понеделник, 9 април 2018 г.

Експедицията на Боуман (Bowman's expedition)

Point Pleasant - Peter Dennis 1774


От 1777 до 1782 г. шоуните, чикамога, минго и делаварите убили повече от 2 хил. заселници по време на нападения в Кентъки – „Тъмната и кървава земя“, както я наричали тогава. Голям брой американци попаднали в плен – напр. през лятото на 1780 г. при поддръжка на английската артилерия били разрушени две укрепени селища (т.нар. „станции“) и били хваната 450 души. Американците в отговор на това извършвали походи срещу индианските селища, някои от които бели успешни, други – не. Например през 1782 г., вече след края на Американската революция, такъв бил похода на полк. Крауфорд (450 души опълчение), който завършил с разгром, а самия Крауфорд умрял на кола на мъченията.

По сведения на скаутите кентъкците узнали, че сред ненавистните нападетели шоуни през 1779 г. е настъпил разкол и голяма част от индианците, които не желаели повече да воюват се преселили в испанската част на Луизиана на територията на сегашния щат Мисури в Кейп Жирардо(виж картата; прочее част от тези територии през 1800 г. Испания отстъпва на Франция, която пък през 1803 г. ги продава на САЩ). Фактически столицата на шоуните Ню Чиликоте почти обезлюдява и от ок. 1200 жители в нея остават ок. 300 д., в това число стотина воини, по-голямата част от които били по това време в бойни походи. Полк. Боуман решил да се възползва от това и да организира наказателна експедиция. През май 1779 г. 295 опълченци пресекли р. Охайо (на переправата направили база и оставили 30 човека) и вървейки по р. Литъл Майями достигнали Ню Чиликоте. Решили да нападнат селището сутринта, като се разделили на три отряда. Според плана два от отрядите трябвало да атакуват и да подгонят бягащите индианци към засадата, където ги очаквал третия отряд. Но на сутринта нещата се развили не по плана…

Един връщащ се от лов шоуни открил следите на големия отряд и се приближил до мястото, където били залегнали опълченците. Един от тях, Джейкъб Стърнс не издържал, стрелял по индианеца, а след това изтичал да го довърши с томахавката си. В селището се вдигнала врява, разлаяли се кучетата. Жените викали „Кунтук, кентук“ (т.е. кентъкците) и заедно с децата се спуснали към дома на съвета – укрепена постройка от дебели трупи с бойници, ок. 60 фута (19 м.) в диаметър. В момента на нападението в селото имало 25 воини и 15 юноши и в суматохата не всички от тях успели да си вземат оръжието (Екерт смята, че между тях бил и младия Текумсе). Това е известно по разказа на Джоузеф Джексън, който по това време се намирал в плен; когато започнало нападението го вързали за централния стълб в дома на съвета. Кентъкците в самото начало на атаката започнали да високо да викат на белите пленници да не се страхуват, бързо да бягат при тях, тъй като те (кентъкците) са много и ще разбият индианците.

В същото време вождът на шоуните Черната Риба (Чиунгала) призовавал воините да се сплотят и раздавал заповеди. Опълченците ги чували добре и ги разбирали, тъй като някои от тях знаели шоунски, научен докато са били пленници или от търговските контакти с индианците. Воините се отправили към дома на съвета, където практически се събрало цялото индианско население, което не успяло да избяга. Ок. 15 американци се хвърлили в атака срещу укреплението, но скоро за свой ужас осъзнали, че са сами. Останалите 250 опълченци въпреки обстрела от страна на индианците се разпръснали по индианските жилища да грабят. Много от тези жилища били построени в европейски стил, от дърво и камък. Кентъкските опълченци пълнели приготвените чували с индианско имущество – сребърни украшения, дрехи (понякога много скъпи, купени за много пари от търговците), други скъпи предмети – купени или още по-често плячкосани по време на индианските нападения. Въобще нещата все повече придобивали облика на типичен пограничен набег – за скалпове, но и за плячка в още по-голяма степен.
В Чиликоте имало даже магазини (държали ги английски и френски търговци) и дори… книжарница! Така че тези 15 американци, които за своя зла участ решили да атакуват укреплението се оказали в опасно положение и никой не им идвал на помощ. Под огъня на шоуните (а практически почти всички горски индианци бил добри стрелци) седмина от тях скоро били убити, а останалите, мнозина от тях ранени, се скрили зад една купчина трупи. Стрелбата се водела и по плячкосващите къщите опълченци и двама от тях също били убити, но най-интересното е ,че те не прекъснали своето увлекателно занимание. ))) Полк. Боуман решил да командва отстъпление. Някои опълченци го послушали и се оттеглили в края на селото, където офицерите се опитали да ги организират отново в боеспособен отряд. Други продължили да плячкосват или с напълнени чували на гръб се оттегляли през околните царевични ниви. Тогава от гората при кентъкците излязла една негърка. Тя съобщила на офицерите, че по чудо успяла да избяга от индианците и че на помощ на шоуните идва ужасния Саймън Гирти, „белият дивак“ (за него може да разкажем някой път) и с него стотина минго. Офицерите не и повярвали (и правилно – негърката всъщност била индиански шпионин), но слуховете плъзнали сред опълчението. Скоро заговорили за 200 минго, после за 500…

Започнала паника. Боуман заповядал отстъпление и американците спешно напуснали бойното поле, водейки ок. 600 завладени коня (различните източници споменават числото от 150 до 600; по онова време горските индианци имали известно количество коне, но ги използвали предимно за транспорт – из горите няма много възможности да препускаш – конната култура се оформила далеч от тези територии, в Равнините на границата на 17 и 18 в., и белите по това време имали все още слаб досег с този регион).
След отстъплението на американците индианците намерили в селото един мъртвопиян американец и стария шаман Асатакома го съсякъл с брадва. Но битката не завършила с това. Шоуните тръгнали по следите на отстъпващото опълчение. Намиращите се в селото 25 воини преследвали американците и при всеки удобен случай стреляли по тях. Полк. Боуман вече не можел да контролира ситуацията, но сред орпълченците имало няколко смели и опитни погранични жители, които контраатакували периодично преследващите ги шоуни, наистина без особен успех. Така продължило няколко дни. Колко американци са били убити при отстъплението не е точно известно (Екерт говири за 21, другите източници не уточняват). През първите нощи на отстъплението белите се опасявали дори да палят огньове. Индианците успели да си върнат част от завладените коне и имущество, но у кентъкците все пак останало много нещо. След връщането на опълчението плячката била продадена на аукцион на обща стойнот 34 хил. колониални фунта – за времето огромна сума!
Общите загуби на индианците били по различни данни от 2 до 7 човека (в това число умрелия от раните си две седмици по-късно Черната Риба), на американците от 9 до 30 убити и ок. 60 ранени.

По: „Ohio Archaelogical and historical publication“, т. 19 – „Bowman expedition“;

„Ohio Archaelogical and historical publication“, т. 22 - „Bowman Campaign of 1779» (спомени, рапорти, писма, карти);

В. Mann, „George Washington War on Native America“ (тя е от т.нар. „ревизионистка“ школа, проиндианска, белите са злодеи, индианците са ангели, но тази експедиция е добре описана) и разбира се нашия стар добър Eckert, «That Dark and Bloody river».

От Black Wolf

Няма коментари:

Публикуване на коментар