако човек е обективен, отношението му е дистанцирано. Лицето му придобива каменен, отчужден вид. А индианците чувствуват това. Разбират го по-добре от нас. И им става неприятно, когато го забележат. Не знаят какво, по дяволите, търсят онези антрополози, стават мнителни, затварят си устата и дума не продумват… Или им говорят глупости… на които много антрополози отначало вярват, защото са ги получили „обективно“… и индианците понякога им се смеят зад гърба.
— Някои антрополози стават големи светила пред колегите си — не спираше Дюзънбъри, — защото са научили онзи жаргон. В действителност обаче не знаят толкова, колкото си въобразяват. И най-неприятни са им хората, които им го казват… точно както правя аз. — Той се изсмя. — Ето защо не съм обективен по отношение на индианците. Аз им вярвам, те на мен също — ето къде е разликата. Споделяли са с мене неща, за които твърдят, че никога не са казвали на друг бял човек, защото знаят, че никога няма да използувам думите им против тях. Цялото отношение към тях е различно. Първо индианците, после антропологията… Този подход доста ме ограничава. Не мога да кажа толкова много неща. Все пак си мисля, че е по-добре да знаеш много и да казваш малко, отколкото да знаеш малко и да говориш много… Не си ли съгласен?"

Робърт М. Пърсиг - "Лайла"

неделя, 26 февруари 2017 г.

четвъртък, 26 януари 2017 г.

До Розмари Де Мео и нейните читатели

Пиша това писмо с надеждата, че авторката на нашумялата книга "Стопанката на Господ" един ден, както се казва по неведоми пътища, ще достигне  до него и ще прочете написаното. Но дори и да не стане, то считам, че то би било от полза за някой от читателите й, стига да допуснем, че след като се интересуват от българските традиции, то са и склонни да дирят обективните факти, а не просто да клонят към красивите пожелания или художествени рефлексии, защото, както знаем, човешката психика се отличава с тази почти универсална склонност - да смесва вярваното или умозримото с желаното. От този брак се ражда илюзията или по-скоро делюзията. Онова измамно убеждение, за което говори и Ричард Докинс в книгите си, онази упорита самозаблуда, отстоявана дори при наличието на силни контрааргументи, която в по-силна фаза е симптом за психиатрично разстройство. Позволявам си да напиша думите по-долу, защото считам, че дезинформацията е възможно най-опасният враг в настоящия Zeitgeist. Противник, който върлува особено смело из географските ширини, на които живеем. Утре ще избухне цяла пандемия от подобни ментални вируси, от непрекъснато цитирани и повтаряни от българина недоразумения и грешки, а може и да се е случило вече, след като все по-често се налага да споря с хора, заразени с подобни вредни делюзии. И се чудя кому е нужно да осмисля своята идентичност през напълно неверни величини, през отявлени спекулации при положение че имаме пребогат и сигурен източник на вдъхновение и гордост в своите собствени кладенци на отминало знание и история. Та именно това ме подтикна да пиша до авторката на "Стопанката на Господа" Розмари Де Мео.

събота, 21 януари 2017 г.

събота, 14 януари 2017 г.

Отиде си един наш роднина - Пол Гобъл (Paul Goble 1933 - 2017)


На 5-ти януари тази година почина Пол Гобъл. Отпътува ОТВЪД ХРЕБЕТА (Beyond the Ridge) една прекрасна и светла душа. Спря да бие едно голямо като Равнините, благородно сърце. Отиде си мой приятел, наставник, благодетел, баща по-дух Малкият Гръм. 

Заедно с него си отиде - без всякакво преувеличение - цяла една епоха. Пол Гобъл бе живата връзка с хора като Джоузеф Ейпс Браун, братята Гал и Фритьоф Шуон, последния традиционен вожд на якима Алба Шауауей, правнука на Червения Облак - вожда Едгар Ред Клауд от оглала лакота, Томас Жълтата Опашка - свещен човек и водач на Танца на Слънцето на кроу (и мнозина други), както и с тяхното време, с посланията им, с магията на техните дела. В голяма степен той бе медиатор между мечтите на хора като нас и полулегендарни личности като Сивата Сова, Ърнест Томпсън Ситън и (не на последно място) Черния Елен. 

Сега тази връзка вече я няма - поне не и като някого, на когото можеш да пишеш, да звъннеш понякога по телефона, да се надяваш, че ще го видиш още веднъж... Тя остана само в прекрасните истории на Пол Гобъл, във великолепните му картини, в спомените за щастливите срещи с него, в благодарността за превърналите се в реалност невероятни мечти, в разказите за него, в добрите му думи и мъдрите му послания към Орловия Кръг, от който Пол беше част.

Ще се видим отвъд хребета, когато му дойде времето. Дотогава светъл и чист път!

от Л.Кюмюрджиев