неделя, 27 август 2017 г.

Еволюцията е жива (The evolution is alive)



Конвенционалната еволюция е жива и се развива добре при нашия вид. Доскоро знаехме устройството на само шепа от близо 20-те хиляди протеин-кодиращи гени в клетките си; днес знаем функцията на около 12 000. Но гените са само малък процент от ДНК в нашия геном. Със сигурност ще има още открития, при това скоро.

От тази съкровищница на генетична информация изследователите вече са идентифицирали десетки примери за сравнително скорошна еволюция. Модерни в анатомично отношение хора са мигрирали от Африка преди близо 80 000 до 50 000 години. Нашето първоначално генетично наследство е било подходящо за топлия климат, където за пръв път сме еволюирали от ранни хоминини до хора, от ходещи на четири крайника същества до ловци и събирачи на храна. Но оттогава се е случило много, докато хората са се разпрострели по целия свят и изискванията, поставени от новите предизвикателства, са променили генетичната ни структура. Има изобилни скорошни примери за този процес от реалния живот.

Австралийските аборигени, живеещи в пустинен климат, имат генетична вариация, развита през последните 10 000 години, която им позволява да се приспособяват по-лесно към екстремно високи температури. В праисторическите времена хората, както и другите бозайници можели да преработват млякото само в детството си – имали сме гени, които са изключвали производството на разграждащия млякото ензим след отбиване. Но преди около 9000 години някои хора започнали да отглеждат животински стада, вместо просто да ловуват животните. Тези пастири развили генетични промени, които им позволявали да продължават да изработват съответния ензим през целия си живот, което е удобна адаптация, след като стадата им произвеждали богат на витамини протеин. В скорошна статия в Scientist Джон Хокс, палеоантрополог в университета „Уисконсин-Мадисън“, писа колко е впечатлен от скоростта, с която се разпространява този ген: „до 10% на поколение.

Ползата от него е огромна, може би най-голямата, позната сред всички скорошни човешки характеристики“. По подобен начин предшествениците на всички неафриканци напуснали Африка с тъмна кожа. Всъщност според изследователите дори допреди 10 000 години кожата на европейците и африканците изглеждала почти идентично. Но с времето хората в по-мрачния северен климат развили по-слабо пигментирана кожа, която им помагала да абсорбират ултравиолетовите лъчи на слънцето и по-ефективно да синтезират витамин D. Инуитите от Гренландия имат адаптация, която им помага да преработват омега-3 мастните киселини в рибата много по-добре от останалите хора. Автохтонното население близо до аржентинския град Сан Антонио де лос Кобрес е еволюирало така, че да може да пие естествено съдържащия се в подпочвените им води арсеник.

Еволюцията е неуморна; когато шансът за оцеляване може да бъде увеличен, тя намира начин да извърши промяна – понякога и няколко различни начина. Някои популации от Близкия изток имат генетична вариация, която е различна от тази, която северноевропейците имат, за да ги защитава от лактозна непоносимост. И има половин дузина отличителни генетични адаптации, които защитават африканците от малария (една от които има значителния недостатък да причинява също и сърповидно-клетъчна анемия, ако изменената форма на гена се наследи и от двамата родители). 

През последните 50 години изследователите са открили разнообразни адаптации у населението на Андите, Етиопия и Тибет, които им позволяват да дишат по-ефективно на голяма височина. Населението на Андите задържа по-високи нива кислород в кръвта си. Сред тибетците има доказателства, че е въведен ген чрез кръстосване с Денисови хора – мистериозен клон от човешкото потекло, измрял преди десетки хиляди години. Всички тези адаптации дават на автохтонното население, живеещо на големи височини, предимство пред замаяния посетител, задъхващ се за кислород в планинския въздух.

източник: National Geographic

вторник, 1 август 2017 г.

Индианците от Големите равнини (The Indians of the Great Plains)

На 21.03.2017 г. Конферентната зала на Софийски университет бе домакин на лекция, посветена на традиционната култура на индианците от Големите северноамерикански равнини. Събитието бе организирано от Катедра „Етнология“ на Историческия факултет на Университета и продължи повече от 3 часа, които се оказаха недостатъчни за всички теми и въпроси, които председателят на Българското общество по индианистика Любомир Кюмюрджиев бе подготвил. Изказваме сърдечните си благодарности на организаторите и на всички присъстващи за чудесния академичен следобед, който споделихме.

Приятно четене!



Техните имена са се превърнали в легенда – Седящият Бик, Червеният Облак, Белият Бизон, Свещеният Гарван, Многото Подвизи, Самотният Вълк… Названията на племената, от които произхождат – сиукси, шайени, поуни, команчи и др. – звучат повече или по-малко познато дори и на неспециалистите. Гордите им воини носят разкошни бойни „корони“ от орлови пера на главите, препускат на петнисти мустанги след бизоните или по „пътеката на войната“, живеят в изрисувани с магически фигури шатри, сключват съюзи, пушейки „лулата на мира“, и завършат речите си с тържественото: „Аз казах – хау!“…

Такива са представите за американските индианци на милиони хора по света. Те обаче характеризират – и то в някаква степен – най-вече племената от Големите северноамерикански равнини. С течение на времето техните представители са се превърнали в нещо като символ на всички коренни жители на Северна Америка, в шаблон за всичко индианско.

Тази картина на художника Ричард Хук представя битка между воини от племената лакота и кроу

Това би могло да е странно, предвид факта, че класическата култура на равнинните индианци е просъществувала едва около век и половина: приблизително между 1730 и 1890 г. Има обаче редица причини за налагането на споменатия стереотип. Някои от тях са загатнати в следващото изказване на щатския историк Фредерик Джаксън Търнър (1861–1932), автор на тезата, че американската демокрация е родена на непрекъснато преместващата се граница между усвоените от белите заселници земи и „дивите“ територии, населени с индианци:

„Може би това, което толкова привличаше евроамериканците, бе самата необятност на тези пространства. А може би ги привличаше степната индианска култура с нейния номадски живот, конски табуни, ловци, война и онова наглед безцелно, лишено от всякаква припряност скитане из равнините. Или пък ги омайваха колоритните облекла и украси на тези хора, които сякаш си играеха с живота с някаква свирепа ловкост. Може би в дъното на всичко бе непреодолимото усещане, че племената, които толкова обичаха този живот, се смятаха за привилегировани – за единствените, на които е позволено да се радват на воля на техния обширен като небесата свят. Това правеше индианците да изглеждат арогантни спрямо нас, белите, но извикваше и неволно възхищение, което все още е вплетено в нашата култура.“

Историята показва, че „арогантните“ индианци, смятащи себе си за единствено привилегировани да се наслаждават на красотата и богатствата на безкрайните равнини, в крайна сметка били изместени оттам от „привлечените от техния живот“ евроамериканци. Популярният през XIX в. Manifest Destiny прокламирал, че завладяването на континента от океан до океан е дълг и съдба на народа на САЩ, тъй като сам Бог му е обещал тези земи. Колкото до „неволното възхищение“ от индианците – то си останало, особено в съзнанието на редица европейци, посетили по онова време Северна Америка.

Манифест Дестини


Сред тях бил и германският принц Александер Филип Максимилиан цу Вийд-Нойвийд (1782–1867) – етнолог и естественик, възпитаник на научни светила от европейското Просвещение като антрополога Йохан Ф. Блуменбах и географа-ботаник Александер фон Хумболт. В периода 1832–34 г. принц Максимилиан провел експедиция в малко познатите дотогава територии на Северните равнини по горното течение на Мисури. С него бил и младият швейцарски художник Карл Бодмер. Фотографията все още не била изобретена, така че той имал задачата да рисува местата, през които минавала експедицията, изследваните от нея локални растителни и животински видове… и най-вече представителите на индианските племена от региона. Бодмер ни е оставил едни от най-детайлните портрети на вождове, воини, жени и деца от редица индиански племена, както и сцени на лов, церемонии, танци и дори битки от класическия период на равнинната култура. Книгите на принц Максимилиан, описващи експедицията му в Северна Америка, били издадени за пръв път на немски през 1839 и на английски през 1843 г. Оттогава те претърпели множество издания на различни езици, намирайки нови и нови читатели през следващите години и дори векове.

И принцът, и художникът описват индианците правдиво, макар и с неприкрита симпатия. Техните разкази и картини предизвикали огромен интерес сред европейската публика към коренните жители на Големите северноамерикански равнини.

Принцът (Максимилиан) и художникът (Карл Бодмер) се срещат с хидатса – картината е на Бодмер

следва продължение

източник: https://our7thdirection.wordpress.com/

Текумсе за смъртта и смисъла на живота (Tecumseh on death and life)



“Живей живота си така, че страхът от смъртта нивга да не прониква в сърцето ти. Не притеснявай никого относно неговата вяра, уважавай вижданията на другите и настоявай и те да уважават твоите. Обичай живота си, прави го по-добър и смислен, разкрасявай всичко, що видиш в него. Търси, за да направиш живота си дълъг. Търси, за да откриеш неговия смисъл в благото на своя народ.

Подготви красива предсмъртна песен за деня, когато настъпи Великата Раздяла. Винаги изричай дума или поздравявай, когато срещаш или подминаваш приятел. Дори на странника в тихите, самотни места. Отдавай почит на всеки и не свеждай глава пред никому. Щом станеш сутрин, благодари за храната и за радостта от живота. Ако не виждаш причина да благодариш, грешката е единствено и само в теб самия. Не хвърляй обида върху нищо и никому. Сквернословието превръща мъдрите в глупци, то отнема от видението на твоя дух.

Когато настъпи сетният ти час, не бъди като онези, чиито сърца са изпълнение със страх от смъртта, ронещи сълзи и молещи се за още мъничко отсрочка, за да изживеят наново живота си. Изпей предсмъртната си песен и умри като воин, прибиращ се у дома.”

Текумсе (Скачащият от Небето Рис, 1768—1813)