събота, 21 декември 2013 г.

четвъртък, 19 декември 2013 г.

Жилища от западните земи

Ето как изглеждат някои от най-типичните жилищни конструкции за района около поречието на Мисисипи и Мисури, населявани предимно от представители на прерийната земеделска индианска култура. Тук са „духовните патриарси на северните равнини" - мандан и хидатса, както и могъщите народи на поуни, понка, омаха, осейдж, канза, арикара, повечето от които живеели в големи полуземлянки.

петък, 13 декември 2013 г.

Стерилизация на малоценните - 1907-1981


     От 1907 до 1981 година Америка принудително е стерилизирала над 60 000 свои граждани, защото били малоценни индивиди, които са недостойни да се размножават, сред които имигранти, чернокожи и американски индианци. Според изнесения държавен доклад става ясно, че държавни лекари съвсем целенасочено водели политика на стерилизация на жени, които влизали за операция на апендикса или друг сходен проблем и без да подозират излизали с прекъснати репродуктивни способности. Една голяма част от жените били заплашвани с преустановяване на здравните им услуги в случай че откажат да подпишат доброволно процедурата.

    С държавния доклад от 2011 правителството прие вината за осакатяването на близо 4000 жени с коренен произход в периода 1973-1976, 36 от които били на възраст под 21 години. В своето разследване д-р Пинкертън-Ури открива документ, в който Индианската здравна комисия дава зелена светлина за стерилизация на индианското население, най-вече насочена към чистокръвните жени-индианки. Според него цифрите са далеч по-смущаваши от официалните 4000, а именно 25 % от индианските жени били засегнати от кампанията в тази черна страница от историята на САЩ.

    В апогея на така нареченото евгенично движение закони за принудителна стерилизация е имало в общо 32 американски щата. В един от най-слабо населените щати на Юга - Северна Каролина, в който живеят по-малко хора, отколкото в Ню Йорк - жертва на въпросната програма стават 7 600 души. Всички тези хора биват стерилизирани между 1929 и 1974 година.
     Засегнатите в други щати, като Калифорния и Вирджиния, са още по-многобройни, но никъде другаде властите не са били така коравосърдечни, както в Северна Каролина. Там социалните служби решават отделните случаи по свое усмотрение и без всякакъв външен контрол, водени от расистки предразсъдъци и предимно погрешно проведени тестове за интелигентност.
      Първият закон за принудителна стерилизация е издаден в щата Индиана още през 1907 година, следват го десетки други. Хари Лафлин - дългогодишен шеф на евгеничната програма в Щатите - пропагандира хирургическата намеса като "оръжие срещу морално и интелектуално малоценни" индивиди  - предимно европейски имигранти от страни извън англо-саксонското пространство, които уж замърсявали американския ген.


    Американският Холокост дава идеи на нацистите

   Имало дори състезания по селекциониране на "чисти" семейства /"Better Baby Contests"/. Родители с "добри" гени били окуражавани да създават деца, докато "малоценните" - като хора с увреждания, алкохолици, проститутки, бездомници и затворници - били принудително възспирани. Въпросната практика явно е послужила като образец и за Нюрнбергските расови закони на нацистите. През 1936 година Университетът в Хайделберг присъжда на Лафлин титлата "Доктор хонорис кауза".



Едва седем американски щата са се извинили до този момент на жертвите на принудителните стерилизации. До няколко месеца специална анкетна комисия ще проучва възможностите за обезвъзмездяване на жертвите. Пред въпросната комисия ще бъдат изслушани и някои от онези жертви, които наричат станалото "Холокостът на Северна Каролина".




Повече тук:

четвъртък, 12 декември 2013 г.

Много силен клип на групата Chase & Status



Сниман е в резервата на чернокраките, Монтана

понеделник, 9 декември 2013 г.

събота, 7 декември 2013 г.

Снимки от музея "Напръстек", Прага ( Naprstek museum)

   Музеят е посветен на азиатските, африкански и американски традиционни култури, като тук ще видите снимки от секцията, посветена на Северна Америка. Музеят е основан през 1876 г. от чешкия етнограф Войта Напръстек, но колекцията му става публично достояние през 1932.


неделя, 1 декември 2013 г.

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Америндците и с европейски гени

   


   Коренното население на Америка не е единствено с азиатски произход, а притежава и европейски гени, сочат резултатите от изследване, цитирано от ВВС. За това свидетелстват тленните останки от дете, живяло преди 24 000 години край Байкалското езеро в Сибир. 
   
     Учени взели миниатюрна проба от скелета на детето, чиито тленни останки били открити на обект от палеолита в Сибир през 20-те години на миналия век. Те извлекли ДНК, за да изследват генома му. Става въпрос за най-древния човешки геном, който някога е бил дешифриран, отбелязаха авторите на изследването. След това геномът бил сравнен с този на съвременни хора, в частност на представители на туземното население на Америка. Целта била да се разкрие загадката, свързана с произхода им. 

     Доминиращата от близо един век теория гласи, че първите хора, стъпили на американския континент, са азиатски племена, които прекосили Тихия океан, минавайки през Беринговия проток. Това станало през период на заледяване, което понижило морското ниво между тихоокеанския азиатски бряг и брега на Аляска. Макар туземното население на Америка да изглежда генетично близко до популации в Източна Азия, други признаци посяха съмнения. Става дума за черепи, чиито морфологични особености са несъвместими с тези на черепите на представители на азиатски популации. Въпросните черепи са на хора, живели преди пристигането на европейците след откриването на Новия свят от Христофор Колумб.

http://www.nytimes.com/2013/11/21/science/two-surprises-in-dna-of-boy-found-buried-in-siberia.html?_r=2&

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

"Битката на хилядата убити"



Битката в Уабаш, още известна като „Битката на хилядата убити“ е най-тежкото и позорно поражение в ранната история на американската армия. Западната конфедерация на индианците е водена от Малката костенурка от племето маями, Синята куртка от племето шоуни и Бъконгахелас от делауерите. Войската на доказалия се генерал Артър Сен Клер наброява повече от 1000 души. На сутринта на 4.11. 1792 г. индианците се нахвърлят върху американците като ято орли. Янките не само хвърлят оръжието и снаряжението си, но от острах изоставят дори ранените. Дивият бяг на оцелелите от битката към отдалечения на 30 мили форт Джеферсън продължава от предиобед до залез слънце. От немай къде американците извършват най-големия си подвиг – взимат за един ден разтояние, което обикновено отнема три. От 1000 офицери в армията на Сен Клер се спасяват едва 48, сред тях и командира им. Индаинците дават еда 21 жертви. Президентът Вашингтон бил толкова бесен за случилото се, че настоява за оставката на генерал Сен Клер

събота, 16 ноември 2013 г.

"Пътят на сълзите"




   Историята на "Пътят на сълзите" е история за безмилостната депортация на племето чероки през 1838 година. Случаят е толкова покъртителен, че предизвиква разгорещен дебат в тогавашните обществени среди. 
    Във времето, когато се разиграва този епизод от американската история, се решава въпросът дали в САЩ е възможно бели и индианци да живеят заедно. За разлика от много други индиански племена, чероки възприемат стратегията за асимилация, тъй като са наясно, че със сила не могат да спрат нашествието на белите. Така бившите воини се превръщат в животновъди, кръвното отмъщение отстъпва място на съдилища, а племенните съвети биват заменени с парламент. Чероките създават свои училища, собствена писменост и дори вестник  - "Черъки Финикс"
    Първоначално американското правителство приема радушно и насърчава усилията им с надеждата, че по този начин индианците ще се покръстят и ще преотстъпят на белите голяма част от земите си.

сряда, 13 ноември 2013 г.

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Из последното интервю на Къстър



"Че индианците трябва да живеят в резервати е мнение колкото общоприето, толкова и - простете - глупаво. Ако бях индианец, със сигурност бих предпочел да живея в откритите равнини, а не в някой резерват... но вашите читатели едва ли биха искали да чуят това! Аз просто съм военен и имам ясна заповед, която гласи, че индианците трябва да бъдат принудени да се заселят в резерват - това е." 

 Из последното интервю, което генерал Джордж А. Къстър дава на американски журналист, броени дни преди битката при Литъл Бигхорн (юни 1876 г.)

неделя, 3 ноември 2013 г.

Подвигът на Огуандагете


     
     През април 1758 г. група ирокези от канадския Освегатчи за пореден път се отправили на поход срещу бледолики. Но походът им се оказал неуспешен и повечето тръгнали обратно към селището си, като от групата останал само един онондага на име Огуандагете и още двама негови съратници, останали анонимни в историята. През нощта те проникнали в покрайнините на селището Джереми Флет, където в една от къщите, превърнати в караулно помещение се били разположили 11 опълченци от Ню Йорк. Войниците с увлечение люскали карти, а пушките им стояли скупчени на пирамида до стената. Огуандагете предложил веднага да нападнат белите, но другарите му благоразумно отбелязали, че войниците са твърде много и не им се иска да рискуват. "Щом не искате, отивам сам" – отсякал Огуандагете. Воинът се съблякъл, боядисал се целия в черно и с ужасяващ боен вик нахълтал в къщата. Стреснатите войници се изпокрили по ъглите. Без да губи време Огуандагете хванал пушките и ги изхвърлил през прозореца. Щом двамата другари на Огуандагете влезли вътре, те видели как онондагата вече връзвал опълченците. Впоследствие пленниците били показвани парадно в Освегатчи и Монреал. Така Огуандагете се прочул като воинът, който съвсем сам успял да плени единайсет войници. 

   Из кнгата "The Canadian Iroquois and Seven Years War“.
  
   ПС: Хубава история, за която ме светна Black Wolf :)

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Команчите на Osprey books - за теглене




    Отново започвам да качвам в блога си отделни линкове с файлове като PDF книги. Както знаете, една голяма част от каченото си отиде с "покушението" над Megaupload, в който складирах много информация под формата на филми и книги. Където мога ще подновя линковете. Същевременно започвам да качвам нови заглавия в друг сайт, откъдето ще може да теглите интересни неща. Започвам с поредицата на Osprey, която се характеризира с великолепно поднесена информация относно историята и бита на отделни  войнстващи народи, но най-вече със изключително точните и красиви илюстрации в тях, описващи детайлно регалията, атрибутите и подробностите около вида и оръжията на войнските общества. 

вторник, 22 октомври 2013 г.

"Бизони край Дунава" на Симеон Гаспаров




Симеон Гаспаров, който от 1997-а живее в Чикаго, стана по-познат в България с романа си "Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин", който излезе у нас през 2010 г. ("Сиела"). Журналистът и автор на стихосбирката "Театър на неабсурда" (1994 г.) си дойде за премиерата на новия си роман "Бизони край Дунава" ("Пергамент"), която ще бъде на 23 октомври от 17.30 ч в Американския център на Столична библиотека."

  Оцеляла ли е и как изглежда обетованата земя в XXI век? На този въпрос се опитва да отговори романът на Гаспаров чрез съдбите на двамата главни герои - дете на социалистическа София от 80-те години на миналия век, емигрант в САЩ, и вожд на индианско племе, който срича български. "Идеята ми дойде от интервю, което правих с такъв индианец в моята работа за благотворителни организации. В книгата един в друг се оглеждат Чикаго, бежанските лагери и индианските резервати, рок музиката и митологията на коренните североамериканци, носталгията по детството и скепсисът на "порасналия" съвременен човек", разказва авторът.

 Тази творба е за онази България, изправена на кръстопътя на промените на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Но също така е и книга за другата Америка - невидимата от лъскавите списания и реклами. Америката на индианските племена от резерватите, на потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя, на хората от гетата на Чикаго и детските улични банди в тях. В този роман притча трагедията и комедията вървят успоредно.

 Преди време, когато представих първия роман на Симеон Гаспаров, той сподели, че подготвя нов и ми обясни: "През 1999-а бях приет в Американския корпус, който работи за бедните. Всъщност аз затова навремето избрах и професията на журналиста - за да дам глас на тези, които искат да изкажат своята болка и да бъдат чути." С "Бизони край Дунава" авторът отново прави същото.

------
Книгата на Симеон Гаспаров “Бизони Край Дунава” е творба, в която трагедията и комедията съпътсват читателите от самото й началото, та до последният й ред. Написана като две, на пръв поглед напълно отделни, независими една от друга книги, които се сливат накрая в едно цяло, “Бизони Край Дунава” е произведение, което ни кара не само да останем винаги млади, да търсим и да намираме доброто в себе си и в света край нас, но ни кара също да не преставаме да мечтаем.

Първата книга е за онази България, изправена на кръстопътя на промените от края на 80-те г. на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Всичко в тази книга е пречупено през мирогледа на шестгодишният Наско от София, който по един невинен, чист, детски начин, ни разказва за живота си и събитията от онова време така, че да ни накара едновременно и да страдаме, и да се смеем от сърце. Принуден да имигрира през 1987 г., Наско преминава нелегално през границата с родителите си, достига Америка, където вместо да намери своята “американска мечта”, попада в чикагското гето и светът на детските улични банди.

Втората книга в “Бизони Край Дунава” е с 15 години разлика от първата. Тази книга е за другата Америка. За невидимата от лъскавите списания и реклами Америка. Америката на индианските племена от резерватите. На потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя и за изгубилите всичко в настъпилата световна криза, обикновени хора на Америка.
Тази част от повестта е романтична хроника, за съдбата на един благороден индианец – Джо Изправената Мечка от племето Лакота, който пътува през прериите, за да се срещне с някой, който скоро ще пристигне от България на международното летище в Чикаго. Заради тази среща, Джо Изправената Мечка е научил дори и български, който го практикува през цялото време.

Каква е връзката между историята на Наско от София и последният вожд, от клана на Изправените Мечки от племето Лакота – Джо Изправената Мечка и с кой от България има той среща на летището в Чикаго, ще се разбере в последните части на книгата, когато всичките истории се сливат в едно цяло. Като в свещения кръг на живота и вечността.

“Бизони край Дунава” е книга, вдъхновена от реални събития и лица.

вторник, 15 октомври 2013 г.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика, II част

  
   

  
    Втора част
  
    Тясната връзка на инуитите с животинския свят личи ясно във всичките им легенди. Според инуитския фолклор всички живи същества притежават дух - айрних. Някога, преди хората да се отдалечат необратимо от царството на животните, духовете на всички са можели да приемат различни форми. Хора и животни са били свободни да приемат, каквато форма пожелаят, да изследват и да се учат от начина на живот на съществата, чиято форма са приели. Постепенно обаче този дар изчезнал. Хората забравили как се извършва магията на трансформацията. Само боговете и богините, като най-висши същества, можели вече да приемат едновременно човешка и животинска форма. Проявлението на тези божества често е дух, който - независимо от това дали е добър или лош - винаги влияе върху живота на племето и на отделните хора. Духовете в света на инуитите не могат да бъдат контролирани с молитви. Според легендите, в които непрекъснато се появяват, те са подвластни на магически амулети и талисмани, на действия извършвани от шамана на племето - той единствен бил запазил силата си да влияе на духовете и да приема различни образи и форми. Освен, че са били единствените, запазили възможността си да се трансформират, шаманите са разговаряли с духовете и са можели да ги успокояват, прониквайки в техния свят и влияейки на съдбата на хората и на събитията, свързани с племето. Според инуитската митология, шаманът е роден с магическа сили, които не може да бъдат придобити след раждането. Но за да се прояви, шаманът, наречен "ангъках", е трябвало да замине сам в пустошта, където изтощен от глад и умора да се срещне с "торнах" - дух, приел почти човешка форма. След диалог между двамата пред ангъках се разкривали видения и той овладявал силата да предсказва бъдещето, да контролира времето и да лекува хората от своето племе. Ролята на ангъках в племето е изключително важна. 

    Появата на първия шаман е свързана и с легендата за морската богиня Седна. Богиня на всички морски същества, Седна била на особена почит сред инуитите, тъй като тяхното препитание зависело почти изцяло на даровете от морето. Живяло някога красиво момиче, което не искало да се омъжи за никого от своето племе, тъй като никой не й се струвал подходящ. Но една морска птица, която можела да се преобразява в човек, зърнала девойката и я откраднала от народа й.


     Птицата я завела на отдалечен остров, където се издигала просторната му къща, построена от тюленови кожи. Там двамата заживели щастливо, необезпокоявани ни от хора ни от птици. След време бащата на девойката, който не можел да прежали дъщеря си, решил да я потърси. Поел той с каяка си по ледените води на океана и след дълго и измерително пътуване достигнал до прекрасния остров на двамата съпрузи. Човекът птица бил отишъл на лов и бащата побързал да открадне момичето обратно. Качил я на каяка си и я скрил под много кожи, за да не я види любимият й. Когато съпругът се върнал и разбрал, какво се е случило, се разгневил. Превърнал се в граблива птица и полетял след бегълците. Скоро ги настигнал и завикал към бащата да върне съпругата му. Да я върне или поне да му позволи да види малките й ръце. Бащата обаче, закрещял грозни думи и загребал още по-силно. Човекът птица не се отказал, а размахал още по-енергично крила над лодката. Разразила се ужасна буря. Океанът заревал със страшен глас и всичко живо изчезнало от повърхността му. Високите вълни заплашвали да обърнат кануто всеки момент. Изплашил се бащата и решил да изхвърли дъщеря си от лодката в океана, от където съпругът й да си я вземе. Уплашено, момичето се вкопчило в ръба на кануто, не искало да потъне в ледените води на морето. Тогава баща й изкарал дългия си нож и започнал да реже пръстите й. Но не режел целия пръст, а само до кокалчето. Отрязвал ги фаланга по фаланга и се надявал момичето най-накрая да се пусне от кануто му. И така, всяко отрязано парче, когато докосвало водата, се превръщало в морско същество. Така били създадени моржовете, тюлените, китовете и нарвалите. Не останали повече пръсти с които да се задържи и момичето започнало да потъва в бездната на океана, зървайки за последно хоризонта и своята морска птица. Потънало до пясъчното дъно, където сякаш нямало живот, и там се превърнало в морската богиня Седна, майка на всички морски бозайници. Когато едно от нейните животни било убивано, душата му се спускала до дъното и там Седна отново му дарявала живот. Така то можело да се връща в чистите води на океана, въпреки огромното разстояние между живота и смъртта. Но Седна не била милостива към ловците, които убивали или наранявали съществата й, защото самата тя усещала страданията и болките им. 


      Когато веднъж ловците осквернили животните й, богинята се разгневила. Започнали да се издигат високи вълни, ледените блокове да се блъскат един в друг, а рибарите не се завърнали у дома. Хората били обречени на глад. Тогава, за да спаси народа от глад, се появил и първият шаман, ангъках - човек, който можел да се превръща в риба. Той слязъл до дълбините на океана, за да разговаря с морската богиня, за да сплете косите й. Седна нямала пръсти с които да подреди дългата си коса - затова шаманът започнал да разресва и да мие косата й. Така Седна не само се успокоила, но и се пречистила от греховете на хората. Отново склонила да дари животните си на племето. Но хората трябвало да внимават и да не нараняват без нужда създанията й. Душите на погубените животни можели отново да слязат до дъното и да възкръснат от силата на погледа на Седна, тяхната морска майка. 

      Легендите на инуитите са изпълнени с трансформации и много от тях разказват истории за хора и животни, обитаващи естествения и свръхестествения свят. Повечето от историите имат лош, дори брутален край, но поуката от тях е насочена към децата, за да ги научи по този начин да разграничават доброто и лошото, служейки си с примери, а не с наказание. 

     Такава е легендата за съществата куалупилуйт. Това били костеливи създания от дълбините на ледените води, които вонели на сяра. Не само това - тези създания обичали да отвличат деца. Никой не знаел защо. Може би били самотни или просто обичали вкуса на детското месо. Куалупилуйтите се спотайвали близо до пукнатините в леда, където дебнели за деца, които играели сами на брега или край някоя пукнатина. Когато забележели такова самотно дете, те скачали и грабвали детето. Понякога можело да се чуе как костеливото тяло на някой куалупилуйт тропа по ледовете отдолу. Старите хора разказват, че когато се появят малки вълнички по повърхността на океана или започне да се издига пара от водата, тогава куалупилуйтите може би се спотайват под водата. Дали има знаци за тези същества или не, едно нещо децата трябвало да запомнят: никога да не играят сами на брега или да седят близо до пукнатина в леда. 


    Друга легенда за куалупилуйтите предупреждава децата да не бъдат нетърпеливи или непослушни, защото съществата могат да бъдат призовавани. Някога живеела стара жена с малкия си внук, но тъй като в къщата им нямало мъж, който да ловува, те често гладували. Един ден, когато гладът бил особено непоносим, детето започнало да плаче. Жената умолявала детето да спре, но то не спирало. Не искало да слуша. Накрая разгневена, жената призовала едно от съществата куалупилуйт, което да отнесе детето със себе си. В миг съществото се появило и отнесло детето в коша си. След време, старицата съжалила за деянието си и поискала отново да види детето. Примолила се на младо семейство от племето, което обещало да върне детето в селището. Няколко пъти мъжът и жената се опитвали да стигнат до детето, но все не успявали. Съществата били завързали детето с водорасло и всеки път, когато мъжът и жената приближавали, куалупилуйтите дръпвали водораслото и детето потъвало в ледените води. Но двамата не се отказвали. Решили да се скрият зад леден къс, близо до един процеп в леда. Когато детето излязло на повърхността, близо до пукнатината, те се втурнали иззад ледения блок и успели да срежат водораслото, с което било завързано то. Така детето заживяло с тях и се превърнало във велик ловец. 

    Друг ужасен демон, от който хората трябвало да се пазят, бил Махаха - демон на смеха, който тероризирал северните племена и всявал страх и ужас у всеки, заради начина, по който погубвал душите на хората. Махаха преследвал най-вече непослушни деца, които не спирали да се смеят и подиграват и които не слушали родителите си и възрастните хора. Бил описван като слабо, жилаво същество, с леденостудена синя кожа и бели очи, които се впивали в човека през сплъстената дълга коса на демона. Махаха винаги ходел бос и бил невъобразимо силен. Освен това винаги се смеел и хихикал. Въпреки голотата си не изпитвал студ, а непрекъснато търсел нови жертви, които да убива, докато влудяващият му смях отеквал. Изпитвал удоволствие да гъделичка жертвата си до смърт с ужасните си дълги нокти, с които завършвали кокалестите му пръсти. Махаха оставял жертвите си застинали в ужасяваща мъртвешка усмивка. Но въпреки че демонът бил ужасяващ, имало и начин, по които да бъде измамен. Обикновено Махаха можел да бъде излъган да се наведе над дупка в леда, за да пие вода. Тогава можело да бъде бутнат и теченията го отнесял и далеч под ледовете. Така, разказват старите хора, ако Махаха приближи, можеш да избягаш преди да е започнал да те гъделичка до смърт. 

     Легендите разказват и за съществата лихират. Те също имали способността да приемат различни форми и често се превръщали в гарвани, мечки, дори хора. Но единственото нещо, което лихиратите не можели да променят, били очите. Каквато и форма да приемали, очите им винаги оставали червени. Те дебнели самотни пътешественици, с чието съзнание да си поиграят. Често лихиратите заблуждавали пътника, че планините или морето са по-близо или по-далече, отколкото е в действителност. Лихиратите не убивали жертвите си, но след като си поиграели с тях, ги карали да забравят всичко, което се е случило по пътя. Старите хора от племето твърдят, че около лихиратите често се появявали миражи и така пътникът можело да усети присъствието им и да се подготви. Понякога тези духове носели съобщение за човека или за племето.

     Легендите на инуитите не били изпъстрени само със зли същества и духове, които искат да погубят душата на хората. Много често в тях били описвани герои, които след дълги изпитания успявали да донесат благоденствие не само на племето си, но и на целия народ. Такава е легендата за рибаря Кивиок. Той живеел в малко инуитско селище, където се занимавал с риболов и така преминавали дните му. Един ден рибата се свършила. Нямало повече риба нито за него, нито за племето му. Морето сякаш се било изпразнило. Кивиок бил загубил жена си преди време и решил да тръгне на път, да потърси рибата и така да набави храна за себе си и за народа си. Дълго се лутал в ледения океан, докато не попаднал в черен облак от морски комари, които препречвали пътя му. Той едва успял да се измъкне от тях. Продължил пътуването си и стигнал до плътна маса от водорасли. Толкова плътна, че можел да ходи по нея. Нарамил лодката си Кивиок и тръгнал по водораслите да търси отново море, за да продължи пътуването си. Когато стигнал до водата, пуснал каяка и продължил да гребе, докато не достигнал до място, където два огромни ледени блока препречвали пътя му. Между тях имало малък процеп, колкото да мине с лодката си, но в зависимост от посоката на вълните блоковете непрекъснато се блъскали един в друг. Постоял малко Кивиок и решил да опита късмета си. Нямало какво да губи. Изчакал планините да се раздалечат и се втурнал през процепа. След него, късовете отново се сблъскали, като едва не разтрошили кърмата на лодката му. Най-накрая на хоризонта Кивиок зърнал земя и се отправил към нея. Тръгнал да търси хора и не след дълго забелязал пушек. Отправил се в тази посока и стигнал до къща, от която се носел дим с мирис на вкусно ядене. Прегладнял и изтощен, Кивиок влязъл вътре и видял две старици, които го поканили да хапне с тях. Гозбата била невероятно вкусна и Кивиок понечил да благодари на стариците, когато забелязал под пейката много черепи на хора. Тогава Кивиок замахнал с куката си и погубил двете вещици, които вече се канели да го убият и изядат. Тръгнал отново на път в търсене на хора и стигнал до друг остров. Там намерил друга къща с две жени, които го нагостили с рибена чорба. Изненадан от това, че чорбата е от риба, Кивиок попитал откъде са я наловили. А те му отвърнали, че преди време съпрузите им ходели да ловуват и тази риба е от тях, но откакто двете вещици се заселили на близкия остров, морето сякаш се изпразнило и мъжете им никога повече не се завърнали. Вещиците пазели рибата затворена, за да привличат ловци, които да убиват и изяждат. Тогава Кивиок разказал за своето приключение и жените се зарадвали. Защото Великият Трикеко, магьосникът на морето, бил предсказал, че с първия прилив след смъртта на вещиците, морето отново ще се напълни с риба. Така и станало. С прилива на брега дошла толкова много риба, че жените и Кивиок я събирали от брега. Изчистили рибата и я прибрали. Вече имали достатъчно храна за дългата полярна нощ. Жените поканили Кивиок да живее с тях и той с радост приел. Оттогава рибата никога не липсвала на трапезата на хората, защото волята на Кивиок била волята и на морето. 


    Когато се описват приказките и легендите на инуитите, не може да бъде пропуснато и едно от най-известните създания в инуитската митология - Нанук, полярната мечка. Нанук е инуитското название за белите мечки. Според хората на севера Нанук са мъдри и силни същества и са наполовина хора. В иглутата си, далеч от очите на хората, Нанук сваляли големите мечешки козини и се превръщали в хора. И също като хората те сядали край огъня и разговаряли на почти разбираем език. Една от легендите разказва за подгонен от побеснели кучета Нанук, който побягнал с всичка сила, за да се спаси от сигурна смърт. Нанук знаел, че кучетата на инуитите могат да бъдат безпощадни, и отчаяно побягнал по леда. Надявал се кучетата да се уморят и да го оставят на мира. Но те не се отказвали. Нанук и кучетата наближавали края на света, но по време на гонитбата нито Нанук, нито кучетата виждали накъде се насочват.

     Когато достигнал ръба на света, Нанук скочил в пространството и кучетата го последвали. Така те се превърнали в звезди. На небето, европейците ги познават като звездния куп Плеяди в съзвездието Бик, но за инуитите това е Нанук, който бесните кучета преследват по небето. 
Дълбоко свързани с духовността, митовете на инуитите за отвъдния свят са свързани и с един от най-забележителните природни феномени на земята - Аурора Бореалис, Северното сияние. Според легендите, сиянията на нощното небе са мястото, където духовете на предците им отиват, мястото, където през процепи в небето може да се види играта им на топка с черепа на мъртъв морж.


     Легендата гласи, че Земята и Морето се срещат над огромна пропаст. Място, където морската богиня Седна се среща с богините и боговете, обитаващи Небесното царство. Над това място минава опасна пътека, водеща към небесата. Духовете отвъд палят факли и посрещат всички мъртви души. Но мястото не е достъпно за всеки. Сред божествените създания на това свято място можели да отидат само най-чистите души. Северното сияние също така проговаряло понякога и когато това се случвало, хората трябвало да му отговарят шепнешком. Защото духовете биха могли да бъдат разгневени, а те имали силно влияние над лова и времето. 

     Фолклорът на инуитите е изпъстрен с приключения в различни светове и измерения, с трансформации, божества и духове, които помагат или вредят на хората. Зад всички тях обаче, се крие космически баланс, който хората трябвало да почитат и уважават. Това са техните истории и легенди за заобикалящия ги свят и за 
тях самите. Въпреки че много от приказките на инуитите са се изгубили във времето, до нас са достигнали достатъчно, за да разберем страховете и надеждите на един толкова различен народ, съумял да се съхрани при невъобразими климатични условия и да запази духовността и вярата си в доброто.

петък, 4 октомври 2013 г.

От архива: Ирокезкият вожд Дзоузеф Токуиро Нортън в БГ

   от архива: февруари, 2000 


   "СТАНДАРТ" 

    Индиански вожд влезе в Министерски съвет За пръв в историята на Министерския съвет вчера в сградата му влезе велик индиански вожд. Рано сутринта водачът на Мохок от племето на ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън се срещна с шефа на Съвета по етническите въпроси Петър Атанасов. Той подари на домакина си копие от първия договор на индианците с белите заселници. Документът е под формата на извезан колан със символи. Екзотичният гост е в София по покана на Атлантическия клуб. Вождът обикаля целия свят, за да търси подкрепа за своето племе, което обитава областта Ганауаге близо до Квебек в Канада. Той се договори с Атанасов да обменя информация за проблемите на етническите малцинства.  

     "ЧЕРНО МОРЕ" 

    Индиански вожд влезе в родния МС Великият вожд на Мохок от Ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън се срещна вчера със секретаря на Националния съвет по етническите и демографските въпроси Петър Атанасов в Министерския съвет (МС). Срещата е първа по рода си. След нея вождът подари на Петър Атанасов копие на първия договор, сключен между индианците от племето Мохок и белите заселници. Договорът е под формата на извезан колан, на който широка бяла линия символизира реката на живота, а по нея плуват две тесни сини линии, които са индианците и европейците, общуващи помежду си. Петър Атанасов подари на вожда книгата за спасяването на българските евреи "Извън хватката на Хитлер" на историка, роден в София, д-р Михаел Бар-Зоар. Целта на разговора ни с Великия вожд беше взаимно запознаване с дейностите на нашия съвет, който се занимава с проблемите на етническите малцинства в България и с дейността на съвета, на който Джоузеф Нортън е Велик вожд и който се стреми да запази културната идентичност на индианците в Канада, каза Петър Атанасов. Договорихме се да си помагаме взаимно с обмен на информация и по други начини при прилагането на различни програми в областта на малцинствените общности, допълни той. По думите му двете страни са се разбрали разговорът да не бъде последен. Джоузеф Токуиро Нортън, който е в България по покана на Атлантическия клуб, е избран през 1978 година за първи път за вожд на Съвета на племето Мохок от областта Ганауаге, а от 1980 до днес е преизбиран 10 пъти за Велик вожд на Съвета на Ганауаге. През последните 19 години Великият вожд Джоузеф Нортън и неговият съвет са имали обществен мандат за възстановяване на традиционното Мохокско правителство в Ганауаге. Това е основен фактор за балансиране на взаимоотношенията между Ганауаге и федералните и провинциални правителства. Вождът Нортън е привърженик на идеята, че Квебек трябва да постигне споразумение с коренните американци, за да бъдат разрешени дълготрайните териториални и юридически проблеми, преди провинцията да е предприела каквато и да е промяна в своя политически статут в рамките на Канада или извън нея. Джоузеф Нортън пътува много из Канада, Щатите и Европа с цел да запознае политици, учени и общественици с положението в Ганауаге.~ 



    "КАПИТАЛ" 

    Шефът на Атлантическия клуб Соломон Паси очевидно ще иска нещо от индианците ирокези. На 14 февруари по покана на атлантиците в “Шератън” ще изнесе лекция Великият вожд на махок от ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън. Темата на лекцията на вожда Нортън е “Минало, настояще и бъдеще на коренните американци. Съжителството им с останалото население на Северна Америка [бледоликите, афроамериканци и т.н. - бел.ред] - политически и социални предизвикателства”. Индианецът има завидно CV - той е бил 10 пъти преизбиран за Велик вожд на съвета на ганауаге, член е на Канадската фондация за индиански изкуства, член е на УС на Канадския филиал на института “Джейн Гудол”, която подпомага приобщаването на децата към природата... Вождът Нортън, както всеки индианец, се занимава с лов и риболов и както всеки американец - с хокей и голф. Според представянето на Атлантическия клуб Великият вожд е “страстен привърженик на идеята, че канадската провинция Квебек трябва да постигне споразумение с коренните американци (индианците), за да бъдат разрешени териториалните и юридическите проблеми. Засега не е известно какво отношение има България към проблемите на ирокезите в Канада и с какво можем да им помогнем. Атлантиците обаче са постъпили доста толерантно към индианския гост, като са отменили традиционния винен коктейл след лекцията му с бирен такъв. Все пак и огнената вода се прави от ечемик. Запознати с нрава на шефа на атлантиците Соломон Паси предполагат, че математикът е замислил някоя от странните си сделки, превърнали се в смисъл на живота му. Навремето той повози с трабантчето си генералния секретар Манфред Вьорнер срещу приобщаване на страната ни към Северноатлантическия пакт, когато никой не вярваше, че някога ще кандидатстваме за НАТО. Вероятно сега Паси се е заел с попълване на златния резерв на БНБ, като ще предложи на Великия вожд мъниста срещу нъгитс (самородни късчета злато). 
    Хау!

  "24 часа"

   Великият вожд Токуиро: "Аз съм костенурка, която мисли дълбоко"


вторник, 1 октомври 2013 г.

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика

    

    текст: Ася Сотирова

    Преди стъпването на европейците за първи път по времето на Великите географски открития отвъд Атлантика огромната територия, известна днес като Канада, не е била пусто и незаселено място. Наречени неправилно „индианци", първите народи на Канада, групирани в племенни обединения, са обитавали земите между Атлантическия и Тихи океан от векове, развивайки свои собствени обичаи, нрави и легенди, отговарящи на непосредствените климатични условия на този край на света. Голяма част от тези племена са се препитавали с лов и са водели номадски начин на живот. Струпването на цялото племе на едно място, както и изчерпването на природните ресурси на местността, са изисквали непрекъснато движение и смяна на местообитаването на племенната група. Това придвижване зависело от скоростта, с която племената са изтощавали природните дадености на района на местообитаване, и се е извършвало на всеки 10 до 50 години. 

     На необятната площ на днешна Канада са съществували повече от 61 племена и са се говорели над 50 различни езика, класифицирани в 12 групи. Днес, едва половината от тях се говорят на територията на Британска Колумбия, като най-разпространени са езикът на племето Кри и инуктитут, езикът на инуитите от Арктическите територии, Гренландия и част от Аляска. Северните и арктическите територии на Канада са и основните райони, където е имало струпване на племена, водещи неномадски начин на живот. Културното им развитие и история са свързани пряко с лова на риба, китове, нарвали, бели мечки, птици и други представители на арктическата фауна. Важно място в живота и културата на тези племена играело едно от най-интересните природни явления - Северното сияние. 

      Археологически разкопки и открития показват, че земите отвъд Атлантика са били обитавани от хора от около преди 35 000 години. Смята се, че първите хора на територията на днешна Канада са преминали замръзналия Беринговия проток вероятно в преследване на стада животни. Постепенно те се разпространили и разселили все по-навътре в територията на Северна Америка. С разтопяването на ледовете пред тях се разкривали нови територии, които предлагали богат лов, риболов и добри условия за заселване. Тук ще обърна внимание на племената на инуитите, група ескимоски народи, споделящи сходна култура. Ескимоските народи включват жителите не само на арктическите и субарктическите райони на Северна Америка - САЩ и Канада, но и териториите на Русия и Гренландия. Днес, тази етническа група наброяват около 90 000 души, като 17 000 от тях живеят в Канада. Именно канадските ескимоси са тези, чиито митове и легенди привлякоха вниманието ми.

     Думата „ескимос" не е самоназвание на този народ. Произлизащ от „ескимасен", терминът означава 'хора, които ядат сурово месо'. Въпреки че това название е навлязло широко и се използва масово, този народ предпочита да нарича себе си „инуит" -'истински хора' - дума, която започва да се използва във все повече езици и която употребявам и в този текст. 

     Предшествениците на днешните инуити били последният народ, заселил се по бреговете на Северозападна Аляска преди европейците да стъпят по тези отдалечени и студени брегове. Умели ловци, те излизали на лов за китове, тюлени, моржове и карибу - вид северен елен. Инуитите довели умението да се ловуват китове до съвършенство и станали първият арктически народ, който успешно ловувал гренландски китове - океански бозайници, достигащи до невероятните 20 метра дължина и тежест до 150 тона. Осигурявайки по този начин храна за продължителен период от време, племенаг, на инуитите били едни от най-осигурените и подготвени за суровите климатични условия. В течение на стотици години, те се разпространили и завзели нови територии на изток и на север, и заместили племената на дорсет или тунит, както са познати на езика Инъктитът. Език, признат за официален на териториите на Нунавут и Северозападните територии на Канада. 

    Това разселване не било единична голяма вълн от хора, търсещи нови ловни полета и по-добър начин на живот. То се осъществявало като бавен процес, включващ миграция на групи от по около 30 души. Днес инуитите населяват териториите на Арктика от Беринговия проток до Източна Гренландия -разстояние, възлизащо на внушителните 6000 км. Тези първи пионери, покорители на Канадския север, донесли със себе си не само ловните си умения, но и примитивните си, но добре пригодени към климатичните условия къщи, строени от дърво, кожа на к* или тюлен, а по-късно - по времето на Малката ледена епоха - и от снежни блокове (иглу). 

     Осланяйки се на натрупания през годините опит, инуитите развили дълбоко познание по отношение на дивата природа на северния свят. Те опознали миграцията I поведението на организмите и животните, които срещали по пътя си, и създали своя практична система за класификацията им. Сътворили също и богата митология, която включвала явленията от заобикалящия ги свят. Тези легенди се предавали от поколени на поколение по време на дългите арктически нощи. Въпреки сравнително простото им на пръв поглед съществуване, инуитите водел: удовлетворяващ ги социален живот и имали богата и сложна духовност. Развили дълбоко познание и култура по отношение на дивата природа на суровия северен свят, от който самите те били неразделна част. За тях, хармонията между хора и животни била от изключителна важност. Неслучайно основна роля в митовете и легендите им заемали животните, от които самите те били зависими. 




     Въпреки че разчитали на океана за препитанието и оцеляването си, свещено животно за инуитите била една птица - гарванът, наричан Тулугах. В инуитския фолклор той бил могъщ дух и създател на света. Бил и единственото същество, което можело да приема, каквато форма пожелае. Той самият често се спускал сред хората, з да си поиграе с наивността им, но и за да им помага. 

      Според легендата Тулугах бил човек с клюн на гарван и създател на света. Когато водата на света започнала да се надига от недрата на земята, Тулугах ударил водите с клюна си, за да ги възпре. Тази първа земя била толкова голяма, колкото да побере една къща. В тази къща живеели трима души - мъж, жена му и тяхното дете Гарванът. В къщата на семейството имало острие, което бащата държал нависоко, но Тулугах непрекъснато искал да го вземе, за да си поиграе с него. След дълго настоявай най-накрая бащата разрешил на момчето да вземе острието. Докато си играел, той без да иска повредил оръжието, и от него бликнала светлина. Тъй като бащата не искал светлината да блести през цялото време, прибрал острието, преди да бъде повредено повече. И така на земята се появили денят и нощта. 

      Според друга инуитска легенда гарванът Тулугах донесъл светлината в полярния свят, но не от острието на баща си, а от далечна земя. Преди много години, когато светът бил млад, а мракът не напускал Севера, хората живеели с вярата, че целият свят е потънал в тъмнина. Тогава се появил стар гарван, който им разказал за светлината в далечните земи. И колкото повече хората слушали разказите му, толкова повече искали светлина да огрее и техните земи. Така ловците щели да ловуват надалеч и за дълго, а белите мечки нямало да ги нападат изненадващо. Хората умолявали горещо стария гарван да им донесе тази светлина, докато най-накрая той се съгласил. Гарванът прелетял пустите северни земи и се понесъл на изток, далеч на изток, докато не достигнал края на силите си и едва тогава забелязал зората на хоризонта. 


     Светлината обаче била притежание на вожда на племето, обитаващо тези земи. Единственият начин Гарванът да я отнеме, бил да я открадне. Тогава той се превърнал в прах и се посипал по невръстния син на дъщерята на вожда. Детето се разплакало, а Гарванът започнал да шепти думи в ухото му. Поискал от детето да помоли дядо си да си поиграе с топките светлина отвън. Тъй като вождът не искал внукът му да плаче, дал му топка светлина и го пратил навън. В миг Гарванът се превърнал от пепел в птица. Взел топката в ноктите си и полетял към селището на инуитите. Когато пристигнал, пуснал топката отвисоко и тя се разбила в средата на селището. Но топката била малка, а Гарванът нямал вече сили да се върне отново в селището, където били останалите топки светлина, и да донесе още една. Затова той казал на народа, че ще имат шест месеца светлина, когато топката ще е силна и шест месеца мрак, когато топката светлина ще събира сила и енергия, за да свети отново. Ето защо в земята на инуитите в далечния север половин година властва мрак и половин година има светлина. Хората знаели, че Гарванът е донесъл светлината им. Затова те го тачели и не искали да го нараняват - поне дотогава, докато не реши да си я вземе обратно.

         Следва втора част

четвъртък, 19 септември 2013 г.

понеделник, 16 септември 2013 г.

Защото съм във война...




"Питат ме защо нося „боен скалпов кичур“ на главата си при положение, че е прическа, носено само от някогашните воини. А аз отвръщам: 

Точно така, защото съм във война. Всеки ден воювам, за да защитя семейството и приятелите си. Всеки ден воювам за да съхраня наследството на дедите си. Всеки ден съм във война, докато не видя старците да живеят в спокойствие и безопасност. Всеки ден воювам, за да защитя децата от насилие и дрога. Всеки ден воювам, защото страхливците не престават да насилват жени. Всеки ден съм във война, докато племенните ни права не бъдат зачетени от правителството. Всеки ден воювам, за да съхраня нашите свещени погребални земи. Във война съм всеки ден, за да защитавам животните, които притежават наравно с нас правото на живот. Воювам всеки ден, за да запазя нашите ловни земи. Във война съм, за да защитавам добрите хора независимо от религията и расата им. Във война съм, за да защитавам правото на теб и мен да бъдем свободни хора и да притежаваме оръжие. Във война съм всеки ден, за да защитавам твоето право да говориш, каквото пожелаеш. 

Мечтата ми е да държа косата си дълга и свободна и да има мир, но това е само блян, а дотогава ще нося своя боен скалпов кичур. 

Нося го защото съм Анишинабе и защото воювам с всеки изгрев на деня." 

 Джереми Бигс, Анишинабе

вторник, 10 септември 2013 г.

Вождът Многото Подвизи




  Последната книга на Българско индианско обществ, излязла със съдействието на Американското посолство и издателство Изток-Запад е посветена на необикновената история на един от големите вождове - Многото Подвизи.


„В такъв прекрасен ден, изпълнен с цветя и озарен от слънцето, когато зелена трева е покрила земята, един човек с правилно мислене би споделил всичко с приятелите си“ – започва историята на своя дълъг земен път Многото Подвизи (1848–1932). Неговият биограф и приятел, американският писател и общественик Франк Б. Линдърман, смята, че той е един от последните истински индиански вождове. Многото Подвизи разказва за волното си детство и изпълнената си с опасни приключения и геройства младост, разкривайки в удивителни детайли живота и светогледа на някогашните индианци от северноамериканските равнини. Пред нас оживява епоха, преминала в историята преди повече от век, но вълнувала и вълнуваща поколения хора от различни части на света. Бойни походи, засади и свирепи битки се редуват с разкази за пророчески видения и чудодейни изцеления. Ала идват други времена и в своята зряла възраст Многото Подвизи трябва да преведе народа си през хаоса на драматични промени. Воин и родолюбец докрай, той не пада духом и на старини. Отива си готов за отвъдното, но чрез споделеното с Линдърман завещава на бъдещето красотата и силата, непреходния смисъл на един живот, преминал в подвизи. 

 Любомир Кюмюрджиев





    Алик-чеа-ахуш, Многото Подвизи (1848-1932) - един от последните традиционни вождове на кроу, воин от „времената на бизоните", участвал в множество битки срещу враждебни племена, походи и ловни приключения. Многото Подвизи служи като разузнавач при генерал Крук в похода му срещу обединените лакота, шайени и арапахо през юни 1876 г. В детството си бъдещият вожд имал пророчески видения за съдбата на своя народ. Историята на живота си той разказва на своя приятел, писателя Франк Бърд Линдерман, който я издава през 1930 г. под заглавие „Многото Подвизи, вождът на кроу".

сряда, 4 септември 2013 г.

От Маями до Сиатъл - с понтиак и каяк

текст: Елица Кюмюрджиева
източник: http://blog.orange.bg

     Не, не съм пътувала от Маями до Сиатъл с понтиак и не съм кръстосвала тихоокеанското крайбрежие с каяк, макар да мечтая за подобно пътешествие. Всъщност дори нямам шофьорска книжка и никога не съм се качвала на каяк, така че бих могла да оценя достойнствата на автомобила и лодката само като наблюдател и пътник. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, връзката между тях е в… коренното население на Северна Америка.




    Обичам да пътувам. Харесвам непопулярните дестинации – там, където можеш да се докоснеш не до туристическата опаковка, а до истинското съдържание; където можеш да чуеш стъпките на хората, минали по този път години и векове преди теб; където вятърът още носи песните и смеховете им. Там, далеч от сувенирите и клишетата, наднича една непопулярна, но не по-малко интересна история. Погледът ми преброжда картата на Северна Америка. В момента мога да прескоча от Маями до Сиатъл само виртуално с курсора на мишката. Но освен това мога да се потопя в едно географско-историческо-лингвистично приключение. Запитвал ли се колко етноними в съвременния английски дължим на индианските езици? Град Маями носи старото име на днешното езеро Окичоби (Mayaimi), означаващо „голяма вода“ на езика на местното население, приело същото название. Понтиак (от племето отауа) и Сиатъл (от дуамиш) са имената на индиански вождове, а думата каяк, както и самата първоначално кожена лодка, са „изобретение“ на ескимосите. Самият етноним „ескимос“ (англ. Eskimo) произхожда от език от алгонкинското езиково семейство, говорен от коренните жители на Лабрадор и Квебек в Канада. Етимологията е спорна, но двете най-разпространени схващания са, че ескимос означава „този, който прави мрежи за снегоходки“ или „яде сурово месо“. 

     Знаеш ли, че имената на 22 от съвременните американски щати произхождат от местни езици? Ако тръгнем с нашия понтиак от Маями и се отправим към Сиатъл, пътят ни ще прекоси териториите на Алабама, Мисисипи, Арканзас, Оклахома, Канзас… следва малък завой през Небраска и после сме в Уайоминг. Имената на всички тези щати произхождат от индиански наречия, а към тях трябва да прибавим и Аляска, Кънектикът, Айова, Кентъки, Масачузетс, Мичиган, Минесота, Мисури, Северна и Южна Дакота, Охайо, Тенеси, Тексас, Юта и Уисконсин. Тексас идва от езика на племето кадо и означава „приятел“, Охайо за индианците сенека е „красива река“, а значението на Аляска на езика на алеутите е „великата земя“. С имената на щатите не изчерпваме индианските топоними. Названията на редица градове, реки и езера са деривати от местни езици. Ако плануваш да посетиш Пенсакола, Чикаго, Манхатън или Нентакет, можеш да изненадаш своите приятели с познанията си за произхода на имената им. Пенсакола е название на местна племенна група на езика на чокто и означава „hair people“. Името си Чикаго получава през френски от езика на индианците маями – така те назовавали вид див лук (казват също, че означавало буквално „силна миризма“). Прословутият нюйоркски квартал пък получава името си от езика на племето делауер, защото вероятно от този район преди идването на заселниците индианците са събирали подходящи за лъкове клони. Хората от племената уампаноаг и нарагансет, обитаващи днешен Масачузетс, нарекли популярния остров Нентакет, чието значение е „далече сред водите“. 

    Нещо повече – съвременният английски език (а чрез него и редица други) е обогатен с множество думи, главно от алгонкинското езиково семейство, например: moose (лос), succotash (ястие от боб и царевица), hominy (качамак), wigwam (вигвам), papoose (пеленаче), tomahawk (томахок), moccasin (мокасин), toboggan (шейна), wampum (мъниста от мидени черупки), wapiti (уапити – вид елен), totem (животно или предмет, олицетворяващо връзката с предците и представляващо емблема на група хора, напр. семейство, род, клан и т.н.), caribou (карибу – вид елен), igloo (съвременното значение е временно жилище от ледени блокове, но за ескимосите означава „къща“, „дом“), hickory (вид дърво, „роднина“ на орехите; първоначалното значение на думата е ядково мляко), opossum (опосум, двуутробен американски бозайник Didelphis), pemmican (храна, подходяща за дълги походи, приготвяна от сушено и стрито месо, смесено с мас, костен мозък и сушени плодове), raccoon (енот, миеща мечка), skunk (едва ли скунковете имат нужда от допълнително представяне, защото са се превърнали в „синоним“ на „приятен аромат“), anorak (водонепромокаемо яке с качулка, използвано от ескимосите), tipi (типи; традиционно жилище на индианците от Великите равнини, направено от бизонови кожи), squash (вид тиква; първоначалното значение на думата е „може да се яде сурово“). 
Трябва да отдадем дължимото и на един друг бележит представител на флората на континента, превърнал се в емблема – това е гигантската секвоя (бот. Sequoiadendron giganteum), кръстена на създателя на сричковата азбука на племето чероки Sequoyah (ок. 1770–1840). 



 Нашето лингвистично пътешествие тук ще се прехвърли за малко върху спортните площадки. Играл ли си лакрос (багатавей)? Ако си спортна натура и в момента си на Work and Travel, имаш чудесната възможност да гледаш тази отборна игра на местна почва. Първите писмени сведения за нея дават френски мисионери йезуити през далечната 1636 г. Проучванията показват, че почти всички индиански племена от източното крайбрежие и района на Големите езера са я практикували, като в стари времена е била не просто спорт за удоволствие, а средство за каляване на младите воини и ритуал за изцеление. Предлагам ти още малко история. 

    През 1776 г. е приета Декларацията за независимост, с която американските колонии се отделят от английската корона. Основният текст на декларацията е написан от Томас Джеферсън, чийто ментор е Бенджамин Франклин. Близък приятел на Франклин е Конрад Уайзър – осиновен от племето мохок преселник, изиграл изключително важна роля като преводач при мирни преговори и ефективен дипломат между представителите на колониите и местното население. През 1736 г. Бенджамин Франклин започнал да публикува записките, които Конрад Уайзър старателно си водел по време на мирни преговори. Уайзър познавал добре социума и обичаите на индианците от източното крайбрежие и особено на ирокезите. Всъщност ирокези е събирателно име на съюз от 6 племена (известен още като Лигата на ирокезите) – мохок, онайда, онондага, каюга, сенека и тускарора. Благодарение на приятелството си с Уайзър и на личните си контакти с коренните жители, Франклин също опознава особеностите им и остава впечатлен от структурата и начина на функциониране на съюза на ирокезите, в рамките на който всеки народ има автономия върху вътрешните си дела, но въпросите от общоплеменно значение като започване на война и сключване на мир се решават от специално избрани делегати от всяко племе от Лигата около огъня на Великия съвет. Вероятно ще ти се сторят познати идеите за демокрация, свобода, равнопоставеност, право на свободно изразяване, двукамарно представителство, разделение на властите, право на вето, възможност за импийчмънт – всичко това характеризира конфедерацията на тези индиански народи от самото й създаване (според някои учени през XI в., а според други през XV). Днес историците спорят какво е реалното влияние на Лигата на ирокезите и техния Велик закон на Мира върху формирането на основните принципи, заложени в Декларацията за независимостта и американската Конституция, и дали явните сходства са директни заемки, или са плод на десетилетните контакти и неизбежното културно взаимодействие между индианци и колонисти. Ще оставим този въпрос отворен за бъдещи дебати, но ще добавим още една любопитна подробност. Сред ирокезките племена само най-възрастните жени – матроните на клановете – можели да прекратят правомощията на вожд, за когото е доказано безспорно, че няма необходимите качества, подкупен е, не зачита мнението на народа си и действа в негов ущърб (импийчмънт). Отново матроните посочвали кой ще бъде следващият вожд. В тяхното обществото жените имали икономическа независимост и право на глас при решаване на племенни въпроси, притежавали имущество и можели да се развеждат – на подобни права омъжените заселнички по това време не можели да се радват. 

Равнопоставеният статут на жените в ирокезкото общество вдъхновило редица активистки на американското движение на суфражетките (движение за извоюване на гласоподавателни права за пълнолетните жени). Първият им успех датира от 1869 г., когато жителките на Уайоминг официално получават право да гласуват при избори.



 Понеже заговорихме за гласуване и гласове – нека се пренесем на тихоокеанския фронт по време на Втората световна война. Във военоморските сили на САЩ служат индианци от племето навахо, населяващо югозападните територии на страната. Езикът им има тесен ареал на разпространение, сложна граматика, особено произношение и е безписмен. Това го направило особено подходящ за предаване на кодирани секретни тактически съобщения. Navajo Code Talkers, както са наричани войниците навахо, преминавали специално обучение и трябвало да наизустят кодовите еквиваленти на военната терминология (с навахското понятие за „картоф“ се означавали например гранатите, а подводница се предавала с тяхната дума за „метална риба“). Те можели да предават изключително бързо и без грешка дълги съобщения. Използваният от тях код така и не е бил разбит от японската императорска армия и остава строго секретен до 1968 г. 

Не можем да не споменем обаче, че пионери в предаването на кодирани военни съобщения на родния си език са индианци от племето чокто, мобилизирани по време на Първата световна война. В края на нашето пътешествие ще се върнем отново в района на Северното сияние при ескимосите. 

Знаеш ли каква е връзката между коренното население на северна Аляска и България?  Колкото и странно да изглежда, такава има. Това е проф. Асен Баликси – един от доайените на културната и визуална антропология в света, професор по антропология от Университета на Монреал, автор на многобройни научни публикации и документални филми в сферата на антропологията. Приносът му за изучаването на традиционната култура и начин на живот на ескимосите е изключителен. Проф. Асен Баликси се самоопределя като „етнически българин“, от 1995 г. живее отново в България, през април 2011 г. бе удостоен с титлата „Почетен доктор на Нов български университет”, а без неговите академични и теренни опит и познания българската антропология днес не би била това, което е. 

 Нека след тази дълга виртуална лингвистично-историческа експедиция зад клишетата ти пожелая незабравими географски пътешествия в края на твоята Work and Travel програма! Ще се радваме да ги споделиш с нас!