Според традиционните вярвания ловуването на животни е не просто изискване на средата на живот, а естествен закон, древно споразумение между хора и животни, в което „убийството“ не се счита за личен акт, а действие, уповаващо се на законите на природата. В представите на коренните жители животното доброволно предоставя тялото си, а ритуалът има за цел да възвърне живота му, тъй като всички животни надхвърлят своята физическа същност. Често самият повелител на животните праща стадата към хората. Ритуалът, с които се умилостивява и благодари на дадено животно заради посегателството над неговото свещено тяло е завещан в прастари времена от самото потърпевшо животно. Хората винаги са разчитали на своите "по-големи роднини" за оцеляването си, но според митичната спогодба човешките същества не бива да отнемат живота на свой роднина без да измолят разрешение от него. В противен случаи обидената душа ще нанесе тежки болести на прегрешилия.
Правото на отнемане на живот се осигурява с ритуал. В него ловецът се отъждествява с животното, което ще бъде ловувано. По този начин животното се превръща в пратеник на божествената сила. То само посочва на търсещия ловец своето местонахождение и позволява тялото му да бъде използвано за благото на „по-малките му и по-неопитни братя", каквито са човешките същества. От друга страна ритуалът има и реинтродуциращ характер. Изпълнението му гарантира възкресението на духа на животното и появата му обратно на земята.
* Какво ловували в горите?
Ако при ирокезите ловът бил по-скоро допълнение към земеделието, то при алгонкините било обратното – отглеждането на култури допълвало лова. Еленът и лосът при горските индианци били равнозначни по важност на бизона за индианците от равнините. Тялото на животните осигурявало храна и всички нужни материали за бита. Кожата използвали за дрехи, костите и рогата за сечива, копитата за дрънкалки, сухожилията за връв - нищо не било похабявано. Освен елена и лоса горските индианци ловували още рисове, бобри, видри, белки, лисици, норки, зайци, прерийни кучета и от време на време бизони. От птиците основно устрелвали яребици и диви пуйки. Мечката била на особена почит и била убивана с цел придобиване на свещена сила. При ирокезите съществува вярването, че месото на тревопасните животни е полезно и здравословно за хората, докато това на хищниците може да предизвика болести и отравяне.
* Почитта към лова
Единственият начин ловът да бъде успешен e ловецът да пости и отдаде жертва на духовете пазители на съответното животно. Така например един ирокезки ловец се пречиствал в продължение на седмица преди да се отправи на голям лов. Минавал през церемония в колибата за потене, втривал листа и билки в тялото си, въздържал се от сексуални контакти, не ядял храна, приготвена от съпругата си. Той се изолирал и развивал мъжката си сила, която била така нужна за постигане успех. Когато момче убиело своето първо животно, се провеждала „церемония на първия успешен улов“. На нея момчето танцувало, хората пирували и знатни личности произнасяли хвалебствени речи.
* Разпределение на ловните полета
Ловните земи били общи, но за да има ред и да не си пречат един на друг ловците, те били разпределяни между клановете. Територията, определена за конкретния клан се отбелязвала със символа на клана върху някое дърво. Отвъд се простирали техните ловни земи. Обикновено те се намирали далеч от лагера и походите траели по няколко дни.
* Средства за ловуване
Двата най-големи помощника на горските индианци били снегоходките и кануто. Индианците осъзнавали преимуществата, които предоставя зимният лов, когато следите са лесно откриваеми и козината на животните е гъста и дебела. Затова за зимен лов използвали снегоходки. Коренните жители разполагали с различен набор от снегоходки в зависимост от мястото на ловуването (дали е обрасло или на открито) или от дебелината и твърдостта на снежната покривка. Принципът обаче си оставал един и същ. Дърво от ясен се нагорещява и прегъва в обръч, служещ като рамка за мрежата, която се прави от сухожилия на лос или канап. Понякога когато ненадейно ги връхлитала виелица, индианците стъкмявали набързо един чифт снегоходки, като ползвали върбов клон и лико за мрежестата част.В миналото кануто било средство от първа необходимост. То било толкова важно, колкото е днес колата за съвременния човек. Често селищата гъмжали от канута, тъй като рибари, търговци и гостуващи роднини или делегати от други народи оставяли своите превозни средства край речните брегове. Не на последно място много от по-силните племена получвали трибут от по-слабите под формата на натоварени с царевица, еленови кожи, нанизи от мидени черупки и други канута. Има различни начини за направа на кану. Често се правело от ствола на дърво, издълбавано с помощта на огън и дървено стъргало или сечиво от черупка от стрида. С този метод направата на кану отнемала около две седмици. Дърветата се поваляли, като в основата на ствола им се запалвал огън, който се поддържал не твърде силен,за да не пропълзи нагоре по дървото. Сетне с няколко удара падало.
Най-удобното кану било от от брезова кора, тъй като то било невъобразимо леко и лесно преносимо. И сам човек можел да го нарами и с него да премине брода. Често кануто се използвало като щит по време на неприятелски обстрел или като стълба, с която индианците да преодолеят палисадите на вражеските селища.
* Начини на ловуване
Друг начин за примамване бил магическият. Ловците казвали свещени заклинания и пушели корени на прах, от чийто дим се виела миризмата на сърнешко копито, която привличала себеподобни. За примамване си служели и със свирки, имитиращи звуците, които издава бременна кошута. Но не винаги на тях се отзовавали желаните животни. Понякога за изненада на ловците пристигали вълци или рисове.
Както казахме ловът на мечки бил считан за добър начин за доказване на смелостта и волята на себеутвърждаващите се воини. В такива случаи воинът трябвало да се срещне с мечката в пряк двубой - само с нож или томахавка в ръка. Ловът на мечки бил сериозно изпитание. В най-безопасната си форма той се извършвал с капани – трапове и ями, към които водели примамки от мед, ябълки или месо.
За разлика от другите народи горските индианци използвали кучета в лова. Късокраките и късоноси кучета били техни незаменими помощници. Има много истории, в които се възхвалява тяхната вярност и доблест. Кучетата ги придружавали в канутата, а задачата им била да се вмъкнат в хралупата на бобър или лисица и да ги подплашат навън.
* Обработка на месото.
Дивечът прекарвали гърбом, а за по-големите животни - на шейна или кану. След лова идвал ред на обработката на месото. То било изсушавано и стривано между два камъка и съхранявано в съдове от брезова кора. Лойта, която извличали от животното, я държали в дебелото черво или пикочния мехур, а после я приготвяли на супа. Костите пък били стривани на прах и смесвани със сушено месо и мазнина. Остатъците от храната я давали на кучетата. Костите на особено тачените животни никога не били хвърляни на кучетата, тъй като това щяло да обиди духа им и те нямало повече да жертват телата си в помощ на хората. Някои ранни изследователи отбелязват, че след голям есенен лов над селищата се стелело плътно одеяло от непоносима смрад.
* Забрани касаещи лова
Ловът бил съпровождан от спазването на множество табута, които гарантирали сполука. Повечето ловци спазвала забрани, свързани с личната жертва, която правели. От друга страна съществували общи забрани като тази да не се убиват бременни самки, с което се запазвало равновесието в природата и се поддържала популацията на горските обитатели. Равновесието обаче било нарушено след идването на белите заселници. В своята ненаситност европейците предизвикали кървави войни за кожи, които довели до поголовното изтребление на множество животни.
* Риболов
Риболовът бил от огромно значение за горските индианци, населяващи крайбрежните територии или земите около Великите езера, изобилстващи на естествени водоеми. През пролетта водите на Атлантика гъмжали от карагьоз и херинга, а през цялата година имало миникопи, костури, американски лаврак и много други видове, които мъжете ловели с копия, с мрежи или хващали в преливници с дължина до 30 метра. Гъсти колонии от стриди обточвали бреговете на реките и потоците. Сред оджибуеите често жените били тези, които ходели за риба като изключим зимния период, когато трябвало да се пробива леда и пролетния период, когато пъстървата и есетрата прииждали от езерата в реките и ловът с копие вършел чудесна работа.
Начините били разнообразни – с куки, мрежи, копия, капани и примамки. Мрежите вършели прекрасна работа. Правели ги от въжета, сплетени от нишките на кора или от връв от стеблата на коприва. Периодично мрежата била потапяна в течност от листа от смрадлика, която убивала остатъка от излишна миризма, тъй като тя прогонвала рибата. Разбира се, никой опит не би бил успешен без малко „медицина”.
Зимният риболов се състоял от следното. Една дървена примамка, оформена като рибка или жаба била спускана през дупка, направена в леда. Индианецът лежал по корем и покривал главата си с одеяло, което понякога било прикрепяно към дървено скеле, така че да се получи малка палатка. Това се правело с цел да се отстрани светлината и да помогне на ловеца да вижда по-добре приближаващата риба. Ловецът поклащал пръчката с примамката, все едно била жива риба. В другата си ръка държал копие и чакал подходящия момент.
Друг начин бил определени участъци от реката, където рибата често идвала да хвърля хайвера си, да бъдат преградени от трупи. Рибата се скупчвала без да намери пролука да излезе, а ловците ги хващали и убивали с лекота.
Рибата се приготвяла по най-различни начини – варена, печена, опушена, сушена на слънце, стрита на прах. Много тачен бил хайверът на есетрата, който коренните жители ядяли в съчетание със сладко. Костенурките също спадали към менюто. Те били ценени заради дълголетието и издръжливостта, които давали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар