вторник, 23 март 2010 г.

Нападателни тактики на ирокезите - II част




* Съпоставка между военното дело от предисторическия и историческия период

Като се вземат предвид промените в укрепленията, обединението на племената в съюзи и конфедерации, находките, говорещи за ритуален канибализъм, и пълните със стрели погребални изкопи, може да се каже, че през предисторическия период войната е била широко разпространена в североизточната област. Тя играела важна роля, не само защото осигурявала слава, чест и възмездие, но и защото се приемала като вид ритуално свещенодействие. Битките дарявали воина с ценни качества. Воюването ускорявало съзряването на младежа и го учело да бъде безстрашен, уверен, търпелив и непреклонен. Затова коренните жители имали естествена нужда да се съревновават помежду си, участвайки в битки, и така да изпитват своите и противниковите умения и сили.

Обичайно ирокезките бойни отряди за атака наброявали от 5 до 20 мъже. В по-мащабни нападения можели да участват от 100 до 500 воини, като макар и рядко се случвало броят им да надвиши 1000 души. Внезапните нападения и засадите били важна стратегия както за малките, така и за големите отряди. Често били атакувани по-малобройни вражески групи, като се разчитало на численото преимущество. Воините били въоръжени преди всичко с лъкове, бойни тояги и ножове и често носели дървена броня пред тялото. В началото на атаката ирокезите използвали своето оръжие за далечно нападение – лъковете, а после се приближавали, за да влязат в ръкопашен бой. Убивали или пленявали колкото е възможно повече врагове, докато не обърнели останалите в бягство или не ги принудели да се предадат.

Изследователят Тригър смята, че при нападения над селища, когато бойните отряди и на двете страни били големи (над 100 души), сражението придобивалo повече ритуален характер. В тези сблъсъци противниците се нареждали в линия, на известно разстояние един от друг, изстрелвали стрели или влизали в ръкопашен бой. След няколко смъртни случая и наранявания обаче съперниците се оттегляли и всяка страна взимала със себе си пленниците, които е успяла да залови.
Все пак наличните сведения не са достатъчни, за да потвърдят, че този тип ритуални битки е бил характерен за традиционното военно дело на ирокезите. Напротив, основна цел и грижа на ирокезката война били пълната победа над врага и придобиването и опазването на територията. Това се потвърждава и от думите на ирокезки воини от ХVІІ и ХVІІІ век, които определяли войната като борба за „всичко или нищо”; воювало се до пълно поражение на противника или до тяхната собствена гибел.




С настъпването на историческия период войните продължили, но с нови технологии, които коренните народи усвоили най-вече посредством търговията с кожи. През ХVІІ век ирокезите, за разлика от другите племена, получили лесен достъп до стоки от холандските търговски пунктове и до 1640 г. били изцяло снабдени с железни оръжия и пушки. Видът на използваните от тях нападателни тактики зависел изцяло от конкретната ситуация и характера на отбраната, но най-общо могат да се отличат два типа специфични тактики за периода 1640–1700 г. Те са класифицирани и определени като пряко (директно) нападение и непряко (индиректно) нападение.

* Преки (директни) нападения

През 40-те години на ХVІІ век се разпространила вестта, че ирокезите използват голям брой воини (от 200 до 1000 души) в съгласувани, масови нападения над хуронски селища и френски пунктове. Това били непосредствени, преки атаки, които целели проникването през външната отбранителна стена на селището или укреплението чрез флангово щурмуване на един или няколко подстъпа. Логично се предполага, че нападателите са се стремели към най-слабите части от отбраната на врага. Целта на тези нападения била да се достигне възможно най-бързо външната стена на укреплението, за да се намали военният обсег на вражеските стрелци. Военният обсег е откритата част пред укреплението, която позволява на бранителите да стрелят безпрепятствено. Този тип нападение е много труден и меко казано рискован, защото нападателите са изложени на постоянен обстрел, докато изминат разстоянието до селището. Едно добре защитено селище е способно да нанесе големи поражения на противника, още преди той да е достигнал основите на укрепения периметър.


Един от начините да се намали броят на жертвите от страна на нападащите бил максимално бързо да се достигне, прехвърли или пробие палисадната стена. Веднага щом достигнели до нея, част от воините започвали да стрелят през пролуките, докато други се опитвали да сцепят външната стена в основата. В това начинание желязната томахавка била многократно по-ефективна от томахавката с кремъчно острие и играела ключова роля за по-бързото събаряне на палисадите. Веднъж пробили, воините се втурвали да убиват или залавят врага. По подобен начин през пролетта на 1649 г. армия от 1000–1200 ирокези предприела изненадващо нападение срещу две селища на хуроните – Сейнт Игнейс и Сейнт Луис. Ирокезите се промъкнали през нощта и нападнали най-слабата част на палисадата. Напълно необезпокоявани, поради липсата на стража, нападателите бързо пробили стената и селището било превзето почти без съпротива. При тези атаки били избити и пленени 380 хурони, а много от тях минали в лоното на ирокезите.

Друг фактор, допринесъл за успехите на ирокезите е голямото количество огнестрелни оръжия, с които успявали да се снабдят. Мускетът имал предимство пред традиционния лък в два аспекта – психологическия шок и поразяващата сила.
Психологически погледнато, огнестрелното оръжие излъчвало мощ поради тътена, дима и щетите, които нанасяло, и това съответно засилвало увереността у този, който го използва. При племена, незапознати със съществуването на огнестрелно оръжие, шокът и паниката били съкрушителни.
Друго преимущество на пушката по време на битка била силата на поразяване. Дървена броня, с която воините се предпазвали от стрели, била неефективна срещу куршумите на мускета. Традиционната техника „отбягване на стрелата” също не работела. В типична война бойците се опитвали да избегнат стрелите като преценявали времето на пускане на стрелата или следели нейния полет. Куршумите обаче не можели да бъдат проследени. Не на последно място, мускетите били ценни и с това, че биха могли да пробият външните стени на палисадата и най-вече горната част, която подкрепяла платформата и имала само един ред колове.

Съществен недостатък на директния щурм бил голямото количество жертви, което се давало при един концентриран и бдителен враг. В нападенията, които ирокезите провели през 40-те години на ХVІІ век, те не взели предварителни предпазни мерки, например щитове. В резултат на това претърпели големи загуби, които така силно повлияли върху числеността на населението им, че през 1658 г. йезуитите отбелязали, че то „се състои повече от чужденци, отколкото от местни”. За щастие, ирокезите имали либерална и сполучлива политика на “осиновяване” на чужди народи, която им позволявала да компенсират човешките загуби им давала предимство пред враговете, които не можели да се възстановят така бързо.

За да се предпазят от повторни тежки загуби ирокезите изградили нова тактика. Започнали да строят подвижни прегради и предпазни щитове, наричани мантела, които да бранят воините при придвижването им напред. Използването на щитове не е ирокезко откритие, но до края на 1640 г. малко племена все още си служели с тях, заради неефективността им срещу куршумите на мускета. Ирокезите възстановили употребата им, като ги изработвали от по-масивен дървен материал. За първи път мантелите са описани от йезуити през 1654 и 1656 г. по време на войната между ирокези и племето ири. Те съобщават, че в началните фази на битката, ири успешно отблъсквали атаките, в които нямало мантели или защитни бариери. Въпреки че загубите на ирокезите били много, била предприета поредна атака, този път със защитни приспособления. Ирокезите съградили “подвижна отбранителна палисада” (широка, преносима, дървена стена), която можела да предпазва няколко воини наведнъж и да се използва за изкачване на външната палисада като се положи върху стената. В битката като импровизирани щитове или стълби били употребявани и канута. Така защитата на ири се пречупила и укреплението било разрушено.

В друг случай от 1661 г. група ирокези били нападнати от французи в лодка край Квебек. Ирокезите “взели по две или три парчета дърво, които свързали заедно и носели пред себе си подобно на мантели, като така се предпазвали от яростната стрелба”. Защитени, воините отвърнали на огъня и убили всички французи от лодката, с изключение на един, когото взели за заложник.
Причината, поради която предпазните щитове носели успех на ирокезите, се крие в овалната или кръгла структура на укрепленията на съперниците им. Нещата стоят по съвсем различен начин при укрепления с бастиони и флангови стени, проектирани под определен ъгъл спрямо основната стена, защото по този начин отбраната получава ясна стрелкова линия по фланга. Тоест нападателите са уязвими на стрелба отстрани и в тила, което изключва всякакво предимство на щита. Хуроните били първите, които започнали да строят бастиони в селищата си, а до 1660 г. много от враговете на ирокезите възприели фланговия модел. В резултат на това ирокезите били принудени да разчитат главно на непреки нападения.

* Непреки нападения

Алтернатива на директните атаки били непреките нападения, които носели по-малко риск и съответно по-малко жертви, защото възможността за излагане на вражески огън била по-ограничена. Непрякото нападение може най-добре да се опише като сражение с врага, без проникване в укрепения периметър на съперника. Този начин на воюване може да включва следните тактики: обсада; внезапни щурмове на приливи и отливи; унищожаване на незащитени външни постройки като навеси и плевни, посеви, добитък; отрязване на всякакви пътища за боеприпаси; засада над пристигащи подкрепления или на всякакви воини или жители, оказали се извън обсаденото укрепление.

Непрякото нападение може да прерасне в пряка атака, ако се окаже, че защитата е слаба или в случай, че нападателите съумеят да излъжат противника да излезе от укреплението си и му направят засада. Няколко примера за успешни индиректни нападения са записани в края на 80-те години на ХVІІ век, при които ирокези нападнали френски селища и фортове край езерото Онтарио и в Монреалската част на Сейнт Лоурънс. Форт Ниагара, построен от Деньонвил през 1687 г. по време на похода срещу сенеките, бил мигновено обсаден след оттеглянето на неговите войски. Деньонвил се надявал, че този форт ще насърчи западните племена да нападат ирокезите, като се снабдяват с припаси от него или го ползват за убежище. Разположен в западният край на езеро Онтарио в устието на река Ниагара, той бил дълбоко изолиран в територията на ирокезите и далеч от подкрепленията край Сейнт Лоурънс – факт, който вероятно би възпрял много от военните стратези да построят форт на подобно място. Англичаните и французите докладвали, че ирокезите обсадили форта, откъсвайки го от възможността да набавя припаси от Монреал и напълно го изолирали от заобикалящата го среда. По записки на англичаните обсадата “уморила от глад френския гарнизон, като само един свещеник оцелял”.

Форт Фронтенак имал подобна съдба. През август 1687 г., приблизително 280 ирокези “изгорили къщите и плевните пред форта и взели четирима мъже и една жена за заложници”. Ирокезите също така изпратили отряд от 12 воини по течението на реката, покрай Сейнт Лоурънс, който да пресече пътя на провизиите, очаквани от Монреал. Две френски лодки и няколко канута, пълни с доставки, били нападнати от засада, докато разтоварвали припасите. Убити били 20 френски войници, 9 мъже били взети в плен, а цялата доставка от Монреал – конфискувана.
През есента на 1688 г. трима френски войници и една жена били заловени пред стените на форт Фронтенак от отряд от 40 души, “който дебнел около форта”. Била нападната още една “лодка, пренасяща провизии за форт Катарак (Фронтенак)”. През 1689 г. отец Ламбервил официално докладвал, че фортът е под обсада: “Ирокезите така ни бяха завардили, че не можехме да вземем нито дърва, нито вода и прясна храна”. Никакви запаси не успявали да се прокарат през блокадата на ирокезите. Гарнизонът на два пъти се опитал да разбие обсадата, но ирокезите отблъснали ударите, като убили няколко французи. В следствие от липсата на храна “в гарнизона избухнал скорбут и отнел живота на над 100 души”.

Най-опустошителното ирокезко нападение станало на 5 август 1689 г. срещу френски селища на остров Монреал. То завършило с цялостното разрушение на селото Ла Шайн. Въпреки разнообразието от сведения относно това събитие, се смята, че около 1000 до 1500 воини “изпепелили всички селища от носа на остров Монреал до към левга навътре във Вил Мари (Монреал)“. При тази изненадваща атака ирокезите подпалили селскостопанските полета, всички изолирани постройки и “обградили два форта (Роланд и Реми)”. Френските войници от укреплението в Монреал сформирали отряд от 80 мъже, който да помогне за освобождаването на форт Роланд. Не е ясно в този случай дали ирокезите са подмамили французите да си мислят, че са малък боен отряд, или френския командир, Сюр дьо Ларабейр, бил прекалено самоуверен. В крайна сметка част от бранителите на укреплението били подмамени на открито и покосени от ирокезите. Загубите на французите се равнявали на около 150–200 убити и от 130 до 400 пленени. Учудващо е, че според френския доклад ирокезите не били дали нито една жертва при тази мащабна битка.
Както свидетелстват описанията, отрязването на достъпа до хранителните запаси може бързо да доведе до капитулация на укреплението. Ирокезите са първият засвидетелстван северноамерикански народ, който използвал военната стратегия на атакуване на вражеските хранителни припаси.

Заключение

При хронологическото изследване на ирокезкото военно дело ясно се вижда развитието на тактиките, използвани през периода 1640–1700 г. От всички 237 докладвани нападения на ирокези по време на този период, 100 или 42% са чрез нанасяне на удар на врага покрай водоеми, търговски пътища или неупоменати места и последващо бързо отстъпване. Останалите 137 или 58% са атаки, проведени в близост до вражеските селища. От всички нападения 86 % са непреки атаки, извършени спрямо хора, постройки, добитък и т. н. извън укреплението, а останалите 14% представляват директни нападения върху фортове или укрепления. Анализът на отделните директни атаки установява, че броят на покушенията срещу туземни укрепени селища (16 на брой) е значително по-голям от този срещу евроамерикански селища и фортове (3 на брой). По-голямата част (75 %) от атаките срещу коренни народи били предприети между 1640 и 1660 г., като всички били насочени срещу съседни на ирокезите селища и сродни по език племена. След 1660 г. директните атаки драстично излезли от употреба (само 3 такива случая от 1660 до 1700 г.), за разлика от непреките нападения, които се равнявали на 52.

През този период ирокезите използвали своята нова технология и бойна тактика със страховита продуктивност. Те безспорно имали тактическо и техническо надмощие, а традиционите селищни укрепления на съседните коренни племена не били пригодени да преодоляват новите нападателни стратегии и методи на “народа на разтягащия се дом”. Всяко превземане и унищожаване на вражески селища, заедно с изключително успешната тактика на “удар – оттегляне”, обезсърчавали ирокезките врагове. От своя страна, ирокезите трупали увереност, която все повече се проявявала в битките и причинявала разпръсването или напълното унищожение на цели народи.

Николай Янков

Няма коментари:

Публикуване на коментар