Лакрос - малкият брат на войната

Лакросът се счита за най-стария северно-американски спорт. Той е бил част от религията на индианците и често се е практикувал като средство за разрешаване на конфликти, лекуване и бойна подготовка на мъжете. Сред чероките и ирокезите са съществували редица версии на тази игра с топка и стикове. Чероките са я наричали "малкия брат на войната", тъй като са я използвали като бойно обучение. Отборите са наброявали стотици, дори хиляди участници, като често в играта се включвало цялото племе; вратите се намирали на километри една от друга, а срещите често продължавали над три дни. Повечето играчи нямали възможност да стигнат до топката и използвали стика си като оръжие. Някои племена поставяли врати от два успоредно забити в земята кола, но в повечето игри за врата използвали някое дърво или скала. Топките били направени от дърво, еленова кожа, изпечена глина или камък.

Шестте ирокезки племена, населявали южната част на днешния щат Онтарио и северно от днешния Ню Йорк, наричали своята игра "багатауей" или "теуараатон". За разлика от други области, там играта била много по-организирана. Отборите наброявали между 12-15 играчи, а вратите се намирали на разстояние 36 метра една от друга. При някои племена, играчите използвали по две пръчки. Понякога отборите били смесени – от жени и мъже, макар че на някои места жените имали своя разновидност на играта.

Най-вероятно, първите европейци, видели играта „багатауейа” били френски пътешественици. Приспособленията, с които играели индианците, много им заприличали на епископски жезъл (на фр. la crosse) и това име се запазило до днес. Еволюцията на индианската игра към съвременния лакрос започва през 1636г., когато йезуитският мисионер Жан де Бребоф описва играта на племето Хурон, населявало територията на югоизточно Онтарио, в днешна Канада. По това време, играта вече била позната сред 48 племена, пръснати по земите на днешна южна Канада и САЩ. В края на XVIII в., играта се разпространила и сред френските заселници.

В началото на XIX век, играта вече се практикувала от повечето европейски заселници в Канада. През 1844 г., Олимпийският клуб на Монреал организира среща между отборите на европейците и местните индианци. Подобни „мачове” били организирани също и през 1848 и 1851 г.

Първите стъпки към промяната на играта и превръщането й в истински организиран, съвременен спорт, прави монреалският клуб по лакрос (MLC), създаден през 1856 г., който издава първите написани правила. Зъболекарът Джордж Беърс от MLC редактирал правилата през 1867 г. В тях, той определял броя на играчите (12), въвел е термини като гол, точки, защитна точка , първа защита, втора защита, трета защита, център, трета атака, втора атака, първа атака, гостувания, домакинства. Беърс, който днес наричаме "бащата на лакроса", заменил и натъпканата с косми топка от еленова кожа с гумена и проектирал стика, така че да бъде удобен за улавяне на топката. Канадската национална асоциация по лакрос, която била създадена през 1867 г., бързо възприема новите правила. Същата година, отборът на индианците от племето Каугхауага прави турне в Англия, където изиграва мач пред Кралица Виктория. Спортът бързо добил популярност в Бристол, Челшър, Ланкашър, Лондон, Манчестър, и Йоркшир и не след дълго, през 1892 г., се създава Английският съюз по лакрос.

Първият мач между жени е през 1890 г., в училището „Св. Леонард”, Шотландия. Въпреки че през 1914 г., във Вирджиния има опит за създаване на женски вариант, едва през 1926 г., Розабел Синклер организира първия женски отбор в Съединените Щати – в училището “Брайн Маур” в Балтимор, Мериленд. През 1890 г., била създадена адаптирана версия за жени, която се превърнала в предпочитана игра през пролетта, докато през есента дамите играели хокей на трева. По твърдост, мъжкият лакрос много се доближава до хокея на лед, докато лакросът за жени е заимстван от хокея на трева, където физическият контакт между играчите е забранен. През 1901 г., англичанката Констанс M. K. Епълби представя хокея на трева пред американките; тя работи като учител по физическо възпитание и преподавала тази игра в редица училища по време на летни лагери. Тя взела активно участие и в утвърждаването на женския лакрос. Щатската асоциацията по лакрос за жени (USWLA) била основана по време на организиран от нея лагер през лятото на 1931г. Американската женска асоциация по лакрос управлява спорта на колежанско и клубно ниво до 1981 г., когато NCAA слага началото на негов национален турнир за жени.

Лакросът е включен в олимпийските игри през 1904 г. (Сейнт Луис) и 1908 г. (Лондон). Участвали само три страни – Канада, Англия и САЩ, като и в двата турнира, Канада печели златото. Лакросът е демонстрационен спорт на ОИ през 1928, 1932, 1948 и 1980 г., като демонстративни срещи се провеждат и на Игрите на Британската Общност през 1978 г. (Едмънтън) и 1994 г.(Виктория).

През 1967 г., Международната федерация по лакрос (ILF) провежда Световно първенство за мъже. Две години по-късно, през 1969 г., се провежда и Световното първенство за жени.

Днес играта се радва на все по-голяма популярност и печели привърженици в цял свят.