вторник, 15 март 2011 г.

Индианците и конят (Indians and the horse)

Превод: Борислав Ангьозов


Западните индианци се сдобиват с “ голямото куче”

През 1541 година Вайсрой Мендоса дава коне на обединените ацтекски вождове, за да предвождат по-добре воините си по време на войните в Централно Мексико. Както изглежда тогава за пръв път официално индианците се сдобили с коне. Свидетели разказват, че коренните американци се натривали с конска пот, за да придобият магията на “голямото куче”. В началото обаче връзката между индианците и конете не винаги е била от взаимна изгода. Индианците, особено апачите, привикнали да ядат печено конско месо. Когато през 1680 г. племето пуебло изгонило испанците от Ню Мексико, при напускането си белите оставили много коне. Пуеблосите се научили да яздат, но не се привързали към конете. Ценели ги предимно като храна и стока за търговия с племената от равнините. Конят и ездата постепенно се разпространили от племе на племе, докато прерийните индианци станали великите конни ловци на Американския Запад.

Прерийните конници

Испанските коне осигурили на индианците голяма подвижност и променили начина им на живот. Племената, които притежавали коне, имали преимущество над тези, които се придвижвали пеша. Прерийните индианци станалаи ненадминати конни ловци на бизони. Те търгували месото и бизоновите кожи за стъклени мъниста, метални инструменти, платове и пушки.

Наблюденията на художника Джордж Катлин


Джордж Катлин (1796- 1872) е американски художник и изследовател на индианският живот. Много от сегашните ни знания за навиците и обичаите на индианците идват от дневниците и картините на Катлин. Той е писал много за дивите коне и родството им с индианците:

Индианците и конете по време на война

За преобладаващата част от коренните американски народи конете били единица мярка за благосъстояние, затова нерядко ставали причина, като същевременно били и средството, за водене на междуплеменни войни. Индианските пиктограми често изобразяват коня – най-ценното за индианците притежание и техен верен спътник.
Уолас Кофеи е ездач от племето на команчите. Той разказва, че когато испанците предоставили коне на команчите, те трябвало да се грижат за тях в обора. „Бяхме буквално роби на испанците - хранехме конете им и се грижехме за тях. Когато ние, команчите, се привързахме към конете, за нас те престанаха да бъдат само товарни животни. Конете станаха наши истински спътници и приятели.” Команчите се превърнали в легендарни ездачи, всяващи ужас у враговете си. Сражавали се със заселниците и успели за дълго да запазят равнините свободни и диви. В началото на 19-ти век над милион мустанги прекосявали границата с Тексас. Те били толкова много, че на ранните карти равнините били означени просто с две думи: “Диви коне”. Но дните на свобода за индианците и за конете били към края си.

Трагедията в каньона Пало Дуро

Историкът Анди Уилкинсън разказва:
В края на септември 1874 Раланд Маккензи, командир на Четвърта кавалерия проследил команчите до техния таен лагер в каньона Пало Дуро.
Според Уилкинсън Маккензи смятал, че войната с команчите би могла да продължи безкрайно, като при това не бил убеден, че ще излезе победител. Ако обаче успеел да сложи ръка на хранителните им запаси и им нанесе удар на тяхна територия, в твърдината им Пало Дуро, тогава би имал реален шанс да постигне преимущество.”
В дъното на каньона индианските воини открили огън срещу войниците, позволявайки на хората от племето да избягат. Но това, което искал Маккензи били конете. Той наредил да се изгори индианският лагер и се оттеглил взимайки със себе си около хиляда и четиристотин коне, хиляда от които впоследствие убил. ”Има свидетелства, че собсвените хора на Маккензи енергично протестирали срещу идеята да бъдат убити тези коне, защото те самите били кавалеристи и били привързани към конете, точно както команчите. Въпреки това Маккензи надделял и в близките осем часа били застреляни около 1000 коня. На следващият ден зловонието било толкова силно, че войниците се принудили да преместят лагера си. Костите лежали на това място дълги години, докато накрая не били събрани от тези, които по-късно щели да съберат костите на бизоните.”
Анди Уилкинс продължава: “ Хиляда коне, това са сто двадесет и пет на час или по два на минута. Няма начин да стане, ако местиш конете насам и натам. Прекалено малко време и твърде много коне! Е, мога да си представя скръбта, която изпитвали кавалеристите тогава; когато чуеш плача на конете, нещо направо те стиска за гърлото. И си мисля, че най-тежко е било на онези, които е трябвало да държат конете, докато дойдел редът им да бъдат убити.”
За Уолас Кофей, индиански ездач, тази история е най-ниската точка в отношенията между човека и коня. “ Няма чест в клането на животни. Така че знам, че духовете на онези коне са още тук. Аз вървя леко през това място, каньонът Пало Дуро, защото то е свещено, обитавано е от духове- Това е необичаен метод да се прекрати една война. Избиването на бизони е ужасно дело, но клането на коне е нещо, което направо те потриса.”
През есента на 1995 година духовете на конете се завърнаха в Пало Дуро. От името на Четвърта американска кавалерия команчите получиха два коня като извинение за случилото се преди повече от век.



Конните войни за плячка

Конете винаги са били другари на човека по време на войните както на този, така и на други континенти. Много от тях са загинали в битка за страната си. “Международният Музей на Коня” съхранява богата сбирка, представяща историята на бойните коне от зората на човечеството до наши дни. Конете са използвани масово в кавалерията, но и в други области. Историята на бойните коне в Северна Америка започва с испанците и индианците.
Новите огнестрелни оръжия и бързите коне в ранния 17 век променят ролята на коня в битката.
Усъвършенстването на огнестрелните оръжия силно повлиява върху използването на кавалерийският кон. Преди това кавалеристите са били въоръжени предимно с копия, доказали своята ефективност срещу пехота и протишникоша кавалерия. Но кавалеристите станали уязвими спрямо точните изстрели на мускетите. За да оцелее кавалерията също се оборудвала с огнестрелни оръжия- пистолети и къси мускети.

Последната битка на Къстър- 25 юни 1876.

Всички са убити, оцелява само едно кон

Едно от най-често споменаваните събития в историята на Американския Запад е известната битка при Литъл Биг Хорн, наречена също така “Последната битка на Къстър”. В ранната си кариера Джордж Армстронг Къстър обгражда войските на генерал Робърт Лий при Апоматокс,а след Гражданската война във форт Рилей, Канзас е назначен за командващ Седма кавалерия. Когато му е заповядано да изтласка група индианци, амбициозният и често арогантен Къстър се престарава. Щом неговата войка достига до лагера на Сиу, той разделя своя полк на две и решава да атакува. За кратко време частта, предвождана от Къстър е унищожена напълно. Другата част от полка е спасена четири дни по-късно, от притекла се на помощ кавалерия. Започва търсенето на оцелели от хората на Къстър. Нито един човек не е намерен жив. Оцелял само един кон- Команч. Той бил намерен в един гъсталак със седем стрели в тялото. Команчи е бил язден от капитан Кох, един от офицерите на Къстър. Раните на коня са лекувани и той внимателно е качен на лодка. Команч е изпратен обратно на форт Линкълн в Дакота, където се полагат големи грижи за възстановяването му. Командващият Седма кавалерия настоявал да го оседлават при всички сражения и при официални случаи, но никога да не бъде язден отново. Команч се превърнал в национална знаменитост.
Когато починал, некрологът му бил отпечатан във вестниците в цялата страна. Команч бил препариран и сега е изложен в музея на Канзаския университет.

Петнистите коне на Не Персе- 1877 година

Малко племена можели да съперничат с Не Персе в изкуството да селекционират нови породи. Не Персе населявали планинските плата между сегашните щати Орегон, Вашингтон и Айдахо. Там, близо до реката Палус, стръмните планини и дълбоки каньони осигурявали естествени прегради за задържане и отделяне на конете за създаване на нови породи. „Запазена“ марка на Не Персе били техните петнисти коне. Тези коне, наречени Апалуза на името на реката, са прочути сред западните индианци със своята бързина и издържливост.
Мирният живот на Не Персе свършил, когато заселници и миньори нахлули в техните земи. Сключвали се договори, които впоследствие се нарушавали. Накрая вождът Джоузеф повел своите хора и 3000 коня към Канада; път, дълъг хиляда и шестстотин мили. През целия този път индианците водели битки с преследващата ги кавалерия. Само в една битка Не Персе изгубили деветстотин от петнистите си коне. Точно до канадската граница вождът Джоузеф се предал на кавалерията и решително заявил :”Аз никога повече няма да се бия!”. По-голяма част от неговите хора били убити, а другите- ранени и изтощени от глад. Малкото оцелели членове на племето били пратени в изгнание в Оклахома, а Джоузеф бил затворен във форд Левънуорт. Останалите хиляда и сто коне били разпръснати. Чистотата и оцеляването на породата Апалуза било застрашено, докато тази порода не била възродена в началото на 20-ти век.

1 коментар: