Романът „Синовете на Великата мечка“ на немската писателка Лизелоте Велскопф-Хенрих е публикуван за пръв път на български език през далечната вече 1963 г. С това се поставя началото на една легенда в преводната литература за юноши у нас. Само след година на български излиза „Харка – синът на вожда“ (1964) – предистория на разказаното в „Синовете на Великата мечка“, първи том на вече добилия популярност роман. Още пет години по-късно е издаден и неговият втори том, „Топ и Хари“ (1969). През следващите десетилетия тази трилогия се превръща в истинска „индианска Библия“ за хиляди български читатели – малки и големи.По онова време тук вече са добре познати „Ловецът на елени“ и „Последният мохикан“ на Джеймс Фенимор Купър, „Оцеола“ и „Белият вожд“ на Майн Рид, „Младите индианци“ на Ърнест Томпсън-Ситън, както и някои по-ранни преводи на романите на Карл Май. Творбите на Велскопф-Хенрих обаче предлагат не по-малко историческа достоверност от тези на Купър, но съчетана с динамика, която липсва в мудно развиващите се сюжети на американския „патриарх на индианския роман“. В „Синовете на Великата мечка“ действат пълнокръвни герои, далеч по-убедителни както от романтично изградените образи на Рид, така и от схематичните персонажи в творбите на Май. Енциклопедичната по отношение на индианските обичаи книга на Томпсън-Ситън не успява да предложи завладяваща история като тази на дакотския юноша Харка, превърнал се в изгнаника Хари, но приет отново от своите, за да стане техен вожд под името Токай-ихто.
Успехът на трилогията на Лизелоте Велскопф-Хенрих е наистина смайващ – при това далеч не само в България. Почти веднага след излизането си на бял свят през 1951 г. романът „Синовете на Велката мечка“ е удостоен с най-високата литературна награда на тогавашната ГДР за най-добра юношеска книга – и почти веднага е преиздаден. Изключителен успех там жънат и публикуваните през 1962-63 г. „Харка – синът на вожда“ и „Топ и Хари“. Творбите на Велскопф-Хенрих се радват на голяма популярност и във ФРГ, както и в Австрия. През следващите години книгите с главен герой Харка/Токай-ихто са преведени на чешки, словашки, унгарски, холандски, полски, български, руски, украински, литовски, латвийски, естонски, румънски, киргизки… В ГДР и в Холандия части от „Синовете на Великата мечка“ са представяни под формата на радиопиеси.
Каква е тайната на тези творби, смятани от поколения читатели от различни страни за най-достоверните и завладяващи книги, посветени на американските индианци? Защо славата им надхвърля тази на „Последният мохикан“ и „Винету“? Как се стига до създаването им и – не на последно място – коя всъщност е тяхната авторка?
Бъдещата писателка е родена с името Елизабет Шарлоте Хенрих на 15 септември 1901 г. в Мюнхен. Останал рано сирак, нейният баща – адвокатът Рудолф Хенрих – често разказва за детските си неволи и за тежката съдба на своите братя и сестри. Бащините спомени пораждат в малката Елизабет решението да застава винаги на страната на бедните и онеправданите и да прави всичко по силите си, за да им помага. През 1907 г. семейство Хенрих се премества в Щутгарт, а по-късно – в Берлин. Членовете му обичат да прекарват вечерите в четене на книги и списания в гостната на дома си. На деветгодишна възраст Елизабет, наричана от родителите си Лизе, попада на романите на Джеймс Фенимор Купър. Чрез тях тя за пръв път се „среща“ с американските индианци. Книгите на прочутия й вече сънародник Карл Май не я впечатляват колкото творбите на Купър, но задълбочават интереса й към коренните жители на Северна Америка и тяхната героична и трагична съдба. Любовта на Елизабет към природата, подхранвана от планинарските традиции в семейството й, се съчетава по естествен начин с този интерес.
Любопитен епизод от биографията на малката Лизе разкрива борбената й натура и показва нейната решимост да превръща идеите си в конкретни действия. Една вечер майка й Мари Бернбек й показва статия, в която пише, че в далечно Мексико индианците от племето яки са се разбунтували срещу правителственото решение да бъдат изселени от земите на предците си и мексиканският президент Франциско Мадеро е заповядал на армията да се намеси. Лизе веднага решава да потегли към Мексико, за да се срещне с президента и лично да го помоли да прояви хуманно отношение към яките. Годината е 1911, момичето е на 10 и планът й се оказва неосъществим. Ала малката защитничка на индианците не се отказва. Тя пише прочувствено писмо до Мадеро, в което излага молбата си. Когато го изпраща по дългия му, несигурен път към Мексико, никой освен нея не вярва, че писмото би могло да има някакъв успех. Ала шест месеца по-късно Лизе получава отговор от самия президент Мадеро, който съобщава на „възхитителното момиче от Германия“, че лично е наредил на войниците си да се държат добре с индианците. Малко по-късно момичето с болка научава, че Франциско Мадеро е свален от власт и разстрелян.
Освен от индианци, Елизабет Хенрих се интересува и от философия, както и от класическа древност. Едва 13-14-годишна, тя чете Кант и Шилер, а по-късно се насочва към антични мислители и летописци. За да ползва произведенията им в оригинал, учи старогръцки и латински. Постепенно стига до извода, че в хода на историята човечеството е изгубило в голяма степен преклонението пред красотата на природата, реалната свобода, справедливостта, безкористната взаимопомощ и други изначални ценности, почитани в архаичните общества и племенните култури. Лизе обаче вярва, че съществуват възможности те да бъдат възстановени.
Своите първи литературни опити Хенрих прави още като ученичка. Точно тогава за пръв път подписва ръкописите си като Лизелоте – обединените съкращения на двете й имена Елизабет Шарлоте. Това са главно индиански истории, част от които по-късно ще намерят място в романите й, станали любимо четиво на милиони хора.
През 1921 г. Елизабет Хенрих започва да изучава икономика и философия в университета „Фридрих-Вилхелм“ (по-късно известен като Хумболтов) и древна история и антична литература в Немския археологически институт в Берлин. През 1925 г. се дипломира като доктор по философия. Иска да се посвети на научна кариера, но след смъртта на баща й семейство Хенрих изпада в трудно финансово положение и тя е принудена да започне работа като статистик в частно предприятие. През 1928 г. се премества в Държавното статистическо управление на Германия. Елизабет работи в тази сфера две десетилетия, но не се отказва от научните си занимания, макар и да успява да им отделя време главно вечер и по време на отпуските си.
В началото на 30-те години, в условията на задълбочаваща се криза на немската икономика, шеметно увеличаваща се безработица и засилваща се престъпност, все повече нараства политическото влияние на Германската националсоциалистическа партия. Тя е единствената, която обещава да изведе страната от депресията и твърди, че разполага с цялостна програма как да направи това. Така се стига до датата 30 януари 1933 г., когато Адолф Хитлер е избран за канцлер на Германия. Започва мрачната епоха на Третия райх.
В този период Елизабет Хенрих продължава не само научната, но и литературната си дейност. Тя намира реализация в издадените години по-късно нейни творби: полубиографичния роман „Ян и Юта“ (1953) и трилогията „Двама другари“ (1956) , посветена на трудните избори пред немската интелигенция в условията на фашистката диктатура в страната.
В годините на Втората световна война самата Хенрих се включва активно в различни антифашистки дейности. Тя издига глас в защита на френски военнопленници, помага на еврейски семейства да напуснат страната, тайно снабдява група концлагеристи от Заксенхаузен с продоволствия, книги и медикаменти, както и с актуална информация за световните събития. През 1944 г. укрива в дома си за няколко месеца избягалия от лагера Рудолф Велскопф. Макар и викана няколко пъти за разпит в Гестапо, тя нито веднъж не е арестувана. След края на войната се омъжва за Рудолф Велскопф.
През 1949 г. Елизабет Шарлоте Велскопф се завръща към научната си работа. През 50-те години на ХХ в. става професор по антична история и преподавател в Хумболтовия университет. По-късно оглавява и катедрата му по антична история, а през 1964 г. е избрана за действителен член на Академията на науките на ГДР.
Академик Елизабет Велскопф оставя в наследство хиляди страници философски и исторически съчинения, научни трудове, посветени на елинския полис, класите в Древна Гърция, търговските отношения между Древния Изток и античния гръко-римски свят и на други подобни теми. Много по-известна обаче тя става като Лизелоте Велскопф-Хенрих – автор на „Синовете на Великата мечка“.
Може би най-удивителното в историята на тази необикновена жена е сериозното решение да пише книги за американските индианци, което тя взема в детска възраст и с неотклонна упоритост осъществява през целия си живот – в училище, през студентските си години, по време на работата си като статистик, в периода на антифашистката си дейност и като уважаван университетски преподавател и академик. Още от самото начало тя не желае да подражава на Купър или на Карл Май, а да създаде творби, които да разбият наложилите се до момента стереотипи в литературата за индианци. За Лизелоте Велскопф-Хенрих коренните жители на Северна Америка са едновременно и реални хора, и вдъхновяващи символи на онова преклонение пред природата, свободата, храбростта и справедливостта, което съвременният свят в голяма степен е изгубил, но трябва да си възвърне. Вероятно точно това съчетание прави индианските й романи толкова различни от всички други, писани преди тях – и толкова обичани.
Първите по-зрели текстове по темата Лизелоте създава след като завършва гимназия. Те претърпяват множество метаморфози, за да се съчетаят в сюжета на излезлия през 1951 г. роман „Синовете на Великата мечка“. След големия успех на романа авторката му добива смелостта и желанието да разкаже предисторията на описаните в него събития. Така едно десетилетие по-късно се ражда „Харка – синът на вожда“ (1962). С тази творба Велскопф-Хенрих дава официално начало на своята индианска поредица, която разказва историята на един народ чрез съдбата на няколко негови представители. Неин основен герой е Харка. Той се появява в първия том като единадесетгодишно момче, чиято основна характеристика е „син на вожда“. Скоро обаче неговият баща – прославеният боен водач на Мечата орда Матотаупа – ще се провини пред върховния вожд Татанка-йотанка и пред древните закони на племето и ще бъде прокуден. Харка прави своя първи голям, важен и страшен избор в живота си, като решава да последва баща си в неговото изгнание. Оттук насетне той никога повече не ще бъде „синът на вожда“, а ще търси и намира своите надежди, разочарования и истини в един враждебен свят, който ще се опитва да го смаже, правейки го вместо това все по-силен. Велскопф-Хенрих споменава, че при изграждането образа на Харка е вложила някои от характеристиките, за които се твърди, че е притежавал легендарният сиукски вожд Лудият Кон. Със самия него порасналият вече Хари ще се срещне във втория том – „Топ и Хари“: първо като враг, към когото младежът изпитва неволно възхищение, а после като благодетел, който ще му помогне да се върне при племето си. В третия том, който писателката преправя неколкократно, някогашният „син на вожда“ вече сам е вожд, решен да вложи всичките си придобити в тежки изпитания качества в борбата за свободата на своя народ. Това е поредният и най-важен избор на младия индианец, превърнал го от самотен воин в борец за благородна, високо хуманна кауза.
През 1966 г. филмовото студио ДЕФА предлага на Лизелоте Велскопф-Хенрих да напише сценарии за филмирането на вече широко популярната й трилогия. Тя започва по реда, в който е създала и самите томове – с третия, „Синовете на Великата мечка“. Велскопф-Хенрих предлага в някои от главните индиански роли да участват коренни американци от резервата Ууд Маунтин в Канада. След известни разисквания предложението й е отхвърлено, а първоначалният й сценарий – променен. Обидена, писателката настоява името й да не бъде споменавано като сценарист, а в надписите само да се отбележи: „По романа на Лизелоте Велскопф-Хенрих“. Тя категорично отказва „Харка – синът на вожда“ и „Топ и Хари“ да бъдат филмирани. Въпреки всичко „Синовете на Великата мечка“ на режисьора Йозеф Мах спомага за още по-голямото популяризиране на едноименния роман, както и на трилогията като цяло. В него изгрява звездата на сръбския актьор Гойко Митич, който през следващите години ще се превърне в очите на огромен брой зрители от различни страни в символ на северноамериканските индианци и техните вдъхновяващи качества.
Класическото разпределение на сюжета на „Синовете на Великата мечка“ е в три тома. Във ФРГ и Австрия обаче поредицата е издадена в шест тома, като всеки от трите първоначални е разделен на два. Така в периода 1964-67 г. в тези немскоезични държави излизат книгите „Харка“, „Пътят на изгнанието“, „Пещерата в Черните хълмове“, „Завръщане при дакота“, „Младият вожд“ и „През Мисури“. Същите шест тома през 70-те години са публикувани и в ГДР, както и в тогавашна Чехословакия, в Холандия и някои други страни. Самата писателка обаче изказва предпочитание към тритомната версия, чието преиздаване започва сега и „Сиела“.
При създаването на своите книги за живота и борбите на индианците от Северна Америка през XIX в. Лизелоте Велскопф-Хенрих се опира на сериозни извори – дневниците на амерканския художник и пътешественик Джордж Катлин (1796-1872), книгите на първите сиукски писатели Чарлз Ийстман – Охийеса (1858-1939) и Лутър Стоящата Мечка (1868-1939). Тя често се консултира и с професор Ева Липс и други изтъкнати немски етнолози.
Въпреки всичко книгите на Велскопф-Хенрих не са лишени от редица грешки. Голяма част от индианските имена и названия в тях, заимствани от езика и историята на дакота, не са достоверно предадени в текстовете на писателката. Племето оглала, от което произхождат повечето от главните герои в романите, принадлежи към групата на лакота (известни и като западни сиукси), а не към тази на дакота (източните сиукси). На езика лакота името на бащата на Харка – вожда Четирите Мечки – не би звучало като Матотаупа, а като Матотопа. Не е достоверно предадено и името на великия сиукски предводител Седящия Бик – на родния му език то е Татанка Ийотаке, не Татанка-йотанка. Неточност има и в името на Лудия (в романа Буйния) Кон – то не е Тасунка-витко, а Ташунке Уитко. „Тайнственото желязо“, както лакота действително са наричали огнестрелните оръжия, на техния език е „мазауакан“, а не „мацаваки“. По подобен начин стоят нещата и с названието на алкохола („тайнствената вода“) – то не е „миниваки“, а „мниуакан“. Могат да бъдат дадени и други примери. В настоящото ново издание на романите промени в цитираните (и други) имена и названия не са направени в знак на уважение към личността и делото на Лизелоте Велскопф-Хенрих.
В началото на историята индианците от Мечата орда – или поне повечето от тях – още не са виждали бели хора. Предвид темпоралните рамки, в които се развива действието в трите романа – ок. 1863-1878 г. – това е исторически недостоверно. През 60-те години на XIX в. сиуксите вече много добре познавали белите, търгувайки, воювайки и влизайки в договорни отношения с тях от десетилетия.
Макар да бяга от шаблонните представи за индианците, Велскопф-Хенрих също придава някои стереотипни характеристики на своите индиански герои. Те обикновено стоят гордо изправени, излъчват затвореност и отчуждение спрямо околните, говорят лаконично и в поведението им няма и следа от чувството за хумор и склонността към шеги, така присъщи за коренните жители на Америка според всички техни изследователи. Някои критици на романите на Хенрих стигат по-далеч, отбелязвайки, че нейните индианци напомнят по-скоро някакви идеализирани представители на германската нация, отколкото сиукси, чернокраки и шайени. Митовете и церемониите – реалният гръбнак на традиционния живот на племената от Големите северноамерикански равнини – в „Синовете на Великата мечка“ са само споменавани, при това често в негативен план. Що се отнася до „заклинателите“ – шаманите на дадената племенна група, – те са представени като властолюбиви шарлатани. Това е едно от следствията на политическите убеждения на писателката. На нея много й се иска да вярва, че новият обществен строй – социализмът – може да възвърне изгубените общочовешки идеали на древните общества. Велскопф-Хенрих осъзнава, че светът на любимите й прерийни номади е безжалостно разрушен от настъпващата бяла цивилизация. Тя обаче жадува да намери убедителни в исторически и икономически план начини за неговото спасяване. Неслучайно бягащите от американската експанзия лакота ще потърсят нов живот в Канада, като се опитат да развъдят там крави и се научат да обработват земята, закупена за тях от честния бял фермер Адамсън.
Все пак Лизелоте не успява да повярва докрай в жизнеспособността на даденото от самата нея „решение“… Това проличава ясно в продълженията на „Синовете на Великата мечка“. В тях потомците на Мечата орда очевидно не са успели да изградят своя племенен социализъм.
Между 1963 и 1974 г. Лизелоте Велскопф-Хенрих пътува няколко пъти до САЩ и Канада. Там се среща с индианци от племето лакота, от което произхождат и героите на нейните романи. Съществува твърдение, че разговорите, които писателката води с тях, оказват влияние върху членове на организацията „Движение на американските индианци“ (ДАИ) и имат връзка с активните борби на коренните американци за граждански права в периода 1969-73 г. Трудно е да се докаже дали това е вярно, но е факт, че лидери на ДАИ като Ръсел Мийнс, Денис Банкс и Клайд Белкърт са се познавали лично с авторката на „Синовете на Великата мечка“ и дори са й гостували в Берлин. Почетното име Лакота Ташина – в превод Наметалото (или Закрилата) на лакота, – с което Велскопф-Хенрих е удостоена в сиукските резервати, е заслужена чест за тази необикновена жена.
В резултат на срещите си със съвременните индианци Лизелотте Велскопф-Хенрих пише нова поредица – продължение на историята от „Синовете на Великата мечка“. Така се появява пенталогията „Кръвта на орлите“, включваща „Нощ над прерията“ (1966), „Светлина над белите скали“ (1967), „Камък с рога“ (1968), „Седемте нива на планината“ (1972) и „Бледоликият“ (1980). Последният от тези романи е издаден посмъртно, тъй като е завършен само няколко седмици преди кончината на писателката през юни 1979 г. Като цяло те имат по-малка популярност от предхождащите ги творби на Велскопф-Хенрих и са превеждани на по-малко чужди езици. Да се надяваме, че в обозримо бъдеще тези книги може да бъдат публикувани и на български.
Моя лична надежда е, че новото издание на легендарните романи може да възвърне онази чиста жажда по приключения и идеали, която томовете на „Синовете на Великата мечка“ изглежда винаги са пораждали през последните 66 години – при това в толкова различни хора.
Любомир Кюмюрджиев,
председател на Българско общество по индиансистика „Орловия кръг“
Прекрасна информативна статия. Благодаря :)
ОтговорИзтриване