Ще ти дам един пример...

"Ще ти дам следния нагледен пример...Един ден ти идвам на гости у вас в Швеция. Ти ме каниш вътре, настаняваш ме и ме гостиш. След две седмици аз те изолирам в спалнята и ти забранявам да се разхождаш из другите части на къщата и ти казвам, че ако си гладен, ще ти нося храна в стаята...На края ти ставаш затворник в собствената си къща. Това се случи и с нас. Ние сме заключени в спалните си. Резерватите са нашите спални, а домът ни - това е Канада."

Chief Noel Doucette (1938-1996 ), mikmaq

Чуй ме Слънце - смили се над мен!

Хайо (чуй ме), Слънце – смили се над мен!

Смили се над мен!

Нека доживея старини – да доживея старини аз те моля!

Аз вярвам, че съм благословен с дълъг живот.

И към Твоите деца се обръщам за помощ –

към Утринната звезда, към Седемте звезди,

към падащите звезди и към всички останали звезди.

Хайо!

Смилете се над мен – нека имам добър живот!

Нека моите деца доживеят старини!

Към вас, Небесни същества, аз се обръщам за помощ.

Хубави дни и щастливи нощи – ето за какво ви моля.

Чуйте ме, смилете се над мен!

Нека децата ми живеят дълго!

Хайо!

(чернокраки)

Нека моят народ ме използва като щит срещу враговете

Този-Който-Винаги-Откликва, чуй моя плач!

Погледни към мен, когато сълзите ми капят на земята!

Духове, аз ви дарявам моето тяло.

Нека имам много коне.

Нека има много красиви и работливи жени в моята шатра.

Нека шатрата ми бъде място за срещи на мъжете.

Погледнете ме – аз съм беден.

Дарете ми тези неща, които – чрез моя живот –

ще направят народа ми силен.

Нека моят народ ме използва като щит срещу враговете!

(кроу)

Нашата "хижичка"

Построихме я през лятото на 2006. На първата копка с присъствието си ни удостои мадам "Усойница", а днес хижата е най-често обект на внимание за хилядите мравки и буби в района.

Каноншет (1630-1676)

Когато пилигримите основали Плимут, могъщото племе на нарагансет се водело от неговия вожд Каноник и племенника му Миантономо. По време на управлението им племето било застигнато от тежък съдбовен удар. През 1633 г. над 700 нарагансет умрели от едра шарка - болест, която била внесена по техните земи от белите и която те до този момент не познавали. След Мрикса, най-възрастния син на Каноник, главен вожд на нарагансет станал синът на Миантономо, Каноншет. Също като баща си той бил приятел на Роджър Уилям, изгонен от пуританите в дивата пустош заради своята толерантност и свободолюбивост. Той искал да го отклони от намерението му да се съюзи с Метаком, защото англичаните вече били твърде многобройни и войната била без изгледи за успех.

Каноншет гордо отклонил тази необоснована забележка.

На 20.07.1675 г., когато Метаком дал началото на войната с нападението над Суансеа, нарагансет били в разгара на подготовката си. Така групите от Масачузетс могли да нахлуят в земята на това племе и с безпощадна твърдост да принудят индианците да сключат договор. Те обявили даже и награди за главите на Метаком и неговите уампаноаги и с това се опитали да посеят раздори между племената. Привидно Каноншет се съгласил с договора.

Междувременно след безпощадна унищожителна война, в която били жертвани много населени места и селски стопанства, Метаком бил принуден да отстъпи. Каноншет приел него и бойците му при себе си. Заедно те издигнали силна крепост сред блатната местност, близо до днешен Саут Кингстаун в Роуд Айлънд. Тя се състояла от около 500 почти непробиваеми колиби; единственият достъп до крепостта бил ствол на дърво, който бил поставен над широка вада.
Метаком и Каноншет разполагали с около 3000 бойци. Неочаквано на 19. 12. 1675 г. крепостта била нападната от англичаните, които получили сведение за нейното местоположение от един нара-ганзет предател. При снежна буря и суров студ се водила тричасова битка. Водачът на англичаните, капитан Чърч, успял да проникне в крепостта и заповядал да се подпалят вигвамите. Индианците трябвало да се изтеглят обратно в блатата и с безсилна ярост да видят как изгаряла живата плът на деца, жени и старци или как те били убивани от англичаните.

Метаком, който загубил почти 1000 души, избягал при нипмуки във вътрешността на Масачузетс, където останал цяла зима.

През пролетта на 1676 г. войната започнала отново. Тя се вихрела в страната като огнена буря, индианците се борели все по-отчаяно Градовете Ланкастър, Медфийлд, Уеймаут, Гротън и Малборо потънали в прах и пепел. Битката за Нова Англия бушувала, докато накрая надделяло по-доброто въоръжение на англичаните.
През април 1676 г. англичаните успели да заловят Каноншет. Вождът презрително отказал да откликне на обидното предложение на своите противници да издаде съюзниците си, за да спаси живота си:
„Не само че и един уампаноаг няма да предам, но дори и частица от неговия нокът няма да получите."
С гордо вдигната глава той посрещнал смъртоносните изстрела.



Разбираемо е, че Метаком тежко изживял смъртта на приятеля и на бойните си другари. Изглежда, всичко се е било обърнало срещу него. Хранителните продукти и мунициите бавно привършвали. Белите, които наричали себе си християни, унищожили реколтата на индианците. Нямало никаква възможност да се засее нова царевица. Обезкуражени от тези трудности, някои племена от съюза оставили оръжията или преминали на страната на колонизаторите, които провъзгласили за свой главен командир онзи безскрупулен капитан Чърч, който бил отговорен за безмилостното унищожаване и изгаряне на беззащитни хора.

Уетамоо, смелата вдовица на Уамсута, останала със своите довереници при Метаком, но чрез измяна била нападната и убита от англичаните. Победителите отрязали главата й, набучили я на копие и я изложили в Таунтон на показ.

Чърч преследвал Метаком като ловджийско куче. На 1.08.1676 г. той го нападнал, убил 130 души от неговите хора и пленил жена му и сина му. След унищожаването на нарагансет и след отцепването на много съюзници уампаноаг разчитали изключително на себе си. В средата на едно почти недостъпно тресавище Метаком издигнал своята последна главна квартира. Отново имало изменник, който посочил верния път на Чърч. Боец посъветвал Метаком да се предаде. Ядосан от това недостойно предложение, вождът го убил. Братът на убития избягал при англичаните и издал местоположението на скривалището. Чърч го обкръжил и стрелял веднъж. Метаком изтичал към мястото, откъдето дошъл изстрелът, но бил смъртоносно покосен от два куршума на предателя.

След окончателното поражение на уампаноаг Чърч забранил да се погребва трупът на Метаком. Собственоръчно отрязал главата, тялото било разделено на части и окачено по дърветата, а главата била изложена на показ в Плимут в продължение на 20 години.
Така завършил героят от „King Phillip's war" (Войната на крал Филип) от решителната борба за съществуването на колониите Нова Англия. Били унищожени 13 града и 600 къщи на белите, които всъщност е трябвало да припишат тези загуби на себе си, на своята алчност и пуританска високомерност, която виждала в индианците не ближни, а езически паразити, които трябвало да бъдат унищожени.

Разбираемо е, че и двете страни са се борили с огромно ожесточение. В чест на Метакоом обаче се казало, че неговите главни характерни черти, благородство и признателност, се изявявали и в ужасното време на войната. По негова заповед никога не е била упражнявана жестокост върху пленниците, което го издига много над нивото на противниците му. С неговата смърт била пречупена съпротивителната воля на алгонкинските племена от Нова Англия. Останал споменът за един от най-големите индиански водачи, който по-късно респектирал дори и белите историци и получил от тях признание.

Видове лули

ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ЛУЛАТА ОТ МОРСКА ПЯНА

Името "морска пяна" е формирано от двете немски думи за "море" и "пяна" - "мершаум" (англикализирано като "миршаум"). От тук идва и преводното наименование "морска пяна". Белият порест минерал е толкова лек, че когато е сух, плава над водата. Историята за името разказва, че веднъж парче от този' материал било видяно да плува по вълните на морето и понеже наподобявало на истинска морска пяна, било наречено "миршаум". Геоложкият произход на минерала е мистерия. Една от теориите е, че той е образуван, поне частично, от праисторически морски черупки и разложени останки, смесвани с морската пяна в продължение на милиони години.


Миршаумовата лула е направила своя дебют в света на тютюна около сто години преди откриването на брайера. Преди миршаума да започне да се употребява за правене на лули, пушачите използували предимно керамични такива.

Според една стара история, откриването на миршаума като материал за лули станало съвсем случайно. Разказва се, че през 1720 година в Будапеща живял някакъв обущар на име Карл Ковач, който бил също така и талантлив резбар. Един ден членът на унгарското елитарно общество в Будапеща, граф Андраши, донесъл на Карл две бели парчета от странен материал, които намерил по време на пътуването си в Близкия Изток. Графът се интересувал дали обущарят може да издяла някаква артистична фигура от материала, който по това време още нямал име. Ковач внимателно разгледал белите парчета и го осенила мисълта, че лекият, порест минерал би станал идеален материал за лула. Като страстен пушач, графът веднага приел предложението.
Ковач оформил всяко парче като огнище на лула. Дал едното на графа и запазил другото за себе си. След като опитал своята лула, направена от непознатия минерал, обущарят забелязал, че някои части от белия минерал станали златисто-кафяви. Кафявите петна носели отпечатъци от неговите пръсти, които .били намазани с обущарско лепило. В изблик на вдъхновение той намазал останалата част от огнището със същото лепило и с удовлетворение наблюдавал как златистият цвят се разпространил по цялата повърхност. Скоро след това Ковач и граф Андраши имали удоволствието да пушат чудесни, златисто-кафяви лули от миршаум.

Търсенето на лулите на Ковач бързо нараснало и на обущаря оставало все по-малко време за обувките. Говорело се навсякъде, че Ковач буквално изкарвал злато от миршаума с неговите инструменти. Първата лула, направена за граф Андраши, била оценена високо и получила почетно място в колекцията на Националния музей в Будапеща.
В продължение на един век, от 1750 до 1850 година, ръчно, изработените лули от миршаум били прекалено скъпи за обикновения пушач. Само богати можели да си позволят да закупят парче миршаум и да наемат някой от прочутите майстори да им направи

ЦАРЕВИЧНИ ЛУЛИ

Вашингтон на Мисури е домът на лулите от царевични кочани. Той прилича на всеки друг малък град на брега на Мисури, с изключение на това, че произвежда годишно около 15 милиона лули от царевични кочани. Производството на такива лули е хранело фермерите от района, доставчици на кочани, още от 1869 година, когато местен селянин първи се сетил за този артикул като евтин, лесно достъпен и широко разпространен материал за лули.


По това време местните фермери отглеждали специален вид царевица, известна като "Колиер", която имала особено големи и твърди кочани. Растението е голямо, стеблото достига около седем сантиметра дебелина и са му нужни сто и двадесет дни да узрее, вместо обикновените деветдесет дни. Фермерите са давали кочаните на фабриките за лули, а зърното продавали отделно. Кочани с по-малък диаметър от шест сантиметра, не се приемали.
Преди да бъдат обработени, кочаните се сушат минимум две години. Външната част се изглажда с машина. Меките части и вдлъбнатините се измазват с гипс, с поставено стебло или тръстика и после се лакират. Модерните лули от царевичен кочан имат различни по форма огнища и разнообразие от гърла и стебла.
Лулата от царевичен кочан трябва да се пуши бавно като й се дава възможност да съхне между две зареждания, за да може много месеци, дори години, да се използува с удоволствие. Както и при всички
други лули, пушачът трябва да има няколко от тях и да ги пуши последователно.
Има различни видове лули от царевични кочани, толкова, колкото и от брайер. Някои пушачи предпочитат царевичната лула пред всички други с изключение на тези от брайер. Като цяло, лулата от царевичен кочан е разнообразие в колекцията и ако се
използува от време-навреме, доставя удоволствие.

ВОДНИТЕ ЛУЛИ


Идеята за прекарване на дима през вода преди да влезе в устата по всяка вероятност идва от пигмеите в Африка. Много преди Колумб да открие Новия свят тези племена вече пушели треви с разнообразни водни лули, направени от гаурд, издълбани парчета от дънери, рогове от животни, парчета от бамбук и други подръчни материали. Най-подходящият съд за поддържане на водата обаче, се оказала черупката на кокосовия орех, поради своята твърдост и издръжливост. Докато обработването и издълбаването на дънера отнемало дни за направата, черупката на кокосовия орех можела да се превърна в лула за минути и да бъде ползувана с години. Тази водна лула, известна още и като наргиле , дума, която означава "черупка на кокосов орех", често е била снабдена с чифт тръстикови или бамбукови пръчки, едната - да държи горящия тютюн, а другата - да извлича дима.
Водните лули и днес са много популярни в Африка, Близкия и Далечния Изток.

КЕРАМИЧНИ ЛУЛИ


Милиони керамични лули са били използувани през седемнадесети и в началото на осемнадесети век в Англия. Благодарение на тях в тази страна изключително много е нараснала популярността на лулопушенето, което важи с пълна сила и в наши дни. Керамичните лули са били толкова евтини, че можели да бъдат изхвърляни след една-две употреби и заменяни с нови. Керамичната църковно-благословена лула, една от най-популярните керамични лули, създадени някога, е обезсмъртена в изкуството и литературата. Тя и досега е една от любимите за колекциониране.
Керамичните лули, в голямото си мнозинство, все още се правят ръчно от доброкачествена глина. Влажната глина се поставя в метален калъп с форма на лула с дълга метална игла, формираща димния канал на стеблото. След това лулите се изсушават, пекат и лакират. Украшенията могат да се получат от калъпа или да се оформят по-късно.

Градът Гуда в Холандия е традиционният световен център за керамични лули. И днес фабриките в Гуда произвеждат над 20,000 керамични лули дневно или около седем милиона годишно, което е неопровержимо доказателство, че тези лули не са загубили популярността си.

Списъкът на съществуващите лули за пушачите с по-богато въображение не свършва дотук. Известни са още алуминиевите лули, лулите с брайерово огнище
и пластмасов мундщук и др. Те са лесни за чистене -огнището лесно се отделя и стеблото може да се мие с вряла вода.
Дървените лули с порцеланови огнища широко се употребявали в Германия през деветнадесети век и още се радват на добър прием сред много любители. Дълго-стеблените лули също запазиха популярността си. Дълго-стебленият турски чибук остава любима лула за тези, които обичат да пушат, докато седят с кръстосани крака върху килимчето.

Превод: Константин Колев

Лечебната билка

ЖАН НИКОТ И НИКОТИНА

Ранната популярност на тютюна в Европа се дължала повече на неговия предполагаем лечебен ефект, отколкото на удоволствието, което създава при пушене. Тютюневият лист бил въведен като универсално лечебно средство за всички болести;от французина Жан Никот, от където произлиза и името на тютюневото растение Никотиана и термина никотин.

Никот бил назначен за посланик в Португалия от френската кралица Екатерина Медичи. Той видял за първи път растението в кралската градина в Лисабон. Научавайки за индианското поверие, че това растение има лечебна сила, посланикът решил да експериментира. Готвачът му си бил порязал пръста и Никот превързал раната с пресни зелени тютюневи листа. Изненадващо бързо раната зараснала. Млада дама, позната на Никот, имала жесток обрив на лицето си, а друг негов приятел - остри болки в краката. И в двата случая, след прилагането на тютюневите листа, страданията
изчезнали.

Никот продължил експериментите си и не след дълго се върнал във Франция, където информирал кралицата за изумителното лечебно свойство на растението. Той й предложил да помирише пудрата, която бил приготвил от сушени тютюневи листа. Кралицата с готовност взела щипка от кафявата пудра и кихнала. След още няколко кихания, забравила за своето главоболие.

От този момент кралицата на Франция станала ревностна привърженичка на смъркането.-Френският двор последвал примера й и популярността на тютюна се разпространила из цялата страна. В продължение на много години тютюнът бил наричан "Билката на кралицата" или "Лековитата билка". Дори тези, които не страдали от главоболие, смятали че могат да избегнат риска от получаване на такова, чрез смъркане на тютюнев прах. Тютюносмъркането бързо се превърнало в мода. То обаче, все още не се правело за удоволствие, а се разглеждало само като медицинско средство, което можело да бъде закупено от местния билкар. Докторите му дали отблъскващо латинско наименование, което, свободно преведено, означава "носово пречистване".

Една енциклопедия, издадена по това време от самия Никот дава следното определение: "Никотин. Билка с чудотворна лековита сила срещу всички оплаквания като циреи, възпаления, обриви и т.н. Въведена във Франция от пратеника в кралство Португалия, г-н Жан Никот, от когото произтича и името."

Името Никотиана е дадено на тютюневото растение не от самия Никот, а от известния шведски ботаник Линеус като признание за усилията на Никот за неговата широка употреба в медицината. Никот не могъл да доживее, за да види как неговите медицински наблюдения са дискредитирани като ненаучни и без стойностни, не успял да види и как смъркането се вулгаризира като се използува само за сензационни удоволствия.

Чрез популяризиране на смъркането, Никот неволно е помогнал и за разпространяването на пушенето. Щипка смъркане или лула с тютюн - и двете имат стимулиращ ефект. Дали някой пуши или смърка е само въпрос на вкус. Докато французите са били първи в смъркането, англичаните по същото време пушели с лули. Но по-късно, когато смъркането станало модно и в Англия, пушенето с лула вече било разпространено в останалата част на Европа. Европа имала достатъчно време да опитва и двата начина, но в крайна сметка спечелила лулата.

ТЮТЮНЪТ В АНГЛИЯ

Англичаните приели тютюна без де се интересуват от медицинските му атрибути, на които французите са придавали значение. Пушенето за тях доставяло удоволствие и го обичали, заради уникалното усещане, което предлагало. Човекът, въвел тютюна в Англия, бил английският морски герой сър Джон Хоукинс, който през 1565 година докарал първата пратка тютюн от Флорида. Следващият англичанин, морският капитан сър Франсис Дрейк, посетил Западното полукълбо и се върнал в Англия през 1573 година, натоварен с огромно количество тютюн.

Невероятно е да си представим, че за този кратък период, от 1565 до 1573, модата на пушене ще се разпространи толкова бързо из цяла Англия. В медицински справочник, издаден през 1570 година, авторите заявяват, че "само за няколко години тютюнът е станал обитател на Англия" и описват
пушенето по следния начин:

"Виждате много моряци и всички тези, "Които се връщат от Америка, да носят малки фунии, направени от палмово листо или тръстика, в единия край на които слагат увити и смачкани листа от това растение."

Една "История на Англия", издадена няколко години по-късно дава следното описание на тютюнопушенето през 1573 година: "В тези дни поемането на дим от индианската билка, наречена "Тютюн" чрез един инструмент, приличащ на черпак, от който димът преминава от устата в главата и стомаха, е широко разпространено и употребявано в
Англия..."

Въпреки че сър Уолтър Рейли не поставя началото на тютюнопушенето с лула в Англия, той бил човекът, който въвел тази мода в дворцовите кръгове. По-късно въвел тютюневото растение и неговия беден братовчед - картофа в Ирландия (между тютюна и картофа има ботаническа връзка).
Сър Уолтър, като много други авантюристи от това време, се радвал на подаръците, които предлагал Новият Свят. Той правел голямо впечатление. С лулата си и привлякъл много привърженици на това занимание. Но пушенето с лула все още било новост и пушачът от това време понякога е страдал от тези, които не са били запознати с това явление. Според една история, сър Уoлтър Рейли наел нов слуга, който никога не бил виждал пушене с лула. Един ден, влизайки в стаята на господаря си, слугата забелязал кълба от дим, излизащи от неговата уста. Помислил, че господарят му се подпалил и се втурнал да го гаси с вода за нерадост на кротко пушещия аристократ.

Нашествието на дивите гълъби

Авторката на „Магия за обич” Луиз Ърдрич е едно от най-ярките и самобитни имена в сериозната американска литература днес. Потомката на индианци от племето оджибуей, на французи, германци и американци създава оригинални и незабравими картини от американския живот, които удивително напомнят магическото писане на Маркес и мощните земни ритми на Фокнър.

„Нашествието на дивите гълъби” започва с кърваво престъпление. През 1911 г. в покрайнините на индиански резерват е избито фермерско семейство. Хайка разярени бели мъже линчува четирима индианци. Един от тях обаче оцелява, а истинският убиец остава неизвестен и ненаказан.

Смъртта на невинните продължава да мъчи жителите на градчето Плутон поколения наред. С годините потомците на жертвите и убийците осъзнават, че животът им се е преплел по безброй неочаквани начини, а любовта и странните обрати на съдбата постепенно засенчват, но не прогонват докрай призрака на миналото.

Като опитен диригент Луиз Ърдрич събира мелодиите на миналото и настоящето в удивителна симфония на човешката душа, която в крайна сметка е способна да се пребори с болките и страданията, да поеме всички радости на живота и да се завърне към времената, когато небето е било изпълнено с гълъби.

„Въображението и творческата сила на Луиз Ърдрич са достигнали своя зенит. „Нашествието на дивите гълъби” е нейният зашеметяващ шедьовър.”

Филип Рот

Откриването на тютюна

ОТКРИВАНЕТО НА ТЮТЮНА

Въпреки че Христофор Колумб е смятан за откривател на Америка, някои съвременни историци утвърждават, че по-раншни изследователи, между които и викингите, са го изпреварили със стъпването по земите на западното полукълбо. Но Колумб си възвръща част от загубената слава чрез авторството си върху първите записки за тютюнопушене.
През 1492 година пратениците на Колумб посетили много селища по бреговете на Америка, но не намерили злато. Вместо това те разказвали, че "срещали множество хора, мъже и жени, с горящи пръчки в ръка и треви за пушене, според техните обичаи."
Преди това Колумб отбелязва в дневника си как местните жители приятелски предлагали листа от тютюн по следния начин:

"Понеделник, октомври 25... Бяхме в морето, някъде по средата между Света Мария и голям остров, който нарекох Фернандина, когато срещнахме човек с кану, плаващ от Света Мария към Фернандина. Той носеше със себе си парче хляб. който местните правеха, голям, колкото юмрук... и някакви изсушени листа, които се ценят високо между тях, заради качеството..." По това време обаче, нито Колумб, нито неговите сподвижници-изследователи не знаят за какво индианците използуват "изсушените листа". В действителност, Колумб не само че не разбрал, че е открил нов континент, но не успял да разбере също и стимулиращия ефект от пушенето на тютюн. Европейските изследователи открили това след няколко десетилетия. Някои от тях докладвали, че виждали примитивни южноамерикански индианци, които пушели през носа, вместо през устата. Испанските наблюдатели от онова време, разказвали как индианците пушели интензивно до опияняване, вдишвайки силно дима през носа, докато се вцепенят и изтощят и след това заспивали. Техните жени ги пренасяли до домовете им и ги оставяли там да лежат, докато изтрезнеят.

Думата "тютюн" първоначално не се отнасяла до листата или растението, а по-скоро до метода, който индианците използували, за да пушат кафявите листа. Испанците наблюдавали как местни жители изсушавали тютюна и след това го навивали на руло в широките и сухи листа на индианската царевица. Царевичните листа формирали нещо като лула, която индианците наричали тобаго или табако - име, бързо възприето от испанците. Самото тютюнево растение и неговите листа са били наричани с множество различни имена - кохиба, пстум, пийселт, йоли, уповик и др. Днес различните форми на испанския
термин "табако" се използуват в повечето езици.

Едно от първите описания на тютюнопушене в Новия Свят стига до Франция чрез доклада на Жак Картие, изследовател на района около реката Сейнт Лоуранс, днешен Монреал в Канада. Споделяйки впечатленията си от пътуването, Картие описва използуването на тютюна от индианците по следния начин:

"Те отглеждат също и някакъв вид билка, от която през лятото добиват голяма реколта. Използуват я само мъжете и първото, което правят, е да я сушат на слънце, след това я носят на вратовете си, увита в парчета от дивечова кожа, заедно с издълбано като лула парче от камък или дърво.
Когато искат да се забавляват, те правят пудра от него (тютюна) и след това я поставят в края на споменатата лула и поставят върху нея горещи въглени. От другия край смучат дълго, докато напълнят телата си с дим, който след това изкарват през устата и носа като от камина. Казват, че това ги затопля и ги прави здрави. Никога не ходят без подобни неща около себе си."

Френският изследовател от шестнадесети век и неговите сънародници не са имали понятие за пиперливия вкус на тютюневия дим и тютюнът не се споменава отново във Франция през следващите двадесет години.

Когато испанските конквистадори видели как американските индианци изпускат дим от изсушени тютюневи листа, те сами опитали. Скоро след това усвоили техниката и придобили навика да пушат с лула. По-късно моряците пренесли това умение в Европа, където то бързо се разпространило и разширило.

Заселниците в Новия свят бързо реагирали на нарастващите-нужди от тютюн в Европа и много от първите британски колониалисти във Вирджиния направили състояния от търговия с тютюн. Отначало те отглеждали различни видове от местния
Североамерикански Никотина рустика, който
възприели от индианците. Доходите от продажба на тютюн нарастват особено след 1612 година, когато Джон Ролф, съпруг на "индианската принцеса"
Покахонтас, внесъл в Джеймстаун семена за Западно-
шдианския тютюн Никотиана табакум. Този по-
селан вид тютюн постигнал веднага огромен успех и всеки британски товарен кораб, напускал колонията със стотици бали тютюн в трюмовете си.

По това време тютюнът вече се превърнал в универсално и добре установено средство за търговия. Новите заселници го използували като разменна валута. Някои от тях, жадуващи за женска компания в преобладаващото мъжко общество в колониите, пускали обяви в Англия за търсене на съпруги като предлагали тютюн за изплащане на пътуването им. Те обявявали с готовност, че са съгласни да дадат по сто и петдесет паунда тютюн за всяка от "стоте млади и почтени жени, съгласни да станат съпруги".