Дългата коса при индианците

От Азия през Африка та чак до Америка дългата коса присъства като една от най-важните-характеристики на човека - символ на красота, свобода, изтънченост, сила, могъщество и мъдрост.
В митологията има редица истории, в които двама герои влизат в схватка и са непобедими, докато косите на единия с хитрост не биват отрязани, след което той бива победен. В повечето древни култури дългата коса при мъже и жени е символ на сила и могъщество.
В древна Елада косата била символ и на свобода и аристократичност. Само робите имали къси коси. Всички философи били дълговласи, най-главните богове като Зевс, Аполон и Посейдон също са изобразявани с дълги, буйни коси. Нещо повече самите воини дълго време не се стрижели. Често решели косите си преди да излязат на бойното поле и задължително ги сплитали на опашка. Мнозина отрязвали косите си в предната част на главата и ги оставяли дълги единствено на тила, което било по-практично от гледна точка на поддръжката и безопасността по време на битка, когато дългите коси лесно биха могли да бъдат сграбчени от врага. Впоследствие с идеята да се отличават от варварските народи, които тачели най-много дълагата коса, гърците наложили късия маниер, взаимстван и от римляните.

В много случаи косата е израз на отдаденост, вид жертва и посвещение към дадена цел - такъв е случаят със сикхите, които са едни от най-смелите и доказали се воини в света. Те са длъжни д бъдат "кешадхари" - носещи дълги коси от момента на раждането си в израз на отхвърляне на земните удобства и на отдаденост към бога.

Наскоро в един индиански блог попаднах на една статия за дългите коси и някои изследвания, започнали по време на войната във Виетнам. Ето и кратък преразказ на статията:

Съвременната култура кара хората да вярват, че стилът на косата и прическата са единствено и само въпрос на предпочитание, мода, личен вкус или групова принадлежност. Ако се върнем в годините на виетнамската война обаче ще видим, че зад косата стои и още нещо - спососбността да възприемаме света с по-голяма яснота. Факт, който е бил тенденциозно скрит от погледа на обществеността.

В началото на деветдесетте години,

Просто свободни!

Ако вие, белите хора, не бяхте дошли тук, тази страна щеше все още да бъде такава, каквато бе някога. Тя изцяло щеше да съхрани своята първична чистота. Вие я нарекохте дива, но в действителност тя не беше дива, тя беше свободна! Животните не са диви, те са просто свободни! Вие ни възприехте като диваци, нарекохте ни нецивилизовани варвари. Ала ние бяхме просто свободни! 

Леон Шенандоа, Онондага, 80-те год. 

Смъртта на Силния глас

Автор: Силвестър Лонг
Превод: Димитър Венков

Вождът Вървящата Душа се оказа прав – дойде краят на дните, когато ловувахме и бяхме свободни. Белите заселници като скакалци ден след ден завладяваха земите ни. Движейки се на север, ние прекосявахме прекрасните родни долини и реки, но вместо да намерим там отдих, както преди, срещахме по бреговете им тълпи от надменни и самоуверени колонисти. Тези хора опустошаваха нашата страна, заграждаха земята с огради от бодлива тел и се хващаха за оръжието, щом ни зърнеха. 
Нашите буйни и поривисти младежи искаха да се бият, те изгаряха от нетърпение да поемат по пътеката на войната и да отмъстят. Старите воини ги сдържаха с труд, тъй като бяха убедени, че нищо вече не може да промени хода на събитията в равнините, а да се търси изход в оръжието, означава да се подложи племето на опасност от пълно изтребление. 

Докато пътувахме, възрастните се събираха всяка вечер край огньовете, обсъждаха войната и мира, свободата и принудителния живот в резервата. Ние, момчетата, се изкачвахме на някой близък хълм и размишлявахме за своята съдба. С настъпването на нощта започваше да се чувства студът, ние сядахме гъсто скупчени един до друг и се топлехме с телата си. 
– Нашите родители ни възпитаваха като воини, учеха ни да бъдем достойни за прадедите си... – разсъждаваха по-големите момчета. – Нима това е било напразно? Нима трябва да станем пленници на белите хора? 
Като се връщахме се от хълма, ние питахме бащите си дали ще има война. 
– Не! – отвръщаха те с ярост. – Ще ядем месото на кравите! 
През есента канадските власти ни определиха резерват на север от река Милк. Трябваше да отидем там и да живеем в него като животни в клетка – беше ни забранено да напускаме строго определените граници на резервата. Гладът ни принуди да приемем тези жестоки условия. През изминалото лято ударихме малко дивеч, защото той бе подплашен от пришълците, а в резервата обещаха да ни снабдят с храна – говеждо месо. 
От опита на други племена родителите ни знаеха какво може да се очаква от живота в резервата, но въпреки това не предполагаха, че принудителното бездействие може да се превърне в такъв кошмар. Предишният живот на свободните индианци се състоеше от дълъг низ увлекателни приключения, постоянни изненади, трудна борба за съществуване, а тук всички тези стимулатори на жизнената енергия внезапно изчезнаха. За дълги години червенокожият бе притиснат от скапващо безцелно съществуване, мъка и убийствена скука. Светът на неговите представи рухна, всичко се преобърна, като че ли обгърнато от зловеща мъгла. 
Настойчиво ни тикаха по “пътя на белия човек”, но това още повече засилваше нашата отчужденост. Белите мисионери бяха щедри на безконечни нравоучения за техния бог, те показваха подчертано отвращение не само към нашата вяра, но и към всички наши традиции и обичаи, които ни бяха така скъпи и неразривно свързани с целия ни живот. Мисионерите ни унижаваха на всяка крачка, а с опитните, заслужили воини, чиято огромна житейска мъдрост познавахме добре, те се отнасяха като с неразбиращи нищо деца. 

Нашият бог, ако го назовем с това близко до европейските понятия име, живееше в прериите и горите, където всяка пътечка ни беше известна. Ние вярвахме, че той е навсякъде около нас, че той е душата на дърветата, животните, езерата, реките и планините. Когато някой от нас искаше да се доближи до Великия Дух, отиваше в прерията или край реката и там се оказваше в непосредствена близост до него. Сега ние започнахме да говорим за новия бог, но никой не можеше да посочи къде точно се намира той. Както ни казаха, новият бог заповядваше да се отплаща с добро на всяко сторено зло. Значеше ли това, че ние бяхме длъжни да обичаме белите завоеватели, които безмилостно ни гонеха от собствените ни земи? Или да им даваме патрони, когато те предателски стрелят по нас иззад телените огради? 
Унижаваха ни по всякакъв начин. Заповядаха ни да отрежем дългите си коси – гордостта на всеки воин. Наредиха ни да се преоблечем в европейски дрехи, в които индианецът изглежда смешно, като плашило. Забраниха ни да си боядисваме лицата. 
Много скоро след началото на живота ни в резервата бе открито училище. В нашите очи то веднага стана символ на властта на белите завоеватели и затова бе посрещнато враждебно не само от родителите, но и от децата. У нас най-силно бе чувството на съпротива. Но някои хора от нашето племе отдавна бяха почнали да разбират, че знанията са необходими. 

Аз бях изключение сред своите връстници – с нетърпение очаквах да ме изпратят на училище. Моето любопитство и желанието да науча повече за далечния и странен свят на белите хора бяха много силни. 
Бях схватлив и в мисионерското училище на нашия резерват ми провървя. Учителката постоянно ме хвалеше. След няколко месеца говорех английски, умеех и горе-долу да чета. Освен четене, писане и аритметика нас, момчетата, ни учеха как да обработваме земята. Мъжете от нашето племе за нищо на света не биха се ровили в земята – това бе женска работа. Когато някой от възрастните воини минаваше край училищната зеленчукова градина и ни сварваше да работим, бяхме готови да потънем в земята от срам. 

Най-възрастният индианец

Най-възрастният индианец, за когото имаме исторически сведения е ирокезкият военен водач Тах-уон-не-ах, познат на британците като Трошещия веригата. Той бил вожд на сенека, племенник на именития водач Сеяча на Царевица и подобно на други големи ирокезки вождове избрал да се бие на страната на англичаните по време на Американската революция (1777-1783).

Рожденната му дата все още е предмет на дискусии. Сведенията са различни и варират от 1737 г., както е на надгробната му плоча, до 1760 г. Едно е сигурно Трошещият веригата умира през 1859 г. Ако се вземе най-ранната предполагаема дата, а именно 1737, това прави 122 години, което за мнозина изглежда крайно невероятно предвид това, че по официални данни най-възрастният човек, живял някога на Земята е умрял на 115 години(говорим за доказаните случаи, другите са в сферата на метафизичното).

При всички положение за Трошещия веригата се знае, че е бил на пословично висока възраст, когато става военен предводител на своя народ и дори да не е рекордьор за расата си, несъмнено е сред нейните първенци по дълголетие.

Pow wow, Moscow, 2012 Откриване

Шайенско одеяло (поуни)

Шайените подобно на другите индианци не разговарят помежду си, когато са далеч от своя лагер. Когато човек напуска селото, за да поседи или постои на върха на някой хълм, това е знак, че иска да остане насаме със себе си, вероятно за да се отдаде на размисъл или за да се помоли. Никой не го заговаря и не се доближава до него.

Живяло някога едно момче от племето поуни, което се отправило на боен поход срещу шайените и което, по някакъв начин, се било сдобило с шайенско одеяло. Момчето се приближило до лагера на шайените, скрило се и зачакало. Когато наближило пладне, то напуснало своето скривалище и се изкачило на върха на един хълм с изглед към селото. То се увило презглава с шайенското одеяло, като оставало само малък процеп за да вижда. Момчето стояло така неподвижно в продължение на час-два и наблюдавало селото.

Мъжете започнали да се завръщат от лова на бизони и конете на някои от тях били натоварени с месо. Един от войните яздел кон, натоварен с месо и водел на повод още един товарен кон и своя боен кон на черни петна. Бойните коне се използват само при лова на бизони или по време на война, след което те биват откарвани до реката за да бъдат внимателно измити и почистени. Когато момчето от племето поуни видяло петнистия кон то веднага разбрало, че това е коня, който би искало да притежава. Ловецът отвел своя кон до шатрата си, разседлал го, подал юздите на жените, а после влязъл вътре.

Тогава момчето поуни решило какво трябва да направи. То се отправило надолу по хълма, влязло в селото и се запътило направо към шатрата, където жените разтоварвали месото от гърба на коня. Момчето се приближило и хванало поводите на петнистия жребец и на един от товарните коне. Жените се отдръпнали като без съмнение помислили, че момчето е роднина, дошъл да отведе бойния кон до реката. Момчето поуни не говорело шайенски, но докато се отдалечавало промърморило едва чуто нещо като “мм-м-м” и се отправило към реката. Веднага щом прехвърлило речния бряг и се скрило от погледите на хората, то се метнало на гърба на петнистия кон, шмугнало се в храсталака и скоро вече било далеч от лагера заедно с двете животни, които успяло да открадне от шайените посред бял ден.

История, записана през 1880г. от Джордж Бърд Гринел.

Превод: Димитър Венков

Как да запалим огън с материали от ИКЕА

FLAMMA from Helmut on Vimeo.

Тези умения ще са ни особено ценни, като настане Апокалипсисът :)

Земно платно

Стан Херд, американски фермер, показа невиждани досега произведения. Той създава картини не къде да е другаде, а върху ниви. Идеята дошла на фермера, докато си обработвал нивата и открил, че може да я превърне в произведение на изкуството, до голяма степен вдъхновен от оставеното от американските индианци наследство в Наска.

С времето Стан започнал да използва различни материали, за да подобри творбите си. Освен трева, царевица и цветя, той включил и тухли, дървени пънчета и всякакви подръчни средства.

Кайлъшкият лес - 14.01. -15.01.2012

Малко снимки от лагера, който си спретнахме на 14-ти и 15-ти януари в Кайлъшкия лес.