Лудият Вълк (Chief Mad Wolf)

от Black Wolf

Лудият Вълк

Веднъж, когато Лудия Вълк бил млад мъж, той предвождал боен отряд, който пресякъл Скалистите планини, за да нападне плоскоглавите (Flathed). Двама от братята му също тръгнали с отряда, но достигайки страната на плоскоглавите, поели обратно. Тогава Лудия Вълк и неговия отряд се върнали към прохода Кът Бенк. След като преодолели билото, те навлезли в гъстата гора в началото на каньона. Лудият Вълк вървял в челните редици, а другите се движели в две колони от двете страни на пътеката, както в онези дни е било прието при бойните отряди. Вървели в мълчание, а дърветата растели толкова нагъсто, че било невъзможно да се види какво има на по-голямо разстояние напред. Изведнъж Лудия Вълк спрял и дал знак на другите. Той чул как някой напред изплющял с камшик, подкарвайки коня си. Чернокраките веднага организирали засада сред дърветата. 

 Това бил военен отряд на планинското племе кутенаи , които се завръщали от експедиция в земите на чернокраките. Те попаднали в подготвената засада и започнала ожесточена битка. Лудият Вълк като водач на бойния отряд имал право на първия изстрел. Той стрелял по противниковия лидер, но вождът на кутенаите бил много силен. Въпреки че бил сериозно ранен, той се хвърлил в горските гъсталаци, където Лудия Вълк все пак го настигнал и убил. Вземайки скалпа му, Лудия Вълк познал привързаните към колана ва врага скалпове на двамата си братя. Той забързал обратно към своите воини, които отстъпвали под натиска на кутенаите. Тогава Лудият Вълк призовал хората си да покажат повече мъжество и твърдост, сплотил чернокраките за нова атака, и скоро превърнал назряващото поражение в победа. Те убили всички кутенаи с изключение на една стара индианка. След като завършили скалпирането на мъртвите, чернокраките я облекли в рокля от мека еленова кожа, украсени с еленови зъби, в гамаши и мокасини, украсени с игли на бодливо свинче. Те боядисани лицето на жената черно, дали й топло одеяло и торба със сушено месо, и след това я пуснали да си върви с молитва към Слънцето да ги пожали по същия начин, както те съжаляват своите безпомощни врагове. 

Из "The Old North Trail" by Walter McClintock [1910].