Изгубен свят - приказки отвъд Атлантика

    

    текст: Ася Сотирова

    Преди стъпването на европейците за първи път по времето на Великите географски открития отвъд Атлантика огромната територия, известна днес като Канада, не е била пусто и незаселено място. Наречени неправилно „индианци", първите народи на Канада, групирани в племенни обединения, са обитавали земите между Атлантическия и Тихи океан от векове, развивайки свои собствени обичаи, нрави и легенди, отговарящи на непосредствените климатични условия на този край на света. Голяма част от тези племена са се препитавали с лов и са водели номадски начин на живот. Струпването на цялото племе на едно място, както и изчерпването на природните ресурси на местността, са изисквали непрекъснато движение и смяна на местообитаването на племенната група. Това придвижване зависело от скоростта, с която племената са изтощавали природните дадености на района на местообитаване, и се е извършвало на всеки 10 до 50 години. 

     На необятната площ на днешна Канада са съществували повече от 61 племена и са се говорели над 50 различни езика, класифицирани в 12 групи. Днес, едва половината от тях се говорят на територията на Британска Колумбия, като най-разпространени са езикът на племето Кри и инуктитут, езикът на инуитите от Арктическите територии, Гренландия и част от Аляска. Северните и арктическите територии на Канада са и основните райони, където е имало струпване на племена, водещи неномадски начин на живот. Културното им развитие и история са свързани пряко с лова на риба, китове, нарвали, бели мечки, птици и други представители на арктическата фауна. Важно място в живота и културата на тези племена играело едно от най-интересните природни явления - Северното сияние. 

      Археологически разкопки и открития показват, че земите отвъд Атлантика са били обитавани от хора от около преди 35 000 години. Смята се, че първите хора на територията на днешна Канада са преминали замръзналия Беринговия проток вероятно в преследване на стада животни. Постепенно те се разпространили и разселили все по-навътре в територията на Северна Америка. С разтопяването на ледовете пред тях се разкривали нови територии, които предлагали богат лов, риболов и добри условия за заселване. Тук ще обърна внимание на племената на инуитите, група ескимоски народи, споделящи сходна култура. Ескимоските народи включват жителите не само на арктическите и субарктическите райони на Северна Америка - САЩ и Канада, но и териториите на Русия и Гренландия. Днес, тази етническа група наброяват около 90 000 души, като 17 000 от тях живеят в Канада. Именно канадските ескимоси са тези, чиито митове и легенди привлякоха вниманието ми.

     Думата „ескимос" не е самоназвание на този народ. Произлизащ от „ескимасен", терминът означава 'хора, които ядат сурово месо'. Въпреки че това название е навлязло широко и се използва масово, този народ предпочита да нарича себе си „инуит" -'истински хора' - дума, която започва да се използва във все повече езици и която употребявам и в този текст. 

     Предшествениците на днешните инуити били последният народ, заселил се по бреговете на Северозападна Аляска преди европейците да стъпят по тези отдалечени и студени брегове. Умели ловци, те излизали на лов за китове, тюлени, моржове и карибу - вид северен елен. Инуитите довели умението да се ловуват китове до съвършенство и станали първият арктически народ, който успешно ловувал гренландски китове - океански бозайници, достигащи до невероятните 20 метра дължина и тежест до 150 тона. Осигурявайки по този начин храна за продължителен период от време, племенаг, на инуитите били едни от най-осигурените и подготвени за суровите климатични условия. В течение на стотици години, те се разпространили и завзели нови територии на изток и на север, и заместили племената на дорсет или тунит, както са познати на езика Инъктитът. Език, признат за официален на териториите на Нунавут и Северозападните територии на Канада. 

    Това разселване не било единична голяма вълн от хора, търсещи нови ловни полета и по-добър начин на живот. То се осъществявало като бавен процес, включващ миграция на групи от по около 30 души. Днес инуитите населяват териториите на Арктика от Беринговия проток до Източна Гренландия -разстояние, възлизащо на внушителните 6000 км. Тези първи пионери, покорители на Канадския север, донесли със себе си не само ловните си умения, но и примитивните си, но добре пригодени към климатичните условия къщи, строени от дърво, кожа на к* или тюлен, а по-късно - по времето на Малката ледена епоха - и от снежни блокове (иглу). 

     Осланяйки се на натрупания през годините опит, инуитите развили дълбоко познание по отношение на дивата природа на северния свят. Те опознали миграцията I поведението на организмите и животните, които срещали по пътя си, и създали своя практична система за класификацията им. Сътворили също и богата митология, която включвала явленията от заобикалящия ги свят. Тези легенди се предавали от поколени на поколение по време на дългите арктически нощи. Въпреки сравнително простото им на пръв поглед съществуване, инуитите водел: удовлетворяващ ги социален живот и имали богата и сложна духовност. Развили дълбоко познание и култура по отношение на дивата природа на суровия северен свят, от който самите те били неразделна част. За тях, хармонията между хора и животни била от изключителна важност. Неслучайно основна роля в митовете и легендите им заемали животните, от които самите те били зависими. 

     Въпреки че разчитали на океана за препитанието и оцеляването си, свещено животно за инуитите била една птица - гарванът, наричан Тулугах. В инуитския фолклор той бил могъщ дух и създател на света. Бил и единственото същество, което можело да приема, каквато форма пожелае. Той самият често се спускал сред хората, з да си поиграе с наивността им, но и за да им помага. 

      Според легендата Тулугах бил човек с клюн на гарван и създател на света. Когато водата на света започнала да се надига от недрата на земята, Тулугах ударил водите с клюна си, за да ги възпре. Тази първа земя била толкова голяма, колкото да побере една къща. В тази къща живеели трима души - мъж, жена му и тяхното дете Гарванът. В къщата на семейството имало острие, което бащата държал нависоко, но Тулугах непрекъснато искал да го вземе, за да си поиграе с него. След дълго настоявай най-накрая бащата разрешил на момчето да вземе острието. Докато си играел, той без да иска повредил оръжието, и от него бликнала светлина. Тъй като бащата не искал светлината да блести през цялото време, прибрал острието, преди да бъде повредено повече. И така на земята се появили денят и нощта. 

      Според друга инуитска легенда гарванът Тулугах донесъл светлината в полярния свят, но не от острието на баща си, а от далечна земя. Преди много години, когато светът бил млад, а мракът не напускал Севера, хората живеели с вярата, че целият свят е потънал в тъмнина. Тогава се появил стар гарван, който им разказал за светлината в далечните земи. И колкото повече хората слушали разказите му, толкова повече искали светлина да огрее и техните земи. Така ловците щели да ловуват надалеч и за дълго, а белите мечки нямало да ги нападат изненадващо. Хората умолявали горещо стария гарван да им донесе тази светлина, докато най-накрая той се съгласил. Гарванът прелетял пустите северни земи и се понесъл на изток, далеч на изток, докато не достигнал края на силите си и едва тогава забелязал зората на хоризонта. 

     Светлината обаче била притежание на вожда на племето, обитаващо тези земи. Единственият начин Гарванът да я отнеме, бил да я открадне. Тогава той се превърнал в прах и се посипал по невръстния син на дъщерята на вожда. Детето се разплакало, а Гарванът започнал да шепти думи в ухото му. Поискал от детето да помоли дядо си да си поиграе с топките светлина отвън. Тъй като вождът не искал внукът му да плаче, дал му топка светлина и го пратил навън. В миг Гарванът се превърнал от пепел в птица. Взел топката в ноктите си и полетял към селището на инуитите. Когато пристигнал, пуснал топката отвисоко и тя се разбила в средата на селището. Но топката била малка, а Гарванът нямал вече сили да се върне отново в селището, където били останалите топки светлина, и да донесе още една. Затова той казал на народа, че ще имат шест месеца светлина, когато топката ще е силна и шест месеца мрак, когато топката светлина ще събира сила и енергия, за да свети отново. Ето защо в земята на инуитите в далечния север половин година властва мрак и половин година има светлина. Хората знаели, че Гарванът е донесъл светлината им. Затова те го тачели и не искали да го нараняват - поне дотогава, докато не реши да си я вземе обратно.

         Следва втора част

Да летиш с орела

Защото съм във война...

"Питат ме защо нося „боен скалпов кичур“ на главата си при положение, че е прическа, носено само от някогашните воини. А аз отвръщам: 

Точно така, защото съм във война. Всеки ден воювам, за да защитя семейството и приятелите си. Всеки ден воювам за да съхраня наследството на дедите си. Всеки ден съм във война, докато не видя старците да живеят в спокойствие и безопасност. Всеки ден воювам, за да защитя децата от насилие и дрога. Всеки ден воювам, защото страхливците не престават да насилват жени. Всеки ден съм във война, докато племенните ни права не бъдат зачетени от правителството. Всеки ден воювам, за да съхраня нашите свещени погребални земи. Във война съм всеки ден, за да защитавам животните, които притежават наравно с нас правото на живот. Воювам всеки ден, за да запазя нашите ловни земи. Във война съм, за да защитавам добрите хора независимо от религията и расата им. Във война съм, за да защитавам правото на теб и мен да бъдем свободни хора и да притежаваме оръжие. Във война съм всеки ден, за да защитавам твоето право да говориш, каквото пожелаеш. 

Мечтата ми е да държа косата си дълга и свободна и да има мир, но това е само блян, а дотогава ще нося своя боен скалпов кичур. 

Нося го защото съм Анишинабе и защото воювам с всеки изгрев на деня." 

 Джереми Бигс, Анишинабе

Вождът Многото Подвизи

  Последната книга на Българско индианско обществ, излязла със съдействието на Американското посолство и издателство Изток-Запад е посветена на необикновената история на един от големите вождове - Многото Подвизи.


„В такъв прекрасен ден, изпълнен с цветя и озарен от слънцето, когато зелена трева е покрила земята, един човек с правилно мислене би споделил всичко с приятелите си“ – започва историята на своя дълъг земен път Многото Подвизи (1848–1932). Неговият биограф и приятел, американският писател и общественик Франк Б. Линдърман, смята, че той е един от последните истински индиански вождове. Многото Подвизи разказва за волното си детство и изпълнената си с опасни приключения и геройства младост, разкривайки в удивителни детайли живота и светогледа на някогашните индианци от северноамериканските равнини. Пред нас оживява епоха, преминала в историята преди повече от век, но вълнувала и вълнуваща поколения хора от различни части на света. Бойни походи, засади и свирепи битки се редуват с разкази за пророчески видения и чудодейни изцеления. Ала идват други времена и в своята зряла възраст Многото Подвизи трябва да преведе народа си през хаоса на драматични промени. Воин и родолюбец докрай, той не пада духом и на старини. Отива си готов за отвъдното, но чрез споделеното с Линдърман завещава на бъдещето красотата и силата, непреходния смисъл на един живот, преминал в подвизи. 

 Любомир Кюмюрджиев

    Алик-чеа-ахуш, Многото Подвизи (1848-1932) - един от последните традиционни вождове на кроу, воин от „времената на бизоните", участвал в множество битки срещу враждебни племена, походи и ловни приключения. Многото Подвизи служи като разузнавач при генерал Крук в похода му срещу обединените лакота, шайени и арапахо през юни 1876 г. В детството си бъдещият вожд имал пророчески видения за съдбата на своя народ. Историята на живота си той разказва на своя приятел, писателя Франк Бърд Линдерман, който я издава през 1930 г. под заглавие „Многото Подвизи, вождът на кроу".

От Маями до Сиатъл - с понтиак и каяк

текст: Елица Кюмюрджиева
източник: http://blog.orange.bg

     Не, не съм пътувала от Маями до Сиатъл с понтиак и не съм кръстосвала тихоокеанското крайбрежие с каяк, макар да мечтая за подобно пътешествие. Всъщност дори нямам шофьорска книжка и никога не съм се качвала на каяк, така че бих могла да оценя достойнствата на автомобила и лодката само като наблюдател и пътник. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, връзката между тях е в… коренното население на Северна Америка.

    Обичам да пътувам. Харесвам непопулярните дестинации – там, където можеш да се докоснеш не до туристическата опаковка, а до истинското съдържание; където можеш да чуеш стъпките на хората, минали по този път години и векове преди теб; където вятърът още носи песните и смеховете им. Там, далеч от сувенирите и клишетата, наднича една непопулярна, но не по-малко интересна история. Погледът ми преброжда картата на Северна Америка. В момента мога да прескоча от Маями до Сиатъл само виртуално с курсора на мишката. Но освен това мога да се потопя в едно географско-историческо-лингвистично приключение. Запитвал ли се колко етноними в съвременния английски дължим на индианските езици? Град Маями носи старото име на днешното езеро Окичоби (Mayaimi), означаващо „голяма вода“ на езика на местното население, приело същото название. Понтиак (от племето отауа) и Сиатъл (от дуамиш) са имената на индиански вождове, а думата каяк, както и самата първоначално кожена лодка, са „изобретение“ на ескимосите. Самият етноним „ескимос“ (англ. Eskimo) произхожда от език от алгонкинското езиково семейство, говорен от коренните жители на Лабрадор и Квебек в Канада. Етимологията е спорна, но двете най-разпространени схващания са, че ескимос означава „този, който прави мрежи за снегоходки“ или „яде сурово месо“. 

     Знаеш ли, че имената на 22 от съвременните американски щати произхождат от местни езици? Ако тръгнем с нашия понтиак от Маями и се отправим към Сиатъл, пътят ни ще прекоси териториите на Алабама, Мисисипи, Арканзас, Оклахома, Канзас… следва малък завой през Небраска и после сме в Уайоминг. Имената на всички тези щати произхождат от индиански наречия, а към тях трябва да прибавим и Аляска, Кънектикът, Айова, Кентъки, Масачузетс, Мичиган, Минесота, Мисури, Северна и Южна Дакота, Охайо, Тенеси, Тексас, Юта и Уисконсин. Тексас идва от езика на племето кадо и означава „приятел“, Охайо за индианците сенека е „красива река“, а значението на Аляска на езика на алеутите е „великата земя“. С имената на щатите не изчерпваме индианските топоними. Названията на редица градове, реки и езера са деривати от местни езици. Ако плануваш да посетиш Пенсакола, Чикаго, Манхатън или Нентакет, можеш да изненадаш своите приятели с познанията си за произхода на имената им. Пенсакола е название на местна племенна група на езика на чокто и означава „hair people“. Името си Чикаго получава през френски от езика на индианците маями – така те назовавали вид див лук (казват също, че означавало буквално „силна миризма“). Прословутият нюйоркски квартал пък получава името си от езика на племето делауер, защото вероятно от този район преди идването на заселниците индианците са събирали подходящи за лъкове клони. Хората от племената уампаноаг и нарагансет, обитаващи днешен Масачузетс, нарекли популярния остров Нентакет, чието значение е „далече сред водите“. 

    Нещо повече – съвременният английски език (а чрез него и редица други) е обогатен с множество думи, главно от алгонкинското езиково семейство, например: moose (лос), succotash (ястие от боб и царевица), hominy (качамак), wigwam (вигвам), papoose (пеленаче), tomahawk (томахок), moccasin (мокасин), toboggan (шейна), wampum (мъниста от мидени черупки), wapiti (уапити – вид елен), totem (животно или предмет, олицетворяващо връзката с предците и представляващо емблема на група хора, напр. семейство, род, клан и т.н.), caribou (карибу – вид елен), igloo (съвременното значение е временно жилище от ледени блокове, но за ескимосите означава „къща“, „дом“), hickory (вид дърво, „роднина“ на орехите; първоначалното значение на думата е ядково мляко), opossum (опосум, двуутробен американски бозайник Didelphis), pemmican (храна, подходяща за дълги походи, приготвяна от сушено и стрито месо, смесено с мас, костен мозък и сушени плодове), raccoon (енот, миеща мечка), skunk (едва ли скунковете имат нужда от допълнително представяне, защото са се превърнали в „синоним“ на „приятен аромат“), anorak (водонепромокаемо яке с качулка, използвано от ескимосите), tipi (типи; традиционно жилище на индианците от Великите равнини, направено от бизонови кожи), squash (вид тиква; първоначалното значение на думата е „може да се яде сурово“). 
Трябва да отдадем дължимото и на един друг бележит представител на флората на континента, превърнал се в емблема – това е гигантската секвоя (бот. Sequoiadendron giganteum), кръстена на създателя на сричковата азбука на племето чероки Sequoyah (ок. 1770–1840). 

 Нашето лингвистично пътешествие тук ще се прехвърли за малко върху спортните площадки. Играл ли си лакрос (багатавей)? Ако си спортна натура и в момента си на Work and Travel, имаш чудесната възможност да гледаш тази отборна игра на местна почва. Първите писмени сведения за нея дават френски мисионери йезуити през далечната 1636 г. Проучванията показват, че почти всички индиански племена от източното крайбрежие и района на Големите езера са я практикували, като в стари времена е била не просто спорт за удоволствие, а средство за каляване на младите воини и ритуал за изцеление. Предлагам ти още малко история. 

    През 1776 г. е приета Декларацията за независимост, с която американските колонии се отделят от английската корона. Основният текст на декларацията е написан от Томас Джеферсън, чийто ментор е Бенджамин Франклин. Близък приятел на Франклин е Конрад Уайзър – осиновен от племето мохок преселник, изиграл изключително важна роля като преводач при мирни преговори и ефективен дипломат между представителите на колониите и местното население. През 1736 г. Бенджамин Франклин започнал да публикува записките, които Конрад Уайзър старателно си водел по време на мирни преговори. Уайзър познавал добре социума и обичаите на индианците от източното крайбрежие и особено на ирокезите. Всъщност ирокези е събирателно име на съюз от 6 племена (известен още като Лигата на ирокезите) – мохок, онайда, онондага, каюга, сенека и тускарора. Благодарение на приятелството си с Уайзър и на личните си контакти с коренните жители, Франклин също опознава особеностите им и остава впечатлен от структурата и начина на функциониране на съюза на ирокезите, в рамките на който всеки народ има автономия върху вътрешните си дела, но въпросите от общоплеменно значение като започване на война и сключване на мир се решават от специално избрани делегати от всяко племе от Лигата около огъня на Великия съвет. Вероятно ще ти се сторят познати идеите за демокрация, свобода, равнопоставеност, право на свободно изразяване, двукамарно представителство, разделение на властите, право на вето, възможност за импийчмънт – всичко това характеризира конфедерацията на тези индиански народи от самото й създаване (според някои учени през XI в., а според други през XV). Днес историците спорят какво е реалното влияние на Лигата на ирокезите и техния Велик закон на Мира върху формирането на основните принципи, заложени в Декларацията за независимостта и американската Конституция, и дали явните сходства са директни заемки, или са плод на десетилетните контакти и неизбежното културно взаимодействие между индианци и колонисти. Ще оставим този въпрос отворен за бъдещи дебати, но ще добавим още една любопитна подробност. Сред ирокезките племена само най-възрастните жени – матроните на клановете – можели да прекратят правомощията на вожд, за когото е доказано безспорно, че няма необходимите качества, подкупен е, не зачита мнението на народа си и действа в негов ущърб (импийчмънт). Отново матроните посочвали кой ще бъде следващият вожд. В тяхното обществото жените имали икономическа независимост и право на глас при решаване на племенни въпроси, притежавали имущество и можели да се развеждат – на подобни права омъжените заселнички по това време не можели да се радват. 

Равнопоставеният статут на жените в ирокезкото общество вдъхновило редица активистки на американското движение на суфражетките (движение за извоюване на гласоподавателни права за пълнолетните жени). Първият им успех датира от 1869 г., когато жителките на Уайоминг официално получават право да гласуват при избори.

 Понеже заговорихме за гласуване и гласове – нека се пренесем на тихоокеанския фронт по време на Втората световна война. Във военоморските сили на САЩ служат индианци от племето навахо, населяващо югозападните територии на страната. Езикът им има тесен ареал на разпространение, сложна граматика, особено произношение и е безписмен. Това го направило особено подходящ за предаване на кодирани секретни тактически съобщения. Navajo Code Talkers, както са наричани войниците навахо, преминавали специално обучение и трябвало да наизустят кодовите еквиваленти на военната терминология (с навахското понятие за „картоф“ се означавали например гранатите, а подводница се предавала с тяхната дума за „метална риба“). Те можели да предават изключително бързо и без грешка дълги съобщения. Използваният от тях код така и не е бил разбит от японската императорска армия и остава строго секретен до 1968 г. 

Не можем да не споменем обаче, че пионери в предаването на кодирани военни съобщения на родния си език са индианци от племето чокто, мобилизирани по време на Първата световна война. В края на нашето пътешествие ще се върнем отново в района на Северното сияние при ескимосите. 

Знаеш ли каква е връзката между коренното население на северна Аляска и България?  Колкото и странно да изглежда, такава има. Това е проф. Асен Баликси – един от доайените на културната и визуална антропология в света, професор по антропология от Университета на Монреал, автор на многобройни научни публикации и документални филми в сферата на антропологията. Приносът му за изучаването на традиционната култура и начин на живот на ескимосите е изключителен. Проф. Асен Баликси се самоопределя като „етнически българин“, от 1995 г. живее отново в България, през април 2011 г. бе удостоен с титлата „Почетен доктор на Нов български университет”, а без неговите академични и теренни опит и познания българската антропология днес не би била това, което е. 

 Нека след тази дълга виртуална лингвистично-историческа експедиция зад клишетата ти пожелая незабравими географски пътешествия в края на твоята Work and Travel програма! Ще се радваме да ги споделиш с нас!

Преди и след....

Преди и след интерната, където училищните възпитатели са водени от мотото

"Убий индианеца, спаси човека"