От нордическите сведения знаем, че около година 1000 сл. Хр. Leif Eriksson отплава от Исландия с голям платноход, тогава наричани „кнар” и пуска котва на остров Бафин, когото наименува „Хуллуленд” или „скалиста земя”. Оттам пътешествието му продължава към южните брегове на Лабрадор и накрая достига земите, известни като Винленд заради изобилието от диво растящи лози. Следват още експедиции до Винленд, най-вече в периода 1003-1005 г. сл.Хр. Братът на Лийф, Торвалд, предвожда една от тях и намира смъртта си във Винленд. След него се пробва друг смелчага, Торфин Карлсефни, придружаван от 160 войници. Карлсефни и аверите му били ужасени от вида на туземците и побързали да се отърват от няколко. Туземците отвърнали на удара с удар, а северните хора си обрали партакешите и никога повече не се върнали. Така на практика Винленд изчезнал от архивите. Първият рунд от сблъсъка между континентите бил спечелен от коренните жители на Америка.
Вторият рунд се забавя с пет века и ще предизвика драматични промени не само на американския континент, но и в света.
Съвременният човек често говори за „колонизирането” на Новия свят, но обратното твърдение е не по-малко вярно. Всички ние, европейците, дори без да го съзнаваме сме били сериозно „индианизирани”.
Когато говорим за комунизма или демокрацията, за Френската революция, за създаването на Обединените нации, за стремежа към свобода, равенство и братство и утвърждаването на човешките права, трябва да отдадем дължимото на Новия свят. Може да се каже,
че именно Новият свят допринася най-много в оформянето на новия облик на Стария свят.
Средностатистическият европеец от 15-16 ти век се борел за залъка си под ярема на монархии, които били безразлични към нуждите на плебса, готови във всеки един момент да пожертват няколко хиляди души в преследване на своите „важни” религиозни, икономически и политически цели, което се доказва и от зверствата по време на кръстоносните походи, безскрупулните методи на Инквизицията, потискането на „дивите” племена в Ирландия и Шотландия и много други примери. В пълен противовес на това стояла индианската представа за обществена организация.
Томас Джеферсън пише следните думи при съставянето на американската конституция:
„За разлика от нас,които се осланяме на патриархалния и самовластен ред, индианските водачи оказват влиянието си по силата на своя характер и нрав. Индианците следват по свое желание този, за когото имат най-високо мнение в разбиранията му за мъдрост и военно дело. Всеки човек е абсолютно свободен да следва предпочитанията си. Но ако с действията си нарушава правата на друг съплеменник, бива наказван с обществено недоверие, а в по-сериозните случаи дори убиван като омразен враг.”
От първия миг, в който сведенията за живота на туземците заливат Европа, тя изпада в екстатично опиянение. Всъщност това опиянение създава сериозни главоболия за властимащите. За да се справят с вълната на възхищение към „благородния дивак”, наводнила стария континент и вдъхновила писатели като Джон Лок, Жан Жак Русо и Франсис Бейкън европейският елит създава теорията за „дегенерацията”, според която тамошният климат покварявал всичко живо на континента – животни, растения, индианци и разбира се, всеки заселник, положил крак на американска земя. С това обяснявали странното поведение на барони и аристократи, които захвърляли копринените дрехи с флинтифлюшки и дантели, за да наденат кожените ризи и заживеят сред местните племена. Виновен бил климатът. Сякаш във въздуха се носел вирусът на дивостта, който заразявал всичко живо. А тази дивост, сравнима единствено с опияняващото чувство на свобода, само засилила интересът към новите земи. Писатели като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън искрено вярвали, че например ирокезката форма на управление е по-висша от монархическата и не спирали да насърчават колонистите да попиват, колкото се може повече от местната култура.
През 1744г. водачът на ирокезката лига Канастаго се среща с американски заселници в Ланкастър, Пенсилвания. След като изслушва жалванията им относно трудните по своя характер взаимоотношения с короната, той им казва открито, че ако са мъдри, ще създадат съюз със заселниците от съседните райони по подобие на ирокезкия и ще се изправят срещу короната като независима цялост.
През 1774 г. в Бостън заселници, облечени като ирокезки воини, изхвърлят тонове чай в пристанищните води като знак на протест срещу британските данъци и конфискуването на запасите от барут, без който оставали напълно беззащитни.
През 1775 г. около 250 години след първия контакт колонистите се срещат във Филаделфия с ирокезките старейшини и произнасят следната реч:„Тук сме не само да подновим стария огън на съвета и да заздравим веригата на взаимно приятелство, но и да ви изкажем признателността си за думите, които вашият водач Канастаго изрече пред нас преди 30 години...Братя, нашите деди бяха доволни да чуят словата му. Те попиха надълбоко в сърцата ни. Благодарим на Бог, че сме единни, че сега имаме силна конфедерация, съставена от 12 провинции.”
Същата година американците се опълчват на едноличната британска власт и започва войната за американска независимост.
Така излиза, че първите „съединени американски щати” се появяват до голяма степен благодарение на съвета и примера на коренните народи.
През 1775 г. Джеймс Адайър пише „История на американските индианци”, в която описва по следния начин ирокезката система на управление:
„Цялата им конституция е пропита с идеята за свобода...Съществува пълно равенство между хората в условията на живот, бита и благата, от които се ползват.”
В навечерието на американската революция в Англия излиза бюлетин, който гласи:
„Най-съкровенният устрем на американците е свободата. Очевидно е, че са прихванали тази страст от коренното население.”
Америка се превръща в символ на Свободния свят. Свободен за всеки, който иска да опита късмета си отново, който е преследван от неудачи или бяга от закона. Превръща се в място на неограничени възможности и осъществени мечти и всичко това заради онези първи пориви и политически проблясъци, които някои заселници получили от туземците.
Моделът на управление, засвидетелстван в ирокезката лига, въплъщавал всичко противоположно на европейския модел. Ирокезите отказвали да овластяват един единствен човек именно за да избегнат злоупотреби. Лигата целяла да засили индивидуалните свободи и да ограничи намесата на ръководството в живота на хората. Ирокезите настоявали, че основен приоритет на старейшините, които представлявали управителния орган, било опазването на индивидуалните права, на личността, като в същото време се стремели към обществено благоденствие.
Доброто управление според тях предполагало използването на референдум и взимане на решения с пълно мнозинство, както и зачитане на ролята на жената.
Никои от тези принципи не били част от европейския начин на живот. Но и никой европеец не можел да отрече силата им. Демократичните нации по света дължат не малко на коренните жители на Америка, макар че демокрацията от отдавна не изглежда така, както е била замислена по начало.
Същото може да се каже и за комунистическите държави. През 1851 г. Луис Хенри Морган написва „Лигата на ирокезите” – първият сериозен труд върху не-западна етническа група. Книгата попада в ръцете на Фридрих Енгелс, приближен на Карл Маркс. Положителната визия на лигата вдъхновява още повече идеите на Енгелс, които в някаква степен намират израз в управлението на Ленин. Очевидно е, че ирокезките представи за свобода и мир оказват неизмеримо въздействие върху западния свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар