ПОСЛАНИЕТО НА ВЪЛЦИТЕ

Дж. Б. Гринел, из "Край шайенските лагерни огньове"
превод: Black Wolf

  През 1858 г. двадесет и двама арапахо и един мексиканец тръгнали на поход срещу юта, но всички били убити, с изключение на мексиканеца. Арапахо били обзети от гняв и желание за мъст; те изпратили лула на Тънката Мечка, който бил най-изтъкнатия шайенски воин по това време. Тънката Мечка приел лулата и предложил на приятелите си да тръгнат с него и с арапахо на война. На поканата се отзовали едва няколко души, но сред тях бил Гмуркащия-се-Гърбом, който разбирал езика на вълците. 
    През втората нощ след тръгването им от лагера койотите дотичали близо до бивака на бойния отряд и залаяли. Гмуркащият-се-Гърбом се заслушал и възкликнал: "Ха-хо, благодаря!" В този момент в походната колиба заедно с него бил Обгореният Изцяло; той напълнил лулата, подал я на Гмуркащия-се-Гърбом и казал: "Приятелю, кажи какво ти съобщиха койотите?" Той изпушил лулата и казал: "Ето какво ми предадоха койотите: "Духовете са се смилили над вас, те ви дават седем шатри юта, пленници и много коне". 

    Като чул това, Тънката Мечка излязъл навън и събрал всички членове на отряда. "Имам добри новини, - казал той - чуйте ги, приятели. Койотите, които преди малко лаеха, са съобщили, че духовете ни дават седем шатри на ютите, пленници и коне. Гмуркащия-се-Гърбом току-що ми каза за това". 
Когато вождовете на шайените и арапахо узнали тази новост, някои от тях дошли във военната колиба, за да я чуят още веднъж. Те седнали и започнали да пушат лулата и в този момент койотите залаяли от още по-билизо отколкото първия път. "Този койот ми съобщава, че трябва да вървим право към двете планини, които се немират пред нас, а зад тях ще открием враговете си". Всички шайени от този отряд разказвали след това, че всичко се случило точно така. Воините без да се бавят поели в указаната посока. Изпратените напред съгледвачи открили вражеския стан при двете планини. 
Ютите били установили лагера си точно под високия връх. През нощта шайените и арапахо
откарали всичките им коне, а след това припълзели до шатрите и когато се появили първите лъчи на зората атакували. Нападението било напълно изненадващо. Ютите хукнали към близкия гъсталак, за да се скрият и от там да се отбраняват. Един юта се насочил към върха на хълма. Тънката Мечка му нанесъл първия ку, Двете Копия - втория, а Изцяло Обгорения - третия. После повечето шайени и арапахо обкръжили мястото, където се скрили ютите. Тъй като ютите залегнали с пушки в ръка зад повалените от буря дървета и открили огън, повечето воини се спешили. 

    Тънката Мечка слязал от коня и се отправил към едно място, откъдето се чувал детски плач. Неочаквано иззад едно голямо дърво пред него изскочила жена с дете на гърба. Тънката Мечка й казал със знаци да се приближи и жената го послушала. В този миг изскочил един юта със запъната пушка в ръка. Жената се приближавала към Тънката Мечка и се оказала между него и ютата. Последният не можел да стреля, боейки се да не засегне жената и детето. Докато ютата се опитвал да заеме удобна позиция за стрелба, един арапахо застрелял самия него. Тънката Мечка взел жената за ръка и я отвел настрана, обозначавайки по този начин своите права над пленниците. Това били четиригодишният Жълт Нос * и майка му. Бащата на Жълтия нос не бил убит. Той напуснал лагера преди изгрев слънце, за да хвърли едно око на конете си и така останал жив. 

    Един от вождовете на юта разсказвал по-късно, че той бил единственият воин, комуто се удало да се спаси в този ден. Той умрял няколко години по-късно. Що се касае до майката на Жълтия Нос, тя доживяла до дълбока старост. След като живяла една година при шайените, тя избягала и се върнала при юта, оставяйки сина си при шайените. При първия й опит за бягство тя била открита в планините от един боен отряд на арапахо, с който имало и няколко мексиканци. Жената била позната и върната на шайените. Тънката Мечка казал, че няма да я държи насила и ако иска да се върне при народа си, той няма да възрази. Тогава жената избягала втори път. Тя се престорила, че отива надолу по течението на реката, за да остърже космите от една еленова кожа, но жените от шатрата на Тънката Мечка знаели какво е намислила; той наредил да я оставят намира и да не я преследват. Жълтият Нос тогава бил на шест години и майка му, преди да си отиде, помолила жената на Тънката Мечка да се грижи за момчето. Тънката Мечка го признал за свой син и майката знаела, че ще му бъде добре при шайените. През 1863 г. шайените посетили агентството на юта и тази жена ги разпитвала за сина си. 

    Гмуркащия-се-Гърбом станал прочут сред шайените с умението си да разбира вълците. Скоро след като били пленени Жълтия Нос и майка му, още един боен отряд се приготвил да тръгне срещу юта. Те решили да се отправят на път пешком и принадлежали към обществото на Лисиците. Гмуркащия-се-Гърбом бил член на това общество и приел предложението да участва в похода. 

     Отрядът стигнал до подножието на планините и веднъж през нощта един койот излаял близо до бивака им. Когато Гмуркащия-се-Гърбом го чул, навел ниско глава и не казал нищо. Тогава Двата Хълма напълнил лулата си и протягайки му я, казал: "Приятелю, сподели с нас това, което ти съобщиха койотите". Гмуркащия-се-Гърбом пушил известно време с присъстващите и казал: "Съжалявам, но трабва да ви предам това, което ми каза койотът. - "Бъдете внимателни, - каза той - ако не промените посоката, в която вървите, някой от вас ще се раздели завинаги с живота. Мястото, където отивате сега, е много опасно за вас". Двата Хълма излязъл от военната колиба и високо съобщил това, което разказал Гмуркащия-се-Гърбом. Тогава напред пристъпил друг воин-Лисица, Слънчевия Творец, и извикал: "Защо сме тръгнали на военен поход, ако трабва да се боим от всякакви предсказиния? Аз няма да се отклоня от пътя". 

   На другата сутрин четиридесет шайени решили да се върнат в къщи заедно с Двата Хълма и Гмуркащия-се-Гърбом. А двадасет - заедно със Слънчевия Творец в качеството на предводител, останали на същото място. Те се готвели да продължат похода, но като прекарали цял ден в обсъждане, решили все пак да се върнат, но тръгнали по друг път. Преди да спрат за нощувка, те се качили на един хълм да попушат. Сред тях имало един отличен стрелец на име Късото Тяло. Слънчевия Творец решил да го изпрати да убие някоя антилопа. След това той трябвало да ги настигне. Щели да продължат по-бавно, носейки ребрата на животното, защото по тях има достатъчно месо и не са тежки. Късото Тяло казал: Не ме чакайте, аз ще ида освен това да изкопая жълта и бяла пръст, та да си взема за в къщи". Точно там наблизо било мястото, където шайените добивали боя за украса. Късото Тяло уверил другите, че няма да има проблеми с месото и воините се отправили по-нататък. Същата нощ шайените се добрали до селото си. Те казали, че скоро ще се появи и Късото Тяло, но минали два дни, а него все още го нямало. На следващия ден след връщането на хората на Слънчевия Творец в лагера пристигнали Петнистите Пера и Бикът Разказвач (Bull Telling Tales). Те също ходили на мястото, където се копае пръст, но не видели там Късото Тяло. Що се отнася до хората на Двата Хълма, те се прибрали в лагера преди Слънчевия Творец. 

  Петнистите Пера и Бикът Разказвач казали, че по едно време като че ли чули изстрел, но не могат да определят от коя посока е идвал. На третия ден отряд воини тръгнал да търси Късото Тяло. Те започнали от мястото, където той се разделил с хората на Слънчевия Творец и се отправили към залежите на цветна пръст. В далечината те видели вълци и койоти, които влачели нещо по земята. Шайените се впуснали натам и открили разхвърляните кости на Късото Тяло. Следите показвали, че когато той слязъл в една низина, бил застрелян от юта. Към низината водели дирите на няколко коня, а един от ездачите се спешил, за да стреля. По земята имало следи от мокасини на юта. Те скалпирали Късото Тяло и взели вещите му, пушката, лъка, стрелите - всичко. 
    Шайените твърдели, че Гмуркащия-се-Гърбом може също така да излекува ухапан от бесен вълк или койот, ако пострадалия го потърси веднага. Те също разказвали, че когато Гмуркащия-се-Гърбом бил ранен на няколко места от поуните, той всяка сутрин пълнел лулата си и я запалвал от слънцето. По-късно още няколко души виждали, че когато Гмуркащия-се-Гърбом бивал ранен, той палел лулата си от слънцето.

* Жълтият Нос участва по-късно в битката при Литъл Бигхорн и е автор на един от известните шайенски леджъри