Следвайки пътя на силата

Андрю Н. Джордж

     Какво носи в себе си голата традиция, ако не знаем нейните източници и безсмислено изпълняваме заучените движения в церемониалните танци и обреди? Какво ни дава преглътнатия къс месо, освен известно количество калории, ако сме употребили абстрактен къс, а не разтваряме в себе си порцията енергия, която е изпълвала нечия жива плът? "Нещото не се превръща в нищо, нещото не възниква от нищо" - утвърждават Дакота. Всяко наше действие е резултат от предишно действие и следствие на определено умозаключение. Ако в основата на нашите постъпки няма дълбоки корени, то те са - нищо.

    Болшинството индианци утвърждават, че белите хора (подразбирай материалната цивилизация, техническия прогрес) не живеят истински, защото са се откъснали от корените на своята национална култура. И изобщо съществува ли такава у европейците и американците? Навсякъде хората ожесточено доказват истинността на тази или онази вяра, правилността на своите секти и религиозни прозрения? И откога продължава това?
    Древните народи, за които е прието да бъдат наричани примитивни поради факта, че са се установили на определен етап от своето развитие, радвайки се на даровете на природата, живяли по съвършено различен от цивилизования човек принцип на Общността, която представлявала единно семейство. Не случайно сред индианските племена всички се наричали помежду си братя и сестри, а към по-възрастните се обръщали като към баща, майка или дядо. Това било проявление на ярко изразени родствени чувства между хората, независимо, че не били кръвно свързани. Племeто било единно семейство, единен организъм, и този организъм живеел в ритъм, съвпадащ с този на неговата земя. Връзката била толкова голяма, че индианците в пълния смисъл на думата разбирали езика на животните и птиците, слушали гласовете на Небето и Земята.

    Когато изпълнявали танците си, в тях взимали участие и пясъка от земята под краката им, и тревата, и въздуха, пропил в себе си човешките гласове. Както завихрилия се в смърч вятър оказва влияние на околната среда, така и танца никога не преминава безследно. Танцът – това е сила, която
може да формира обстоятелства, да материализира сънища, ако участниците в него умеят да слеят силата на телата си със силите на животинския свят и невидимите за окото небесни сили.
Подражаването на животното в движенията и външния вид не може да не повлияе на самото животно.

    Освен това, не бива да се забравя, че импулсът се изпращал не от десетките танцуващи, а от общия организъм на общността. В цивилизованото общество такова нещо практически не се среща. Днес всеки живее сам за себе си и се дави от собствената си цигара. Във вашия дом може да има траур, а в съседния – празнуват рожден ден. Няма обща душа. Разкъсани са всички връзки. Човекът се е опитал да прекрачи зад пределите на природния кръг, провъзгласявайки се за по-висш от самата природа. И се лишил от силата й, защото собствена никога не е имал. Всичко, от което се ползвал, му се предоставяло от Небето и Земята.

    Неслучайно индианците, усамотявайки се високо в планините за получаване на видение, се разсъбличали голи - длъжни били да се представят пред Шестте Сили на Природата в своята истинска същност, т.е. голи и без оръжие. Именно такъв е бил замисълът на Създателя. Всичко останало в хората е било измислено от тях самите: дрехата, поведението, прическата.

    Индианските народи се старали да останат максимално приближени до пътя на Майката Природа, въпреки че старейшините на племената добре разбирали, че хората извършват множество необратими по своята страшна същност постъпки. Една от тях била войната. И не случайно мъжете, следвайки древните традиции, постоянно принасяли в жертва своята плът по време на ежегодния Танц на Слънцето.

- Велики Отче, ти който винаги си бил и оставаш навеки! Чуй нашите молби и приеми в жертва нашата кръв за грешките, които извършваме! Нека убитите от нас зверове и врагове помнят, че частица от нашата кръв си отива с тях в Света на Невидимото.

   В същото време не бива да се забравя, че много изкуствено създадени правила, т.е. несъществуващи в природата, а съставени именно от човешкия разум, съвсем не били случайни. Да вземем, например, наличието сред всички племена на хора от причудливото общество на Клоуните. При различните народи те имали различни названия, но били сходни по своята същност.

    Един от старите индианци от племето Апачи разказвал: "Хората често мислят, че Клоуните не представляват нищо, че те служат само, за да разсмиват. Това не отговаря на истината. Аз често подготвям за празника танцьори с маски, но те не винаги съумяват да намерят нужния подход към хората. Тогава излизам аз, преобразен на клоун, и винаги имам успех. Истинският клоун знае ключа. Разбиращите тези въпроси знаят, че клоунът е човек, надарен с велика сила. Може дори така да се случи, той да бъде най-могъщ от всички".

    Сред индианците Су никой не можел да стане клоун - хейока, ако в неговите видения не се появели най-могъщите духове - Гръмотевичните Същества. Тези крилати същности са многопланови, но съществуват в единен образ ("Аз съм тук и не съм тук, аз съм навсякъде и никъде") и се движат в посока противоположна на движението на Слънцето. Говори се, че Гръмотевичните Същества (наричат ги също и Гръмотевичните Птици) дори нямат конкретна форма, но имат криле, нямат крака, но имат нокти, нямат глава, но се вижда огромен клюн. Гласът им е гръм, а погледа - мълния. Получавайки подобно видение, човек обещава на духовете да им служи на земята по силата на човешките си възможности. Отказвайки да служи на Гръмотевичните Птици, човек загива, поразен от мълния.
"Правейки се на глупак пред хората, клоунът в действителност изпълнява най-дълбока духовна церемония" - утвърждава Куция Елен.

    В жарък ден клоуните се покриват с одеяла, на коня седят с лице към опашката, оръжието държат обратно и често нацелват себе си със стрелите. Мият се със земя и се бършат след това с вода. Но техните постъпки не са просто демонстрация на неправилната природа на Гръмотевичните Същества (движението противоположно на хода на Слънцето). Гледайки клоуните, хората се смеят, радват се, а именно веселия човек разкрива сърцето си, и в него лесно проникват висшите сили.
Когато на Ескимосите им идват гости от съседно село, клоуните без почивка ги развличат цяла нощ на пролет, за да им дадат възможност да се включат в необходимата вибрация.

    Безумните танцьори Арапахо и Смешните Хора Кахуиля просто полудяват, за да разсмеят своето село и никого не оставят на мира. Те стигат дори до там, че пъхат и крият в хората горящи въглени. Лъжливите Лица при Ирокезите могат да се наврат в нечий дом и, напълнили шепи с кал започват да мажат всички, крещейки високо.

    Клоуните на Асинибойните смятат за необходимо не само да разсмиват съплеменниците си, но и да ги плашат. Сред Апачите е прието да се плашат децата със страшни истории за клоуни, които могат да напъхат децата в чувал, да ги отнесат надалеч и след това да ги изядат. Плашенето на народа, изглежда, било доста популярно сред тези странни общества. Така Глупавите Танцьори Квакиутлей от време на време решавали да мятат камъни и цепеници по хората, предизвиквайки ужас в селото, а понякога дори убивайки някого. Неволно на ум идва сравнение с подобно поведение при древните даоски майстори, които по средата на разговора с ученика си внезапно го удряли с палка по челото и тутакси питали, какви мисли има в този миг в главата му. Този непонятен на пръв поглед способ, мигновено превръщал главата на слушателя в празен съд, всички мисли заради внезапния удар отлитали от главата му. Това било своего рода прочистване. Учителят можел да започне да говори за нещо друго, по-важно, и малко по-късно ученикът започвал да си спомня добре именно това място в разговора, тъй като там била изразителната пауза.
Шайенските хора “Наопаки” не само седят нагоре с краката, но изхитряват даже своята палатка установявайки по такъв начин, че подпорните колове не се намират отвътре, а отвън. Хората се смеят, сочат с пръст, но и любопитстват, как става така, че животът, вървейки в обратен порядък, все пак си остава живот.

    Възможно е, шокът действително да довежда хората до състояние, при което те акумулират физически и умствени сили. Навахо утвърждават, че плашейки хората, те прогонват от тях болестите. Случва се, в процеса на своя танц, те внезапно да се хвърлят към някого от болните, рязко да го повдигнат над главите си, и след това да го подхвърлят високо във въздуха. Подобни действия са известни и сред Шайените, когато техните Хора Наопаки изведнъж подхвърлят болния към небето или го издигат високо нагоре с краката.
Но отново не бива да се забравя, че всички тези хора са посветени, всеки от тях е имал откровение. Те не са били някакви мръсни хулигани, биещи някого по главата с цепеница. Това са личности, носещи успокоение след невероятните си действия.
Както пеят Тева в своята песен: "Сега се отправете към дома си без сълзи и безпокойство, без тъга, отправяйте се вие към дома си!"

    От време на време е възможно да се видят сред индианските клоуни вещи, които на пръв поглед просто стъписват - Така Апачите Хикария имат общество на така наречените Голи Изпражнения, членовете, на което си похапват не нещо друго, а детски и кучешки фекалии. Самите те утвърждават, че такива изпражнения внасят в техните тела божественна сила, която им позволява да танцуват много часове наред. Преди да погълнат своето "вълшебно средство", те четири пъти гръмко произнасят звук, приличащ на спазъм.

    Клоуните Кроу редовно устройват демонстрация на съвокупление с чучело на кон, но най-известен от подобни случаи била мастурбацията на един от Хората Наопаки в Оклахомския резерват пред очите на многобройна тълпа. Такова действие никой не очаквал. И смехът летял към небето, и женските лица се покривали с руменина. "Когато ние се смеем, ние сме свободни от влиянието на нашите собствени мисли и от нашето влияние върху околните" - неуморно повтарят индианците.
Човекът е сложна структура, и затова той не може да се държи еднозначно. Той се състои не само от кости и месо, той е изпълнен с душа и по думите на индианците, душата в човека не е една. Всяка от тях съществува в своя плоскост и изпълнява свои конкретни функции.

     Един от изследователите на индианската метафизика, Скулкрафт, писателят написал книгата "Индианците Оджибуа и погребалните им обичаи", утвърждавал, че в тялото на човека, съгласно индианските поверия се намират две души.
- Как е възможно? – удивил се той.
- Много просто. - отговорил му вожда. - Ти знаеш, че в съня си прелитаме над просторни места, виждаме гори и езера, виждаме разни други места, които преплуват пред очите ни и ни удивяват. Това е в съня ни, това е душата която лети, напускайки нашето тяло. Но в същото време нашето тяло не изстива, не умира, защото в него се намира другата ни душа. И ето те вече са две. Именно по този повод индианците Уинту казват: -Когато вървиш в слънчево време, понякога се забелязва, че в теб има две сенки. Едната е по-тъмна, другата по-светла. Тъмната е по-тежка и остава на земята след смъртта ти. Втората се отправя на небето. Тъмната е лошата ти страна, от нея идват всички беди. Леката сянка остава в тялото три дни след смъртта на човека. Затова е необходимо да се изчака три дни за погребението. Тъмната сянка изоставя тялото един месец преди смъртта на човека.

    Ефирният свят обсебва индианеца изцяло, точно както плътната материя обременява битието на цивилизования човек. На индианеца не му е било необходимо да учи правилата на съществуване в окръжаващата го среда, както днешните юристи заучават параграфите на гражданския и наказателния кодекс. Индианецът е знаел тези правила, както ги знае всеки звяр. Не се е нуждаел от речник, за да разбира езика на животните - той просто ги е разбирал, ако в него не е била прекъсната свързващата връзка. А подобни невидими връзки, безчислени на брой, свързвали човешкото същество: с небето, с дърветата, с водата, с хората, с планетите, с духовете на всички предмети и т.н.т. Индианецът бил длъжен да бъде естествена съставна част от огромния свят, както камък в огромна скала. В противен случай преставал да бъде пълноценно живо същество. От капката чиста вода на планински извор той се превръщал в капка мастило и променял естеството си.
Именно това е започнало да се случва с червенокожите племена, когато крачка след крачка хлътвали в начина на живот на белия човек. Именно така е започнала да се прокрадва към тях смъртта – Смъртта на Духа.