Не, благодаря!

"Пилигримите" (название, което се използва след 1870 г.) не са просто британски заселници. На първо място това са пуритани, при това сепаратисти и както ни припомнят историците, по онова време (16 в.-17 в.) пуританите не се чувстват особено комфортно в британското общество. Оливър Кромуел вече не е начело на Англия и пуританското общество, което проповядва строго и консервативно поведение във всеки аспект на живота, изпада в немилост. Те са потискани и преследвани от закона и затова масово напускат Англия, като голяма част се отправя към Холандия. А оттам поемат към нови континенти с ясното съзнание, че ще отнемат земята на местните жители и ще построят своето „Царство Господне“. Те вярват, че водят война със Сатаната в името на Господ и всеки, който се противопоставя на правилата им се превръща в техен враг.



През 1620 г. започва легендарното плаване на кораба Мейфлауър. На борда на кораба са сто и двама души, мотивирани да придобият с кръв и пот повече религиозна и гражданска свобода в Новия Свят. През ноември корабът акостира в Америка. Някои от тях слизат на брега за запаси, но не са посрещнати с отворени обятия от туземците. Затова се завръщат на кораба и тръгват още по на юг, достигайки нос Код (Cape Cod), който им предлага по-удобен пристан и по-доброжелателно настроени индаинци. Така заселниците започват да строят колибите си на местата, където до неотдавна се издигало селището на Тескуантом, отвлечения от

колонизаторите член на племето Патуксет, станал известен още като Скуанто. Сега се виждали само руини и кости. Епидемията била помела всичко.

На новия континент пилигримите се сблъскват с местния народ на Уампаноаг\Наусет\Саконет – група племена, обитаващи териториите на Роуд Айлънд. Местните индианци повече от 100 години защитавали териториите си, включително и от заселници. От друга страна моралните закони на Уампаноаг повелявали, че на всеки, който е в нужда трябва да се помогне.

Пуританите не след дълго започват да бедстват и да измират от глад. На помощ им идват именно коренните жители, които им носят дивеч, учат ги да отглеждат царевица и да боравят с местните видове растения. През есента на 1621 г. се провежда първия „Ден на Благодарността“, а местните са поканени единствено с цел да се сключи мирно споразумение между двата народа. Масасои, водач на Уампаноаг, също предпочита да спечели съюзник в лицето на новодошлите, защото инак биха го изпреварили неговите съперници от племето Нарангасет.

Приблизително 90 индианци присъстват на пиршеството, което трябвало да трае цели три дни. Повечето историци се единодушни, че местните жители били тези, които осигурили храна за събитието - еленско месо, риба, омари, миди, сливи и боровинки, царевичен хляб, тикви и др. Тук историята леко се различава от популярното мнение. Първо празникът не бил въведен от пуританите (те всъщност взимат идеята от местните благодарствени церемонии по събирането на реколтата, провеждащи се всяка есен) и събитието не е замислено да бъде ежегодно. Пуританите го правят с една единствена цел - оцеляване. Тържеството през 1621 г. отбелязва началото на период, в който заселниците загърбват своята неприязън към индианците в името на оцеляването си. Така да се каже, когато пуританите стъпват на американска земя, първо падат на колене, защото стомахчетата им стържат от глад като пясък по метал, а после, на сит стомах, решават да хванат оръжието и да нападнат своите доскорошни благодетели.

На 26-ти май 1637 г. богобоязливите пуритани атакуват селище на силното племе Пекуот в отсъствието на техните воини, и избиват 600 жени, деца и старци. Друга част взимат в плен и продават в робство.
Интересно е да се спомене, че още на втората години след първия "Ден на благодарността" заселниците се обръщат към Господа със следната "безкористна" молитва: "Благодаря ти Всевишни, че прати на "диваците" едра шарка и прочисти гората, за да може да пребъде нашето общество."



Вторият "Ден на Благодарността" се провежда половин век по-късно. Губернаторският съвет в Чарлзтаун, Масачузетс, обявява 29-ти юни 1676 г. за "Ден за опазването на нашите градове от надвисналата опасност и за благодарност за дадените ни превъзходства над врага”. Главното превъзходство на европейския колонизатор е неговата висока бактериалност, на опустошителното въздействие на болестотворното му тяло. За отрицателно време от картата на Америка изчезват десетки народи без дори успеят да окажат съпротива.

Следващият официален празник на благодарността се провежда след цял век, през октомври 1777 година – той отбеляза американската победа над английската армия в Саратога. Въпреки че този празник е повече военен, всичките 13 колонии имат свои представители в събирането.

„Денят на Благодарността“ в Плимут през 1621 г. е празник на лицемера. Празник на лисицата, надянала маската на милозливостта и благодарността, готова да преглътне временно ненавистта си към местните, за да издебне най-подходящия момент за атака. За американците този празник е средство за създаването на онези митовe, които крепят националното самосъзнание. Истинското раждане на една нация е моментът, когато шепа отбрани люде заявяват, че тя съществува и се захващат да го докажат. С тази мисъл федералното правителство в лицето на президента Линкълн прави „Деня на Благодарността“ официален празник през 1898 г.. Но чак на 26 декември 1941 г. е избран денят, на който ще се празнува този така важен за американската култура празник. Тогава за „Ден на Благодарността“ се определя четвъртия четвъртък на месец ноември.

Повечето американски индианци осъждат отбелязването на празника, с който всяка година белият човек съвсем нагло плюе в лицето им... И не е ли иронично, че точно месец ноември е избран за месец на Американското Индианско Наследство.