четвъртък, 3 септември 2009 г.

"Дърветата останаха последни"




    Гората беше отначало тук. Тя възникна ведно със земята, дълго преди човека. Веднъж в ония прастари времена, Великият дух поиска да направи едно пътешествие по света, за да види своето дело. Той изпрати една бяла птица, която пръскаше капки от небесния извор над земята. Навсякъде, където паднаха капките, се образуваха потоци и реки и те пресякоха реката като жилки на кленов лист. В земите, в които не шуми вода и лес, Великият дух не е стъпвал по време на пътешествието си. Към тях не принадлежи страната на индианците, защото там открай време растяха така нагъсто дървета, както тревата в прерията. Безбройни лета и зими преминаха над гората. Малцината индианци, които живееха в нея, не пречеха на нейното съществуване, а животните ѝ принадлежаха тъй, както листата към дърветата.
Но един път се появиха светлокожи хора и започнаха да секат с железни брадви отвори в зеления покрив на леса. Малки и дребни отначало, почти незабележими, отворите се разширяваха, както огънят в прерията есенес, и гората избяга. Но белите я преследваха по петите и дърветата се дръпнаха по-нататък – чак до първите вериги на планините. И тук не намери спокойствие гората, защото поселниците я последваха в долината на Юниата между Алеганите и Уилсберген.
Най-напред изчезнаха индианците, се си отидоха животните. Дърветата останаха последни.

Така започва една от любимите ми книги, "Синята птица" на Ана Юрген.

Няма коментари:

Публикуване на коментар