Приятно четене!
Техните имена са се превърнали в легенда – Седящият Бик, Червеният Облак, Белият Бизон, Свещеният Гарван, Многото Подвизи, Самотният Вълк… Названията на племената, от които произхождат – сиукси, шайени, поуни, команчи и др. – звучат повече или по-малко познато дори и на неспециалистите. Гордите им воини носят разкошни бойни „корони“ от орлови пера на главите, препускат на петнисти мустанги след бизоните или по „пътеката на войната“, живеят в изрисувани с магически фигури шатри, сключват съюзи, пушейки „лулата на мира“, и завършат речите си с тържественото: „Аз казах – хау!“…
Такива са представите за американските индианци на милиони хора по света. Те обаче характеризират – и то в някаква степен – най-вече племената от Големите северноамерикански равнини. С течение на времето техните представители са се превърнали в нещо като символ на всички коренни жители на Северна Америка, в шаблон за всичко индианско.
Тази картина на художника Ричард Хук представя битка между воини от племената лакота и кроу |
„Може би това, което толкова привличаше евроамериканците, бе самата необятност на тези пространства. А може би ги привличаше степната индианска култура с нейния номадски живот, конски табуни, ловци, война и онова наглед безцелно, лишено от всякаква припряност скитане из равнините. Или пък ги омайваха колоритните облекла и украси на тези хора, които сякаш си играеха с живота с някаква свирепа ловкост. Може би в дъното на всичко бе непреодолимото усещане, че племената, които толкова обичаха този живот, се смятаха за привилегировани – за единствените, на които е позволено да се радват на воля на техния обширен като небесата свят. Това правеше индианците да изглеждат арогантни спрямо нас, белите, но извикваше и неволно възхищение, което все още е вплетено в нашата култура.“
Историята показва, че „арогантните“ индианци, смятащи себе си за единствено привилегировани да се наслаждават на красотата и богатствата на безкрайните равнини, в крайна сметка били изместени оттам от „привлечените от техния живот“ евроамериканци. Популярният през XIX в. Manifest Destiny прокламирал, че завладяването на континента от океан до океан е дълг и съдба на народа на САЩ, тъй като сам Бог му е обещал тези земи. Колкото до „неволното възхищение“ от индианците – то си останало, особено в съзнанието на редица европейци, посетили по онова време Северна Америка.
Манифест Дестини |
Сред тях бил и германският принц Александер Филип Максимилиан цу Вийд-Нойвийд (1782–1867) – етнолог и естественик, възпитаник на научни светила от европейското Просвещение като антрополога Йохан Ф. Блуменбах и географа-ботаник Александер фон Хумболт. В периода 1832–34 г. принц Максимилиан провел експедиция в малко познатите дотогава територии на Северните равнини по горното течение на Мисури. С него бил и младият швейцарски художник Карл Бодмер. Фотографията все още не била изобретена, така че той имал задачата да рисува местата, през които минавала експедицията, изследваните от нея локални растителни и животински видове… и най-вече представителите на индианските племена от региона. Бодмер ни е оставил едни от най-детайлните портрети на вождове, воини, жени и деца от редица индиански племена, както и сцени на лов, церемонии, танци и дори битки от класическия период на равнинната култура. Книгите на принц Максимилиан, описващи експедицията му в Северна Америка, били издадени за пръв път на немски през 1839 и на английски през 1843 г. Оттогава те претърпели множество издания на различни езици, намирайки нови и нови читатели през следващите години и дори векове.
И принцът, и художникът описват индианците правдиво, макар и с неприкрита симпатия. Техните разкази и картини предизвикали огромен интерес сред европейската публика към коренните жители на Големите северноамерикански равнини.
Принцът (Максимилиан) и художникът (Карл Бодмер) се срещат с хидатса – картината е на Бодмер |
следва продължение
източник: https://our7thdirection.wordpress.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар