четвъртък, 26 септември 2013 г.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика

    

    текст: Ася Сотирова

    Преди стъпването на европейците за първи път по времето на Великите географски открития отвъд Атлантика огромната територия, известна днес като Канада, не е била пусто и незаселено място. Наречени неправилно „индианци", първите народи на Канада, групирани в племенни обединения, са обитавали земите между Атлантическия и Тихи океан от векове, развивайки свои собствени обичаи, нрави и легенди, отговарящи на непосредствените климатични условия на този край на света. Голяма част от тези племена са се препитавали с лов и са водели номадски начин на живот. Струпването на цялото племе на едно място, както и изчерпването на природните ресурси на местността, са изисквали непрекъснато движение и смяна на местообитаването на племенната група. Това придвижване зависело от скоростта, с която племената са изтощавали природните дадености на района на местообитаване, и се е извършвало на всеки 10 до 50 години. 

     На необятната площ на днешна Канада са съществували повече от 61 племена и са се говорели над 50 различни езика, класифицирани в 12 групи. Днес, едва половината от тях се говорят на територията на Британска Колумбия, като най-разпространени са езикът на племето Кри и инуктитут, езикът на инуитите от Арктическите територии, Гренландия и част от Аляска. Северните и арктическите територии на Канада са и основните райони, където е имало струпване на племена, водещи неномадски начин на живот. Културното им развитие и история са свързани пряко с лова на риба, китове, нарвали, бели мечки, птици и други представители на арктическата фауна. Важно място в живота и културата на тези племена играело едно от най-интересните природни явления - Северното сияние. 

      Археологически разкопки и открития показват, че земите отвъд Атлантика са били обитавани от хора от около преди 35 000 години. Смята се, че първите хора на територията на днешна Канада са преминали замръзналия Беринговия проток вероятно в преследване на стада животни. Постепенно те се разпространили и разселили все по-навътре в територията на Северна Америка. С разтопяването на ледовете пред тях се разкривали нови територии, които предлагали богат лов, риболов и добри условия за заселване. Тук ще обърна внимание на племената на инуитите, група ескимоски народи, споделящи сходна култура. Ескимоските народи включват жителите не само на арктическите и субарктическите райони на Северна Америка - САЩ и Канада, но и териториите на Русия и Гренландия. Днес, тази етническа група наброяват около 90 000 души, като 17 000 от тях живеят в Канада. Именно канадските ескимоси са тези, чиито митове и легенди привлякоха вниманието ми.

     Думата „ескимос" не е самоназвание на този народ. Произлизащ от „ескимасен", терминът означава 'хора, които ядат сурово месо'. Въпреки че това название е навлязло широко и се използва масово, този народ предпочита да нарича себе си „инуит" -'истински хора' - дума, която започва да се използва във все повече езици и която употребявам и в този текст. 

     Предшествениците на днешните инуити били последният народ, заселил се по бреговете на Северозападна Аляска преди европейците да стъпят по тези отдалечени и студени брегове. Умели ловци, те излизали на лов за китове, тюлени, моржове и карибу - вид северен елен. Инуитите довели умението да се ловуват китове до съвършенство и станали първият арктически народ, който успешно ловувал гренландски китове - океански бозайници, достигащи до невероятните 20 метра дължина и тежест до 150 тона. Осигурявайки по този начин храна за продължителен период от време, племенаг, на инуитите били едни от най-осигурените и подготвени за суровите климатични условия. В течение на стотици години, те се разпространили и завзели нови територии на изток и на север, и заместили племената на дорсет или тунит, както са познати на езика Инъктитът. Език, признат за официален на териториите на Нунавут и Северозападните територии на Канада. 

    Това разселване не било единична голяма вълн от хора, търсещи нови ловни полета и по-добър начин на живот. То се осъществявало като бавен процес, включващ миграция на групи от по около 30 души. Днес инуитите населяват териториите на Арктика от Беринговия проток до Източна Гренландия -разстояние, възлизащо на внушителните 6000 км. Тези първи пионери, покорители на Канадския север, донесли със себе си не само ловните си умения, но и примитивните си, но добре пригодени към климатичните условия къщи, строени от дърво, кожа на к* или тюлен, а по-късно - по времето на Малката ледена епоха - и от снежни блокове (иглу). 

     Осланяйки се на натрупания през годините опит, инуитите развили дълбоко познание по отношение на дивата природа на северния свят. Те опознали миграцията I поведението на организмите и животните, които срещали по пътя си, и създали своя практична система за класификацията им. Сътворили също и богата митология, която включвала явленията от заобикалящия ги свят. Тези легенди се предавали от поколени на поколение по време на дългите арктически нощи. Въпреки сравнително простото им на пръв поглед съществуване, инуитите водел: удовлетворяващ ги социален живот и имали богата и сложна духовност. Развили дълбоко познание и култура по отношение на дивата природа на суровия северен свят, от който самите те били неразделна част. За тях, хармонията между хора и животни била от изключителна важност. Неслучайно основна роля в митовете и легендите им заемали животните, от които самите те били зависими. 




     Въпреки че разчитали на океана за препитанието и оцеляването си, свещено животно за инуитите била една птица - гарванът, наричан Тулугах. В инуитския фолклор той бил могъщ дух и създател на света. Бил и единственото същество, което можело да приема, каквато форма пожелае. Той самият често се спускал сред хората, з да си поиграе с наивността им, но и за да им помага. 

      Според легендата Тулугах бил човек с клюн на гарван и създател на света. Когато водата на света започнала да се надига от недрата на земята, Тулугах ударил водите с клюна си, за да ги възпре. Тази първа земя била толкова голяма, колкото да побере една къща. В тази къща живеели трима души - мъж, жена му и тяхното дете Гарванът. В къщата на семейството имало острие, което бащата държал нависоко, но Тулугах непрекъснато искал да го вземе, за да си поиграе с него. След дълго настоявай най-накрая бащата разрешил на момчето да вземе острието. Докато си играел, той без да иска повредил оръжието, и от него бликнала светлина. Тъй като бащата не искал светлината да блести през цялото време, прибрал острието, преди да бъде повредено повече. И така на земята се появили денят и нощта. 

      Според друга инуитска легенда гарванът Тулугах донесъл светлината в полярния свят, но не от острието на баща си, а от далечна земя. Преди много години, когато светът бил млад, а мракът не напускал Севера, хората живеели с вярата, че целият свят е потънал в тъмнина. Тогава се появил стар гарван, който им разказал за светлината в далечните земи. И колкото повече хората слушали разказите му, толкова повече искали светлина да огрее и техните земи. Така ловците щели да ловуват надалеч и за дълго, а белите мечки нямало да ги нападат изненадващо. Хората умолявали горещо стария гарван да им донесе тази светлина, докато най-накрая той се съгласил. Гарванът прелетял пустите северни земи и се понесъл на изток, далеч на изток, докато не достигнал края на силите си и едва тогава забелязал зората на хоризонта. 


     Светлината обаче била притежание на вожда на племето, обитаващо тези земи. Единственият начин Гарванът да я отнеме, бил да я открадне. Тогава той се превърнал в прах и се посипал по невръстния син на дъщерята на вожда. Детето се разплакало, а Гарванът започнал да шепти думи в ухото му. Поискал от детето да помоли дядо си да си поиграе с топките светлина отвън. Тъй като вождът не искал внукът му да плаче, дал му топка светлина и го пратил навън. В миг Гарванът се превърнал от пепел в птица. Взел топката в ноктите си и полетял към селището на инуитите. Когато пристигнал, пуснал топката отвисоко и тя се разбила в средата на селището. Но топката била малка, а Гарванът нямал вече сили да се върне отново в селището, където били останалите топки светлина, и да донесе още една. Затова той казал на народа, че ще имат шест месеца светлина, когато топката ще е силна и шест месеца мрак, когато топката светлина ще събира сила и енергия, за да свети отново. Ето защо в земята на инуитите в далечния север половин година властва мрак и половин година има светлина. Хората знаели, че Гарванът е донесъл светлината им. Затова те го тачели и не искали да го нараняват - поне дотогава, докато не реши да си я вземе обратно.

         Следва втора част

1 коментар: