Иво Иванов за тичането

от книгата на Иво Иванов "Кривата на щастието"

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали? Макар че винаги ми се е отдавало, и аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах, защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това, което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, който съхранява и отделя енергия, подобно на ластик или пружина, и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат. Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени, за да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика!

Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крака. Дори да оставим настрана животните… Вижте автомобилите. Има елементарна физика в това, да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е, че ние не сме еволюирали, за да ставаме спринтьори. Според модерната антропология, древните ни предци са ловували с бягане в огромни обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си, докато тя не се стропляла полyжива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат, макар и в далечината… Колкото по-високо е било полезрението им, толкова по-добре. Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта. Антрополозите наричат това ловуване "пърсистънс хънтинг" и смятат, че то също ни е помогналo да развием концептуално разсъждение и прогнозиране.

Преди 15-ина години, южно-африканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все още ловуват по този начин. В уникален експеримент, той се присъединил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa успял да учавства успешно в подобен лов. Ние не само, че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Усейн Болт е охлюф, сравнен с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за издръжливост, нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150 километра. Антилопите? Както вече спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните, преследвайки ги с бягане, докато животните паднели мъртви от умора и дехидратация. Сибисрките хрътки? Може, но в Сибир. Иначе, 50-годишен човек в лоша форма ще ги надбяга, стига да е достатъчно горещо. Знаете ли, че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на кожата? Няколко милиона потни жлези и липсата на козина ни дава огромно преимущество нa големи разстояния. Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега, потвърждаващи тази теория. Наскоро бе установено, че неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова е изчезнал завинаги в горите на времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните, за да сложат началото на доминираща цивилизация. От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили, ние сме започнали да тичаме. В един свят, пълен със зъби, това е бил нашият голям коз. Тичали сме, за да ядем. Тичали сме, за да не бъдем изядени. Тичали сме, за да развием съзнанието си. Тичали сме, за да живеем здрави до дълбока старост.

 Тази есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина, тъй като най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образувания в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се скъсяват и когато станат прекалено малки, клетката умира. Миналата година бе изследвана група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 години. Учени измериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха, че те са с 40% по-дълги от на тези, които не спортуват. С други думи, ако тичате, ще изглеждате добре не само физически, а ще бъдете и по-млади на клетъчно ниво!

 През 2004 големият американски антрополог д-р Денис Брeмбъл направи невероятно откритие. Започвайки от 19 годишна възраст, хората подобряват бягането си за издръжливост всяка година, докато станат на 27 години. От там нататък издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до нивото, на което е била, когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент? На 30 годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на 64 годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така, както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество, кодирано да бъде с нас до дълбока старост! Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дена тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс, който пристига след около 30-та минута. Тук го наричат "ранърс хай”. Човек започва да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица, без да подозира, забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел… Крачките са интервали, отмерващи вътрешното съзерцание, за което все не ни остава време. Тичаш… тичаш… тичаш… и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство вплетено в гените ни…и с разбирането, че Тараумарите сигурно са прави: ние сме родени да тичаме и ако продължиме да забравяме като раса, как да се движим, някой ден няма да можем да си спомним, защо сме родени.