Delaware (Leni Lenape) - Historical photoes

  Лени-ленапе - „истински мъже" - алгонкинско племе, по-известно под названието делауери (делавари). Ленапе били горски народ, който развил земеделие, но се изхранвал предимно от лов. Смятани са за прародители на повечето източни алгонкини (мохикани, абенаки и др.). Предполага се, че първоначално са живели по крайбрежието на Атлантическия океан, но били изтласкани на запад от прииждащите европейски заселници, както и от враждебни племена. Предвижвайки се към река Съскуехана и прехвърляйки Алегенските планини, те се установили в долината на река Охайо. Ленапският съюз се състоял от няколко племена, най-големите от които били мънси и унами. Воювали с ирокезкия племенен съюз и с хуроните, както и с белите заселници, като по време на колониалните войни най-често подкрепяли англичаните, но понякога и французите. След създаването на САЩ, част от ленапе се преселили в Канада, друга част намерила свой дом в щата Уисконсин, а две големи групи поели на запад, достигайки чак до Оклахома. На тези места се намират и днешните делаварски резервати. Общият брой на ленапе е към 5000 души, но повечето от тях имат смесен произход.

Billy Spibrook, 1913


David Pool, 1898

Отшелникът и духът

превод: Теодор Кушев

Самотен в гъстата гора, далеч от селото на своя народ, живял отшелник. Неговото типи било направено от бизонови кожи, а завивката му от еленови. Далеч от селищата на които и да са човешки същества, този стар отшелник с наслада се любувал на старините си.
По цял ден бродел из гората, изучавал различни растения и събирал корени. Те му служели за храна и лекарства. От дъжд на вятър го навестявал някои воин, който се нуждаел от целебни корени за своето племе. Медицината на стария отшелник била известна като най-добрата в околността.

Един ден след дълга разходка из гората отшелникът се прибрал в къщи толкова изморен, че веднага се нахранил и се проснал в леглото. Тъкмо се унасял в сън, когато усетил, че някой го драска по крака. Изненадан, в стаята забелязал тъмен силует, който протегнал ръка към него, в която се виждала стрела с кремъчен връх.

“Това трябва да е дух – помислил си отшелникът – тъй като тук няма други хора освен мен”.

И тогава гласът казал: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”.

“Ще дойда” – отговорил старият отшелник. И така, той станал, омотал завивката си около тялото и последвал гласа.

Излязъл пред вратата, огледал се, но не видял и следа от тъмния силует.

“Каквото и да си – казал отшелникът – почакай ме. Хабер си нямам как да намеря дома ти”. Не получил никакъв отговор, нито чул шум от нечии стъпки.

Влязъл обратно в типито си, легнал и скоро заспал дълбоко.

На следващата нощ отново му се причул гласа: “Отшелнико, дошъл съм да те поканя в своя дом”. Отшелникът излязъл от жилището си, за да потърси източника на гласа, но отново не видял никой. Този път се ядосал, тъй като решил, че някой му се подиграва. Решил да открие кой нарушава покоя му.

На следната вечер направил дупка в покривалото, колкото да вмъкне стрела. После се притаил до входа и зачакал. Скоро тъмният силует дошъл, спрял на прага и казал: “Дядо, дойдох да…” Но не могъл да довърши изречението си. Старият отшелник изстрелял стрелата си. Чул да улучва нещо, но звукът наподобявал стрела, забиваща се в торба с чакъл.

Рано на другата утрин отшелникът излязъл и огледал мястото, където смятал, че е попаднала стрелата му. Там на земята лежала малка купчина царевични зърна и от нея по пътеката тръгвала пътека, осеяна със зърна. Старият отшелник последвал дирята през гората. Когато достигнал леко възвишение, следата свършила. В самия й край имало широк кръг, в който тревата била напълно смачкана.

“Царевичната следа спира в края на този кръг – казал си старецът на ум – така че тук трябва да е дома на онзи, който ме покани”.

Той хванал голямата си костена брадва и започнал да рови в средата на кръга. Копал, ли копал, доде не попаднал на торба сушено месо. След това открил още една торба, този път с репички, после и още една със сушени череши, а най-отдолу четвърта, пълна с царевица. В единият й край се виждала дупката, която стрелата на отшелника била направила предната нощ. През тази дупка зърната били изпопадали, правейки пътека до скритото място на духа.

След това преживяване отшелникът научил своя народ как да съхранява запасите си, докато са на път.

“Изкопайте дупка – обяснил той на хората – увийте запасите в кожени торби и ги покрийте със пръст”.

По този начин сиуксите съхраняват провизиите си през цялото лято. Когато настъпи есента, те се завръщат при скривалищата си. Разравят дупките и заварват провизиите непокътнати, така сякаш са сложени предния ден.

Хората благодарили на стария отшелник за за новия начин за съхранение на храната и най-вече за откритието на царевицата, която ни познавал дотогава. Тя се превърнала в една от най-важните храни, която индианците познавали.

Каменната жена

Преди много години воин от лакота се оженил за девойка от съседно племе - това на арикара. След като им се родило дете, мъжът довел още една жена в дома си. Първата съпруга била от ревнивите и истински се ядосала, но не го показала веднага. Когато дошло време лагерът да се премести, по-старшата жена отказала да мръдне от мястото си. Дори и когато типитата били прибрани, тя се заинатила. Стояла на земята с детето на гърба си и отказвала да тръгне. Съпругът й решил да я остави с надеждата, че тя ще се вразуми и ще ги последва.
По пладне мъжът разбрал, че жена му няма да пречупи твърдоглавието си, затова спрял колоната и казал на двамата си братя: “Върнете се при снаха ви. Помолете я отново да дойде. Ние ще ви изчакаме тук. Но побързайте! Страх ме е, че тя в отчаянието си може да посегне на живота си”.
Двамината препуснали и привечер стигнали да доскорошното място за лагеруване. Жената все още седяла на земята с рожбата на гърба й. По-старият брат рекъл: “Снахо, дойдохме да те вземем. Лагерът ни чака. Стани и ела с нас. Недей да правиш фасони за дребни работи. Новата жена ще улесни живота и на теб и съпруга ти."

Тя обаче дума не обелвала. Един от братята протегнал ръка и я докоснал леко по главата. В този миг се сепнал. Тя се била превърнала в камък!

Двамата братя пришпорили конете си и препуснали обратно към лагера. Разказали историята си, но никой не им повярвал. “Тя се е самоубила – казал съпругът й – а моите братя искат да ми спестят истината”.
Цялото село събрало лагера и се върнало обратно на мястото, където изоставили жената. А тя била там - скален блок с формата на седяща жена и притиснало се в нея дете. Хората се развълнували. Те подбрали един от най-хубавите коне в наличност, направили нова травоа и поставили камъкът в нея. Конят и травоата били красиво изрисувани и украсени с кожени ленти в различни цветове. Камъкът бил приет за свещен и му определили почетно място в центъра на лагера. Когато хората се местели от място на място и правели нов лагер, взимали със себе си свещения камък. Дълги години каменната жена пътувала с народа си. Днес тя наблюдава безмълвно разпадащия се свят на лакота от своя дом пред индианската агенция в резервата Стендинг Рок, Южна Дакота.

ЧЕРНИЯТ ЕЛЕН. ГЛАВА 1. СТАРИТЕ

Като се замисля, едва ли някой въобще знае какво е да си индианец. Самата дума индианец не значи нищо. Затова никой не знае нищо за индианците. Ето защо искам да ти разкажа за детството си, за живота си, за това кой съм аз.

Никога не съм чел книги. Не са ме обучавали по този начин. Това, което казвам тук, съм научил от самия живот. Него смятам да ти разкажа. Израснах с Чанунпа, Свещената лула, и винаги съм имал дух водач. Той е този, който ме е водил към всички затруднения и всички препятствия, през които е трябвало да премина. Той е и този, който ме е извеждал от тях. Духът винаги намира пътя. Чанунпа намира пътя. То е като еленова пътека – ако я откриеш и тръгнеш по нея, тя ще те изведе до билки, изворче и подслон.

Всичко започна, когато бях на пет години. Тогава ми бе дадена свещената сила. Тя е принадлежала на прадедите ми. Моите дядо и баба пожелали да оставят нещо на народа ни – не само за мен, но и за тези, които ще се родят след мен. Искали го заради неродените, чието идване на този свят предстои. Ние имаме предсказание за тази свещена сила, направено преди деветнадесет поколения. Дотам достигат спомените ни. На всеки седем поколения нашият народ се събира на голяма среща. Вие сте ни назовали сиукси, но ние се наричаме лакота. Ние сме народът на Земята, защото живеем близо до нашата Майка, Земята. Отначало всички сме говорили един език и сме споделяли еднакво мислене. В края на седмото поколение, когато се провела първата голяма среща, вече имало множество различни езици. После пак сме се разпръснали, разпилели сме се във всички посоки – и на срещата след още седем поколения сме говорели на още повече езици. Всеки път щом народът ни се събирал, всички трябвало да си припомнят откъде произлизат. Хората си спомняли, че сме част от огъня, от камъка, от водата и растенията и затова сме в състояние да общуват с всички създания. И въпреки че вече говорим различни езици, продължаваме да мислим като едно, защото знаем откъде сме дошли. Ние все още помним корените си.

Капитан Бонвил за престоя си сред не-персе и флатхед (1834 г.)

"Ако нарека тези хора просто "религиозни", ще дам само бледа идея за дълбоката същност на вярата им, която при това се изявява в цялостното им поведение. Тяхната честност е безупречна, а намеренията им - неизменно почтени. Те следват правилата, на които ги учат техните церемонии, с удивителна искреност. Тези индианци могат да бъдат оприличени много повече на нация от светци, отколкото на орда диваци."

Капитан Бонвил за престоя си сред не-персе и флатхед (1834 г.)

Високо или по-скоро, много дълбоко

Разгеле! Да ни е сладко! След четири години книгата, вдъхновила мнозина сред нас да поемат по свещените индиански пътища вижда бял свят....

"На пръв поглед "Черният Елен - уроците на един шаман от племето лакота" е поредната книга за живота и посланията на северноамерикански индиански шаман. Дори на български език вече има издадени няколко такива - "Подиграващият Враните", "Седемте видения на шамана Бизоновата Шатра", "Силата да лекуваш" и др.; в световен мащаб те са стотици. Всяка от тях обаче е уникална - като пътеките, по които отделният човек достига до Познанието, като способностите, които придобива. Същевременно те се допълват помежду си, изграждайки един достоверен, цялостен, а също и разбираем, близък за читателя образ на индианския "човек на силата". Тъкмо в тези аспекти - автентичност, детайлност и ярко присъствие, характеризиращо се с прекрасно чувство за хумор, неподправена мъдрост и дълбока загриженост за бъдещето на цялото човечество и неговия общ дом, Земята - книгата на Уолас Черния Елен и Уилям Лайън бележи едно особено високо (или по-скоро много дълбоко) ниво. Тя е от онези творби, които не е достатъчно да заемеш, за да прочетеш веднъж, а трябва да имаш, за да можеш да черпиш пак и пак напътствия и вдъхновение от тях - и да откриваш всеки път нови нива на разбиране.

Авторът, Уилям С. Лайън получава бакалавърска степен по математика (1963) и докторска степен по антропология (1969) от Канзаския университет. През последните три десетилетия предмет на неговите изследвания са шаманските практики на северноамериканските индианци и главно тези на племето лакота. В момента д-р Лайън е професор в Центъра за религиозни проучвания към Мисурския университет. През 1990 г., в резултат от дългогодишното му сътрудничество с известния индиански шаман Уолас Черния Елен, е публикувана книгата „Черният Елен. Уроците на един шаман от племето лакота“. През 1996 г. излиза неговата „Енциклопедия на лечителските практики на коренните американци“ (The Encyclopedia of Native American Healing), а през 1998 г. – „Енциклопедия на коренния американски шаманизъм“ (The Encyclopedia of Native American Shamanism). Д-р Лайън е дългогодишен сътрудник на списанието Shaman’s Drum и консултант по северноамериканска индианска култура към Фондацията за шаманистични изследвания на Майкъл Харнър."

от Любомир Кюмюрджиев

Скъпи приятели...

Скъпи читатели, блогъри и приятели на американските индианци,

ще отсъствам през следващите три месеца. Идва лято, време за раздвижване, надявам се и вие да не се задържате много много пред компютрите, а да се насладите в пълнота на единственото (за 2011) лято - така че ще възобновя грижите по блога, като се върна...тъкмо се надявам, че ще ви е долипсвал дотогава...

За компенсация качвам малка колекция от pow wow изпълнения на групи като Siksika Ramblers, Oyate ota singers, Pawnee Yellow horse singers и прочие...

линк за сваляне:

http://www.megaupload.com/?d=DSJ95QLU

Добър вожд е не този, които те убеждава в позицията си, а този, в чието присъствие можеш лесно да стигнеш до истината

(малко бележки върху анархо-индианизма или безвластния характер на традиционното ирокезко общество)

    „Тяхната политика е изключително мъдра и в нея не намирам нищо варварско. Оцеляването им зависи от единството. В едно общество, в което царува пълно своеволие е крайно вероятно да пламне разрив, най-вече сред младите, и да се наруши цялостта му, поради което всяка година те провеждат събрание в Onnontae. Там присъстващи са всички делегати на отделните нации, които изразяват гласно своите оплаквания и получават съответна утеха чрез взаимно раздаване на подаръци – по този начин те поддържат добрия тон помежду си.” Франсоа Ле Мерцие 1668 г.

    Някои историци твърдят, че едно гъсто населено земеделско общество неизбежно ще развие йерархична структура с централизирана власт и икономическа система, базирана на експлоатацията. Според мнозина изследователи това е естественият човешки ход. Макар подобно развитие да е често срещано явление в историята, то не е единственото възможно. Разположено край южните брегове на Онтарио, традиционното общество на Ротиношони, Народа на Дългия дом, било гъсто населено, матрилинейно, комунално и предимно аграрно общество. Ротиношони се обединили в конфедерация, състояща се от пет племена: Каниенгехака (мохок), Онениотехака (онейда), Ононтагехака (онондага), Кайонгехака (каюга), Шотинонтоуанеака (сенека). Поколения преди историческия контакт с европейците тези народи се обединили чрез Гайанерегоуа (Великия Добър Път) в същата тази формация и сложили край на братоубийствените вражди, без да се стига до стратификация, централизация или икономическа експлоатация.

   Джерълд Даймънд предполага, че с развитието от егалитарно, ловно-събирателно общество в земеделско

Музеят на Карл Май в Радебел ( Karl May museum)

Музеят на Карл Май в Радебел край Дрезден...
Никак не обичам да гледам индиански чучела и предмети под стъкленица. Белият човек обожава да заличава народи, да унищожава всичко що носи красив и свободен дух и после да го слага под витрини с надпис "минало", правейки се на големия ценител и пазител на чуждите култури. А музеят на белите е всъщност зала на славата, където гордо стоят неговите славни трофеи от завоювани, ликвидирани и обездушени народи. Всичко е така красиво и прекрасно, когато е на снимка, когато е в книгите и под похлупаците. Сега белият човек може да плаче по изгубеното, след като знае, че никога няма да се върне. Белият човек осмисля непознатото като го прави музеен експонат. Така приобщава чуждата гледна точка към своя мироглед. Белият човек е прекрасен антрополог, настоятел на музей, историк и изследовател на онези неща, погинали в неговата кървава ръка. Белият човек знае две и двеста за своите доскорошни врагове, повече отколкото самите племена знаят за себе си. Защо? Защото думата "цивилизация" винаги е означавал това - да тъпчеш, мачкаш и превръщаш в музей другото, различното, непознатото, което е равнозначно на "варварско" и "дивашко".

А единственото по-странно нещо от индианци зад витрини е да гледаш как индианци гледат индианци зад витрина. "Такива диваци бяхме преди, сега сме цивилизовани" - чувам бащите да възпитават децата си.

Да, странно ми е да разглеждам индиански музей. Сякаш индианците спадат към секцията с динозаврите. Сякаш става дума за нещо отдавна минало и безвъзвратно изгубено.

Може би в бъдеще, когато технологиите напреднат дотолкова, че земята окончателно се превърне в бетонна пустиня, учените ще затворят в стъклени капсули последните останали селяни. Ще им дадат по едно парче земя с по няколко овошки и ще ги оставят да ги обработват и отглеждат. Сигурно такъв би бил бъдещият Природонаучен музей. А колко хубаво би било обратното! Да се върнем назад, да затворим в музейна стъкленица един съвременен градски квартал, за да ни напомня в какво се превръща светът, когато нарушим равновесието с Майката Природа, за да служи за назидание на прогресивномислещите и техния мним, деструктивен прогрес.