вторник, 15 октомври 2013 г.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика, II част

  
   

  
    Втора част
  
    Тясната връзка на инуитите с животинския свят личи ясно във всичките им легенди. Според инуитския фолклор всички живи същества притежават дух - айрних. Някога, преди хората да се отдалечат необратимо от царството на животните, духовете на всички са можели да приемат различни форми. Хора и животни са били свободни да приемат, каквато форма пожелаят, да изследват и да се учат от начина на живот на съществата, чиято форма са приели. Постепенно обаче този дар изчезнал. Хората забравили как се извършва магията на трансформацията. Само боговете и богините, като най-висши същества, можели вече да приемат едновременно човешка и животинска форма. Проявлението на тези божества често е дух, който - независимо от това дали е добър или лош - винаги влияе върху живота на племето и на отделните хора. Духовете в света на инуитите не могат да бъдат контролирани с молитви. Според легендите, в които непрекъснато се появяват, те са подвластни на магически амулети и талисмани, на действия извършвани от шамана на племето - той единствен бил запазил силата си да влияе на духовете и да приема различни образи и форми. Освен, че са били единствените, запазили възможността си да се трансформират, шаманите са разговаряли с духовете и са можели да ги успокояват, прониквайки в техния свят и влияейки на съдбата на хората и на събитията, свързани с племето. Според инуитската митология, шаманът е роден с магическа сили, които не може да бъдат придобити след раждането. Но за да се прояви, шаманът, наречен "ангъках", е трябвало да замине сам в пустошта, където изтощен от глад и умора да се срещне с "торнах" - дух, приел почти човешка форма. След диалог между двамата пред ангъках се разкривали видения и той овладявал силата да предсказва бъдещето, да контролира времето и да лекува хората от своето племе. Ролята на ангъках в племето е изключително важна. 

    Появата на първия шаман е свързана и с легендата за морската богиня Седна. Богиня на всички морски същества, Седна била на особена почит сред инуитите, тъй като тяхното препитание зависело почти изцяло на даровете от морето. Живяло някога красиво момиче, което не искало да се омъжи за никого от своето племе, тъй като никой не й се струвал подходящ. Но една морска птица, която можела да се преобразява в човек, зърнала девойката и я откраднала от народа й.


     Птицата я завела на отдалечен остров, където се издигала просторната му къща, построена от тюленови кожи. Там двамата заживели щастливо, необезпокоявани ни от хора ни от птици. След време бащата на девойката, който не можел да прежали дъщеря си, решил да я потърси. Поел той с каяка си по ледените води на океана и след дълго и измерително пътуване достигнал до прекрасния остров на двамата съпрузи. Човекът птица бил отишъл на лов и бащата побързал да открадне момичето обратно. Качил я на каяка си и я скрил под много кожи, за да не я види любимият й. Когато съпругът се върнал и разбрал, какво се е случило, се разгневил. Превърнал се в граблива птица и полетял след бегълците. Скоро ги настигнал и завикал към бащата да върне съпругата му. Да я върне или поне да му позволи да види малките й ръце. Бащата обаче, закрещял грозни думи и загребал още по-силно. Човекът птица не се отказал, а размахал още по-енергично крила над лодката. Разразила се ужасна буря. Океанът заревал със страшен глас и всичко живо изчезнало от повърхността му. Високите вълни заплашвали да обърнат кануто всеки момент. Изплашил се бащата и решил да изхвърли дъщеря си от лодката в океана, от където съпругът й да си я вземе. Уплашено, момичето се вкопчило в ръба на кануто, не искало да потъне в ледените води на морето. Тогава баща й изкарал дългия си нож и започнал да реже пръстите й. Но не режел целия пръст, а само до кокалчето. Отрязвал ги фаланга по фаланга и се надявал момичето най-накрая да се пусне от кануто му. И така, всяко отрязано парче, когато докосвало водата, се превръщало в морско същество. Така били създадени моржовете, тюлените, китовете и нарвалите. Не останали повече пръсти с които да се задържи и момичето започнало да потъва в бездната на океана, зървайки за последно хоризонта и своята морска птица. Потънало до пясъчното дъно, където сякаш нямало живот, и там се превърнало в морската богиня Седна, майка на всички морски бозайници. Когато едно от нейните животни било убивано, душата му се спускала до дъното и там Седна отново му дарявала живот. Така то можело да се връща в чистите води на океана, въпреки огромното разстояние между живота и смъртта. Но Седна не била милостива към ловците, които убивали или наранявали съществата й, защото самата тя усещала страданията и болките им. 


      Когато веднъж ловците осквернили животните й, богинята се разгневила. Започнали да се издигат високи вълни, ледените блокове да се блъскат един в друг, а рибарите не се завърнали у дома. Хората били обречени на глад. Тогава, за да спаси народа от глад, се появил и първият шаман, ангъках - човек, който можел да се превръща в риба. Той слязъл до дълбините на океана, за да разговаря с морската богиня, за да сплете косите й. Седна нямала пръсти с които да подреди дългата си коса - затова шаманът започнал да разресва и да мие косата й. Така Седна не само се успокоила, но и се пречистила от греховете на хората. Отново склонила да дари животните си на племето. Но хората трябвало да внимават и да не нараняват без нужда създанията й. Душите на погубените животни можели отново да слязат до дъното и да възкръснат от силата на погледа на Седна, тяхната морска майка. 

      Легендите на инуитите са изпълнени с трансформации и много от тях разказват истории за хора и животни, обитаващи естествения и свръхестествения свят. Повечето от историите имат лош, дори брутален край, но поуката от тях е насочена към децата, за да ги научи по този начин да разграничават доброто и лошото, служейки си с примери, а не с наказание. 

     Такава е легендата за съществата куалупилуйт. Това били костеливи създания от дълбините на ледените води, които вонели на сяра. Не само това - тези създания обичали да отвличат деца. Никой не знаел защо. Може би били самотни или просто обичали вкуса на детското месо. Куалупилуйтите се спотайвали близо до пукнатините в леда, където дебнели за деца, които играели сами на брега или край някоя пукнатина. Когато забележели такова самотно дете, те скачали и грабвали детето. Понякога можело да се чуе как костеливото тяло на някой куалупилуйт тропа по ледовете отдолу. Старите хора разказват, че когато се появят малки вълнички по повърхността на океана или започне да се издига пара от водата, тогава куалупилуйтите може би се спотайват под водата. Дали има знаци за тези същества или не, едно нещо децата трябвало да запомнят: никога да не играят сами на брега или да седят близо до пукнатина в леда. 


    Друга легенда за куалупилуйтите предупреждава децата да не бъдат нетърпеливи или непослушни, защото съществата могат да бъдат призовавани. Някога живеела стара жена с малкия си внук, но тъй като в къщата им нямало мъж, който да ловува, те често гладували. Един ден, когато гладът бил особено непоносим, детето започнало да плаче. Жената умолявала детето да спре, но то не спирало. Не искало да слуша. Накрая разгневена, жената призовала едно от съществата куалупилуйт, което да отнесе детето със себе си. В миг съществото се появило и отнесло детето в коша си. След време, старицата съжалила за деянието си и поискала отново да види детето. Примолила се на младо семейство от племето, което обещало да върне детето в селището. Няколко пъти мъжът и жената се опитвали да стигнат до детето, но все не успявали. Съществата били завързали детето с водорасло и всеки път, когато мъжът и жената приближавали, куалупилуйтите дръпвали водораслото и детето потъвало в ледените води. Но двамата не се отказвали. Решили да се скрият зад леден къс, близо до един процеп в леда. Когато детето излязло на повърхността, близо до пукнатината, те се втурнали иззад ледения блок и успели да срежат водораслото, с което било завързано то. Така детето заживяло с тях и се превърнало във велик ловец. 

    Друг ужасен демон, от който хората трябвало да се пазят, бил Махаха - демон на смеха, който тероризирал северните племена и всявал страх и ужас у всеки, заради начина, по който погубвал душите на хората. Махаха преследвал най-вече непослушни деца, които не спирали да се смеят и подиграват и които не слушали родителите си и възрастните хора. Бил описван като слабо, жилаво същество, с леденостудена синя кожа и бели очи, които се впивали в човека през сплъстената дълга коса на демона. Махаха винаги ходел бос и бил невъобразимо силен. Освен това винаги се смеел и хихикал. Въпреки голотата си не изпитвал студ, а непрекъснато търсел нови жертви, които да убива, докато влудяващият му смях отеквал. Изпитвал удоволствие да гъделичка жертвата си до смърт с ужасните си дълги нокти, с които завършвали кокалестите му пръсти. Махаха оставял жертвите си застинали в ужасяваща мъртвешка усмивка. Но въпреки че демонът бил ужасяващ, имало и начин, по които да бъде измамен. Обикновено Махаха можел да бъде излъган да се наведе над дупка в леда, за да пие вода. Тогава можело да бъде бутнат и теченията го отнесял и далеч под ледовете. Така, разказват старите хора, ако Махаха приближи, можеш да избягаш преди да е започнал да те гъделичка до смърт. 

     Легендите разказват и за съществата лихират. Те също имали способността да приемат различни форми и често се превръщали в гарвани, мечки, дори хора. Но единственото нещо, което лихиратите не можели да променят, били очите. Каквато и форма да приемали, очите им винаги оставали червени. Те дебнели самотни пътешественици, с чието съзнание да си поиграят. Често лихиратите заблуждавали пътника, че планините или морето са по-близо или по-далече, отколкото е в действителност. Лихиратите не убивали жертвите си, но след като си поиграели с тях, ги карали да забравят всичко, което се е случило по пътя. Старите хора от племето твърдят, че около лихиратите често се появявали миражи и така пътникът можело да усети присъствието им и да се подготви. Понякога тези духове носели съобщение за човека или за племето.

     Легендите на инуитите не били изпъстрени само със зли същества и духове, които искат да погубят душата на хората. Много често в тях били описвани герои, които след дълги изпитания успявали да донесат благоденствие не само на племето си, но и на целия народ. Такава е легендата за рибаря Кивиок. Той живеел в малко инуитско селище, където се занимавал с риболов и така преминавали дните му. Един ден рибата се свършила. Нямало повече риба нито за него, нито за племето му. Морето сякаш се било изпразнило. Кивиок бил загубил жена си преди време и решил да тръгне на път, да потърси рибата и така да набави храна за себе си и за народа си. Дълго се лутал в ледения океан, докато не попаднал в черен облак от морски комари, които препречвали пътя му. Той едва успял да се измъкне от тях. Продължил пътуването си и стигнал до плътна маса от водорасли. Толкова плътна, че можел да ходи по нея. Нарамил лодката си Кивиок и тръгнал по водораслите да търси отново море, за да продължи пътуването си. Когато стигнал до водата, пуснал каяка и продължил да гребе, докато не достигнал до място, където два огромни ледени блока препречвали пътя му. Между тях имало малък процеп, колкото да мине с лодката си, но в зависимост от посоката на вълните блоковете непрекъснато се блъскали един в друг. Постоял малко Кивиок и решил да опита късмета си. Нямало какво да губи. Изчакал планините да се раздалечат и се втурнал през процепа. След него, късовете отново се сблъскали, като едва не разтрошили кърмата на лодката му. Най-накрая на хоризонта Кивиок зърнал земя и се отправил към нея. Тръгнал да търси хора и не след дълго забелязал пушек. Отправил се в тази посока и стигнал до къща, от която се носел дим с мирис на вкусно ядене. Прегладнял и изтощен, Кивиок влязъл вътре и видял две старици, които го поканили да хапне с тях. Гозбата била невероятно вкусна и Кивиок понечил да благодари на стариците, когато забелязал под пейката много черепи на хора. Тогава Кивиок замахнал с куката си и погубил двете вещици, които вече се канели да го убият и изядат. Тръгнал отново на път в търсене на хора и стигнал до друг остров. Там намерил друга къща с две жени, които го нагостили с рибена чорба. Изненадан от това, че чорбата е от риба, Кивиок попитал откъде са я наловили. А те му отвърнали, че преди време съпрузите им ходели да ловуват и тази риба е от тях, но откакто двете вещици се заселили на близкия остров, морето сякаш се изпразнило и мъжете им никога повече не се завърнали. Вещиците пазели рибата затворена, за да привличат ловци, които да убиват и изяждат. Тогава Кивиок разказал за своето приключение и жените се зарадвали. Защото Великият Трикеко, магьосникът на морето, бил предсказал, че с първия прилив след смъртта на вещиците, морето отново ще се напълни с риба. Така и станало. С прилива на брега дошла толкова много риба, че жените и Кивиок я събирали от брега. Изчистили рибата и я прибрали. Вече имали достатъчно храна за дългата полярна нощ. Жените поканили Кивиок да живее с тях и той с радост приел. Оттогава рибата никога не липсвала на трапезата на хората, защото волята на Кивиок била волята и на морето. 


    Когато се описват приказките и легендите на инуитите, не може да бъде пропуснато и едно от най-известните създания в инуитската митология - Нанук, полярната мечка. Нанук е инуитското название за белите мечки. Според хората на севера Нанук са мъдри и силни същества и са наполовина хора. В иглутата си, далеч от очите на хората, Нанук сваляли големите мечешки козини и се превръщали в хора. И също като хората те сядали край огъня и разговаряли на почти разбираем език. Една от легендите разказва за подгонен от побеснели кучета Нанук, който побягнал с всичка сила, за да се спаси от сигурна смърт. Нанук знаел, че кучетата на инуитите могат да бъдат безпощадни, и отчаяно побягнал по леда. Надявал се кучетата да се уморят и да го оставят на мира. Но те не се отказвали. Нанук и кучетата наближавали края на света, но по време на гонитбата нито Нанук, нито кучетата виждали накъде се насочват.

     Когато достигнал ръба на света, Нанук скочил в пространството и кучетата го последвали. Така те се превърнали в звезди. На небето, европейците ги познават като звездния куп Плеяди в съзвездието Бик, но за инуитите това е Нанук, който бесните кучета преследват по небето. 
Дълбоко свързани с духовността, митовете на инуитите за отвъдния свят са свързани и с един от най-забележителните природни феномени на земята - Аурора Бореалис, Северното сияние. Според легендите, сиянията на нощното небе са мястото, където духовете на предците им отиват, мястото, където през процепи в небето може да се види играта им на топка с черепа на мъртъв морж.


     Легендата гласи, че Земята и Морето се срещат над огромна пропаст. Място, където морската богиня Седна се среща с богините и боговете, обитаващи Небесното царство. Над това място минава опасна пътека, водеща към небесата. Духовете отвъд палят факли и посрещат всички мъртви души. Но мястото не е достъпно за всеки. Сред божествените създания на това свято място можели да отидат само най-чистите души. Северното сияние също така проговаряло понякога и когато това се случвало, хората трябвало да му отговарят шепнешком. Защото духовете биха могли да бъдат разгневени, а те имали силно влияние над лова и времето. 

     Фолклорът на инуитите е изпъстрен с приключения в различни светове и измерения, с трансформации, божества и духове, които помагат или вредят на хората. Зад всички тях обаче, се крие космически баланс, който хората трябвало да почитат и уважават. Това са техните истории и легенди за заобикалящия ги свят и за 
тях самите. Въпреки че много от приказките на инуитите са се изгубили във времето, до нас са достигнали достатъчно, за да разберем страховете и надеждите на един толкова различен народ, съумял да се съхрани при невъобразими климатични условия и да запази духовността и вярата си в доброто.

Няма коментари:

Публикуване на коментар