събота, 19 декември 2009 г.

Една неприятна вест!

Здравейте на всички! Във връзка с новия закон на МВР и нововъведената система за масово подслушване и проследяване INDECT (http://bulgaria.indymedia.org/article/36324)
този блог бе нарочен за съдържащ опасна и подстрекаваща към насилие информация, поради което той трябва временно да бъде преустановен.

Моля всички минали, настоящи и бъдещи читатели за извинение.



(Всъщност истината е друга, но ме е срам да я споделя. За известно време, два месеца ако трябва да сме точни, ще трябва да дам приоритет на индийския блог и да пренебрегна индианската половина у себе си. Просто отивам на пътуване с проучвателна и не дотам проучвателна цел, така че в случай че комарите не успеят да ме изядат или бактериите да ме сразят, току виж се видим отново)

Може да следите пътешествията на този адрес: http://elenikindia.blogspot.com/

Вътрешен покой



Aз и Подиграващият враните седнахме един до друг насред малко сечище в гориста местност край неговия двустаен шперплатов дом и го запитах какво точно му е предал Уакан Танка, че е направил силата му толкова ефективна и е внесъл такова спокойствие и търпение в живота му.
Без да се колебае нито за миг, той отвърна: „ Вътрешен покой ”. Отговорът му ми се стори напълно неуместен, като се има предвид, че идваше от устата на човек, чийто притискан от законите на резервата народ е бил подлаган на дълбоко страдание в продължение на повече от век. Как, чудех се аз, би могъл да съществува вътрешен мир сред народ, имащ репутацията на безмилостно войнствен? Как би могъл да съществува покой сред народ, чиито достойнство, надежда и възможност да бъдат полезни на нашето общество и да се реализират в него са били отнети.
Той забеляза смутения ми вид и долови мислите ми. Сплел ръце една в друга, той ги допря до устните си и дълго време остана неподвижен, вперил взор в земята. После леко започна да напява. „ Ахе, Ахе”- пееше той, придържайки се към лакотските звуци, стари колкото земята. Пя четири пъти, а после вдигна сбръчкания си пръст към небето.
„ В началото на мъдрите старейшини от моя народ - започна той- им било разкрито, че от всички дарове на Уакан Танка най - велики са вътрешният покой и любовта. Без значение какво се е случвало, старейшините живеели според тези принципи и не допускали другите хора да ги забравят. Ние съзнаваме, че без вътрешен покой и любов не може да има трайно и истинско щастие. Редом с тях ние вървим в тясна взаимовръзка с Уакан Танка и поставяме на първо място благополучието на другите хора и същества в природата. Придържаме се към това, както човек се държи към сала си в бурно течаща река. Не познаваме страх и вътре в нас цари покой. Това е то, което ми беше предадено и според което досега съм живял. Никога не съм наранявал или мразил друг човек и никога не съм се нуждаел от развлечение или алкохол, за да осмисля живота си. С каквото и да разполагах, винаги беше достатъчно и каквото и да се случеше, никога не съм смятал, че Уакан Танка се е отнесъл към мен несправедливо. Вървях по пътищата на вътршния мир и любовта и открих, че цветята и дърветата, които се редят на пътя, слънцето, луната и сезоните, които го обгръщат, са моите учители. Духовете на четирите посоки са моите основни помощници - ето защо цветният дим на огъня идва и прониква в мен. Другите ми помагачи са духовете на създанията, които живеят край пътя. Всеки, който следва тези пътища може да постигне същия вътрешен мир, същата любов и силите, които ги съпътстват."

из "The secret indian pathways"

петък, 11 декември 2009 г.

Представете си...



Представете си пръснати навред правоъгълни къщи, покрити с плоскости от брястова кора, които не се натрапват на зрението, а се сливат с гората и земята. Около тях издигащи се като стражи кедри, брези, тополи, сияйни ливади и плодоносни полета, от които стърчат царевични стъбла и надничат тикви и боб.

Представете си седнал върху дървена платформа човек, който се крие под навес, докато напява и вдига врява, за да прогонва натрапниците от полята. Представете си отъпканите пътеки, които лъкатушат покрай домовете и радостта на седналите хора, опънали одеяла с изобилие от храна за всеки, желаещ да я опита. Представете си как накичени с пера танцьори с дрънкалки от кратуни подскачат под ритъма на тъпан около стълбове с издялани лица и образи. Как деца лудуват на воля и с туптящи от вълнение сърца дебнат своята първа плячка.

Представете си удивлението, което би се прокарало у вас, когато видите общите хармани, в които хората съхраняват събраната реколта, общите зимници с запаси. А какво бихте си помислили за татуираните в резки и кръгове и боядисани в червено-черна боя тела на воините, завърнали се благополучно от битка, щастието, което искри от съпругите и любимите и всеобщия смях, които звъни и се извива наоколо наред с димния облак от огнището и вихъра от песни.
Представете си хора, които мислят един за друг от чувство на братство, великодушие и желание да услужат. Разбирателството, което цари в простите и сложни взаимоотношения.

Представете си изумлението от гледката на общество, което се гради на взаимопомощ и солидарност, честност и щедрост, без закони, които да слагат окови.
Представете си общество без ощетени и привилегировани, където водачите са тачени заради опита и достойнствата си.



Как бихте видели едно такова общество, ако идвате от един свят, раздиран от вражди и братоубийства, от властолюбие, несправедливост и робство, в който насилието е средство към постигане на власт и начин да властваш, а властта – възможност да блудстваш и безчинстваш.
Представете си почудата, която би се изписала на лицето ви, ако идвате от място, където ви е внушавано, че сте венецът на цивилизацията, че къде-къде по-важни от живота на някой плебей са високите маниери и снобски етикет. Място, в което обикновените селяни са непрокопсаници, на чиито гърбове се разхождат високомерни аристократи, които тънат в разкош и удобства.

Представете си ако вие бяхте на мястото на първите мореплаватели или заселници, които видели с очите си новите земи и странните им обитатели.

Нищо чудно тогава, че първите свидетели на девствените красоти на Острова на Костенурката възкликнали „ Това е раят на земята.” Всичко това било твърде хубаво за новопристигналите. И каква мислите би била вашата реакция? Бихте поискали тези земи. Бихте искали да бъдете част от Новия свят - света на новите възможности. Да пренесете най-хубавото в Европа, за да бъде споделено с европейците или да започнете ново начало, от първата копка да градите ново общество.
Представете си, че това съзнателно или не ваше желание се оказва причина за разпада и разлагането на още стотица други функциониращи от столетия общества.

Сега единственото, с което се задоволявате е, че успяхте да пренесете в шепа само спомена за някога съществувалия рай.

събота, 21 ноември 2009 г.

Краят на Четвъртия свят



Предсказанията на хопи описват разрушения,опустошения и последващо обновление, което ще преживеем като част от процеса на пречистване.Този период се предхожда от поява на няколко "знака". Вярва се, че това време настъпва точно сега, защото всички предсказания са се изпълнили.
Според старейшините предстои краят на Четвъртия свят и началото на Петия.

Първи знак: "Казано ни е за идването на хора с бяла кожа, които ще превземат земята, която не е била тяхна. Те ще сразят враговете си с гръмотевици."

- Колонизирането на Америка

Втори знак: "Нашите земи ще видят идването на въртящи се колела,изпълнени с гласове"
- Каруците и вагоните на заселниците от Европа

Трети знак:"Странен звшр като бизон, но с огромни дълги рога ще превземе земята"
- идването на добитъка на белите

Четвърти знак:"Земята ще бъде пресечена от змии от желязо"
- построяването на железопътната мрежа

Пети знак:" Земята ще бъде нашарена от огромна мрежа на паяк"
- изграждането на телефонните и електрическите мрежи

Шести знак:"Земята ще бъде прорязана от каменни реки, които ще блестят на слънцето"
-пътищата и магистралите

Седми знак:" Морето ще почернява и много живот ще загине"
- разливите на суров петрол в близост до бреговете

Осми знак:" Ще видите много млади хора с дълги коси да се присъединяват към местните хора, за да се учат на мъдрост"
- от поколението на хипитата през 60-те до днес индианците са обект на интерес от страна на множество търсачи на духовни преживявания.

Девети знак: "Ще чуете за обиталище в небесата, над Земята, което ще падне с огромен трясък. То ще изглежда като синя звезда."
- вероятно катастрофалното разбиване на американската космическа лаборатория Скайлаб през 1979г.

петък, 20 ноември 2009 г.

Kashtin от племето Innu

Думи на Матю Кинг (Noble Red Man) - оглала лакота



"Можете да наричате Уакан Танка с всякакви имена, които ви харесват. На английски аз го наричам Бог или Великия Дух. Ала той е Великата Тайна или Великият Тайнствен. Тъкмо това и всъщност означава Уакан Танка - Великият Тайнствен. Така е, защото не можете да го дефинирате. Той дори не е точно Той, нито пък Тя. Налага ни се да използваме такива думи, защото не можем да го наречем просто "то". Бог не е "то".

Така че наричайте Уакан Танка както ви харесва. Само не забравяйте да се обръщате към него. Той иска да говори с вас."

"Всеки трябва да открие своята собствена сила, защото всеки от нас притежава такава. Потърсете я дълбоко в себе си, научете се как да достигате до нея и след това я използвайте в съгласие с повелите на Великия Дух - за добро, а не за лошо."

"Лулата е нашето най-мощно оръжие. Тя е нашата свещена сила. Мощта й идва от Великия Дух. Лулата е посредник между човешките същества и Бога.
За да получиш Лулата - този Божи дар - трябва да си чист в сърцето, ума, тялото и душата си. И никога не забравяй, че след като изкажеш молитвите си, после ще трябва и да живееш според тях - да водиш живот според повелите на Великия Дух. Това е най-трудното."

"Време е индианците да разкрият на света това, което знаят за Природата и Великата Тайна. Аз ще ви кажа какво знам и кой съм. Ще направите добре, ако ме чуете. Имате толкова много да учите! Великата Тайна е създала всичко по много лесен начин. Животът ни е съвсем прост. Ние правим това, което искаме. Единственият закон, който трябва да зачитаме е природният закон, законът на Великата Тайна. Ние не познаваме друг. Нямаме нужда от вашата Църква. Черните Хълмове са нашата Църква. Нямаме ни най-малко нужда от Библията ви. Нашата Библия са вятърът, дъждът, звездите. Светът е една отворена Библия и ние, индианците, я изучаваме от милиони, милиони години. Ние разбрахме, че Великата Тайна направлява цялата Вселена и всичко, което е сътворила е живо. Камъните също са живи. Когато ги използваме за инипи, ние им говорим и те ни отговарят."

петък, 13 ноември 2009 г.

Четиримата ловци!




Веднъж, не много отдавна, четирима ирокезки ловци прекарали зимата, като ловували заедно из северните земи. Ловът им излязъл сполучлив. Когато в края на сезона занесли своите кожи в трейдинг поста, се оказало, че извън необходимите за своите семейства неща, можели да си позволят и още нещо. Решили да си вземат нова пушка.
Но ето, че се появил проблем. Въпреки, че ловували дружно като братя, тъй като всички били от клана на Мечката, те не живеели заедно. Единият ловец бил от Нундауаоно, Народа от Големия Хълм, сенека. Неговият дом бил на запад. Другият бил от Гуеюгуеоно, Народа от Мръсната Земя, каюга. Неговият дом бил на юг, близо до блатата край дългите езера. Третият бил от Онундагаоно, Народа от Хълмовете, онондага. Неговият край пък се намирал в средата на земите на Великата Лига. Четвъртият бил от Ганеогаоно, Народа на Кремъка, мохок. Неговият дом бил на изток. И сега, след като приключили с лова, всеки искал да се прибере у дома. Лесно било да разпределят провизиите помежду си, но как да поделят пушката? Накрая решили – който разкажел най-невероятната ловна история, щял да отнесе пушката със себе си.

Пръв започнал мохокският ловец:

"Веднъж един човек си вървял. Ловувал през целия ден, но всъщност мислите му не били в лова. Бил изгърмял всичките си патрони, без нищо да улучи. Пътьом си късал някоя друга череша и я изяждал. Лапне една – изплюе костилката в шепа. Лапне още една – изплюе костилката в шепа. Не щеш ли, точно пред себе си видял голям елен. Но нали нямал патрони! На ловеца му хрумнала странна идея. Натъпкал барут в пушката, взел костилките, заредил ги и стрелял по главата на животното. Еленът паднал, но веднага след това се окопитил и избягал.
Няколко години по-късно същият този ловец излязъл на лов по същите места. И отново нямал късмет. Слънцето било към заник, когато ловецът видял в края на едно сечище високо дърво, покрито със зрели череши. ”Ах,” – помислил си той, - “дай поне да си хапна малко череши!” И така оставил си пушката и започнал да се катери по дървото. Вече бил стигнал ниските клони, когато дървото започнало да се клати напред-назад и ловецът трябвало да се стисне здраво с двете ръце, за да не падне. Изведнъж дървото се издигнало право нагоре във въздуха и мъжът бил изхвърлен на земята. Той погледнал нагоре и видял, че дървото растяло между рогата на огромен елен, който разтърсил глава още веднъж и избягал в гората. И това, - казал мохокът, - е моята история."

Сега дошъл ред на ловеца – онондага:

"Веднъж чичо ми излязъл на лов. Бил му останал само един изстрел и той не искал да го пропилява. Стигнал до поток, където видял една патица да плува напред-назад. Точно пред патицата имало едра пъстърва, която скачала над водата, за да лови мухи. А пък от другата страна на потока стоял елен. Той бил надигнал главата си и не мърдал, само душел въздуха. А пък още по-назад, на малко хълмче, голяма мечка се била изправила на задните лапи и си точела ноктите в едно дърво. Моят чичо се свлякъл по корем, пропълзял бавно до потока, прицелил се внимателно и зачакал. Когато всичко било точно и пъстървата скочила, той дръпнал спусъка. Куршумът от раз пронизал пъстървата и убил патицата. После рикуширал във водата и уцелил елена, а минавайки през него, убил и мечката. Чичо ми беше добър стрелец. Най-невероятното нещо е – знам, трудно ще го повярвате, - че когато отишъл да одере мечката, видял, че тя била паднала и премазала случайна лисица – онондагът спрял, за да си поеме дъх, - която държала тлъст заек в устата си."

Ловецът – каюга бил следващият:

"Преди много сезони моят дядо излязъл на лов и видял елен. Дядо ми започнал да върви по него, за да може да го обстреля от по-отблизо, но по едно време еленът побягнал толкова бързо, че дядо ми без малко да го изпусне. Щом еленът разбрал, че дядо ми е по петите му, се подплашил. Огледал се, скочил с все сила и се озовал чак от другата страна на потока, до който били стигнали. Дядо ми също скочил, но по средата разбрал, че няма да успее да го прескочи, обърнал се във въздуха и се приземил обратно. През това време еленът се скрил зад едно хълмче и дядо ми го изпуснал от поглед. Сега вече се ядосал – нямал да остави този елен да му се изплъзне! Сложил пушката си между едни кленови дръвчета и извил цевта. Прицелил се и стрелял. Куршумът заобиколил хълмчето и уцелил елена. Щом дядо ми видял падналия елен, наистина се въодушевил. Радвал се така, сякаш този му бил първият елен в живота. Веднага започнал да дере кожата, но се оказало, че животното не било мърто. Дядо ми бил стигнал до рогата и тъкмо се канел да свали кожата, когато еленът рипнал и започнал да търчи наоколо. Дядо се опитал да му се метне отгоре, но еленът бил твърде хлъзгав. Не щеш ли, кожата се закачила на кората на една хикория. Еленът започнал здравата да се дърпа. Дърпал, дърпал и накрая кожата се изсулила през рогата му! Така еленът избягъл и оставил дядо ми само с кожата. – Ловецът – каюга погледнал нагоре и си поел дълбоко въздух. – И ако не искате да повярвате на моята история, може да отидете в дома на дядо ми. Тази кожа още виси там."

Сега оставал само ловецът – сенека. Той погледнал към другите, след това се усмихнал и поклатил глава:

– Уа-ха! – казал той, - Съжалявам, ние сенека никога не разказваме измислени ловни истории!

Другите ловци прихнали да се смеят и без да кажат нито дума, му връчили пушката. По-голяма лъжа от тази никога не били чували!

Подготвил: Димо Ванчев

петък, 6 ноември 2009 г.

вторник, 29 септември 2009 г.

Indigenous - Things we do

Естествени начини за добиване на цветове при коренните народи

   

Природата прелива от багри и поради факта, че цветята, птиците и животните разполагат в изобилие с тях, човек също търси начини да оцвети живота си. Меките нюанси на утринната синева, когато слънчевият диск поглежда на изток омайвали сърцата на мъжете и жените и ги карали да бленуват за цветовете на природата. Така от древни времена коренните народи изучавали растенията и минералите, докато не открили, че природата ги е дарила с неизброими възможности да творят цветове. Те се спотайвали в корените, кората, клоните, листата, цветовете, плодовете, прашеца на редица дървета, храсти, билки, цветя и мъхове.

    Откакто през 1856г. английският химик Уилиям Пъркин случайно открил възможността да извлича бои от каменовъглена смола, така наречените анилинови бои, употребата на естествени багрила напълно западнала. С бързото развитие на индустрията на анилин в Англия, САЩ и Германия изкуствените бои тотално заменили естествените. Новият начин бил по-ефективен и траен, но не бил никак безвреден за здравето, а и цветове нямали онзи мек природен оттенък, с който са характерни естествените цветове.

    Днес се забелязва възраждане на интереса към старите познания за добиване на естествени цветове. Съвременният човек започва да осъзнава безсмислието и празнотата от пазаруването на бездушни продукти и все повече изпитва желание да влезе в „бутика“ на природата, където всичко е живо и красиво и където всяко усилие се възнаграждава.
Най-малкото няма да носи етикет „Made in China“.

Естествените бои могат да се използват само върху естествени материали - за оцветяване на различни памучни и вълнени нишки, на дървен материал, кожа, животински косъм, пера или игли от бодливец. Обикновено носителят на цвят трябва да се комбинира с някакъв вид естествен фиксатор като стипца, вар, прах от камък, сол, пепел. Малко са тези растения като
Bloodroot (Sanguinaria canadensis) които не изискват фиксатор. Растителните багрила предлагат голямо разнообразие от жълт и червен цвят, но са бедни на цветове като синьо, зелено и черно, затова племенните народи използват минерални и почвени носители на тези цветове.
Най-често употребяваният метод включва приготвянето на разтвор от сместа на цветоносителя и фиксатора, след което материалът за боядисване се оставя в него, докато придобие желаният от нас цвят. Неговата наситеност зависи от броя на потапянията в разтвора или от продължителността на киснене в него.

За червен цвят

Земен лишеи -- Parmelia conspera – цялото растение
червен бъз Sambucus pubens - плодовете
червена върба - Salix laevigata - вътрешната кора
бяла елша - Alnus incana - вътрешна и външна
кучешки дрян - Cornus stolonifera – вътрешната кора
смрадлика - Rhus glabra - семена, стъбло, околоплодник
канадска ела – кората
теснолиста юка – сока
планински махагон - Cercocarpus breviflorus – корен и кора
бяла бреза – кора
коприва- цялото растение
корен от канадска сангвинария

Рецепти на коренните народи

Извлича се сока на лапад от сорта Rumex Venosus и се смесва с пепел. Сместа се вари и се охлажда. На същия принцип меномини използват очебоец (potentilaa tormentilla) или стрит хематит. Ирокезите най-често варят корените и плода на смрадлика. После прецеждат разтвора и добавят соковете на горски плодове или стрит на прах корен от тревисто растение galium. Предметът, който желаят да боядисат се пуска в сместа и се оставя да поври няколко минути. След като го извадим, предметът се охлажда в студена вода и се потапя в сапунена вода. Накрая се плакне в топла вода.

Друг стар метод е да се вари вътрешната част на брезова кора и кучешки дрян. Пълнят се две чаши със стрита на прах кора на кедрово дърво и се пресяват с тензух, след което се добавят към разтвора. Предмета за боядисване се добавя в него, когато сместа е в процес на варене.


Жълт цвят

камшиче - Agrimonia gryosepala – цветове
ранилист или чистец Stachys palustris - цялото растение
къпина – плода
лапад – корен
шипка – цялото растение
куркума – корен
черна върба Salix nigra - кора
сладка акация - Acacia farnesiana
сърма - Coptis trifolia – корен
див слънчоглед - цветове
блатиста мирта - Myrica gale -семе
див ревен - Rumex hymenosepalus -корен
гигантска тръстика – прашец

Навахо използват цветоносните връхчета на местното растение Bigelovia graveolens. Те се варят в продължение на шест часа, докато се образува жълт цвят. Към него се добавя стипца, която предварително е загрята върху огън и е придобила вида на каша. Меномини използват жълт лапад (rumex crispus). Листата се варят заедно със стеблата и след като сместа се поохлади се слага предмета за боядисване, например игли от бодливец. Оставя се за повече от 12 часа. На сутринта ще имаш игли с прекрасни жълти багри.

Още един начин включва употребата на семена от блатиста мирта. Те се стриват, добавят към вода и варят 15 минути. Предметът за боядисване се добавя и се вари още 15 минути. След като се извади, се измива в сапунена вода, плакне се и се оставя да съхне.


Черно

ясен – кора
американски лешник – кора
бодлив дъб Juglans cinerea – кора
хикория – ядка

За черния цвят се изискват по-специални познания, но пък индианецът го прави толкова добре, че успява да устои на капризите на времето с години. Навахо използват листата и стръковете на ароматната смрадлика (rhus aromatica), които варят пет-шест часа. Стрива се на прах доволно количество жълтеникава охра и се слага на огън, докато покафенее. Към получения резултата се добавя стрита на прах смола от пинии ( pinus edulis).Сместа къкри на огъня до придобиването на тъмен кашест вид. Сетне се прибавя към сварената смрадлика. Бърка се известно време и се прецежда. Резултатът ще изглежда като черна течност прилична на мастило.
Друг начин, разпространен сред мохок, е да се свари стрита желязна руда с шикалки от дъб. Ирокезите са добивали черен цвят и от варене на вътрешнокорието на орех и лешник. Предметът се слага да се вари заедно с корите. После се изважда и изсушава. Процесът се поватаря, докато предметът придобие тъмен цвят.

Зелено:

Дървени изделия като купи, кошници и лъжици често се оцветяват в зелено с помощта на блатна пяна, наричана „жабешка плюнка“. Друг стар начин е меден предмет да се накисне в урина. Когато се получи наситен цвят, разреждаме течността с вода. В региона на Оклахома са добивали зелен цвят от един вид зеленикава глина, която се намирала в местността.

Синьо:

водна лилия – корен
бъз – плод
Делфиний ( Delphinium scaposum) – за светло синьо
слънчогледови семена - за тъмно синьо


Оранжево:

куквича прежда Cuscuta paradoxa -лоза

Лилаво:

плод на бъз
плод на боровинка
клен – гнило дърво

Кафяво:

американски орех – люспи, външна обвивка
бор – шишарка
черна върба – кора
черен орех – шушулка на ядката


Най-доброто багрило обаче си остава глината. Жълтото и червеното се правят от охра, а често червеният цвят се добива и от стрит железен оксид. Бялото се извлича от каолин или гипс. Черното от въглища или графит. Глината се смесва с някакъв вид животинска мазнина, за да се втечни и да се маже като масло.

Най-мързеливият начин да бъдеш "шарен" е като събереш различни пера. Без да е необходима никаква обработка по тях перата са до днес естествено украшение за танцьори и певци. Кълвачът може да те дари със своите черни или червени пера, дивата патица със зелени багри, авлигата с оранжева украса, чучулигата ще те оцвети в жълто, пъдпъдъка в черно, жерава в бяло. Стига само да имаш желание да носиш "природна конфекция" и да имаш малко тютюн под ръка, светът те дарява с безмерно богатство от възможности!

Cherokke war dance

Sit by my fire - various indigenous artists

неделя, 13 септември 2009 г.

Декларация на незаинтересуваността



От Орая Сънуващата В Планините

Не ме интересува как си изкарваш прехраната.
Искам да знам какво те наранява и дали смееш да мечтаеш за срещата с това, за което копнее сърцето ти.
Не ме интересува възрастта ти.
Искам да знам би ли рискувал да изглеждаш като глупак в името на любовта, на твоите мечти, заради приключението да бъдеш жив.
Не ме интересува кои планети кръжат около твоята луна.
Искам да знам докосвал ли си центъра на собствените си терзания, оставал ли си отворен за живота, въпреки предателствата спрямо теб, или си се свивал и затварял от страх, че болката ще се повтори.
Искам да знам можеш ли да живееш с болката – моята или твоята – без да се опитваш да я криеш, заглушаваш или “поправяш”.
Искам да знам можеш ли да живееш с радостта – моята или твоята; можеш ли да танцуваш диво и да оставиш екстазът да те завладее до върховете на пръстите ти, без да ни предупреждаваш, че трябва да сме предпазливи, да сме реалисти и да не забравяме колко ограничен е човекът.
Не ме интересува дали историята, която ми разказваш, е истинска.
Искам да знам способен ли си да разочароваш някого, но да останеш верен на себе си; в състояние ли си да понесеш обвинението, че си предател, непредавайки собствената си душа.
Искам да знам можеш ли да бъдеш предан и така да заслужиш нечие доверие.
Искам да знам умееш ли да забелязваш красотата, дори когато тя не е красива всеки ден.
Искам да знам можеш ли да приемеш поражението – твоето или моето – и въпреки това да се изправиш на брега на езерото и да изкрещиш към сребърния диск на луната: “Да!”
Не ме интересува къде живееш или с колко пари разполагаш.
Искам да знам можеш ли да се изправиш на крака след нощ на горест и отчаяние, изтерзан и разбит, и – въпреки всичко – да направиш необходимото за децата.
Не ме интересува кого познаваш и как си дошъл тук.
Искам да знам ще застанеш ли с мен в центъра на огъня, без дори да ти хрумне да побегнеш.
Не ме интересува къде или какво, или от кого си учил.
Искам да знам какво те поддържа отвътре, когато всичко останало рухва.
Искам да знам можеш ли да останеш насаме със себе си и наистина да се чувстваш добре в собствената си компания.

четвъртък, 3 септември 2009 г.

"Дърветата останаха последни"




    Гората беше отначало тук. Тя възникна ведно със земята, дълго преди човека. Веднъж в ония прастари времена, Великият дух поиска да направи едно пътешествие по света, за да види своето дело. Той изпрати една бяла птица, която пръскаше капки от небесния извор над земята. Навсякъде, където паднаха капките, се образуваха потоци и реки и те пресякоха реката като жилки на кленов лист. В земите, в които не шуми вода и лес, Великият дух не е стъпвал по време на пътешествието си. Към тях не принадлежи страната на индианците, защото там открай време растяха така нагъсто дървета, както тревата в прерията. Безбройни лета и зими преминаха над гората. Малцината индианци, които живееха в нея, не пречеха на нейното съществуване, а животните ѝ принадлежаха тъй, както листата към дърветата.
Но един път се появиха светлокожи хора и започнаха да секат с железни брадви отвори в зеления покрив на леса. Малки и дребни отначало, почти незабележими, отворите се разширяваха, както огънят в прерията есенес, и гората избяга. Но белите я преследваха по петите и дърветата се дръпнаха по-нататък – чак до първите вериги на планините. И тук не намери спокойствие гората, защото поселниците я последваха в долината на Юниата между Алеганите и Уилсберген.
Най-напред изчезнаха индианците, се си отидоха животните. Дърветата останаха последни.

Така започва една от любимите ми книги, "Синята птица" на Ана Юрген.

вторник, 25 август 2009 г.

Как говори червеният човек от Артър Паркър




„Сладки думи трябва да се стичат по гладки зъби, а словата на истинския оратор трябва да текат като по езика на рис, току що изваден от гърнето с мас.“

Така казва червеният човек и в неговите думи се разкрива частица от художествената образност на неговия ум.

Индианецът мисли в образи. Той вижда картина или художествено подобие на това, което мисли и когато говори, по-скоро описва видяната от него картина, отколкото действителността. Този факт прави речта му богата на метафори и сравнения.

„Сърцето ми е уплашена жаба, затънала в калта“, казва той, когато е хванат на тясно.

Индианецът мисли под формата на песен. Той има песен за всяко действие. Има песен за войната, за мира, за благодарност, за веселба, за сеитба, за приспиване, за ухажване или за изразяване на ненавист. И за да пее в синхрон с дрънкалка или тъпан, песента задължително е ритмична. Точно вроденото чувство за ритъм прави множеството индиански речи плавни и изразителни.

Индианецът размишлява доста над чудесата на природата. Мислят за небесата с вечно движещите се мимолетни облаци, наблюдават променящите се светила, виделата и сенките, утринните и вечерни багри, блещукащите звезди. За тях всичко е вълшебно и в света около себе си търсят отговор на земните тайнства.
Земята е Великата Майка, Слънцето – Животворния Баща, Луната е Баба, Звездите са небесни души, които светят, за да упътват пътниците, да вдъхновяват и съхраняват човечеството. Не е чудно тогава, че индианецът изразява благоговението си пред природата с всяка своя реч.

За да говориш „по индиански“, трябва да мислиш „по индиански“ - не чрез думи, а чрез сравнения, картини и познания за природния свят. Само този, който е усетил трепета на живота, току що издухан от устните на Великия Дух може да пее, така както червеният човек.

Тези индианци , които се придържат към собствените си обичаи и мироглед са съхранили наследството на своята поетичност. Тя се губи само когато проговарят на английски или друг европейски език.

„Мисля по един начин, моя начин – казва Сеячът на царевица – но когато изговарям мислите си на английски все едно поднасям цвете над огъня. То се сгърчва и губи аромата си.“

Много индианци тренирали речите си, повтаряли ги на глас, докато всяко изразно средство бъде перфектно изгладено, така че думите да имат ритъм и да се изливат като бъблещите води на планински поток.

„Великият Дух е създал всички ни, но е направил различни своите бели и червени деца. Дал ни е различен цвят на кожата и различни обичаи. На вас е предал занаятите( технологиите). На нас не ни е отворил очите за тях. Вярваме, че това е самата истина. След като е установил такива различия по между ни и в куп други неща, защо да не заключим, че ни е дарил с различни религии според разбиранията на двете раси. Великият Дух винаги е прав. Той знае най-добре кое е добре за чадата му. Ние сме напълно доволни от този факт.“ - казва Червеният мундир на мисионерите.

Друг път в отговор на настойчивостта на йезуитите да се похристиянчат, той казва следното:

„Братко, ние не почитаме Великия Дух като вас, но ние вярваме, че формите на почитание са безразлични нему – това, което истински го радва е да му предложиш искреното си сърце. Ние го почитаме по този начин.“

За да говориш по индианския начин трябва да имаш избистрено въображение или по-скоро омагьосан от природата ум. Трябва да мислиш в картини и сравнения, да се изразяваш стегнато и ясно и да знаеш как да покриеш злъчните думи с одеяние от нектарена мекост. В същото време в речта ти не трябва да има място за излишни, натрюфени или сложни думи. Слушателят трябва да чуе, разбере и възпроизведе картината, която ти си искал да му предадеш.

ИндиЯнков

събота, 22 август 2009 г.

Индиански молитви и откровения

Пътят на всеки човек му е показан в неговото собствено сърце.
Там той може да види всички истини за живота и за духовете.

(шайени)




От Уакан Танка, Великата Тайна, идва всяка Сила. От Уакан Танка шаманът получава мъдрост и уменията да лекува, както и да прави амулети. Ние знаем, че всички лековити растения са дадени от Уакан Танка – затова те са свещени. По същата причина и бизоните са свещени – защото и те са дар от Уакан Танка. Великата Тайна е осигурила хората с храна, облекло, дала им е всичко, за да живеят добре. На човешките същества е дадено и познанието как да използват тези дарове – как да намират свещените лечебни растения, как да ловуват бизони, как да постигнат мъдростта. Всичко идва от Уакан Танка, всичко.

(сиукси)



Този-Който-Винаги-Откликва, чуй моя плач!
Погледни към мен, когато сълзите ми капят на земята!
Духове, аз ви дарявам моето тяло.
Нека имам много коне.
Нека има много красиви и работливи жени в моята шатра.
Нека шатрата ми бъде място за срещи на мъжете.
Погледнете ме – аз съм беден.
Дарете ми тези неща, които – чрез моя живот –
ще направят народа ми силен.
Нека моят народ ме използва като щит срещу враговете!

(кроу)




Хайо (чуй ме), Слънце – смили се над мен!
Смили се над мен!
Нека доживея старини – да доживея старини аз те моля!
Аз вярвам, че съм благословен с дълъг живот.
И към Твоите деца се обръщам за помощ –
към Утринната звезда, към Седемте звезди,
към падащите звезди и към всички останали звезди.
Хайо!
Смилете се над мен – нека имам добър живот!
Нека моите деца доживеят старини!
Към вас, Небесни същества, аз се обръщам за помощ.
Хубави дни и щастливи нощи – ето за какво ви моля.
Чуйте ме, смилете се над мен!
Нека децата ми живеят дълго!
Хайо!

(чернокраки)



О, мой дядо Слънце – ти, който вървиш, греейки в жълто!
Погледни към нас. Смили се над нас. Смили се над нас.
Нека този младеж, изправен сега пред теб,
получава твоята помощ по житейския си път!

Ти, която светиш над нас в нощта
и вие, нощни същества – на вас се молим.
Утринна звезда, мой татко, чуй ме!
Нека дишаме дълго, нека доживеем старини.

Нека този младеж,
заедно с всички свои роднини, с целия си народ,
винаги намира добри пътища;
нека всякога има храна и облекло,
и коне с най-различни цветове;
нека птиците пеят по пътя му
и денят да бъде дълъг, а вятърът – добър.

(арапахо)



Прататко, Велика Тайна,
смили се над мен,
за да може
моят народ да живее!
Митакуйе оясин (Всички са мои роднини).

(сиукси)

сряда, 29 юли 2009 г.

Don Nadie - песен четвърта

Don Nadie – песен трета

Don nadie - песен две

Когато бях на шестнайсет!


Понеже на лагера стана въпрос, че нявга съм се занимавал с музика, по-точно с "музика на недоволните", сега дръзна да пусна пред всички ви цялото творчество на групата "Don Nadie" или Г-н Никой

неделя, 12 юли 2009 г.

Десгахе- вождът, който изплаши Канада



     В дългата история на ирокезите е имало множество мъже и жени, които се утвърдили като герои благодарение на своята доблест, отдаденост и солидарност към народа си. Традиционалистите винаги са ценели високо хората, отличаващи се с обществена ангажираност, скромност и щедрост и са гледали с презрение на тези, които посвещават живота си в трупане на материални облаги за сметка на родовите ценности.
    През изминалия XX век малцина ирокези пожертвали толкова, за своя народ, колкото Леви Дженерал, каюга, който живеел като фермер на територията на Six Nations Grand River, на запад от Хамилтън, Онтарио. Неговите идеи за суверенитет са изповядвани до днес от немалко ирокезки лидери.
    Дженерал бил изтъкнат езиковед сред хората ог Гранд Ривър, тъй като говорел не само своя език, а и останалите пет диалекта на ирокезите, както и английски език. Той е роден през 1872г и преди да се отдаде на земята, работел като търговец на дървен материал. Сполучил на вярна и отзивчива жена, която му родила девет деца. Заради присъщото си търпение, стабилното семейно положение и добрите ораторски умения, през 1917.г той бил избран да заеме едно от местата в традиционния Съвет на Старейшините на Каюга, с което получил и древното име „Десгахе“.

      Това обаче не били благоприятни времена да се издигнеш в духовен и политически водач. Първата световна война раздирала Европа, а изтощената канадска армия изисквала все повече младежи да попълват редиците ѝ да рискуват живота си в напоените с кръв полета на северна Франция. Много войници били набирани от ирокезките общности, като особено голям бил контингентът от Гранд Ривър. Тези, които оцелели в окопите, се завърнали с нови виждания за това как трябва да се ръководят обществените въпроси. Вербувани от канадското правителство, те се опитвали да заменят традиционната система на управление с нова, базирана на куп чужди правила, наричани Индиански закон. Канадското правителство искало да ликвидира управлението на Дългия Дом, с което индианците се чувствали независими и да наложи свой тип управление във вътрешната политика на коренната общност.

      Десгахе твърдо се противопоствил на всеки опит да се подрине авторитета на Конфедерацията. Неговата решителност да запази правата на ирокезите, застъпени в споразуменията от миналото, го подтикнала да потърси покрепа в лицето на британските власти. През 1921г. той заминал за Англия, за да се срещне с крал Джордж V, който обаче му отказал ауденция. Усилията му предизвикали силен медиен отглас, което накарало канадското правителство да го сложи на мерника си. Властите го подложили на тормоз, ала това не го уплашило. Като много други водачи Десгахе приел радушно действията на президента на САЩ ,Удроу Уилсон, който инициирал създаването на Лига на нациите, с която отчасти се целяло предоставянето на трибуна за по-малките народи по света. Натискът върху Десгахе обаче се засилил. Той бил принуден да изостави фермата си и бил подгонен от Кралската конна полиция. Тогава Дескахе решил да отиде в Европа и да се обърне към Лигата. Той използвал своя ирокезки паспорт и през септември 1923 пристигнал в Женева, където било седалището на Лигата на нациите. Там прекарал близо година в изготвяне на петиции, уреждане на срещи с чуждестранни делегати и в огласяване на несправедливостите, които Канада причинила на доскорошния си съюзник.

    Там, Десгахе бил сам, без пари и опора, но въпреки това продължавал да упорства в усилията си да даде гласност на ирокезите проблеми. Международната институция му обърнала гръб заради манупулациите на засегнатите от проблема британско и канадско правителство. Скоро постоянният стрес, на който бил подложен, започнал да разклаща здравето му. През януари 1925г. слаб и донякъде победен, той напуснал Женева. Опитал се да се върне във фермата при своята жена, но притесненото канадско правителство му отказало достъп. В крайна сметка намерил убежище в резервата на Тускарора край р.Ниагара. Той умрял на 25 юни 1925г. с разбито сърце и с лице, обърнато към обичаните от него земи на Гранд Ривър. Малко преди да се оправи на пътешествието си към Млечния път, на неговите роднини им бил отказан достъп да го видят за последен път на смъртния му одър. Великият Съвет на Онондага и до днес издава свои собствени паспорти, които са признати от Швейцария и още няколко страни, но не и от САЩ и Канада.


    Вечерта на 10 март,1925 г., болен от плеврит и пневмония, той направил своята последна публична реч. Негова трибуна бил радио микрофона в Рочестер. За пореден път, по-критичен от всякога, той се обърнал към Великите сили, които не зачитат исканията на малките народи:

    „ Моят дом се намира покрай Гранд Ривър. Страната ни се простираше до езерото Ири, докато сами не продадохме голяма част от нея. Там, преди 140 години, разполагахме със собствено крайбрежие и собствен флот от брезови канута. Вие наричате тези места Канада. Ние не. Наричаме това дълго 15км парче земя „Страната на Гранд Ривър“ и сме в пълното си право да го направим. Имаме черно на бяло обещанието на Джоордж III, че тя ни принадлежи завинаги, независимо от неговите наследници и че той ще пази това наше право.
Не сме вярвали, че ще доживеем да видим как британците нарушават свое споразумение. На вратата ни чука враг и Джордж V го знае добре, защото го известих, ала той не помръдна пръста си да ни подкрепи..[...]

     “Този, който отнема правата ни, несъмнено е наш враг.”

     „Преди няколко зими вие дойдохте при нас да ни се жалвате, че сте в голяма беда. Някакъв великан с голяма пръчка ви бе погнал. Ние ви помогнахме да го накажете. Много наши младежи се записаха доброволци и пожертваха живота си. Нямахте търпение да ги пратите да се бият във Франция. Сега ние идваме да ви споделим болката си. Нямаме намерение да свикваме събранията ви. Омръзна ни да призоваваме управлението на белите в Америка и Европа. Опитахме и това се доказа като неефективно. Вие знаете да боравите само с красиви приказки – ние искаме нещо повече. Отсега нататък искаме справедливост. След всичко, което ни се случи, това е най-малкото, което можем да искаме. Взехте половината от земите ни с войни над червения човек, в повечето случаи дори неоправдани, присвоихте още четвърт като подкупихте водачите ни и взехте по-малко от четвърт по честен и открит начин. Ако бяхте действали открито и честно, щяхте да получите една немалка част от земите ни...”


    “Правителствата във Вашингтон и Отава са сключили тайно партньорство. Следват политика, която цели да срине всяко червенокожо племе , за да владеят всяка педя земя. [...]В Отава наричат тази политика „ Индианско Развитие“. Във Вашингтон я наричат „Асимилация“. Ние, които сме беззащитните жертви я наричаме „тирания“.”

    “Ако това трябва да продължи, то по-добре елате с пушките и отровните газове, за да се отървете от нас. Направете го открито и без скрити игри. Зарежете преструвките, че имате право да ни подчиняват на своята воля. Правителствата ви правят това, като налагат чужди закони върху нас. Правят го подмолно. Как щяхте да се чувствате, ако бъдете завлечени в Мексико, осъдени по мексикански закони и заключени за нещо, което сте извършили у дома?”

неделя, 5 юли 2009 г.

Животът в гората



Жестокост и красота, битки и видения, приятелство и смърт, светлина и тъмнина са сплели длани в едно. Добрият и Злият Близнак прегърнати в дива схватка.

понеделник, 29 юни 2009 г.

Щавене на кожа от елен при горските индианци

  

  
     текст: Цветан Георгиев

    Общоприетата представа за американски индианец е войн с корона от орлови пера, облечен в кожена риза с ресни, гамаши, мокасини и набедреник. Девойката, която го придружава винаги е облечена в рокля от бяла щавена кожа, украсена с мъниста.
Това описание на типичен американски индианец е точно толкова вярно, колкото да кажеш, че всички европейци носят баварски тип кожени гащи, тиранти и тиролски шапки, а всички европейки-дървени обувки и датски шапчици.
В действителност мъжете от много племена носели гамаши, но те се различавали по модел и не винаги били в употреба през цялата година. Някои племена носели ризи, но през зимата вместо тях се загръщали в кожени наметала с козината навътре. Дори набедреникът нямал единен стандарт във всички региони. Обувките се различавали – факт, потвърждаван в кино или TV филмите, в които най-често опитен в проследяването каубой казва: “Тези са шайени. Познах ги по следите”. Жените понякога носели рокли, но не задължително от щавена кожа, често дори ходели без горнища. Бяла щавена кожа се е използвала, но по-често се срещала оцветената и опушена кожа, която била и по-функционална.
В североамериканските индиански култури щавената еленова кожа била почти универсален материал за изработването на дрехи, но се използвали още кожата на уапити, лос или бизон.
Процесът на щавенето на кожите (skins при малки животни или hides при големи) при различните племена се различавал съвсем малко в зависимост от вида животно или от личния избор на индивида. В основни линии тук ще опиша процеса на щавене на еленова кожа (или buckskin) според културата на горските индианци.

    Преди да започнете, имайте предвид следните две неща: Широкоразпространена е практиката да се натърка вътрешната страна на прясната кожа със сол, за да се запази от разваляне. Ако ще ползвате осолена кожа, много е важно да измиете всичката сол преди да продължите, като за целта редно е тя да кисне във вода поне няклоко дни.
Също така трябва да се има предвид, че някой кожи се считат за по-лесни за щаване от други. Есенната или зимна кожа на елена е по-дебела и по-твърда от лятната. Кожите на мъжкарите са по-твърди от тези на женските, а също така кожата от старо животно е по-твърда от кожата на младо. Казват, че лятната кожа въпреки, че е по-тънка е по-жилава от зимната и е предпочитана за направата на дрехи.

ИНСТРУМЕНТИ

Нужни инструменти: нож, стъргалка за отстраняване на плътта, стъргалка за космите, рамка за опъване, игла и конец за зашиване на дупки, въже, дърво за разпъване на кожата.

ПОДГОТОВКА

Процесът на щавене включва: отстраняване на остатъчната плът, мазнини и косми, намазване с мозък, разпъване и опушване. Последователността на първите две може да е различна при различните племена, но все пак е необходимо да се извършат и двата процеса. Моят опит показва, че е най-добре първо да се отстрани плътта. Работата се върши на открито, но повечето процеси могат да бъдат извършени и на закрито, стига да не ви притеснява силната миризма.
Първата стъпка е да се измие кожата от кръвта и мръсотията. Мократа еленова кожа е доста тежка и неудобна за работа. Изстисква се няколко пъти на ръка.
Продължителното накисване и изплакване ( в рамките на няколко дни) ще спомогне за падането на космите. Това може да се провери, като рязко се издърпа малко снопче косми. Кожата не трябва да се разложи така, че козината да окапва. Направете проби на няколко места – космите на раменете са по-упорити. Някои предлагат да се зарови кожата за шест дни в земята, докато космите започнат да падат. Студът обаче не помага на процеса. Някои народи натриват страната с космите с дървена пепел. Пепелта, смесена с вода образува луга, която също кара космите да падат. Обърнете внимание, че космите трябва да излизат изцяло, а не просто да бъдат откъсвани.

ОТСТРАНЯВАНЕ НА ПЛЪТТА



Кожата се поставя върху плоскост или трупа и всичката плът и мастна тъкан, останали от одирането сега трябва да се отстранят. Леки, перпендикулярно движения с острието ще освободят част от тъканта, която се държи и издърпва с свободната ръка. Трябва да се внимава да не се нарани самата кожа. Такива прорези веднага се забелязват и могат да ви създадат трудности по-късно. Когато се отстранят излишната влакна, кожата отвътре трябва да не е мазна и все пак да има хлъзгава бяла повърхност. Ако кожата започне да изсъхва, което става ясно по появяващия се жълтеникавокафяв цвят, я навлажнете колкото е необходимо. Уверете се, че сте премахнали всичката мазнина, в противен случай тя ще се абсорбира в кожата и след като изсъхне , ще се втвърди.



Примитивното стъргало за тази дейност се е правело от пищялната кост на лос или мечка (Фиг. 2). Задоволителен заместител може да се направи от пищялната кост на крава, която е около 4 см широка. Костта се отчупва на около 15-20 см от колянната става, като се образува наклонен ръб, който се набраздява с трион или пила. Ставата на костта обикновено е снабдена с кожен ремък, през който минава китката и се притиска при движението, както днес се държат щеките за ски.
За следващата процедура е необходима греда. Гредата се прави от трупа на дърво дълго 1,5-2,4 м или пък разрязана на половина по дължина трупа, заровена в земята под 45 градуса, така че част от нея да стърчи 1,2-1,5 м на нивото на стомаха, под кръста (Фиг. 3). Тази греда трябва да се закопае здраво, понеже върху нея ще се приложи значителен натиск надолу. Друг вариант изисква гредата просто да се остави да легне срещу стена или да бъде подпряна на някой солиден обект, за да не се мърда по време на работата.




    Обърнатата кожа се опъва върху гредата с космите нагоре. Кожата се задържа, като се подпира в тялото на щавещия. За тази цел гредата трябва де се заобли и заглади. Много е важно горната повърхност на гредата да няма вдлъбнатини или издатини, които да задерат кожата или да ви накарат да вкопаете с ножа.
Стъргалката за косми е инструмент, който се прави от прав клон около 6-7 см в диаметър и около 50 см дълъг, така че да е удобен за хващане. По-рано острието на стъргалката се е правело от кремъчни отломки, но сега се използва острие на обикновен кухненски нож, поставен в средата на дръжката. За целта може да се използва чук. То трябва да не стърчи повече от 6-7 мм . После острието се изглажда, като леко му се заоблят ръбовете. Това, което премахва космите е натиска на инструмента и самото движение, а не наточения режещ ръб.

Когато индианската жена се навежда напред над гредата, тя държи инструмента с двете си ръце и стърже с твърдо движение надолу (Фиг. 4). Внимавайте да не получите гънки, които да спрат острието и да срежете кожата. Внимавайте също да не движите стъргалката странично, защото със сигурност ще срежете кожата. Космите на особено трудна за обработване кожа може да се подстрижат малко, за да се улесни процеса.

     Днес еленовата козина не се използва за нищо, но преди с нея коренните жители на Америка са пълнели своите дюшеци или са я натъпквали в конските хамути.

ТРЕТИРАНЕ С МОЗЪК

Много важна стъпка при щавенето е употребата на мозъчното вещество. В миналото понякога се използвал мозъкът на бобър, заек или прасе, но най-често на елен. За негов заместител еднакво добре върши работа свинския или телешкия мозък.
Поставете мозъка в тенджера с леко затоплена вода. Киснете го около четвърт час или докато стане сиво-бял. Мозъкът трябва да стане на каша. Лайфорд отбелязва, че към сместа се добавяла и малко мазнина. Сетън описв метода, използван в равнините или югозапада, където местните народи смесват черен дроб, мазнина, счукана на прах юка и сол. Така приготвената смес се оставя да изстине и вече е готова за употреба. Наскоро научих една новост за този процес, но не съм я прилагал още. Ако не можете да намерите мозък използвайте като заместител някакво олио. Не се споменава определено количество, но мисля, че една чаша съдържа колкото мазнината на еленовия мозък. Опасявам се обаче, че ощавената с олио кожа може да граняса и за това опушването става повече от необходимо.
Изчистената от мазнини кожа се измива, може със сапун и вода, и се изплаква. После се усуква като въже и се увива около дърво, като се прихлупва и през нея се прокарва здраво, гладко дръвче дълго около 90 см, което спомага за по-силното и завиване, като се завърта на едната страна, после на другата, за да се изстиска влагата и да се разпъне кожата.


За целта трябва да се избере гладко дърво или кол, или пък то да се обвие със защитно покритие. За извиването използвам дръжката на брадва или бейзболна бухалка. Извиващото движение трябва да се прави със сила. Не се тревожете, че ще скъсате кожата, тя е доста здрава.
В Аляска пробиват четири дупки в краищата на кожата, така че през тях да се прекара дебела 8-10 см пръчка. Другия край се завързва за стълб и с пръчката се усуква кожата. Пръчката се дърпа назад, за да не става кожата на топка. Няма значение как ще я изстискате, важното е да бъде максимално суха преди да я разпънете.

След като разгънете кожата, втъркайте добре и размажете обилно я цялата мозъчна смес. Някои оставяли кожата в сместа за по-малко от 5 минути а други предпочитали да я оставят за през нощта.
Мазната мозъчна смес трябва напълно да попие във влакната на кожата. Ако това стане от първото мазане, не е нужно да повтаряте процедурате.
Намазаната кожа отново се изстисква на ръка и на кола за изстискване, за да се отстрани ненужната влага (а сега тя е доста) и отново се разгъва.

РАЗПЪВАНЕ

     Отрязват се четири кола дълги около 2,5м с диаметър приблизително 25-35 см, които се обелват и изглаждат. Два от тях се забиват в земята на около 1,8м един от друг. Другите два се завързват хоризонтално за първите – единия на нивото на коленете, а другия на 15 – 30 см над главата. Четвъртитият отвор между прътите трябва да е по-голям от размера на кожата. Рамката обикновено се прави на сенчесто място. Ако не е поставена стационарно, може да бъде преместена и облегната на твърда опора – например на две дървета. Върху рамката се упражнява доста налягане, и затова трябва да е колкото се може по-солидна.
Ще имате нужда също и от инструмент за разпъване. Той може да се направи от дръжка на брадва, чиято долна част да се издялка във вид на тъпо острие и да се изглади максимално, за да не скъса кожата. Тя може да се просне върху нещо или да се държи в скута, докато се пробият дупки в краищата ѝ на около 2 см разстояние една от друга.
Сетне през дупките прокарвам връв, ( въже за простор също върши работа.) За целта Уинебаго си служат с пет въжета – по едно за всяка страна от врата, по едно от преден до заден крак и едно от заден крак, през опашката, до заден крак.
Свободните краища от въжетата се завързват за рамката, като държат кожата в приблизителния ѝ център.

Накрая дълга връв или върви се прекарват през малките дупки в кожата заедно с другата връв, която след всяка дупка минава и около кола в последователен “камшичен шев”. При този метод се изравнява опъна на всички места. Въжето не минава през всяка дупка, а може да се прескачат по една или две. В резултат кожата трябва да стои еднакво добре изпъната от всички краища.
Сега идва ред на последното остъргване на кожата. То е с цел да се изравни дебелина ѝ. Прави се стъргалка с метално острие, завито под прав ъгъл с полукръгъл режещ ръб. С този инструмент можете да я остържете в области като раменете, които са доста
дебели. Щавената кожа при индианците е почти равна на дебелина във всички места. За дебелината на кожата може да се съди според степента ѝ на прозрачност. Остъргването може да се прави и от двете страни. В случая, когато епидермисът вече е отнет, остъргването изобщо не наранява повърхността.
Това процес на стъргане създава характерния кадифен мъх на индианското щавене.
Сега вземете разпъващия инструмент ( дръжка на брадва) с едната ръка в задния край, а с другата близо до върха. И като стоите под лек ъгъл спрямо кожата, я търкайте енергично. Да се внимава най-вече около дупките и по границите. Най-добре е движението да се прави напред-назад, като под бързината и натиска кожата значително започва да се разтяга.
В това упражнение ръцете се уморяват сравнително бързо, затова в миналото жените са работили по две.



     Докато кожата постепенно възвръща първоначалния си размер, прекъснете работа и нагласете въжетата, така че да са постоянно натегнати. Сигурно ще трябва да затегнете и самата рамка. От студена, хлъзгава и бяла кожата започва да става по-суха и по-непрозрачна и да придобива оттенък на цвета на слоновата кост.

    Работата може да продължи от двете страни на рамката, ако тя е поставена вертикално. Някои племена обичат да накланят рамката под 45 градуса, тъй като така натискът е насочен надолу, а не странично. Племената от равнините разпъват кожата с колчета на земята и работят в това положение. Някои племена използват рамка, поставена хоризонтално на земята, съчетавайки горската и прерийна техника.
Във всеки случай е необходимо известно време ( може дори и цял ден), докато кожата стане съвсем суха, мека и бяла.
Времето наистина оказва влияние. Както споменах и преди, работата обикновено се върши на сянка. Сухите и ветровити дни не се считат за най-подходящи за разпъването, защото кожата съхне прекалено бързо. Ако все пак работите в такъв ден ще трябва леко да навлажнявате кожата, за да не се разкъсат тъканите прекалено бързо. Ако кожата изсъхне и се втвърди, може би ще е по-добре да я свалите и отново да я намажете с мозък и процесът да бъде повторен. Търкайте и разпъвайте, докато кожата изсъхне напълно.
Сега тя е готова за опушване и може да бъде свалена от рамката.

ОПУШВАНЕ

    Всички дупки трябва да се зашият с игла и конец. Сега когато кожата е мека шиенето трябва да е съвсем лесно. Някои кожи се оставят с бял цвят, по-често обаче те се опушват, за да се импрегнират и да не привличат паразити.
Цялата кожа се зашива във вид на грубо оформена торба с широк отвор в долната част (около 40 см) и съвсем малък в горната, за да пропуска дима. Не е важно, коя част от кожата ще е отгоре или отдолу.
Някои индианци зашиват отдолу брезент, така че да предпазят кожата от близостта с огъня.
Преди за процеса на опушване коренните жители изкопавали дупка в земята. В нея запалвали огън и го оставяли да образува жар. (Днес някои индианци ползват стара желязна кофа и въглища)
После върху въглените се добавя опушващ материал. Огънят има нужда от малко кислород за да дими, но трябва постоянно да го следите, за да не пламне. Трябва ни дим, а не топлина. Материалите, произвеждащи дим варират според племето и конкретния човек. Някои използват гнил бор, трески от зелено дърво, натрошена кедрова кора или кора от бреза в съчетание с бял бор. Оджибуе са слагали върху жаравата царевични кочани. Уисконинските Уинебаго предпочитали клонки от смрадлика.

    Когато се разнесе силен, гъст дим, кожената торба се закачва над жаравата. Торбата може да се закачи за клон на дърво, ако огънят е запален в неговата основа. За същата цел може да се забие кол, който да се надвеси над жарта. Понякога за целта се скалъпвало
типи и кожата се увивала около структурата. Ако решите да използвате кофа, кожата може да виси над нея, особено ако се зашие отдолу брезентов цилиндър. Това ще я предпази от допира с горещото желязо. Торбата може лесно да бъде повдигната, за да се провери огъня, да се добави гориво или да се пропусне въздух. Ако огънят се направи в дупка в земята, кожата трябва да се забие над него с колчета, като се остави малък процеп, за да може да влиза въздух.

Издигащият се отвътре дим оцветява кожата и прониква във фибрите ѝ. В зависимост от използвания материал и продължителността на процеса цветът на кожата варира от светло кремаво до тъмно кафяво с оранжев оттенък. Торбата трябва да се наглася от време на време, за да се уверите, че всички участъци ще бъдат равномерно опушени. Ако се появи пламък, кожата трябва веднага да бъде свалена, пламъкът загасен. Дори съвсем малко пламъче ще набръчка кожата завинаги. Опушването продължава от 15 минути до 2-3 часа според желаният от вас цвят.
След като сте опушили вътрешната страна на кожата, трябва да свалите кожата, обръщате я наопаки (пак под формата на торба)и се опушва по същия начин.
Когато и двете страни се опушат равномерно, торбата се сваля и разшива. Кожата е готова за ползване. Индианските кожи имат типичен остър аромат, който трае с години. Ако не сте особено привързан към него, може да окачите кожата навън за няколко дни и да почакате тя да се разсее. Внимавайте за кучета! В очите на тези четириноги опушената животинска тъкан е нещо като плосък пушен суджук.