"Дърветата останаха последни"

    Гората беше отначало тук. Тя възникна ведно със земята, дълго преди човека. Веднъж в ония прастари времена, Великият дух поиска да направи едно пътешествие по света, за да види своето дело. Той изпрати една бяла птица, която пръскаше капки от небесния извор над земята. Навсякъде, където паднаха капките, се образуваха потоци и реки и те пресякоха реката като жилки на кленов лист. В земите, в които не шуми вода и лес, Великият дух не е стъпвал по време на пътешествието си. Към тях не принадлежи страната на индианците, защото там открай време растяха така нагъсто дървета, както тревата в прерията. Безбройни лета и зими преминаха над гората. Малцината индианци, които живееха в нея, не пречеха на нейното съществуване, а животните ѝ принадлежаха тъй, както листата към дърветата.
Но един път се появиха светлокожи хора и започнаха да секат с железни брадви отвори в зеления покрив на леса. Малки и дребни отначало, почти незабележими, отворите се разширяваха, както огънят в прерията есенес, и гората избяга. Но белите я преследваха по петите и дърветата се дръпнаха по-нататък – чак до първите вериги на планините. И тук не намери спокойствие гората, защото поселниците я последваха в долината на Юниата между Алеганите и Уилсберген.
Най-напред изчезнаха индианците, се си отидоха животните. Дърветата останаха последни.

Така започва една от любимите ми книги, "Синята птица" на Ана Юрген.

Как говори червеният човек от Артър Паркър

„Сладки думи трябва да се стичат по гладки зъби, а словата на истинския оратор трябва да текат като по езика на рис, току що изваден от гърнето с мас.“

Така казва червеният човек и в неговите думи се разкрива частица от художествената образност на неговия ум.

Индианецът мисли в образи. Той вижда картина или художествено подобие на това, което мисли и когато говори, по-скоро описва видяната от него картина, отколкото действителността. Този факт прави речта му богата на метафори и сравнения.

„Сърцето ми е уплашена жаба, затънала в калта“, казва той, когато е хванат на тясно.

Индианецът мисли под формата на песен. Той има песен за всяко действие. Има песен за войната, за мира, за благодарност, за веселба, за сеитба, за приспиване, за ухажване или за изразяване на ненавист. И за да пее в синхрон с дрънкалка или тъпан, песента задължително е ритмична. Точно вроденото чувство за ритъм прави множеството индиански речи плавни и изразителни.

Индианецът размишлява доста над чудесата на природата. Мислят за небесата с вечно движещите се мимолетни облаци, наблюдават променящите се светила, виделата и сенките, утринните и вечерни багри, блещукащите звезди. За тях всичко е вълшебно и в света около себе си търсят отговор на земните тайнства.
Земята е Великата Майка, Слънцето – Животворния Баща, Луната е Баба, Звездите са небесни души, които светят, за да упътват пътниците, да вдъхновяват и съхраняват човечеството. Не е чудно тогава, че индианецът изразява благоговението си пред природата с всяка своя реч.

За да говориш „по индиански“, трябва да мислиш „по индиански“ - не чрез думи, а чрез сравнения, картини и познания за природния свят. Само този, който е усетил трепета на живота, току що издухан от устните на Великия Дух може да пее, така както червеният човек.

Тези индианци , които се придържат към собствените си обичаи и мироглед са съхранили наследството на своята поетичност. Тя се губи само когато проговарят на английски или друг европейски език.

„Мисля по един начин, моя начин – казва Сеячът на царевица – но когато изговарям мислите си на английски все едно поднасям цвете над огъня. То се сгърчва и губи аромата си.“

Много индианци тренирали речите си, повтаряли ги на глас, докато всяко изразно средство бъде перфектно изгладено, така че думите да имат ритъм и да се изливат като бъблещите води на планински поток.

„Великият Дух е създал всички ни, но е направил различни своите бели и червени деца. Дал ни е различен цвят на кожата и различни обичаи. На вас е предал занаятите( технологиите). На нас не ни е отворил очите за тях. Вярваме, че това е самата истина. След като е установил такива различия по между ни и в куп други неща, защо да не заключим, че ни е дарил с различни религии според разбиранията на двете раси. Великият Дух винаги е прав. Той знае най-добре кое е добре за чадата му. Ние сме напълно доволни от този факт.“ - казва Червеният мундир на мисионерите.

Друг път в отговор на настойчивостта на йезуитите да се похристиянчат, той казва следното:

„Братко, ние не почитаме Великия Дух като вас, но ние вярваме, че формите на почитание са безразлични нему – това, което истински го радва е да му предложиш искреното си сърце. Ние го почитаме по този начин.“

За да говориш по индианския начин трябва да имаш избистрено въображение или по-скоро омагьосан от природата ум. Трябва да мислиш в картини и сравнения, да се изразяваш стегнато и ясно и да знаеш как да покриеш злъчните думи с одеяние от нектарена мекост. В същото време в речта ти не трябва да има място за излишни, натрюфени или сложни думи. Слушателят трябва да чуе, разбере и възпроизведе картината, която ти си искал да му предадеш.

ИндиЯнков

Индиански молитви и откровения

Пътят на всеки човек му е показан в неговото собствено сърце.

Там той може да види всички истини за живота и за духовете.

(шайени)

От Уакан Танка, Великата Тайна, идва всяка Сила. От Уакан Танка шаманът получава мъдрост и уменията да лекува, както и да прави амулети. Ние знаем, че всички лековити растения са дадени от Уакан Танка – затова те са свещени. По същата причина и бизоните са свещени – защото и те са дар от Уакан Танка. Великата Тайна е осигурила хората с храна, облекло, дала им е всичко, за да живеят добре. На човешките същества е дадено и познанието как да използват тези дарове – как да намират свещените лечебни растения, как да ловуват бизони, как да постигнат мъдростта. Всичко идва от Уакан Танка, всичко.

(сиукси)

Този-Който-Винаги-Откликва, чуй моя плач!

Погледни към мен, когато сълзите ми капят на земята!

Духове, аз ви дарявам моето тяло.

Нека имам много коне.

Нека има много красиви и работливи жени в моята шатра.

Нека шатрата ми бъде място за срещи на мъжете.

Погледнете ме – аз съм беден.

Дарете ми тези неща, които – чрез моя живот –

ще направят народа ми силен.

Нека моят народ ме използва като щит срещу враговете!

(кроу)

Хайо (чуй ме), Слънце – смили се над мен!

Смили се над мен!

Нека доживея старини – да доживея старини аз те моля!

Аз вярвам, че съм благословен с дълъг живот.

И към Твоите деца се обръщам за помощ –

към Утринната звезда, към Седемте звезди,

към падащите звезди и към всички останали звезди.

Хайо!

Смилете се над мен – нека имам добър живот!

Нека моите деца доживеят старини!

Към вас, Небесни същества, аз се обръщам за помощ.

Хубави дни и щастливи нощи – ето за какво ви моля.

Чуйте ме, смилете се над мен!

Нека децата ми живеят дълго!

Хайо!

(чернокраки)

О, мой дядо Слънце – ти, който вървиш, греейки в жълто!

Погледни към нас. Смили се над нас. Смили се над нас.

Нека този младеж, изправен сега пред теб,

получава твоята помощ по житейския си път!

Ти, която светиш над нас в нощта

и вие, нощни същества – на вас се молим.

Утринна звезда, мой татко, чуй ме!

Нека дишаме дълго, нека доживеем старини.

Нека този младеж,

заедно с всички свои роднини, с целия си народ,

винаги намира добри пътища;

нека всякога има храна и облекло,

и коне с най-различни цветове;

нека птиците пеят по пътя му

и денят да бъде дълъг, а вятърът – добър.

(арапахо)

Прататко, Велика Тайна,

смили се над мен,

за да може

моят народ да живее!

Митакуйе оясин (Всички са мои роднини).

(сиукси)

Don Nadie - песен четвърта

Don Nadie – песен трета

Don nadie - песен две

Когато бях на шестнайсет!

Понеже на лагера стана въпрос, че нявга съм се занимавал с музика, по-точно с "музика на недоволните", сега дръзна да пусна пред всички ви цялото творчество на групата "Don Nadie" или Г-н Никой

Десгахе- вождът, който изплаши Канада

     В дългата история на ирокезите е имало множество мъже и жени, които се утвърдили като герои благодарение на своята доблест, отдаденост и солидарност към народа си. Традиционалистите винаги са ценели високо хората, отличаващи се с обществена ангажираност, скромност и щедрост и са гледали с презрение на тези, които посвещават живота си в трупане на материални облаги за сметка на родовите ценности.
    През изминалия XX век малцина ирокези пожертвали толкова, за своя народ, колкото Леви Дженерал, каюга, който живеел като фермер на територията на Six Nations Grand River, на запад от Хамилтън, Онтарио. Неговите идеи за суверенитет са изповядвани до днес от немалко ирокезки лидери.
    Дженерал бил изтъкнат езиковед сред хората ог Гранд Ривър, тъй като говорел не само своя език, а и останалите пет диалекта на ирокезите, както и английски език. Той е роден през 1872г и преди да се отдаде на земята, работел като търговец на дървен материал. Сполучил на вярна и отзивчива жена, която му родила девет деца. Заради присъщото си търпение, стабилното семейно положение и добрите ораторски умения, през 1917.г той бил избран да заеме едно от местата в традиционния Съвет на Старейшините на Каюга, с което получил и древното име „Десгахе“.

      Това обаче не били благоприятни времена да се издигнеш в духовен и политически водач. Първата световна война раздирала Европа, а изтощената канадска армия изисквала все повече младежи да попълват редиците ѝ да рискуват живота си в напоените с кръв полета на северна Франция. Много войници били набирани от ирокезките общности, като особено голям бил контингентът от Гранд Ривър. Тези, които оцелели в окопите, се завърнали с нови виждания за това как трябва да се ръководят обществените въпроси. Вербувани от канадското правителство, те се опитвали да заменят традиционната система на управление с нова, базирана на куп чужди правила, наричани Индиански закон. Канадското правителство искало да ликвидира управлението на Дългия Дом, с което индианците се чувствали независими и да наложи свой тип управление във вътрешната политика на коренната общност.

      Десгахе твърдо се противопоствил на всеки опит да се подрине авторитета на Конфедерацията. Неговата решителност да запази правата на ирокезите, застъпени в споразуменията от миналото, го подтикнала да потърси покрепа в лицето на британските власти. През 1921г. той заминал за Англия, за да се срещне с крал Джордж V, който обаче му отказал ауденция. Усилията му предизвикали силен медиен отглас, което накарало канадското правителство да го сложи на мерника си. Властите го подложили на тормоз, ала това не го уплашило. Като много други водачи Десгахе приел радушно действията на президента на САЩ ,Удроу Уилсон, който инициирал създаването на Лига на нациите, с която отчасти се целяло предоставянето на трибуна за по-малките народи по света. Натискът върху Десгахе обаче се засилил. Той бил принуден да изостави фермата си и бил подгонен от Кралската конна полиция. Тогава Дескахе решил да отиде в Европа и да се обърне към Лигата. Той използвал своя ирокезки паспорт и през септември 1923 пристигнал в Женева, където било седалището на Лигата на нациите. Там прекарал близо година в изготвяне на петиции, уреждане на срещи с чуждестранни делегати и в огласяване на несправедливостите, които Канада причинила на доскорошния си съюзник.

    Там, Десгахе бил сам, без пари и опора, но въпреки това продължавал да упорства в усилията си да даде гласност на ирокезите проблеми. Международната институция му обърнала гръб заради манупулациите на засегнатите от проблема британско и канадско правителство. Скоро постоянният стрес, на който бил подложен, започнал да разклаща здравето му. През януари 1925г. слаб и донякъде победен, той напуснал Женева. Опитал се да се върне във фермата при своята жена, но притесненото канадско правителство му отказало достъп. В крайна сметка намерил убежище в резервата на Тускарора край р.Ниагара. Той умрял на 25 юни 1925г. с разбито сърце и с лице, обърнато към обичаните от него земи на Гранд Ривър. Малко преди да се оправи на пътешествието си към Млечния път, на неговите роднини им бил отказан достъп да го видят за последен път на смъртния му одър. Великият Съвет на Онондага и до днес издава свои собствени паспорти, които са признати от Швейцария и още няколко страни, но не и от САЩ и Канада.


    Вечерта на 10 март,1925 г., болен от плеврит и пневмония, той направил своята последна публична реч. Негова трибуна бил радио микрофона в Рочестер. За пореден път, по-критичен от всякога, той се обърнал към Великите сили, които не зачитат исканията на малките народи:

    „ Моят дом се намира покрай Гранд Ривър. Страната ни се простираше до езерото Ири, докато сами не продадохме голяма част от нея. Там, преди 140 години, разполагахме със собствено крайбрежие и собствен флот от брезови канута. Вие наричате тези места Канада. Ние не. Наричаме това дълго 15км парче земя „Страната на Гранд Ривър“ и сме в пълното си право да го направим. Имаме черно на бяло обещанието на Джоордж III, че тя ни принадлежи завинаги, независимо от неговите наследници и че той ще пази това наше право.
Не сме вярвали, че ще доживеем да видим как британците нарушават свое споразумение. На вратата ни чука враг и Джордж V го знае добре, защото го известих, ала той не помръдна пръста си да ни подкрепи..[...]

     “Този, който отнема правата ни, несъмнено е наш враг.”

     „Преди няколко зими вие дойдохте при нас да ни се жалвате, че сте в голяма беда. Някакъв великан с голяма пръчка ви бе погнал. Ние ви помогнахме да го накажете. Много наши младежи се записаха доброволци и пожертваха живота си. Нямахте търпение да ги пратите да се бият във Франция. Сега ние идваме да ви споделим болката си. Нямаме намерение да свикваме събранията ви. Омръзна ни да призоваваме управлението на белите в Америка и Европа. Опитахме и това се доказа като неефективно. Вие знаете да боравите само с красиви приказки – ние искаме нещо повече. Отсега нататък искаме справедливост. След всичко, което ни се случи, това е най-малкото, което можем да искаме. Взехте половината от земите ни с войни над червения човек, в повечето случаи дори неоправдани, присвоихте още четвърт като подкупихте водачите ни и взехте по-малко от четвърт по честен и открит начин. Ако бяхте действали открито и честно, щяхте да получите една немалка част от земите ни...”


    “Правителствата във Вашингтон и Отава са сключили тайно партньорство. Следват политика, която цели да срине всяко червенокожо племе , за да владеят всяка педя земя. [...]В Отава наричат тази политика „ Индианско Развитие“. Във Вашингтон я наричат „Асимилация“. Ние, които сме беззащитните жертви я наричаме „тирания“.”

    “Ако това трябва да продължи, то по-добре елате с пушките и отровните газове, за да се отървете от нас. Направете го открито и без скрити игри. Зарежете преструвките, че имате право да ни подчиняват на своята воля. Правителствата ви правят това, като налагат чужди закони върху нас. Правят го подмолно. Как щяхте да се чувствате, ако бъдете завлечени в Мексико, осъдени по мексикански закони и заключени за нещо, което сте извършили у дома?”

Животът в гората

Жестокост и красота, битки и видения, приятелство и смърт, светлина и тъмнина са сплели длани в едно. Добрият и Злият Близнак прегърнати в дива схватка.