Апачи - издателство Osprey - за теглене

http://www.4shared.com/office/ucJnk4Mi/The_Apaches.html?

Команчите на Osprey books - за теглене

    Отново започвам да качвам в блога си отделни линкове с файлове като PDF книги. Както знаете, една голяма част от каченото си отиде с "покушението" над Megaupload, в който складирах много информация под формата на филми и книги. Където мога ще подновя линковете. Същевременно започвам да качвам нови заглавия в друг сайт, откъдето ще може да теглите интересни неща. Започвам с поредицата на Osprey, която се характеризира с великолепно поднесена информация относно историята и бита на отделни  войнстващи народи, но най-вече със изключително точните и красиви илюстрации в тях, описващи детайлно регалията, атрибутите и подробностите около вида и оръжията на войнските общества. 

http://www.4shared.com/office/xcXEnnBz/Comanche_1800-74.html

"Бизони край Дунава" на Симеон Гаспаров

Симеон Гаспаров, който от 1997-а живее в Чикаго, стана по-познат в България с романа си "Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин", който излезе у нас през 2010 г. ("Сиела"). Журналистът и автор на стихосбирката "Театър на неабсурда" (1994 г.) си дойде за премиерата на новия си роман "Бизони край Дунава" ("Пергамент"), която ще бъде на 23 октомври от 17.30 ч в Американския център на Столична библиотека."

  Оцеляла ли е и как изглежда обетованата земя в XXI век? На този въпрос се опитва да отговори романът на Гаспаров чрез съдбите на двамата главни герои - дете на социалистическа София от 80-те години на миналия век, емигрант в САЩ, и вожд на индианско племе, който срича български. "Идеята ми дойде от интервю, което правих с такъв индианец в моята работа за благотворителни организации. В книгата един в друг се оглеждат Чикаго, бежанските лагери и индианските резервати, рок музиката и митологията на коренните североамериканци, носталгията по детството и скепсисът на "порасналия" съвременен човек", разказва авторът.

 Тази творба е за онази България, изправена на кръстопътя на промените на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Но също така е и книга за другата Америка - невидимата от лъскавите списания и реклами. Америката на индианските племена от резерватите, на потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя, на хората от гетата на Чикаго и детските улични банди в тях. В този роман притча трагедията и комедията вървят успоредно.

 Преди време, когато представих първия роман на Симеон Гаспаров, той сподели, че подготвя нов и ми обясни: "През 1999-а бях приет в Американския корпус, който работи за бедните. Всъщност аз затова навремето избрах и професията на журналиста - за да дам глас на тези, които искат да изкажат своята болка и да бъдат чути." С "Бизони край Дунава" авторът отново прави същото.

------
Книгата на Симеон Гаспаров “Бизони Край Дунава” е творба, в която трагедията и комедията съпътсват читателите от самото й началото, та до последният й ред. Написана като две, на пръв поглед напълно отделни, независими една от друга книги, които се сливат накрая в едно цяло, “Бизони Край Дунава” е произведение, което ни кара не само да останем винаги млади, да търсим и да намираме доброто в себе си и в света край нас, но ни кара също да не преставаме да мечтаем.

Първата книга е за онази България, изправена на кръстопътя на промените от края на 80-те г. на ХХ и драмата на едно обикновено българско семейство, станало неволна жертва на системата, която мнозина вече са забравили. Всичко в тази книга е пречупено през мирогледа на шестгодишният Наско от София, който по един невинен, чист, детски начин, ни разказва за живота си и събитията от онова време така, че да ни накара едновременно и да страдаме, и да се смеем от сърце. Принуден да имигрира през 1987 г., Наско преминава нелегално през границата с родителите си, достига Америка, където вместо да намери своята “американска мечта”, попада в чикагското гето и светът на детските улични банди.

Втората книга в “Бизони Край Дунава” е с 15 години разлика от първата. Тази книга е за другата Америка. За невидимата от лъскавите списания и реклами Америка. Америката на индианските племена от резерватите. На потъналите в бедност и безпътност първи жители на тази земя и за изгубилите всичко в настъпилата световна криза, обикновени хора на Америка.
Тази част от повестта е романтична хроника, за съдбата на един благороден индианец – Джо Изправената Мечка от племето Лакота, който пътува през прериите, за да се срещне с някой, който скоро ще пристигне от България на международното летище в Чикаго. Заради тази среща, Джо Изправената Мечка е научил дори и български, който го практикува през цялото време.

Каква е връзката между историята на Наско от София и последният вожд, от клана на Изправените Мечки от племето Лакота – Джо Изправената Мечка и с кой от България има той среща на летището в Чикаго, ще се разбере в последните части на книгата, когато всичките истории се сливат в едно цяло. Като в свещения кръг на живота и вечността.

“Бизони край Дунава” е книга, вдъхновена от реални събития и лица.

Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика, II част

  

   

  
    Втора част
  
    Тясната връзка на инуитите с животинския свят личи ясно във всичките им легенди. Според инуитския фолклор всички живи същества притежават дух - айрних. Някога, преди хората да се отдалечат необратимо от царството на животните, духовете на всички са можели да приемат различни форми. Хора и животни са били свободни да приемат, каквато форма пожелаят, да изследват и да се учат от начина на живот на съществата, чиято форма са приели. Постепенно обаче този дар изчезнал. Хората забравили как се извършва магията на трансформацията. Само боговете и богините, като най-висши същества, можели вече да приемат едновременно човешка и животинска форма. Проявлението на тези божества често е дух, който - независимо от това дали е добър или лош - винаги влияе върху живота на племето и на отделните хора. Духовете в света на инуитите не могат да бъдат контролирани с молитви. Според легендите, в които непрекъснато се появяват, те са подвластни на магически амулети и талисмани, на действия извършвани от шамана на племето - той единствен бил запазил силата си да влияе на духовете и да приема различни образи и форми. Освен, че са били единствените, запазили възможността си да се трансформират, шаманите са разговаряли с духовете и са можели да ги успокояват, прониквайки в техния свят и влияейки на съдбата на хората и на събитията, свързани с племето. Според инуитската митология, шаманът е роден с магическа сили, които не може да бъдат придобити след раждането. Но за да се прояви, шаманът, наречен "ангъках", е трябвало да замине сам в пустошта, където изтощен от глад и умора да се срещне с "торнах" - дух, приел почти човешка форма. След диалог между двамата пред ангъках се разкривали видения и той овладявал силата да предсказва бъдещето, да контролира времето и да лекува хората от своето племе. Ролята на ангъках в племето е изключително важна. 

    Появата на първия шаман е свързана и с легендата за морската богиня Седна. Богиня на всички морски същества, Седна била на особена почит сред инуитите, тъй като тяхното препитание зависело почти изцяло на даровете от морето. Живяло някога красиво момиче, което не искало да се омъжи за никого от своето племе, тъй като никой не й се струвал подходящ. Но една морска птица, която можела да се преобразява в човек, зърнала девойката и я откраднала от народа й.

     Птицата я завела на отдалечен остров, където се издигала просторната му къща, построена от тюленови кожи. Там двамата заживели щастливо, необезпокоявани ни от хора ни от птици. След време бащата на девойката, който не можел да прежали дъщеря си, решил да я потърси. Поел той с каяка си по ледените води на океана и след дълго и измерително пътуване достигнал до прекрасния остров на двамата съпрузи. Човекът птица бил отишъл на лов и бащата побързал да открадне момичето обратно. Качил я на каяка си и я скрил под много кожи, за да не я види любимият й. Когато съпругът се върнал и разбрал, какво се е случило, се разгневил. Превърнал се в граблива птица и полетял след бегълците. Скоро ги настигнал и завикал към бащата да върне съпругата му. Да я върне или поне да му позволи да види малките й ръце. Бащата обаче, закрещял грозни думи и загребал още по-силно. Човекът птица не се отказал, а размахал още по-енергично крила над лодката. Разразила се ужасна буря. Океанът заревал със страшен глас и всичко живо изчезнало от повърхността му. Високите вълни заплашвали да обърнат кануто всеки момент. Изплашил се бащата и решил да изхвърли дъщеря си от лодката в океана, от където съпругът й да си я вземе. Уплашено, момичето се вкопчило в ръба на кануто, не искало да потъне в ледените води на морето. Тогава баща й изкарал дългия си нож и започнал да реже пръстите й. Но не режел целия пръст, а само до кокалчето. Отрязвал ги фаланга по фаланга и се надявал момичето най-накрая да се пусне от кануто му. И така, всяко отрязано парче, когато докосвало водата, се превръщало в морско същество. Така били създадени моржовете, тюлените, китовете и нарвалите. Не останали повече пръсти с които да се задържи и момичето започнало да потъва в бездната на океана, зървайки за последно хоризонта и своята морска птица. Потънало до пясъчното дъно, където сякаш нямало живот, и там се превърнало в морската богиня Седна, майка на всички морски бозайници. Когато едно от нейните животни било убивано, душата му се спускала до дъното и там Седна отново му дарявала живот. Така то можело да се връща в чистите води на океана, въпреки огромното разстояние между живота и смъртта. Но Седна не била милостива към ловците, които убивали или наранявали съществата й, защото самата тя усещала страданията и болките им. 

      Когато веднъж ловците осквернили животните й, богинята се разгневила. Започнали да се издигат високи вълни, ледените блокове да се блъскат един в друг, а рибарите не се завърнали у дома. Хората били обречени на глад. Тогава, за да спаси народа от глад, се появил и първият шаман, ангъках - човек, който можел да се превръща в риба. Той слязъл до дълбините на океана, за да разговаря с морската богиня, за да сплете косите й. Седна нямала пръсти с които да подреди дългата си коса - затова шаманът започнал да разресва и да мие косата й. Така Седна не само се успокоила, но и се пречистила от греховете на хората. Отново склонила да дари животните си на племето. Но хората трябвало да внимават и да не нараняват без нужда създанията й. Душите на погубените животни можели отново да слязат до дъното и да възкръснат от силата на погледа на Седна, тяхната морска майка. 

      Легендите на инуитите са изпълнени с трансформации и много от тях разказват истории за хора и животни, обитаващи естествения и свръхестествения свят. Повечето от историите имат лош, дори брутален край, но поуката от тях е насочена към децата, за да ги научи по този начин да разграничават доброто и лошото, служейки си с примери, а не с наказание. 

     Такава е легендата за съществата куалупилуйт. Това били костеливи създания от дълбините на ледените води, които вонели на сяра. Не само това - тези създания обичали да отвличат деца. Никой не знаел защо. Може би били самотни или просто обичали вкуса на детското месо. Куалупилуйтите се спотайвали близо до пукнатините в леда, където дебнели за деца, които играели сами на брега или край някоя пукнатина. Когато забележели такова самотно дете, те скачали и грабвали детето. Понякога можело да се чуе как костеливото тяло на някой куалупилуйт тропа по ледовете отдолу. Старите хора разказват, че когато се появят малки вълнички по повърхността на океана или започне да се издига пара от водата, тогава куалупилуйтите може би се спотайват под водата. Дали има знаци за тези същества или не, едно нещо децата трябвало да запомнят: никога да не играят сами на брега или да седят близо до пукнатина в леда. 

    Друга легенда за куалупилуйтите предупреждава децата да не бъдат нетърпеливи или непослушни, защото съществата могат да бъдат призовавани. Някога живеела стара жена с малкия си внук, но тъй като в къщата им нямало мъж, който да ловува, те често гладували. Един ден, когато гладът бил особено непоносим, детето започнало да плаче. Жената умолявала детето да спре, но то не спирало. Не искало да слуша. Накрая разгневена, жената призовала едно от съществата куалупилуйт, което да отнесе детето със себе си. В миг съществото се появило и отнесло детето в коша си. След време, старицата съжалила за деянието си и поискала отново да види детето. Примолила се на младо семейство от племето, което обещало да върне детето в селището. Няколко пъти мъжът и жената се опитвали да стигнат до детето, но все не успявали. Съществата били завързали детето с водорасло и всеки път, когато мъжът и жената приближавали, куалупилуйтите дръпвали водораслото и детето потъвало в ледените води. Но двамата не се отказвали. Решили да се скрият зад леден къс, близо до един процеп в леда. Когато детето излязло на повърхността, близо до пукнатината, те се втурнали иззад ледения блок и успели да срежат водораслото, с което било завързано то. Така детето заживяло с тях и се превърнало във велик ловец. 

    Друг ужасен демон, от който хората трябвало да се пазят, бил Махаха - демон на смеха, който тероризирал северните племена и всявал страх и ужас у всеки, заради начина, по който погубвал душите на хората. Махаха преследвал най-вече непослушни деца, които не спирали да се смеят и подиграват и които не слушали родителите си и възрастните хора. Бил описван като слабо, жилаво същество, с леденостудена синя кожа и бели очи, които се впивали в човека през сплъстената дълга коса на демона. Махаха винаги ходел бос и бил невъобразимо силен. Освен това винаги се смеел и хихикал. Въпреки голотата си не изпитвал студ, а непрекъснато търсел нови жертви, които да убива, докато влудяващият му смях отеквал. Изпитвал удоволствие да гъделичка жертвата си до смърт с ужасните си дълги нокти, с които завършвали кокалестите му пръсти. Махаха оставял жертвите си застинали в ужасяваща мъртвешка усмивка. Но въпреки че демонът бил ужасяващ, имало и начин, по които да бъде измамен. Обикновено Махаха можел да бъде излъган да се наведе над дупка в леда, за да пие вода. Тогава можело да бъде бутнат и теченията го отнесял и далеч под ледовете. Така, разказват старите хора, ако Махаха приближи, можеш да избягаш преди да е започнал да те гъделичка до смърт. 

     Легендите разказват и за съществата лихират. Те също имали способността да приемат различни форми и често се превръщали в гарвани, мечки, дори хора. Но единственото нещо, което лихиратите не можели да променят, били очите. Каквато и форма да приемали, очите им винаги оставали червени. Те дебнели самотни пътешественици, с чието съзнание да си поиграят. Често лихиратите заблуждавали пътника, че планините или морето са по-близо или по-далече, отколкото е в действителност. Лихиратите не убивали жертвите си, но след като си поиграели с тях, ги карали да забравят всичко, което се е случило по пътя. Старите хора от племето твърдят, че около лихиратите често се появявали миражи и така пътникът можело да усети присъствието им и да се подготви. Понякога тези духове носели съобщение за човека или за племето.

     Легендите на инуитите не били изпъстрени само със зли същества и духове, които искат да погубят душата на хората. Много често в тях били описвани герои, които след дълги изпитания успявали да донесат благоденствие не само на племето си, но и на целия народ. Такава е легендата за рибаря Кивиок. Той живеел в малко инуитско селище, където се занимавал с риболов и така преминавали дните му. Един ден рибата се свършила. Нямало повече риба нито за него, нито за племето му. Морето сякаш се било изпразнило. Кивиок бил загубил жена си преди време и решил да тръгне на път, да потърси рибата и така да набави храна за себе си и за народа си. Дълго се лутал в ледения океан, докато не попаднал в черен облак от морски комари, които препречвали пътя му. Той едва успял да се измъкне от тях. Продължил пътуването си и стигнал до плътна маса от водорасли. Толкова плътна, че можел да ходи по нея. Нарамил лодката си Кивиок и тръгнал по водораслите да търси отново море, за да продължи пътуването си. Когато стигнал до водата, пуснал каяка и продължил да гребе, докато не достигнал до място, където два огромни ледени блока препречвали пътя му. Между тях имало малък процеп, колкото да мине с лодката си, но в зависимост от посоката на вълните блоковете непрекъснато се блъскали един в друг. Постоял малко Кивиок и решил да опита късмета си. Нямало какво да губи. Изчакал планините да се раздалечат и се втурнал през процепа. След него, късовете отново се сблъскали, като едва не разтрошили кърмата на лодката му. Най-накрая на хоризонта Кивиок зърнал земя и се отправил към нея. Тръгнал да търси хора и не след дълго забелязал пушек. Отправил се в тази посока и стигнал до къща, от която се носел дим с мирис на вкусно ядене. Прегладнял и изтощен, Кивиок влязъл вътре и видял две старици, които го поканили да хапне с тях. Гозбата била невероятно вкусна и Кивиок понечил да благодари на стариците, когато забелязал под пейката много черепи на хора. Тогава Кивиок замахнал с куката си и погубил двете вещици, които вече се канели да го убият и изядат. Тръгнал отново на път в търсене на хора и стигнал до друг остров. Там намерил друга къща с две жени, които го нагостили с рибена чорба. Изненадан от това, че чорбата е от риба, Кивиок попитал откъде са я наловили. А те му отвърнали, че преди време съпрузите им ходели да ловуват и тази риба е от тях, но откакто двете вещици се заселили на близкия остров, морето сякаш се изпразнило и мъжете им никога повече не се завърнали. Вещиците пазели рибата затворена, за да привличат ловци, които да убиват и изяждат. Тогава Кивиок разказал за своето приключение и жените се зарадвали. Защото Великият Трикеко, магьосникът на морето, бил предсказал, че с първия прилив след смъртта на вещиците, морето отново ще се напълни с риба. Така и станало. С прилива на брега дошла толкова много риба, че жените и Кивиок я събирали от брега. Изчистили рибата и я прибрали. Вече имали достатъчно храна за дългата полярна нощ. Жените поканили Кивиок да живее с тях и той с радост приел. Оттогава рибата никога не липсвала на трапезата на хората, защото волята на Кивиок била волята и на морето. 

    Когато се описват приказките и легендите на инуитите, не може да бъде пропуснато и едно от най-известните създания в инуитската митология - Нанук, полярната мечка. Нанук е инуитското название за белите мечки. Според хората на севера Нанук са мъдри и силни същества и са наполовина хора. В иглутата си, далеч от очите на хората, Нанук сваляли големите мечешки козини и се превръщали в хора. И също като хората те сядали край огъня и разговаряли на почти разбираем език. Една от легендите разказва за подгонен от побеснели кучета Нанук, който побягнал с всичка сила, за да се спаси от сигурна смърт. Нанук знаел, че кучетата на инуитите могат да бъдат безпощадни, и отчаяно побягнал по леда. Надявал се кучетата да се уморят и да го оставят на мира. Но те не се отказвали. Нанук и кучетата наближавали края на света, но по време на гонитбата нито Нанук, нито кучетата виждали накъде се насочват.

     Когато достигнал ръба на света, Нанук скочил в пространството и кучетата го последвали. Така те се превърнали в звезди. На небето, европейците ги познават като звездния куп Плеяди в съзвездието Бик, но за инуитите това е Нанук, който бесните кучета преследват по небето. 
Дълбоко свързани с духовността, митовете на инуитите за отвъдния свят са свързани и с един от най-забележителните природни феномени на земята - Аурора Бореалис, Северното сияние. Според легендите, сиянията на нощното небе са мястото, където духовете на предците им отиват, мястото, където през процепи в небето може да се види играта им на топка с черепа на мъртъв морж.

     Легендата гласи, че Земята и Морето се срещат над огромна пропаст. Място, където морската богиня Седна се среща с богините и боговете, обитаващи Небесното царство. Над това място минава опасна пътека, водеща към небесата. Духовете отвъд палят факли и посрещат всички мъртви души. Но мястото не е достъпно за всеки. Сред божествените създания на това свято място можели да отидат само най-чистите души. Северното сияние също така проговаряло понякога и когато това се случвало, хората трябвало да му отговарят шепнешком. Защото духовете биха могли да бъдат разгневени, а те имали силно влияние над лова и времето. 

     Фолклорът на инуитите е изпъстрен с приключения в различни светове и измерения, с трансформации, божества и духове, които помагат или вредят на хората. Зад всички тях обаче, се крие космически баланс, който хората трябвало да почитат и уважават. Това са техните истории и легенди за заобикалящия ги свят и за 
тях самите. Въпреки че много от приказките на инуитите са се изгубили във времето, до нас са достигнали достатъчно, за да разберем страховете и надеждите на един толкова различен народ, съумял да се съхрани при невъобразими климатични условия и да запази духовността и вярата си в доброто.

От архива: Ирокезкият вожд Дзоузеф Токуиро Нортън в БГ

   от архива: февруари, 2000 

   "СТАНДАРТ" 

    Индиански вожд влезе в Министерски съвет За пръв в историята на Министерския съвет вчера в сградата му влезе велик индиански вожд. Рано сутринта водачът на Мохок от племето на ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън се срещна с шефа на Съвета по етническите въпроси Петър Атанасов. Той подари на домакина си копие от първия договор на индианците с белите заселници. Документът е под формата на извезан колан със символи. Екзотичният гост е в София по покана на Атлантическия клуб. Вождът обикаля целия свят, за да търси подкрепа за своето племе, което обитава областта Ганауаге близо до Квебек в Канада. Той се договори с Атанасов да обменя информация за проблемите на етническите малцинства.  

     "ЧЕРНО МОРЕ" 

    Индиански вожд влезе в родния МС Великият вожд на Мохок от Ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън се срещна вчера със секретаря на Националния съвет по етническите и демографските въпроси Петър Атанасов в Министерския съвет (МС). Срещата е първа по рода си. След нея вождът подари на Петър Атанасов копие на първия договор, сключен между индианците от племето Мохок и белите заселници. Договорът е под формата на извезан колан, на който широка бяла линия символизира реката на живота, а по нея плуват две тесни сини линии, които са индианците и европейците, общуващи помежду си. Петър Атанасов подари на вожда книгата за спасяването на българските евреи "Извън хватката на Хитлер" на историка, роден в София, д-р Михаел Бар-Зоар. Целта на разговора ни с Великия вожд беше взаимно запознаване с дейностите на нашия съвет, който се занимава с проблемите на етническите малцинства в България и с дейността на съвета, на който Джоузеф Нортън е Велик вожд и който се стреми да запази културната идентичност на индианците в Канада, каза Петър Атанасов. Договорихме се да си помагаме взаимно с обмен на информация и по други начини при прилагането на различни програми в областта на малцинствените общности, допълни той. По думите му двете страни са се разбрали разговорът да не бъде последен. Джоузеф Токуиро Нортън, който е в България по покана на Атлантическия клуб, е избран през 1978 година за първи път за вожд на Съвета на племето Мохок от областта Ганауаге, а от 1980 до днес е преизбиран 10 пъти за Велик вожд на Съвета на Ганауаге. През последните 19 години Великият вожд Джоузеф Нортън и неговият съвет са имали обществен мандат за възстановяване на традиционното Мохокско правителство в Ганауаге. Това е основен фактор за балансиране на взаимоотношенията между Ганауаге и федералните и провинциални правителства. Вождът Нортън е привърженик на идеята, че Квебек трябва да постигне споразумение с коренните американци, за да бъдат разрешени дълготрайните териториални и юридически проблеми, преди провинцията да е предприела каквато и да е промяна в своя политически статут в рамките на Канада или извън нея. Джоузеф Нортън пътува много из Канада, Щатите и Европа с цел да запознае политици, учени и общественици с положението в Ганауаге.~ 

    "КАПИТАЛ" 

    Шефът на Атлантическия клуб Соломон Паси очевидно ще иска нещо от индианците ирокези. На 14 февруари по покана на атлантиците в “Шератън” ще изнесе лекция Великият вожд на махок от ирокезите Джоузеф Токуиро Нортън. Темата на лекцията на вожда Нортън е “Минало, настояще и бъдеще на коренните американци. Съжителството им с останалото население на Северна Америка [бледоликите, афроамериканци и т.н. - бел.ред] - политически и социални предизвикателства”. Индианецът има завидно CV - той е бил 10 пъти преизбиран за Велик вожд на съвета на ганауаге, член е на Канадската фондация за индиански изкуства, член е на УС на Канадския филиал на института “Джейн Гудол”, която подпомага приобщаването на децата към природата... Вождът Нортън, както всеки индианец, се занимава с лов и риболов и както всеки американец - с хокей и голф. Според представянето на Атлантическия клуб Великият вожд е “страстен привърженик на идеята, че канадската провинция Квебек трябва да постигне споразумение с коренните американци (индианците), за да бъдат разрешени териториалните и юридическите проблеми. Засега не е известно какво отношение има България към проблемите на ирокезите в Канада и с какво можем да им помогнем. Атлантиците обаче са постъпили доста толерантно към индианския гост, като са отменили традиционния винен коктейл след лекцията му с бирен такъв. Все пак и огнената вода се прави от ечемик. Запознати с нрава на шефа на атлантиците Соломон Паси предполагат, че математикът е замислил някоя от странните си сделки, превърнали се в смисъл на живота му. Навремето той повози с трабантчето си генералния секретар Манфред Вьорнер срещу приобщаване на страната ни към Северноатлантическия пакт, когато никой не вярваше, че някога ще кандидатстваме за НАТО. Вероятно сега Паси се е заел с попълване на златния резерв на БНБ, като ще предложи на Великия вожд мъниста срещу нъгитс (самородни късчета злато). 
    Хау!

  "24 часа"

   Великият вожд Токуиро: "Аз съм костенурка, която мисли дълбоко"

Indian summer, 2013 - video and photos