Из: “Sand County Almanac and Sketches Here and There”, 1949 г. от Алдо Леополд
Превод: Стоян Стоянов
Дълбок, гръден вой отеква от урва на урва надолу по планината, и заглъхва далеч в чернотата на нощта. Изблик на дива, предизвикваща мъка и на презрение към всички несгоди в този свят. Всяко живо същество (а вероятно и много от мъртвите такива), се заслушва внимателно в този зов. За сърната това е напомняне за естественият път на всяка плът; за бора – предсказание за нощна схватка и кръв върху белия сняг; за койота – обещание за остатъци от трапезата; за краваря – опасност от червено мастило в банката; за ловеца – предизвикателство от зъба към куршума. Но зад тези очевидни и непосредствени очаквания и страхове, се крие едно по-дълбоко значение, което само Планината може да разбере. Само Планината живее достатъчно дълго, за да слуша безпристрастно вълчият вой.
Този, който не умее да разчита скритото значение, въпреки това е наясно, че то е тук, че се усеща в цялата вълча територия, и че разграничава тази територия от всяко друго парче земя. То е в тръпките, пробягващи по гърба на този, който чуе вълци през нощта, или види следите им през деня. Дори и да не чуеш или видиш вълк – то е скрито в стотици други малки събития: лекото среднощно изцвилване на товарния кон; грохотът на срутващи се камъни; скокът на спасяваща се с бягство кошута; начинът, по който лежат сенките под смърчовете. Само необразован новак може да не усети присъствието или отсъствието на вълците, или факта, че планините имат тайно разбиране за тях.
Моето собствено убеждение в това датира от деня, в който видях как умира вълк. Обядвахме върху висока скала, в подножието на която си проправяше път бурна река. Видяхме нещо, което първоначално помислихме за кошута, опитваща се да преплува течението. Разпенената до бяло вода тласкаше тялото й. Когато тя се покатери на брега срещу нас и разклати опашка осъзнахме, че сме направили грешка – това беше вълк. Половин дузина други, очевидно поотраснали кутрета, изскочиха от върбалака и се присъединиха към приветственото меле от размахващи се опашки и игриви сръфвания. Тази, буквално купчина от вълци, се гърчеше и търкаляше в средата на открития бряг в подножието на скалата, върху която обядвахме. В онези дни никой от нас не беше и чувал да пропуснеш възможност да убиеш вълк. След секунда ние вече помпехме олово в посока на глутницата, но повече с удивление, отколкото с точност: да се прицелиш точно за изстрел надолу по стръмен наклон винаги е било объркващо. Когато карабините ни бяха вече празни, старият вълк беше сразен, а едно от кутретата влачеше крак по непроходимите хлъзгави камъни.
Достигнахме до вълчицата точно на време, за да видим как гасне свирепият зелен пламък в очите й. Тогава осъзнах, а го знам и до днес, че в тези очи имаше нещо ново за мен, нещо разбираемо само за нея и за Планината. Тогава бях млад и пръстите ме сърбяха да натискам спусъка. Мислех си, че щом по-малко вълци означават повече сърни – то никакви вълци би трябвало да означават рай за ловеца. Но след като видях зеленият пламък да умира, аз усетих, че нито вълкът, нито Планината бяха съгласни с тази моя гледна точка.
* * *
От тогава насам аз доживях да видя как щат след щат успяваха да изтребят вълците си. Наблюдавах лицата на много планини, които от скоро бяха без вълци и виждах, как южните им склонове се изпъстряха с „бръчките“ на плетеница от нови еленови пътеки. Видях как всеки ядлив храст и стрък бяха опасани – първо до анемична вялост, после до смърт. Видях всяко ядливо дърво обезлистено до височината на конско седло. Такава планина изглеждаше така, сякаш някой е дал на Господ нови градинарски ножици, и му е забранил всякакви други занимания. Накрая – и костите на прегладняло и надяващо се стадо елени, жертва на своята собствена прекаленост, белеещи редом с мъртвия скелет на чаено дърво или гниещи под сянката на високо окастрени хвойни. Вече подозирам, че както еленовото стадо живее в смъртен страх от вълците – така и планината живее в смъртен страх от своите елени. И може би с по-голямо основание, защото ако мъжкият елен, убит от вълците, може да бъде заменен само за две-три години, то местност, опасана до стрък от елените, може да не успее да се възстанови и с десетилетия! Същото е и с кравите. Краварят, който разчиства ранчото си от вълците, не може да осъзнае, че по този начин поема отговорност над тяхната работа – да поддържат стадото в съответстваща за територията численост. Той не се е научил да мисли като планината! Ето защо имаме купища прахоляк и реки, отмиващи бъдещето ни в морето.
* * *
Всички се стремим към сигурност, просперитет, комфорт, дълъг живот и отегчителност. Сърните се стремят със своите жилави крака; краварят – с капани и отрова; държавникът – с писалка; повечето от нас – с машини, гласуване и пари. Но всичко се свежда до едно: мир и спокойствие в нашето време! Измерването на успеха в това е като цяло нещо много добро, и може би е необходимост за обективното мислене, но изглежда твърде много сигурност води само до опасности в дългосрочен план. Може би това се крие зад сентенцията на Торо: „В дивата пустош се крие спасението на света!“. Може би това е и скритото значение на воя на вълка – отдавна познато сред Планините, но рядко възприемано сред хората!
Източник:xenos-bushcraft.com
