Из "Куцият елен- търсач на видения"

Из "Куцият елен- Търсач на видения"

Зелена жабешка кожа - така наричам доларовата банкнота. В отношението към нея се крие най-голямата разлика между индианци и бели. Дядовците и бабите ми бяха израснали в свят без пари. Точно преди битката ни с Къстър белите войници били получили заплатите си. Джобовете им били пълни със зелена хартия и те нямали къде да я изхарчат. Какви ли са били техните последни мисли, когато индианска стрела или куршум са ги улучвали? Предполагам, че са си мислили за всички пари, които ще отидат на вятъра, как тази банда глупави диваци ще сложат ръка на изкараното им с труд заплащане. От тази мисъл трябва да ги е боляло повече, отколкото от стрелата между ребрата им.

Ръкопашният бой и хилядите коне, галопиращи и цвилещи навсякъде, били покрили бойното поле с огромен облак прах и в него зелените жабешки кожи се въртели като снежинки в снежна буря. И така - какво направили индианците с всичките тези пари? Дали ги на децата си да играят с тях, да сгъват тези странни парчета оцветена хартия във всякакви форми, правейки от тях книжни бизони и коне. Някой все пак се радвал на тези пари. Книгите разказват за един оцелял войник. Той успял да се измъкне, но полудял и няколко жени го наблюдавали от разстояние как се самоубил. Писателите казват, че се е страхувал да не бъде заловен и измъчван, но това не е вярно. Представяш ли си? Ето го, залегнал в дерето, наблюдаващ какво става. Вижда как децата си играят с парите, късайки ги, как жените ги използват за запалване на огън, върху който да приготвят няколко изсушени бизонови котлети, как мъжете си палят лулите с кожи от зелени жаби, но най-вече как всички тези красиви доларови банкноти се носят насам-натам с вятъра и праха. Тази гледка е докарала горкия войник до лудост. Той се хванал за главата, крещейки: "Пусто да опустее, всемогъщи Исусе, погледни тия глупави, червени кучи синове, които прахосват всичките тези пари!" Гледал, докато не могъл да издържи повече и след това пръснал мозъка си с револвера. От това ще излезе страхотна сцена във филм, но ще трябва индиански ум, за да се схване какво се има предвид.

Зелените жабешки кожи - заради тях беше цялата битка. Златото на Черните хълмове , златото във всеки чим трева. Всеки ден можеш да видиш
работници от скотовъдни ферми да яздят по тази земя. Те имат пълна торба със зърно, завързана за седлата им и когато видят дупка на прерийно кученце, слагат пълна шепа овес в нея, както мила стара дама храни гълъбите в някой от вашите паркове. Само че овесът за пре-рийните кученца е отровен със стрихнин. Това, което се случва с прерийното куче след като е яло от това зърно, не е приятна гледка. Прерийните кучета биват отравяни, защото ядат трева. Хиляди от тях изяждат толкова трева за едно година, колкото и една крава. Та ако скотовъдецът успее да убие толкова много прерийни кучета, той ще гледа още една глава добитък, ще направи малко повече пари. Когато погледне към прерийното куче, той вижда само зелена жабешка кожа, която му се изплъзва.

За белия човек всеки стрък трева, всеки извор има етикет с цена. И в това е проблемът, защото виж какво се получава. Рисовете и койотите, които по-рано се хранеха с прерийни кучета, сега трябва да преследват заблудено агне или пък куцо теле. Скотовъдецът повиква служител на службата за борба с вредителите, за да убие тези хищници. Този човек застрелва няколко заека и ги поставя като примамка с парче дърво, забито в тях. В тази пръчка има заряд експлозив, който пръска цианид в устата на койота, когато той дръпне заека. Служителят е тренирай да бъде предпазлив.Той слага напечатано предупреждение на всяка пръчка, върху която пише: "Опасност, експлозив, отрова!" Неприятното в случая е, че нашите кучета не могат да четат, както и някои от нашите деца.
И прерията се превръща в мъртвило - няма прерийни кучета, няма язовци, лисици и койоти. Големите хищни птици също се хранеха с прерийни кучета. Затова вече трудно можеш да видиш орел. Белоглавият орел е ваш символ. Виждате го на парите си, но вашите пари го убиват. Когато хората започнат да избиват собствените си символи, вървят по лош път.

Сиу имаме име за белите хора. Наричаме ги уа'шичу -"взимащите най-хубавата част". Това е точно име, защото вие наистина взехте най-хубавата земя. Но тя явно не е съгласна с вас. Не изглеждате здрави - със свръхтегло - да, но не и здрави. Американците биват отглеждани като гъски за угояване, като консуматори, не като човешки същества. В момента, в който спрат да консумират и купуват, този свят на жабешки кожи вече ще е безполезен. Те самите са заприличали на жаби. Сякаш някакво жестоко дете им е пъхнало пура в устата и те ще продължат да я пушат, докато не експлоадират. Взимането на най-тлъстия пай е много лошо за взимащия го. Но най-лошо е за индианците, които насила са принудени да живеят в един свят на жабешки кожи, който не те са създали и от който нямат полза.

Ти, Ричард, си художник. Това е една от причините, поради която двамата с теб се разбираме. Художниците са индианците в белия свят. Те са мечтатели, които живеят в облаците, прахосници, които не могат да задържат парите си, хора, които не искат да погледнат реалността. Така говорят и за индианците. Как, по дяволите, тези хора на жабешките кожи знаят какво е действителността? Когато умът ти рисува картина различна от тази, която очите ти виждат, ти попадаш в света, от който аз получавам своите видения. Казвам ти - този е истинският свят, а не светът на зелената жабешка кожа. Той е само лош сън, само един добре организиран, изпълнен със смог кошмар.
Тъй като отказваме да напуснем нашата реалност заради илюзията на жабешката кожа, наричат ни тъпи, мързеливи, разточителни, незрели и непрактични, хора не за този свят. Да бъда наричан "не от този свят" ме прави щастлив, а и тебе също би трябвало да те прави такъв. Хубаво е, че нашата действителност е различна от тяхната. Спомням си как един бял гледаше жилетката на дядо ми. Тя беше направена от черно кадифе и за копчета имаше десетдоларови златни монети. Белият я изпробва, повтаряйки отново и отново: "Само луд индианец ще измисли такова нещо - да използва монети за копчета - човек, който не притежава и гърне, в което да пикае!" Но дядо ни най-малко не беше луд и бе научил толкова добре цената на парите, колкото и всеки друг. Парите съществуват, за да доставят удоволствие на човек. Е, на дядо му доставяше удоволствие да сложи няколко златни индиански глави1* на жилетката си. Това е логично.

Знам един добре образован индианец, който се върна в резервата, след като дълги години бе работил в голям град. С всичките си спестявания той откри кафене и бензиностанция. По цял ден се редяха коли. "Хей, чичо, напълни резервоара догоре. Не мога да платя, но ти си богат, ще ми го дадеш безплатно." Същото нещо се случваше и в кафенето: "Чичо, искам един от тези приготвени на барбекю сандвичи с телешко. Не си губи времето да пишеш сметка за твой роднина."
Собственикът на кафенето и бензиностанцията бе научил доста добре как да живее и работи по начина на белия човек сред белите хора. Но сега той беше отново индианец, пак бе сред индианци. Не можеше да каже "не" на беден роднина, а целият резерват представляваше едно множество бедни роднини, хора, които го наричаха "чичо" или "братовчед", независимо от родството им. Не можеше да им откаже и образованието не успяваше да му помогне в тази ситуация. Ние не сме разделени в отделни, чудесни малки семейства: татенце, мамичка, дечица, мътните ги взели всички останали. Цялото проклето племе е едно голямо семейство; такава е нашата действителност.
Не след дълго този индиански бизнесмен бе докаран до фалит и затъна в дългове. Но той беше хитър, с образование на бял човек. Откри изход от това положение. Нае бяла сервитьорка и бял човек за бензиностанцията си и пусна слух, че бил принуден да продаде бизнеса си на бели собственици. Оттук нататък се справяше добре. Всеки си плащаше, защото знаеше, че белите хора нищо не дават безплатно.

Веднъж чух за индианец, който изгубил крака си при производствена злополука. Получил около петнадесет хиляди долара застраховка. Без време къщата му се напълнила с повече от стотина гладни роднини. Те дошли със стари таратайки, каруци, на коне, дори пеша. От сутрин до вечер един пикал правел обиколки между къщата му и най-близкия магазин, доставяйки говеждо месо, хляб и каси бира, за да се поддържат всички тези гладни стомаси пълни. Накрая купили няколко недорасли добичета и лично ги разфасовали. Удоволствието продължило няколко седмици, след това парите изчезнали. На следващия ден изчезнали и роднините. Но този човек не съжалявал за нищо. Казал, че би искал да загуби и другия си крак, за да започне всичко това отново. Той станал истински герой и за другите племена и навсякъде бил добре дошъл.

Измислих нова пословица: "Индианците преследват видение, белите хора преследват долара." Ние сме негодни като изходен материал, от който може да се оформи капиталист. Всъщност, можем лесно да станем такива, но тогава ще престанем да бъдем индианци. Ще станем просто обикновени граждани с малко по-тъмна кожа. А това е твърде висока цена, приятелю мой, твърде висока цена. Ние сме и лоши фермери, защото дълбоко в нас се таи чувството, че водата, въздухът и земята, както и всичко, което лежи под повърхността, не може да бъде притежавано от никого, не може да бъде частна собственост. То принадлежи на всички и ако човек иска да оцелее, по-добре да възприеме индианското гледище - колкото по-скоро, толкова по-добре - защото не остава много време за размишление.

Винаги ще си спомням първия път, когато слушах радио. Това стана в малкото градче на име Интириър, в далечното време на 20-те години. Над една врата имаше табела: " Слушайте музика директно от Сиу Фолс - чак на 300 мили оттук. Долар и половина на човек.'" Трябваше да хвърлиш на вятъра толкова пари, за да ти бъде позволено да влезеш в това кафене, та да си доставиш удоволствие на ушите. Там видяхме човек да си играе с една игла в кристал и чухме тенекиен, пукащ глас да казва нещо за зимния фураж, царевицата и цената на първокласните бичета-годиначета. В този момент един стар индианец проговори: "Взеха ни земята и водата, сега притежават и въздуха." Така живеем ние в света на зелените жабешки кожи, където всяко нещо има етикет с цена.
Индианците не обичат да се пазарят. Дългият спор за пари е неприятен. Но ние можем да сключваме и добри сделки. Моят чичо, Малката Гръмотевица, отглеждаше вид коне -
апапуза . По това време човек можеше да купи обязден кон за двадесет долара, но не и един от конете на чичо. Когато дойдеше бял човек и го попиташе за цената, Малката Гръмотевица отговаряше, че тя е седемдесет и пет долара за кон. Купувачът се почесваше по главата и казваше, че цената е твърде висока, но след ден-два белите винаги се връщаха, защото тези коне наистина си заслужаваха. Когато обаче купувачите се връщаха с пари в ръцете си, чичо ми им заявяваше: "Това беше вчерашната цена. Сега този кон ще ти струва сто долара." И ако белите хора бяха достатъчно глупави отново да се почесват по главата, цената скачаше до сто двайсет и пет долара. Но ако купувачът не се пазареше и беше готов с охота да платти веднага, получаваше отстъпка от десет долара. Чичо обичаше конете си. Веднъж ми каза: "Индианецът може да обича толкова много коня си, че да умре за него." Умееше да върти бизнес - беше много добър търговец на коне, но раздаде повечето то това, което имаше, на бедните си роднини. Търговецът в него не можа да победи доброто в индианеца.

Чичо понякога оставяше юница или биче пред дома на някой беден братовчед. Често ми казваше: "Храната има по-важно значение от това просто да преминава през теб. В нея има духове, които бдят. Ако си стиснат, този дух ще я напусне, казвайки си: "Този нещастник е такъв скъперник, тръгвам си." Но ако споделиш храната си с други хора, този добър дух винаги ще е край теб." Бях възпитан да се отнасям към храната като към нещо свещено. Виждам деня, в който всичко, което ще ни давате, са капсули с някакви химикали и витамини вместо храна и мисионерите ще ни казват да сплитаме ръце за молитва над няколко таблетки в чиниите с думите: "Отче наш, благослови днешното ни хапче." Щастлив съм, че няма да съм тук, за да видя това.
По-скоро бих пийнал чаша мини-ша, червена вода с един от моите съседи. Той е стар пияница, но е много щедър. Ще раздели и последната си бутилка с приятел." Казваше ми: "Уискито не може да избяга от мен. Колкото повече раздавам, толкова повече получавам. Трябва да внимавам, иначе ще се удавя в него."

Антрополозите винаги казват, че в нас е останало твърде много от древния ловец на бизони. Подели храната си, подели вещите си или племето ще загине. Това беше добро, но вчера. Днес на беден роднина се казва: "Не, не, не." Практично е да се прави така. Да се опитваш да пресъздаваш хората според своята собствена представа - това е болестта на белия човек. Аз не мога да я лекувам. Казвам на тези антрополози: "Имате зелени жабешки кожи в мозъците си. Ако ние, индианците, бяхме такива отвратителни диваци, каквито вие казвате че сме, щяхме да сме ви изяли, още когато за пръв път сте дошли на Континента на Костенурката . И сега щеше да ни е мирно и спокойно." Това им затваря устата поне за малко.

Заканват ни се с пръст и когато организираме празници за раздаване на подаръци. Това, което те се опитват да ни кажат е, че бедните хора не могат да си позволяват да бъдат щедри. Но ние държим на нашите отухан, на нашите раздавания, защото те ни помагат да останем индианци. Всички големи събития в нашия живот - раждане и смърт, радост и тъга -могат да бъдат повод за раздавания. Ние не вярваме, че семейство може да забогатее от наследство. По-добре да раздадеш вещите на мъртвия човек - по този начин той или тя ще бъдат запомнени.

Ако един мъж изгуби съпругата си, неговите приятели идват и му помагат да я оплаче. Той я оплаква в продължение на четири дни, но не по-дълго, защото животът трябва да продължи и ако оплаква твърде дълго, духовете ще му дадат нещо друго за оплакване. Не много отдавна видях една стара жена, която все стрижеше косата си късо. за да изрази скръбта си по умрелия си внук. След четири дни тя и съпругът й изпразниха цялата къща. Подариха рояла, телевизора и дори леглото си. Седяха на голия под и питаха хората, които бяха дошли да им засвидетелстват почитта си: "Кажете, братко, сестро, трябва ли ви тази вещ? Ако ще ви е от полза, вземете я." В края на деня бяха останали само голите стени. Приятели им дадоха ново легло. Уопипа - изразяването на благодарност за нещо добро, случило се на някого, е също повод за раздаване на вещи. Но вашият Ден на благодарността, този на белите хора, е скръбен ден за всички индианци - нищо, за което да си благодарен.

Вие пишете на парите си "В Господ вярваме". Радвам се, че сте изпуснали да сложите там и Великия Дух. За какво използвате вашия Бог си е ваша работа. Исках да ти покажа, че зелената жабешка кожа е нещо, което разделя индианците от белите хора. Но дори шаман като мен трябва да има малко пари, защото вие ме принуждавате да живея във вашия измислен
свят, където не мога да се справя без тях. Това означава, че трябва да съм две отделни личности, живеещи в два различни свята. Това не ми харесва, но не много нищо да направя. Ще се опитам да ти разкажа как се справям с това. Дали съм успял, ще прецениш сам.
Докато все още притежавах някои от конете и кравите, които ми даде баща ми, не се бях замислял за печелене на пари. Шляех се. Не позволих да бъда погълнат от света на зелените жабешки кожи, но бях достатъчно любопитен да го проуча. Обичах да ходя до града на кон. По пътя често взимах и приятелите, като например Бен Пушката, който по-късно стана конгресмен. Мотаехме се около малките резервационни градчета наричани Уососо или Месо отрязано отгоре. Бях като "сънувал еленова магия" със сила да омайвам момичетата. Имах хубав глас и обичах да пея индиански песни. Баба и дядо ме бяха научили на всички стари песни. Нямах образование, но винаги разсъждавах и се опитвах да нагодя всичко видяно и чуто към моята действителност.

Дойде и денят, когато размених или продадох и последната си глава добитък. Бях почти щастлив. Вече не притежавах собственост, за която да се грижа и която да ме обвързва. Сега можех да бъда това, което исках - истински сиукс, икче уичаша, обикновено, диво, естествено човешко същество. Как такова същество може да оцелее в страната на жабешките кожи бе нещо, което трябваше тепърва да открия. Мислех си, че ще трябва да ловувам, за да си осигуря месо на масата. Открих, обаче, че ми трябва ловен билет ако искам да преследвам елени или антилопи. Мисълта, че индианец трябва да плаща за пъстро парче хартия, което му разрешава да ловува в собствената си земя, за да напълни собствения си, неповторим стомах на червенокож, ми се струваше като лоша шега. Караше ме да се смея, но ме и разяри. Същите хора, които избиха бизоните, които превърнаха последните диви коне в храна за кучета, сега ми казваха, че съм заплаха за запазването на дивата природа, защото искам прясно месо на масата и трябва да бъда контролиран. Как така не съм доволен от предлаганите ми официалности? Казаха ми, че трябва да съм поласкан от това, че закупуването на билет ме поставя на едно и също ниво с белия джентълмен - ловец. Отговорих им с помощта на преводач, че не съм никакъв проклет спортист, а гладен, обикновен, естествен индианец, който не харесва пъстро щампована хартия и знае само един единствен начин да я използва.
Не бях единственият, който се чувства по този начин. Повечето индианци биха се срамували да ловуват с билет. Ето защо ние правехме това без разрешително. Единственият проблем бе, че не беше останал много дивеч. Някои гладни индианци, когато се натъкваха на недорасло говедо, притежание на бели хора, си представяха, че добичето има разклонени еленови рога и в резервата имаше нощно разфасоване и ядене на "бавен елен". Това ни носеше някакво задоволство - като краденето на коне от кроу в добрите стари времена.

Без значение колко мразех това, трябваше да приема факта, че ще ми се наложи да изкарам някакви пари. Бях като много други чистокръвни индианци. Не исках да имам постоянна работа в канцелария или фабрика. Смятах, че съм твърде добър за това, но не защото се надувах, а просто защото което и да е човешко същество е твърде добро за този вид безсмислен живот - дори и белите хора. Учех се да имам скромни нужди, да искам възможно най-малко, за да работя само тогава, когато смятах, че трябва да го правя. Така имах много свободно време да мисля, да питам, да уча, да слушам, да отбелязвам ку на момичета.

Захванах се с родео. Язденето ми допадна, а и понапълни джоба ми с пари. Все още имах украсеното си седло и крещящи дрехи, затова се облякох така, че трудно можех да остана незабележим и хванах пътя. Справях се добре. Бях израснал сред коне, част от мен самия като че ли бе кон. Каквото бях научил за конете - знаех го чрез дъното на панталоните си. През онези дни, когато започнах, родеотата бяха все още истински забавни. По-голямата част от зрителите можеха да яздят също толкова добре, колкото и участниците. Те разбираха какво правим и нямаше преструвки.
Сегашните родео са бизнес на жабешките кожи, а ездачите са просто хора, за които това е професия. Със същия успех биха могли да бъдат телевизионни техници, така поне аз гледам на нещата. Вече няма необяздени коне. Конете са обучени да се преструват че хвърлят ездача си по същия начин, както слоновете са дресирани да обикалят арената в цирка. Едни и същи коне участват във всяко родео. Ездачите ги заснемат, за да знаят когато им се падне даден кон как ще се опита да ги хвърли от седлото. Това не е езда, по същия начин можеш да управляваш камион за мляко. Всичко днес е надпревара за пари, точки и шампионски титли. Удоволствието си е отишло.

В старите времена получавахме див кон или крава, които никога преди това не са били яздени или залавяни с ласо, и имахме доста работа за вършене. След като приключиш с този кон или той с теб, най-вероятно повече никога няма да го видиш. Тогава нямаше специалисти. Вършел съм всяка откачена лудория, за която можеш да се сетиш - повалял съм на земята бичета, като съм извивал вратовете им, държейки ги за рогата, обяздвал съм най-буйните диви жребци, яздил съм бизони. Конете, които яздехме, бяха наистина диви коне, истински ветрогони. Често съм бил първият човек, който яхва даден кон. Трябваше да им завържат очите, за да ги вкарат в тесния коридор, който водеше до арената. След това се хващахме за ушите им и се впускахме напред. Сами желаехме да ни доведат най-лошите по нрав. Често съм казвал: "Доведете онзи убиец на хора", за да направя впечатление на някое момиче.
За улавянето с ласо ни даваха див добитък от незаградено пасище. Така беше и когато поваляхме телета чрез хващане за рогата. По мое време човек преследваше такъв "дезертьор", залавяше го с ласо за рогата и яздеше коня си така, че бичето да се преобърне като палачинка в тиган. Целта беше така да слисаш добичето, че да можеш да му овържеш краката, преди да се е опомнило. Някои ездачи улавяха носа на бичето между зъбите си и широко разтваряха ръце, за да покажат кой владее положението. Това премятане беше наречено "хвърлянето на хулигана" и можеше да счупи врата на животното. Или твоя!Днес това е забранено и така е по-добре и за човека и за бичето.
Най-вълнуващото нещо, което съм правил, е язденето на бизони. Бизоните изглеждат големи и непохватни, но се движат толкова бързо, колкото и сметката ти в долари. He знам откъде идваха тези създания, може би от щатския парк "Къстър". Веднъж яздих седем от тях за един ден. Тези бизони доста ме изтощиха. На първия се задържах само за един скок. Беше истински убиец. На второто животно се задържах цели два скока. На четвъртия бизон престоях цели шест пълни скока. Толкова бързо се движеше, че каубоите не можаха да ме свалят от гърба му. Номер седем излезе от коридора така бързо, че не можах да се задържа върху гърба му. Паднах лошо, но пясъкът беше мек и ме спаси.
Предполагам, че духовете ме наглеждаха, тъй като никога не си счупих ръка или крак, освен веднъж в Мартин, Южна Дакота. Дясното ми рамо се извади от ставата при едно яздене без седло. Нямаше лекари наоколо. Сложиха просто една възглавница под ръката ми и внезапно я наместиха. Все още нося подутина на рамото си след всичките тези години.

По онова време често ходех на Дните на Уайт Ривър Фронтиър, които се смятаха за голяма веселба. Пътувах до Жилет, Уайоминг, Орегон и чак до границата. Понякога нямахме специално място за представленията. Стари таратайки и конски каруци образуваха голям кръг някъде и това беше арената. Зрителите оставаха в колите и талигите си и ако направиш нещо, което те харесваха, надуваха клаксоните на колите. Наградният фонд беше малък, но вълнението бе голямо. Днес всичко е като по картинка.
Реших, че е време да изоставя обяздването на диви коне докато бях все още цял. А и се отегчавах, ако останех твърде дълго на една работа. Но все още продължавах да обикалям панаирите като родео-клоун. Това беше малко по-безопасно от повалянето на бикове с голи ръце, но съвсем малко по-безопасно. Нашето име за клоун е хепока. За нас, индианците, клоунът е странен човек, който винаги прави обратното на това, което се очаква от него. Задачата на клоуна е свещена, тя е шаманско призвание. Имам повече за разказвам за това, когато стигнем до частта за хепока в моя разказ - тогава ще говорим за сънищата с Гръмотевичните същества, видения, магия и сварено куче.
Моята работа като клоун бе да отвличам вниманието на биковете от хвърлени на земята ездачи, за да не бъдат намушкани с рога. Трябваше да правя това по смешен начин, за да забавлявам тълпата, размахвайки одеяла, с наредени около нас варели - точно като карикатура, на която е изобразен човек, с който бирникът току-що е приключил. Ако бикът ме нападнеше, скривах се в моя варел като охлюв в черупката си и се оставях животното да ме търкаля от единия край на арената до другия.

Имах специален номер. Обличах се като дама с голяма жълта перука и две възглавници натъпкани в пазвата, за да изглеждат като фалшив "бебешки бар", както каубоите наричат момичешките гърди. Сценичното ми име бе Алис Паниката. Винаги излизах на арената яздещ крава, много красиво животно, с любовни искрици в очите си. Веднъж бяхме преследвани от един бик, който наистина й хвърли око. Зрителите го намериха за много смешно, но на мен хич не ми бе забавно. Размахвах червената си фуста, за да отклоня биковете от падналите ездачи. Понякога трябваше да скоча с главата напред в бурето, за да позволя на зрителите да се насладят на моите дантелени долни гащи. Често работех в тандем с друг индиански клоун - Джейк Хърман, който беше известен с вицовете и небивалиците си. Той е мъртъв от доста години или, като казваме ние - "заминал е на юг” . Много се забавлявах, докато изпълнявах номера си. а изкарах малко пари от него. Хората от тогавашните малки ведарски градове, разположени в радиус от стотици мили, вс още ме помнят, но не ме помнят като ездач, защото имащ толкова други добри ездачи. Алис Паниката, обаче, беш< единствена.

Да яздя или да се правя на клоун не беше лош начин на живот. Винаги се намираше някой да почерпи с "пчелно" уиски - питие, което жили. Срещах хора, с които да се сприятеля; индиански младежи от други племена, с които можех да пого-; воря. Спях под трибуната за зрители, ако имаше такава или в моето леговище сред пелиновите храсти наоколо. Рядко спях сам. Малко бяха нощите, когато момиче не ми правеше компания. Моята "еленова магия" наистина трябва да е била силна.
Когато ставаше въпрос за жени, аз гледах на тях като част от Майката-Земя, която никой не трябва да третира просто като голямо парче заградена собственост. Ако постелката ми изглеждаше мека и подканяща за някое момиче, кой бях аз да кажа "не" или да я карам да се кълне върху купчина библии, че не е омъжена или ангажирана. Смятах, че това не ме засяга.
Някои мъже не гледаха като мен на това. Забърках се в няколко хубави боя. Тогава не отстъпвах. Казвах на тези ревниви мъже:"Да се пази момиче против волята й е като да се охранява чорап, пълен с бълхи - безнадеждно е."
Това беше социален живот, но и самотен - щастлив и тъжен едновременно. Всъщност това бе животът, който исках. Чух един млад ездач - индианец да пее:
Нямам си баща, нямам си баща, да плати ботушите, които нося.
Нямам си майка, нямам си майка, закърпи чорапите ми.
Нямам си момиче, нямам си момиче, да целуне грозното ми лице.
Аз съм просто птеоле лакота хокшила -беден каубой - сиукс далече от дома
Така се чувствах и аз, въпреки че от време на време някое момиче целуваше грозното ми лице. Питах като пеещото момче: "Токия влахе ~ накъде яздя, къде отивам?" Не знаех, а и не ме интересуваше.

През лятото преживявах с родеото, а през зимата - с каубойските танци. Харесвахме този вид танцуване на белите хора, защото той даваше възможност на момчето да докосне момичето, да почувства тялото й. На индианските пау-уау момичетата танцуват отделно от момчетата, като се движат в кръг - момичетата тръгват на една страна, а момчетата се завъртат в обратна посока. Затова един индианец организира тези уестърн кадрили. Той намери цигулар и човек, който добре свири на устна хармоника. Сам той изпълняваше подвикване-то, Бързо схващахме. Аз също реших да бъда викач, тъй като винаги се опитвам да изпъкна. Понякога организаторът го болеше гърлото и ме караше аз да продължа, да се пробвам. Бях ентусиазиран и срамежлив едновременно и допусках много
грешки.

Това водеше до едно голямо объркване: танцьори се блъскаха един в друг, носейки се насам-натам, подобно пилета, нападнати от лисицата в кокошарника. Никога не съм говорел английски добре, но по онова време трудно можех да произнеса думите, дори и когато разбирах тяхното значение -а това в повечето случаи не ставаше. Просто се опитвах да запомня как звучат. Човекът, който водеше танца, ми каза: "Докато вдигаш голяма врява, всичко ще е наред." И аз почти си скъсах гърлото от викане. След известно време схванах цака на танцувалното подвикване. Не спечелих от това жабешки кожи, само няколко безплатни вечери. Ето как се водеше танца:

Я метни ласо на тази юница,
преметни я здраво!
Не се отклонявай, напред продължавай!
Смени си партньора - гръб о гръб приближи!
Прегърни сладураната, погали й главата
и метни я в тревата!
Хей, не падай на своя...
гръб о гръб приближи!
Аз премятам моята, ти премяташ твоята!
Аз премятам твоята, ти премяташ моята!
Аха-а, продължаваме - я плесни я ти здраво!
А пък после разходки - уж наоколо само,
но замъквай я вкъщи.

Добрият танц започваше при залез слънце и не спираше до зори. Всички си отиваха вкъщи със зачервени очи и сънени, но с много хубави спомени. В неделя спяхме по цял ден. Някои от старите цигулари винаги завършваха с бавен, бавен валс, толкова бавен, че дори охлювите бяха по-бързи от него. Тогава прегръщах момичето, с което танцувах, затварях си очите и имах хубаво видение свързано с нея, което за мен означава повече от музиката. Тези видения не винаги бяха непорочни, но със сигурност бяха хубави. Поддържахме тези тан-цувални събирания цели седем години, но сега те вече не съществуват. Последният цигулар от онова време почина неотдавна в нашето малко градче, а танцьорите са отдавна женени и белокоси, ако все още са живи.
Е, това правех през зимите. През лятото исках да бъда на открито. Това беше време за пау-уау\ време за индиански танци. Но и пау-уаутата станаха бизнес за печелене на зелени жабешки кожи. Когато бях млад нямаше такса за гледане на някакъв си танц, пък и ние не ходехме да наблюдаваме отстрани, а да танцуваме. Сега се танцува заради парите от наградата. Това обезкуражава тези, които не се състезават; а са дошли заради самото удоволствие. В началото съдиите даваха наградните пари на беден човек, който се нуждаеше от тях, сега те ги дават на роднините си. Откакто изгря този бизнес за пари, всичко вече е некачествено.

На последния Танц на Слънцето в Пайн Ридж, организационният комитет обяви такса от долар и половина. Двама бедни стари индианци бяха изхвърлени от танцовата площадка, защото не можаха да платят. Само си представи, да взимаш такса от индианец, който отива на свой Танц на Слънцето! Хората не харесаха това и вечерта, когато индианските танцьори бяха извикани да излязат, всички се събраха на площадката на малки групи. Представляваха красива гледка с всичките тези пера в косите им и във ветрилообразните украси, завързани на кръста, с гроздовете звънчета, закачени на глезените им. Те се облегнаха на колите и пикалите си и не пожелаха да помръднат.
Те не биха танцували на място, където двама стари чистокръвни индианци не можеха да присъстват, без да си платят. Тази тяхна реакция ни направи щастливи. Спечелихме този рунд, но по-късно научихме, че двама от мъжете, които са се занимавали с организацията на Танца, са били обвинени в незаконно присвояване на суми от този свещен ритуал. Светът на жабешките кожи стеснява кръга дори около нашите старинни церемонии.

По време на моето скитане, моето оюмни или период на бродене, аз се забърках в хазартни игри с карти, напивах се и харчех пари за момичета. По една или друга причина трябваше ла продам красивото си седло и да занеса гиздавите си ботуши и дрънкулки в заложния магазин. Затова вече не се интересувах от участия в родео. Някой се опита да ми предложи стабилна работа като помощник в ранчо. Отговорих му: "Искам да създавам смут, а не да отглеждам говеда." Още не бях приключил с броденето. Нещо ме караше да се движа и м възпираше от установяването на едно място. Все още бя млад, роден да преобърна света. Или просто бях един глупак.
Не знам.

Един познат ми каза, че в Небраска се търсят работници за вадене на картофи и заплащането било пет цента на бушел.1* Използвах последните си десет жабешки кожи за закупуването на една таратайка, стар модел "Форд", истински музеен експонат дори за онова време. Повдигнах я на крик, запалих я и с мъка се добрах до Пайн Ридж. Там натоварих още три момчета и се .отправихме на път. Казаха ни: "'Колкото по на юг отидете, толкова по-малко конкуренция ще имате и ще ви платят повече." Тръгнахме на юг, минахме Гордън, Егейт и Хейспрингс. На следващата сутрин влязохме в град Алайънс. Един фермер с камион ни приближи: ''Момчета, търсите ли си работа, по пет цента на бушел?"

Този фермер имаше може би сто акра с картофи и горе-долу толкова изоран-и редове. Измерихме колко бушела се падаха на ред. Излязоха тридесет или четиридесет. Фермерът ни въоръжи с множество чували и впряг коне. Носехме колан с дълга, влачеща се между краката торба. Обикаляхме нагоре-надолу из реда от изгрев до залез. Първият ден обрах седемдесет и пет бушела и те почти ми смазаха гърба. Три долара и нещо за двадесет часа тежък труд. Този фермер не ни хранеше. Трябваше да ядеме сурови картофи и да спим в плевника. Станах шампион по бране на картофи. Рекордът ми беше сто и петдесет бушела или седем и половина долара на ден. Това бяха най-многото пари, които съм изкарвал.

По-късно се прехвърлихме при друг фермер. Той беше по-любезен с нас. Плащаше ни колкото и първия, но имаше сърце и ни хранеше - с хляб и масло, свинско шкембе и кафе. Отпусна ни и един стар хамбар, в който да спим, където обаче имаше доста представители на дивата природа, по които никак не си падахме - пръхтящи плъхове и ивичести катерички. Там не събирах по сто и петдесет бушела, тъй като се налагаше често-често да спирам и здраво да се чеша. Ние, четиримата индианци, събирахме жабешките си кожи накуп и деляхме бензина. Плащаха ни всеки ден. Веднъж месечно си купувахме консервирани храни, голямо парче бекон и чувал захар, а останалите пари изпивахме.

Когато сезонът свърши, си устроихме голяма запивка в града. Този ден контрабандното уиски бе хубаво. Изпиваш го, наливаш се до козирката и на другия ден не чувстваш нищо -никакъв махмурлук. Това беше може би най-доброто уиски, което някога съм пил. Един от групата ни, който отдавна не бе спал с жена, съчини песен:
Отбелязвам ку на момичетата. В момента, когато съм върху тях аз съм на върха на света. Аз съм върхът.
Предполагам, че никой не можеше да измисли по-добра песен. Двама от нашата малка дружинка завързаха връзки с момичета и ни напуснаха - така групата ни се разпадна. Вече бях научил това-онова за фермерите и картофите, време бе да опитам нещо друго.
Отидох на север към Стендинг Рок. Чувствах огромна нужда да бъда самия себе си, помисли само какво бях изживял досега! Един ден се мотаех безцелно из улиците на Бел Фур-ше, когато една бяла жена дойде при мен и ме попита бих ли се занимавал с овчарство. Съпругът й бил отдавна в планината, където се грижел за овцете и тя била доста нетърпелива той да се върне. Схванах, че едно меко, топло и влажно място в нея очаква този мъж.

Тя ме заведе далече в откритата пустош, където беше съпругът й; там те имаха голямо стадо овце. Мъжът със сигур ност бе щастлив да ме види - беше весел човек с гола гла която светеше на слънцето, когато сваляше шапка, за да избърше потта си. Бързаха да ме оставят, за да останат насаме Все си мислех, че тези двамата едва ли щяха да карат направо* към къщи, а щяха да почиват поне няколко пъти под тополите. Не се бяха виждали от доста време. Ето докъде води овчарст-вото!
Там имаше фургон с готварска печка, чийто кюнец стърчеше от покрива като комин. Фургонът беше пълен с всичко, от което се нуждаех - храна и провизии, които щяха да ми стигнат поне за шест месеца. Това трябваше да е моят дом. Имах кльопачка, а и заплащането бе добро. Голата Глава ми беше оставил 30-милимитрова карабина, пълна шепа патрони и две овчарски кучета. Тези кучета вършеха цялата работа, връщаха в стадото отделилите се овце. Бях самотен декор към всичко това.
Всеки път премествах фургона си до мястото, където спяха овцете. Сутрин в пет часа изкарвах стадото навън на паша или по-точно кучетата го правеха, а аз ги следвах, яздейки. Всеки път избирахме различно място, където тревата да е в изобилие. Овцете винаги прекарвах първите пет часа от деня в ядене, след това един час пиеха вода и три часа не правеха нищо съществено. Точно тогава давах възможност на кучетата да гонят зайци, а аз се усамотявах и се отдавах на размислил След този период на почивка овцете пасяха още малко и нак-) рая идваше големият парад на прибирането в кошарата.
На всеки няколко седмици, когато овцете бяха опасли^ тревата на един ден път пеша от фургона, наставаше време да се преместим и намерим нова трева. Обикновено избирах място с добър изглед от моя фургон и цялата рутинна операция започваше отново.
Овчарството изглежда много скучна работа, докато не я пробваш. Факт е, че овцете могат да държат човек много зает. Причината е, че са създадени и развъждани от хората, изкуствени братовчеди са на дивите планински овце и са толкова тъп пи създания, че не могат сами да се грижат за себе си. Постоянно се търкалят по гръб и когато се окажат в тази позиция, не могат отново да се изправят. Знаеш ли това? Аз не го знаех. Никога не бих повярвал, че е възможно, дори за животно, отгледано от белия човек. Но те си стояха със стърчащи във въздуха крака и изглеждаха безпомощни и глупави. По някаква причина, когато овцата лежи по гръб, тя се издува като балон и скоро умира, ако не дойде някой да я вдигне на крака. Понякога трябва да забиеш шило в тях и те започват да издават звук като от пробит балон... Изглежда, нямаха нищо против да ги дупчиш. Просто изпускаха въздух и след няколко минути започваха да пощипват трева отново, все едно нищо не се бе случило.

Е, през някои дни бях зает с обръщането на тези проклети овце - като че ли бяха палачинки. Веднъж не видях навреме една и тя ми умря в ръцете за около час.
Някои овце са толкова глупави, че не могат да разпознаят собствените си агнета. Тези сирачета се наричат "просяци" и трябва сам да ги отгледаш, ако не можеш да измамиш друга овца да осинови такова агне. Това може да бъде направено ако знаеш как. Въпреки че няма достатъчно мозък да говори, проклетото животно може да измисли страшно много начини да държи зает овчаря.
Вечер докарвах овцете до фургона и изкарвах две керосинови лампи с отразителм, за да мога да ги наглеждам и да внимавам за койоти, рисове или самотна пума. Когато кучетата започваха да лаят, знаех, че койотите са пристигнали. Можех да видя техните очи като множество светещи точки в широк кръг около мен. Не ми се налагаше да стрелям. В момента, когато хвърлях нова цепеница в огъня и изваждах 30 - милиметровата карабина иа показ, койотите си тръгваха и аз можех да се върна към съня. Койотите са хитри и доста по-умни от някои хора, които познавам.
Та това бях аз, индианец - сиукс, грижещ се за овце. Сутрин ходех до потока за вода, която беше толкова студена, че от нея ме заболяваха зъбите. Пълнех каубойската си шапка с вода и давах на кучетата да пият от нея, защото ми бяха казали, че така прави истинският овчар. Бях щастлив да съм сам със затворени очи, мислейки, фантазирайки, вслушвайки се в гласовете, оставяйки духовете да идват при мен. Но след около месец започна да не ме свърта на едно място. Уморих се да не чувам нищо, освен блеенето на овцете. Започнах да искам онзи мъж или жена му да се върнат или да изпратят някого да ме смени. Бях толкова самотен там, че започнах да се моля за жена, която да ми прави компания, дори и да е грозна. Но ден след ден минаваше, без да видя друго човешко същество или да чуя човешки глас.

Нямаше радио, но голата глава ми остави купчина цветни списания - "Сатърдей Ивнинг Поустс" и други подобни.* Упражнявах се да чета като следях печатните редове с пръст. | Историите и снимките в тези списания ми бяха абсолютни^ чужди, като от друг свят. Във фургона открих и Библия, която! пробвах да изучавам. По този начин моят английски и моето! четене се подобриха с времето. "И Шем създаде Уз, и Уз създаде Луд, и Луд създаде Маш, и Маш създаде Нуш." Създаване, създаване, създаване! Тези древни юдеи, както разбрах, са били всичките овчари като мен. С цялото това създаване кой по дяволите, им е наглеждал овцете? Нямали са 30-милиметрови пушки, а пък са имали много лъвове. Това създаване ме накара да мисля за жени и никак не ми помогна. За-" почнах сам да си мърморя.
Често излизах извън фургона и виках просто за да чуя гласа си. Тези жълтооки овце ме наблюдаваха. От време на време някое от животните умираше при нещастен случай и аз(
минах на диета с овче и агнешко месо, както биха казали белите хора. Загубих представа за времето, не знаех кой ден от седмицата е. По дяволите, та аз не бях сигурен дори кой месец
сме..:'

Един ден видях облак прах. Голата Глава и жена му идваха със своята трещяща каруца, за да видят дали още съм жив. Когато спряха пред фургона, аз вече си бях събрал нещата и бях готов за потегляне. Те попитаха дали всичко е наред. В храната или заплащането е проблемът? Казах им, че са се отнесли с мен много добре, но че не съм създаден за овчар и че е по-добре да се откажа, преди да забравя как се говори, преди да се оженя за някоя овца.

Оказа се, че съм бил съвсем сам цели три месеца и се прибрах вкъщи с цяла пачка жабешки кожи. Преди известно време се натъкнах на един съвременен овчар, който имаше касетофон във фургона си. Попитах го за какво го използва. Отговори ми, че го използва, за да си говори сам. Имаше само едно касета. Когато се уморявал да спори със себе си по един въпрос, изтривал касетата и започвал диспут на друга тема. Смятам, че всички стари овчари са уитко - луди - от твърде дълго стоене сами. Известно време бях много общителен и парите ми скоро се изпариха.

Винаги, след като бях вършил работа на белия човек или когато ме прихващаха бесове, аз се връщах при старите хора от моето племе и прекарвах много дни в усвояване на знания за магията и старите пътища. Виденията - неща отвъд света на жабешките кожи - са били винаги много важни за нас. Може да се каже, че човек без видение не може да е истински индианец. Навън сред равнините ние получаваме нашите видения по труден начин чрез постене и седене в ритуалния трап в продължение на четири дни и нощи, търсейки вещ сън. Другите племена също търсят видения, но го правят по различен начин. Преди осемдесет години при нас от юг дойде Танцът на духовете , изпрати ни го един свещен човек на паютите. Хората танцуваха в транс, докато видят починалите си роднини. Танцьорите на духа били жестоко избити при Ундид Ний и техните мечти били заличени с оръдия. Мечтите са опасни в света на жабешките кожи и той се опитва да ги държи надалеч с артилерия.

Бях на около двайсет и една години, когато някакви хора ми казаха: "Има нова, могъща магия. Направо ще те завърти. Ще те накара да видиш Бог." Както и Танца на духовете, та и тази нова магия не беше донесена от хора от нашето собст-вено племе. Тя дойде с един арапахо и един чернокрак на име Самотната Мечка.
Исках да опитам тази нова магия и затова отидох на пър вата среща в една усамотена барака. Шестима мъже седяха н: пода на една празна стая. Имаха тенекиена кутия от половин галон, пълна с парчета нарязан пейот. Арапахото и чернокра-кият говореха техния език. Не можех да го схвана, но разбрах ж какво се опитваха да ни кажат: "Изяжте това и ще видите нова"! светлина!" Беше ми странно да поема тази нова магия и като! начало изядох само няколко супени лъжици. Пейотът бе си-1 лен. Тъпанът влезе в мен. Дрънкалката също ме завладя. От нея към мен идваха гласове. Бях затворил очи, гледайки навътре в себе си, седейки с гръб към стената, усещайки костите си през кожата. Харесах тази пежутси защото ме завъртя. Първо видях квадрат да се превръща в кръг, в полумесец, в украсен със зелени и сини мъниста колан, който се увиваше около мен. Можех да се видя - все едно се гледах от висока планина - как стоя с тези шестима мъже свит в ъгъла на тази направена от дървени трупи къща.

Изведнъж се върнах обратно в себе си. Очите ми се бяха спрели на трупите, които изглеждаха много наблизо, все едно че гледаш през увеличително стъкло. Видях нещо да изпълзява от цепнатините. Беше мравка, може би десет стъпки висока, най-голямата мравка, която някога е съществувала, цялата в пипала, лъскава като рак. Мравката растеше, а заедно с нея и стаята. Виждах насекоми, които започваха да ме ядат. Уплаших се и се опитах да се измъкна, но не можех да помръдна. Водещият церемонията, наречен "показващия пътя", може да потвърди, че тогава видях нещо. Той знаеше как се чувствам. Размаха наоколо дрънкалката си и повя с ветрилото си от пера към мен. Върнах се към действителността, идвайки от някакво място извън дървената къща. както тогава ми се струваше.

Бях объркан. Опитах се да мисля за някого, когото обичам - баба, чичо - но не се получи. Мислите ми ме напускаха с бързината на галопиращо стадо. Опитах се да разсъждавам за белите хора, за света на жабешките кожи, но и от това нищо не излезе. Опитах се да мисля за животни, но не можех да се концентрирам. Тези мъже ми бяха казали: "Изяж това и ще видиш бога." Не видях никакъв Бог. Не можех да свържа мислите си в цели думи, разсъждавах на срички и то твърде разпокъсано.
Отправих молитва за помощ към Великия Дух - да ми покаже пътя. Сладка миризма изпълни не ноздрите, а ума ми. Не беше парфюм или ухание от природата. Само аз можех да го усетя. Видях как една книга се превръща в скала, а скалата - в пещера. Не знаех какво да правя, но там имаше нещо уа-кап. нещо свещено. Знаех че е добро, но в същото време се уплаших. Водачът ми подаде жезъла и дрънкалката. Беше мой ред да пея, но не знаех как и трябваше да ме пропуснат. Когато слънцето най-накрая изгря бях изтощен и замаян. Бях раз-търсен. Беше се случило нещо, което не можех да обясня. Размислите за случилото се щяха да ме владеят дълго.

Бях пейотист в продължение на доста години и редовно посещавах техните събирания, но не се отдадох изцяло на пейота. Навлязох по-дълбоко и в старите вярвания на моя народ сиу, в света на духовете; слушах проповедници, билкари и юи-пи. Бавно добивах представа къде искам да отида. Можех смътно да видя моето място, но също виждах и голям брой пътища, които водеха до него и все още не знаех по кой от тях да поема. Затова ги опитах всичките и стигнах до много задънени улици.
Полицията се опита да смаже този нов пейотистки култ, както стъпкаха и Танца на духовете, но не защото пейотът е наркотик - тогава в умовете ни нямаше място за наркотици - а защото беше индиански култ, защото беше конкурент на мисионерите. Полицията така или иначе не ме обичаше, дори ако оставим настрана пейота. Имах жилище в Пайн Ридж и друго в Роузбъд. В Пайн Ридж живеех с едно момиче. Не бяхме жене ни според възгледите на белия човек. Мисионерите наричаха това "съжителство без сключване на брак". По онова време не го позволяваха и хвърляха в затвора за това. Казваха ни: "Не можеш да живееш с това момиче, освен ако не сте законно женени според нашия обичай."

Бях отишъл на пейотистка среща и полицията дойде на внезапна проверка. Появиха се по здрач. Предполагам, че трябва да са надушили за срещата. Може би някой им бе подсказал. Полицаите разбиха отключена врата, търсейки пейот, но не откриха нищо. Държахме го на две мили от къщата и още не го бяхме донесли за пейотистката среща. Когато полицаите вдигнаха керосиновата лампа, видяха мен. Изведнъж забравиха за пейота и се нахвърлиха върху мен. Бях лош човек в техните очи, лош пример за всички дребни душици в резервата.

Къщата беше само на стотина крачки от граничната линия между двата резервата. Полицията и от Пайн Ридж и от Роузбъд беше в акция, но всяка от тях трябваше да остане от своята страна на линията. Не им бе позволено да я пресичат. Тичах по протежение на разделителната линия с патрулната кола от Роузбъд от едната ми страна, а тази от Пайн Ридж - от другата. Стреляха по мен наслуки, за да ме накарат да спра, но аз знаех, че не се стремят да ме улучат. Не смееха. Ако полицаите от Роузбъд ме наближаваха твърде много, аз прескачах в територията на резервата Пайн Ридж и обратното, прехвърляйки се напред-назад през тази линия като някакъв голям скакалец. Тъкмо когато съвсем се бях изтощил и сърцето ми биеше като лудо, навлязох в покритите с борове хълмове, където колите им не можеха да ме последват. Полицаите слязоха от тях с оръжие в ръце и се опитаха да вървят с моето темпо, но ги изгубих в тъмнината. Арестуваха приятелката ми, но когато напълно изчезнах , я пуснаха на свобода. Наблюдаваха я, използваха я като примамка. Но аз не бях толкова лесен за улавяне. Офейках към Стендинг Рок за известно време, за да се поуталожат нещата. Там си бях свил много хубаво гнездо в прерията, където идваше и моето момиче.

Бях пейотист шест години. После се отказах. Разбрах, че това не е моят път. Беше задънена улица, каньон без изход и трябваше да изляза от него. Не искам да омаловажавам този култ към пейота. Много индиански племена вярват в тази магия. Дядо Пейот събира заедно много хора не само като членове на тази религия, но и като индианци, което е хубаво. Някои племена използват пейота толкова отдавна, че той се е превърнал в тяхна основна и единствена религия. Мнозина са забравили старите си вярвания, които мисионерите са потъп-кали и само пейотът им е останал; това е единственото индианско вярване, което помнят. Но за нас, сиу, той е нещо сравнително ново, нещо различно от вярата ни във Великия Дух и Свещената лула. Постепенно започнах да разбирам, че не трябва да смесвам тези две вярвания, да ги обърквам едно с друго. Почувствах, че е дошло време да избирам - лулата или пейота. Избрах лулата.
По времето, когато отказах пейота, открих какво представлява истинското сиукско видение. Ако сънуваш, това не е видение. Всеки може да сънува. Ако вземеш билка - е, дори и месарят ще получи видение на тезгяха си след като е ял пейот. Истинското видение трябва да дойде от твоите собствени сокове. То не е сън - то е нещо съвсем реално. Удря те остро и чисто като електрически шок. Буден си напълно и изведнъж до теб застава някой, за когото знаеш, че не може да е тук. Или някой седи наблизо и в миг го виждаш на половин миля от теб. Но ти не сънуваш, очите ти са отворени. Трябва да се трудиш, за да постигнеш това, трябва да изпразниш ума си, за да е готов за него.

Пейотът е за бедните хора. Помага им да се измъкнат от отчаянието, дава им нещо, за което да се хванат, но аз не можех да спра дотам, трябваше да продължа. След като веднъж си опитал нещо истинско, никога няма да се задоволиш с каквото и да е друго. Ще искаш всичко или нищо.
Това прозрение продължи да ме води през целия ми живот. Някак си все прескачах напред-назад през граничната линия на ума. Три години търгувах незаконно с алкохол. Държах малко кафене и зала за билярд с маси за игра със зарове и музикален автомат в Пармелий. Продавах най-доброто евтино уиски. Играех си с полицията. Имах определен вид бутилки с необичайна форма, в които държах истински силната "пикня от гърмяща змия". Когато веднъж дойде доносник, аз му дадох да удари една голяма глътка от това затоплящо червата питие, гарантиращо сигурно увреждане и смърт. Без време той се завърна с полиция, а доказателството си беше все още на масата. Отведоха ни при съдията - мен и бутилката.

Съдията каза: "Какво имаме тук, кварта1 от някаква експлозивна смес?'*. Той си сипа питие в качеството си на съдия, както поясни, и направи ужасена физиономия: "Бррр, това е студен чай - ужасно е!". Имах две еднакви смешни бутилки и ги бях разменил. Трябваше да ме освободят. Изиграх им толкова много номера, че ме оставиха на мира за известно време.

Бидейки малко двуличен, аз реших да видя как стоят нещата от другата страна. Когато се откри вакантно място за племенен полицай в областта Черната Лула, аз кандидатствах за него. Бях изненадан, когато дадоха службата на мен, защото не бях от най-мирните, но пък хората ме познаваха. Дадоха ми значка и оръжие, но аз сложих стрелящото желязо в едно чекмедже. Никога не го взимах. Носех си само полицейската палка, приготвена за спешни случаи, с които така и не се сблъсках. Още през първия ми ден като служител на закона разбрах как се чувстваш, когато пиян човек те издъни. Знаеха ме като роднинското ченге; всеки ми беше някакъв роднина. Когато братовчед ти се напие, ти не го арестуваш, а го водиш у тях. Следвах тази политика. Когато виждах пиян човек, му казвах: "Братовчеде, аз съм наистина лош човек. Вместо да те отведа в затвора, ще те заведа при старата ти жена и ще й разреша да използва точилката си върху теб. Ето колко съм лош."

Когато виждах млада скуо, която се е хванала с неподходящ мъж, аз я дръпвах настрана: "Хайде, момиче, нека те отведа в къщи при мама. Този мъж не е добър. Вече си има половин дузина момичета. Той просто иска да се опознаете интимно." "Откъде знаеш?" "Защото и аз самият го правя. Един кучи син, пламнал за жени, може да разпознае друг такъв." "Е, тогава смятам, че можеш да ме откараш у нас. Надявам се, че осъзнаваш какво говориш."

Продължих да работя като нощно ченге, докато това престана да бъде нещо ново за мен, за пияниците и за племенния съвет. Някои племенни полицаи са зли метиси. Те не могат да бият белия човек - затова бият индианеца, седящия най-ниско в обществото. Това ги кара да се чувстват значими. Аз много промених нещата. Когато върнах полицейската си значка, струва ми се, че започнах да липсвам на пияниците, но не можех да стоя все на едно място.

Годините минаваха. Остарявах и бях опитал почти всичко. Чувствах се като голяма картина, която се нарежда от отделни изрязани парченца. Година след година нови парчета се добавяха, за да завършат картината. Няколко от тях все още липсват. През 1941 година работех за един фермер в Небраска. Той бе добър човек, много общителен, с чудесна жена и деца. Между мен и това бяло семейство съществуваха добри чувства. Този човек живееше в близост до земята, по съвсем естествен начин, без много машини и други джунджурии, в къща, която сам си бе построил от камъните и дърветата наоколо -тя също беше част от земята. Когато гледах дърветата около дома му, разбирах, че той е човек на място. В Небраска и Да-кота доста от тези животновъди и фермери са толкова стиснати, че не остават повече от четири дървета върху земята си -две пред верандата, за да хвърлят сянка и две зад къщата. Всички останали биват отсичани, за да се освободи място за това, което отглеждат. Те не желаят да изгубят дори един фут, защото така може да загубят монета от пет или десет цента. Тези стиснати кожодери с техните закърнели душички отг леждат само по една култура, която е изцяло за продан, а самите се хранят с консервирани храни.

Моят фермер не беше такъв. Той си имаше малка гора и от време на време, когато минаваше покрай някое дърво, галеше ствола му разсеяно, като че ли то беше някакъв вид домашно животно. Той се изхранваше от собствената си реколта. Можех да се разбера добре с човек като него. Даде ми парче земя да я ползвам и аз засадих там свои собствени царевица и картофи. Беше сакат и аз трябваше да върша повечето от работата му - по-тежкия труд, карането на трактора и т.н., но той се отнасяше към мен като към член на семейството си. Жена му правеше прекрасни сладкиши и аз сложих малко месо върху кокалите си в техния дом.

Един ден получих съобщение от правителството, от самия Велик Бял Баща: "Честитка1/4. Искаха от мен да убия някакви бели хора. Оказа се, че всичко това е съвсем в реда на нещата. Фермерът ми плати много повече, отколкото ми дължеше и ми устрои голямо изпращане - проклето двудневно напиване. Качиха ме на влак за форд Левънуърт, Канзас. Бях пиян като кирка. В този влак пътуваха много други индиански младежи. Всички отиваха на същото място.
Военните лекари, които първи ме прегледаха, оцениха слабо моята боеспособност. Предполагам, че са решили, че съм вече твърде стар. Но аз исках да остана с моите другари, да отида там, за където бяха тръгнали. Затова се присъединих към няколко сиукси в другата редица и успях да се промъкна. Дадоха ми най-различни снаряжения, носех каска и оръжие. Вкъщи, когато бях дете, дори лъкът и стрелата бяха забранено оръжие.

Войнишката служба беше голямо разочарование за мен. Губеха ни времето с множество глупави заповеди, строеви подготовки, формалности, поздрави. Деветдесет процента от времето в армията беше висене в очакване на заповеди. Отбелязването на ку по индианския начин в стари времена е имало доста по-голям смисъл.
Един ден след основна тренировка трябваше да минем на преглед пред някакъв генерал - важна клечка. Роднините на някои от белите момчета бяха дошли да ги видят, но не бяха докарали наши хора от резервата. Та седяхме ние неподвижни като кегли, а големият вожд изнасяше реч: " Мъже, сега сте вече войници, а не цивилни. Има ли някой, който не харесва армията, някакви оплаквания?" Той не очакваше отговор, но аз направих крачка напред. "По дяволите, не харесвам тази армия на белия човек! Научете ни да стреляме, забравете останалото! Губите ни времето!" Опитаха се да ме дръпнат обратно в строя, да ме накарат да млъкна, но аз се добрах до този генерал. "'Отнасят се с нас като с роби. Нямам нищо против да воювам, но не можете да направите от мен навивана с ключ играчка."

Генералът ме изгледа и видя, че съм индианец. Той произнесе друга реч: "Войничета, всички ние знаем, че никой не обича редовата армия. Но никой няма смелост да си го признае. Само този момък каза истината." Даде ми веднага допълнителна нашивка и аз поведох взвода към казармата. На следващия ден, когато получихме заплатите си - "денят, в който орелът сере", както го наричат - се почувствах добре, напих се и ми свалиха нашивките.

Най-накрая бях отпратен с кораб през океана. Бях най-възрастният мъж във военната част, другите бяха деца в сравнение с мен. Когато положението стана напечено, те наистина плакаха и аз им бях бавачка. Предполагам, че съм бил доста груба бавачка. Мислех си, че ще си скалпирам един немец, ще му взема русата коса заради Къстър и това ще е всичко. Но промених решението си. Предполагам, че евтиното вино ме бе накарало да мисля за това в началото.

Много глупости са говорят и пишат за войната: бийте се за страната си, за Америка, за демокрацията, за любимите си хора. По дяволите, войникът се бие само за да предпази себе си. Някой стреля по него и затова той отговаря на стрелбата преди другият да го е убил. Тича като елен. Когато се върне у дома, се хвали: "Бих се за знамето си!" Това са пълни та-чешли - пълни глупости. Когато стрелят по тебе, не мислиш за парче плат.

Правителството взима нашите индиански момчета, нашите чичовци , братовчеди, братя, синове, всички нас, за да воюваме в техните войни. Първата световна война, Втората световна война, Корея, Виетнам. Докато стрелбата продължава, ние сме герои като Айра Хейс , който получи Почетния орден на Конгреса за Иво Джима. След като се върнем, ние изведнъж се превръщаме в негодни за нищо подопечни на правителството и ни изхвърлят в канавката, както направиха с Айра Хейс. Не белите хора убиха Седящият Бик, а индианци -сиукси хункпапа като него, на които беше платено със зелени жабешки кожи. Бял войник намушка Лудият Кон с байонета си, но индианската полиция му притискаше ръцете към тялото, за да може кавалеристът да го използва за тренировъчно чучело за своя байонет. Винаги намирате някои гладни индианци да се бият вместо вас.
Антрополозите казват, че сме дошли от Азия през някакъв земен мост до Аляска, но може би ние сме си били тук през цялото време, от самото начало и преселението се е извършило по друг начин - от този континент към другия отвъд протока. Може би тези виетнамци са все бивши индианци и всички ние сме кроу и рий скаути на един нов Къстър. Виждал съм снимки от Сонг Ми, Ми Лай и такива от Ундид Ний -мъртви майки с бебетата си. Помня какво моят дядо, Добрата Лисица, ми разказа за мъртвата майка, чието бебе сучело от студената й гръд студено мляко. При Ми Лай е било горещо, а при Ундид Ний било ужасно студено - това е единствената
разлика между тях.

Играят си със свещения огън на слънцето като го превръщат в атомни бомби. Това, което ще постигнат накрая, е да взривят собствените си глави. Как да не се случи това могат да научат от нас, но сигурно мислят, че сме твърде необразовани и не си струва да се вслушат.в думите ни. Запазил съм един брой на нашия племенен вестник. Той е от преди две години. Пазя го, защото в него има стихотворение, писано от едно от сиукските момчета от Виетнам, Петнистата Бойна Корона, който, когато го е писал, е бил разпределен в демилитаризира-ната зона. Иска ми се аз да бях написал това стихотворение, защото то изразява какво чувствах, какво повечето от нас чувстват.

"Риданието на резервационния сиукс"

Те хванаха цялата сиукска нация
и я затвориха в този резерват.
Отнеха начина ни на живот ,
томахока, лъка и ножа;
сложиха нашите папус в детско креватче
и смъкнаха еленовата кожа от гърба ни.
Отнеха родния ни език
и говореха на техния английски
на нашите млади.
Старото типи, което всички
толкова обичахме, те го използват за шоу,
и всичките мъниста, които правехме ръчно,
сега се изработват в Япония.
Въпреки че промениха старите ни пътища никога не ще сменят сърцата и душите ни, въпреки че нося риза и вратовръзка аз си оставам отвътре червен човек.

Хи я йо, хи я йо хо

"Роузбъд Сиу Хералд"

Около месец след Нормандия някой откри, че съм на повече от тридесет и девет години и бях освободен от армията. Това беше моето освобождаване от света на жабешките кожи. Моето бродене беше към своя край и аз се установих на единствената работа на пълен работен ден -да бъда индианец.