Време и Безвремие в светогледа на америндците

автор: Артър Върслуис
превод: Индиянков

За да видим Америка като духовна земя, трябва да се сбогуваме със съвременната представа за времето. В съвременния свят историята е възвеличавана, искаме да сложим дата на всяко събитие и нелепо вярваме – когато природата и религиозните традиции загиват пред очите ни – че еволюираме в посока към някакво идеалистично историческо състояние, което сме убедени, че е прогрес, а не разруха. От гледна точка на първичния мироглед на коренните американци (америндци) това идеализиране на историята е абсурдно. И в действителност ако искаме да навлезем в духовния пейзаж на Америка, трябва да загърбим представата за линейно време и да възприемем цикличното, обновяващо се време като отражение на вечността.

В същността си съвременният възглед за времето е позитивистки, сведен изцяло до историческото. Тази мания с датирането, с линейното измеримо време си противоречи с разбирането, заложено в световните религиозни традиции. Често се споменава, че азиатските религиозни традиции са напълно незаинтересовани от историческите дати и това безразличие към историчността дразни западните изследователи. Но от гледна точка на религията появата на Шакямуни Буда или Нагарджуна не е историческо събитие, а духовно откровение. Това, с което са обсебени съвременните учени – дати и цифри - е чисто и просто отражение на една матафизична или духовна реалност и само тя има значение според традиционния възглед.

Западното вкопчване в историцизма е резултат от прогресивната съвременна слепота спрямо духовната реалност, която от своя страна води началото си от рационализма ( който стои в основата на науката) и не на последно място колонизирането на Америка. От друга страна можем да кажем, че европейското колонизиране на Америка е материален израз на дълбоко проникналата духовна слепота на европееца. Емблематичен момент за тази слепота е именно експедицията на Коронадо в сърцето на Америка: той пристига в Кивира, духовен център за индианците и от гледна точка на местните – земен рай, но продължава да търси „седемте златни града” и дори не забелязва удивителната красота, сред която е заобиколена войската му. Това, което търси е плячка и нищо повече. Ограничен до нивото на историческата реалност, той не видял, нито би разбрал духовното значение на това, което го заобикаляло в Новия свят. Тази слепота в центъра на съвременния светоглед съпътства белия човек при всички събития на континента.

Съвременният историцизъм от части произлиза от секуларизацията на християнския истороцентрзъм. През средновековеието християнството поддържа едновременно циклична и линейна представа за времето
– от една страна вярва в идеята за „края на дните” и второто пришествие, а от друга в идеята на цикличността, изразена в четирите госпела със съответните им символи и астрологични или сезонни съответствия. Но понастоящем християнството, силно излиняло като духовна цялост, се фрагментира, което предпоставя светския подход към историята.

В противовес на този възглед се явяват америндските традиции, които гледат на света през призмата на цикличното и метафизичното. За тях безвремевото духовно откровение е в центъра на битието на земята. То е метафизичният център на съществуването. Ритмичните цикли на природата отразяват този метафизичен център. В сезоните и астрономичните модели на природата виждаме космологично отражение на техния метафизичен или духовен произход. Природните цикли следват безкраен, хармоничен ред, за чието поддържане хората заемат важно място и който съществува, така че индивидите да могат да прозрат в тези модели своя метафизичен произход и предназначение. Природата ни насочва към божественото.
Затова в америндската, както и в будистката традиция на Махаяна и Ваджраяна времето и пространството се схващат като архетипни, трансцендентни същности. И при америндци, и при будисти посоките – запад, север, изток, юг – са разглеждани в една въображаема, архетипна реалност като трансцендетни Сили или Същества, каквито се явяват четирите посоки, горе, долу и центъра. Всяка от тези сили, стоящи зад посоките се асоциира със специфичен цвят, елемент или символ, които взети заедно представляват реализацията от човешка гледна точка на трансцеденталната реалност.

Когато пространствеността се възприема в нейната архетипна същност, темпоралността съответно губи смисъл, тя се превръща в илюзорна проява на вечното божествено. В своята същност видимата реализация на символиката на посоките е вход към архетипната реалност, в която времето, в смисъла на историческа, линейна права, не съществува. Това не означава, че в архетипната реалност няма време, а по-скоро, че неговата същност е коренно различна от тази, която познаваме във физическия свят.
Това чувство на безвремие се усеща осезаемо в света на виденията. Често тези, които са спохождани от видения се губят в пространствено-времевия поток и имат усещането, че са били с дни, дори седмица или повече в света на своето видение, което често не съвпада с представата за време в обикновената реалност. Безвремието се преживява и по време на племенните ритуали. Има пряка връзка между виденията и ритуалите, тъй като ритуалите отразяват виденията, дадени на общността.

Ритуалите са изиграване на физическо ниво на свещени видения, духовни реалности, едно затвърждаване на човешкия и природен божествен произход. Племенният ритуал – построяване на олтар или жилище, провеждане на танц, отваряне на свещен вързоп – е начин да се въведе в нашия физически свят нещо от архетипния или небесен свят. Ритуалът не е вечен в смисъла, че никога не се променя, но е вечен в смисъла, че е променящо се отражение в нашия тленен свят на една нетленна, трансцедентална реалност.

Друг аспект на безвремието виждаме в цикличната природа на ритуалите. Както сезоните се редуват, както слънцето и луната изгряват и залязват или звездите се появяват и изчезват от нощното небе, така и ритуалите се повтарят, подсилвайки природните цикли, без които животът е немислим. В ритуала хората заемат своята важна роля на посредници в мирозданието, като помагат архетипното да се проявява на материално ниво и духа на бизона да се въплъщава в още хиляди бизони, а природните ритми да продължават своя вечен ход.

С други думи ритуалът пресътворява и затвърждава цикличната природа на космоса. В ритуала, ние хората, намираме своето място във времевите цикли като цяло. Парадоксално, но това, което виждаме като промяна, например смяната на сезоните, е в същото време потвърждаване на безвремието, на вечността, тъй като ритмичните цикли представляват променящи се модели на непроменящото се. Тоест природата вечно се променя и в същото време нищо не се променя. Това е мистерията на живота.
Тази цикличност не се свежда само до смяната на сезоните, а се простира отвъд едногодишния цикъл на слънцето, тъй като и америндците, и хиндуистите например говорят за по-дълги цикли на времето, които са също толкова естествени, колкото сезоните. В хиндуизма, будизма, както и в гръко-римските, юдео-християнски и ислямски традиции намираме сведения за наличието на четири епохи, често символизирани от металите злато, сребро, бронз и желязо, друг път с четирите крака на свещената крава-прамайка или с питагоровите тетракти. Винаги се започва с райската златна епоха и се свършва с желязната, белязана от бедствия, страдания и разруха. Понастоящем живеем в Желязната епоха, Кали Юга (от санскрит „епоха на раздора”). А тези четириделни цикли, макар и доста дълги от гледна точка на съвременните исторически представи влизат в състава на още по-дълги цикли.
Подобно нещо виждаме при хопи. Според тях съществуват четири свята, първият, от който се нарича Токпела и представлява неограниченото пространство. Цветът му е жълт и металът, свързан с него е златото. Обитателите му живеели блаженно, докато част от тях не се поддали на злите сили – алчността, завистта, себичността. Така принудили Твореца да подбере достойните, който щял да спаси, и да погуби останалите. Оцелелите населили втория свят, Токпа, символизиран от среброто. (вижте легедата тук) И в този свят хората се изкушили, пренебрегнали божествените завети отново светът бил разрушен, а шепа избраници се скрили в утробата на земята, в мравуняк, докато лед сковал света. Хората населили и третия свят, Кускурза, символизиран от медта и били щастливи за известно време. В края на цикъла обаче отново загърбили божественото, злоупотребили с магическите сили, и зажаднели за власт, така че дошъл и техния край. Възмездието дошло под формата на пречистващо наводнение. За да оцелеят, почтените хора намерили спасение върху стъблото на тръстика, с която плавайки, достигнали най-високите върхове. (не можем да не се сетим за мита за Ной) Накрая Жената-паяк ги отвела в четвъртия свят,Тулагачи, чийто символ е смес от различни сплави.

Трябва да се отбележат няколко неща по този мит за появата на човека, характерен за много племена от югозападния край на Северна Америка. Първо трябва да подчертаем, че появата от подземния свят не е племенна препратка към идеята за еволюция. В племенните представи човечеството не еволюира. Не прогресира от по-нисшо състояние към по-висше, а напротив според мита хората са родени в първичен райски свят и човечеството леко по леко се покварява. Самозабравилите се умират, докато достойните ги чака живот и в следващия свят. А той винаги е красив, дори по-прекрасен от предишния, но не се задържа такъв за дълго. Това, което тук можем да наречем „метаистория” е спирала, насочена надолу, като всяко завъртане ни връща към относително същото положение в кръга, само че с едно ниво надолу. Всеки от четирите свята представлява времеви цикъл в рамките на по-голям цикъл, към който принадлежим и във всеки от тях упадъчната цивилизация е погубена от пречистваща стихия – потоп, настъпване на ледена епоха, масово опожарение. Сега живеем в дъното на дъното на световното колело. В края сме на единичен цикъл и на по-обхватния четириделен цикъл. Според мнозина това предвещава и по-сериозна катастрофа.

Америндският светоглед разглежда времето като серия от спирали и цикли. Цикличността е времеви израз на вечността и животът в рамките на колелото обезсмисля понятието за прогрес. Съвременните хора се опитват да оправдаят материалните си придобивки, като се осланят на идеята за „еволюция” и „прогрес”. Вярват, че там в края на линейната права ни чакат решенията на всички наши проблеми. Обратно на това коренните народи живеят във вечността и само излизането на колелото, отклоняването от естествения му ход и съответно загубата на равновесие са считани за истинска беда.

Да си представим за момент как американският индианец възприемал света преди идването на белия човек. Новите поколения идвали и си отивали, както тревата и листата израствали и увяхвали. Индианецът изучавал езика и свещените пътища на предците си, живял живота си в съгласие със сезоните и ритуалите, които ги съпътствали. Не се стремял към придобиването на нови технологии, защото той работел с изначалните технологии – на огъня, камъка, водата и растенията. Не ламтял за власт и пари, защото личните качества го правели богат и уважаван.Нито посягал към земята, за да я експлоатира, защото тя била жив организъм и всички твари, които се движели по нейната гръд били считани за отделни индивиди, личности, субекти, споделящи един и същи свят, подчинени на едни същи закони. Да умреш в един такъв вечно променящ се свят, в който всичко постоянно променя формата си, но продължава да живее не било голяма трагедия. Както сезоните се сменят, слънцето и звездите изгряват и угасват, така и хората идват и си отиват. Спиралата се върти ли върти. За индианеца, който вижда, че в природата всичко е вечно променящо се, временно, раждащо и умиращо, смъртта е нещо естествено. Тялото за него е просто наметка, която носиш, докато се изхаби. Хората са духове, дошли за кратка разходка на земята. В природата всичко прелива от една форма в друга и нищо не се губи. Така става и с хората. Както водата се превръща в лед и се изпарява, така и ние в момента на смъртта сменяме формата си. Нищо чудно че този човек се смее пред лицето на смъртта и не се страхува да отнеме чужд живот. Нищо чудно, че е готов да жертва най-ценните си коне или дори роднини, за да се отплати на боговете. Смъртта е просто гмуркане във водите на космическия океан. Този, който вижда духа, вижда и смъртта като нещо естествено.
После идва белият човек със своята присъща слепота към свещеното. Идва с представите си, че светът е сътворен, специално за да е в полза на човек, който заема по-висока позиция в космоса. С представа си, че можеш да притежаваш Земята, че може да търгуваш с нея, тъй като за средновековния европеец тя не притежава дух. С представата си за добро и зло , както и за линейна права, по която човек трябва да върви, за да прогресира. За един народ, живял в рай, във вечния кръговрат на земята, новите идеи били унищожителни. Те се оказали далеч по-голямо препятствие пред тях от всички останали мъчения, на които били подложени.

Съвременната цивилизация няма шанс да се върне към вечния кръговрат на мирозданието, към свещената спирала, където животът е постоянен празник – честване, преклонение и преповтаряне на живота на боговете в зората на създаването на света. Но някои неща са вечни. Сезоните продължават да се редуват, звездите да изгряват на нощната твърд. Духовната реалност не е изчезнала. Мястото на човека не е загубено. Просто е затъмнено. Макар човечеството да върви с рогата напред към своята гибел, всеки от нас по отделно все още има време да смени посоката и да тръгне по древните пътеки. Въпреки, че е хванат в капана на времето, в период на падение, на свършека на една епоха и началото на друга, той все още може да навлезе в свещеното, във вечните води и да плува свободно. Циклите продължават своя ход независимо дали съзнаваме или не.