Автор: Силвестър Лонг
Превод: Димитър Венков
Вождът Вървящата Душа се оказа прав – дойде краят на дните, когато ловувахме и бяхме свободни. Белите заселници като скакалци ден след ден завладяваха земите ни. Движейки се на север, ние прекосявахме прекрасните родни долини и реки, но вместо да намерим там отдих, както преди, срещахме по бреговете им тълпи от надменни и самоуверени колонисти. Тези хора опустошаваха нашата страна, заграждаха земята с огради от бодлива тел и се хващаха за оръжието, щом ни зърнеха.
Нашите буйни и поривисти младежи искаха да се бият, те изгаряха от нетърпение да поемат по пътеката на войната и да отмъстят. Старите воини ги сдържаха с труд, тъй като бяха убедени, че нищо вече не може да промени хода на събитията в равнините, а да се търси изход в оръжието, означава да се подложи племето на опасност от пълно изтребление.
Докато пътувахме, възрастните се събираха всяка вечер край огньовете, обсъждаха войната и мира, свободата и принудителния живот в резервата. Ние, момчетата, се изкачвахме на някой близък хълм и размишлявахме за своята съдба. С настъпването на нощта започваше да се чувства студът, ние сядахме гъсто скупчени един до друг и се топлехме с телата си.
– Нашите родители ни възпитаваха като воини, учеха ни да бъдем достойни за прадедите си... – разсъждаваха по-големите момчета. – Нима това е било напразно? Нима трябва да станем пленници на белите хора?
Като се връщахме се от хълма, ние питахме бащите си дали ще има война.
– Не! – отвръщаха те с ярост. – Ще ядем месото на кравите!
През есента канадските власти ни определиха резерват на север от река Милк. Трябваше да отидем там и да живеем в него като животни в клетка – беше ни забранено да напускаме строго определените граници на резервата. Гладът ни принуди да приемем тези жестоки условия. През изминалото лято ударихме малко дивеч, защото той бе подплашен от пришълците, а в резервата обещаха да ни снабдят с храна – говеждо месо.
От опита на други племена родителите ни знаеха какво може да се очаква от живота в резервата, но въпреки това не предполагаха, че принудителното бездействие може да се превърне в такъв кошмар. Предишният живот на свободните индианци се състоеше от дълъг низ увлекателни приключения, постоянни изненади, трудна борба за съществуване, а тук всички тези стимулатори на жизнената енергия внезапно изчезнаха. За дълги години червенокожият бе притиснат от скапващо безцелно съществуване, мъка и убийствена скука. Светът на неговите представи рухна, всичко се преобърна, като че ли обгърнато от зловеща мъгла.
Настойчиво ни тикаха по “пътя на белия човек”, но това още повече засилваше нашата отчужденост. Белите мисионери бяха щедри на безконечни нравоучения за техния бог, те показваха подчертано отвращение не само към нашата вяра, но и към всички наши традиции и обичаи, които ни бяха така скъпи и неразривно свързани с целия ни живот. Мисионерите ни унижаваха на всяка крачка, а с опитните, заслужили воини, чиято огромна житейска мъдрост познавахме добре, те се отнасяха като с неразбиращи нищо деца.
Нашият бог, ако го назовем с това близко до европейските понятия име, живееше в прериите и горите, където всяка пътечка ни беше известна. Ние вярвахме, че той е навсякъде около нас, че той е душата на дърветата, животните, езерата, реките и планините. Когато някой от нас искаше да се доближи до Великия Дух, отиваше в прерията или край реката и там се оказваше в непосредствена близост до него. Сега ние започнахме да говорим за новия бог, но никой не можеше да посочи къде точно се намира той. Както ни казаха, новият бог заповядваше да се отплаща с добро на всяко сторено зло. Значеше ли това, че ние бяхме длъжни да обичаме белите завоеватели, които безмилостно ни гонеха от собствените ни земи? Или да им даваме патрони, когато те предателски стрелят по нас иззад телените огради?
Унижаваха ни по всякакъв начин. Заповядаха ни да отрежем дългите си коси – гордостта на всеки воин. Наредиха ни да се преоблечем в европейски дрехи, в които индианецът изглежда смешно, като плашило. Забраниха ни да си боядисваме лицата.
Много скоро след началото на живота ни в резервата бе открито училище. В нашите очи то веднага стана символ на властта на белите завоеватели и затова бе посрещнато враждебно не само от родителите, но и от децата. У нас най-силно бе чувството на съпротива. Но някои хора от нашето племе отдавна бяха почнали да разбират, че знанията са необходими.
Аз бях изключение сред своите връстници – с нетърпение очаквах да ме изпратят на училище. Моето любопитство и желанието да науча повече за далечния и странен свят на белите хора бяха много силни.
Бях схватлив и в мисионерското училище на нашия резерват ми провървя. Учителката постоянно ме хвалеше. След няколко месеца говорех английски, умеех и горе-долу да чета. Освен четене, писане и аритметика нас, момчетата, ни учеха как да обработваме земята. Мъжете от нашето племе за нищо на света не биха се ровили в земята – това бе женска работа. Когато някой от възрастните воини минаваше край училищната зеленчукова градина и ни сварваше да работим, бяхме готови да потънем в земята от срам.
