превод: Теодор Кошев
Исках да дам нещо от моето минало на своя внук. Затова го заведох в гората, на едно спокойно място. Седнал до краката ми той се заслуша в това, което му разказвах за силите дадени на всяко създание.
Той не помръдваше и мускул докато му обяснявах как горите винаги са ни осигурявали храна, домове, удобства и вяра. Той беше впечатлен, докато му разказах как вълкът е станал наш пазител и когато запях свещена вълча песен, беше много зарадван.
В моята песен аз помолих вълка да дойде и да ни надзирава докато проведа вълчата церемония, за да може връзката между внука ми и вълка да бъде доживотна.
Аз пеех. В гласа ми бе надеждата, която се съдържа във всеки удар на сърцето.
Аз пеех. В думите ми бяха силите, които съм наследил от предците си.
Аз пеех. В сключените ми ръце лежеше смърчово семенце – връзката със сътворението.
Аз пеех. В очите ми проблясваше любов.
Аз пеех. И песента се носеше по слънчевите лъчи от дърво на дърво.
И когато свърших, сякаш целият свят бе с нас за да чуе отговора на вълка.
Ние чакахме дълго, но нищо не се случи.
Отново запях, смирено, но подканящо, доколкото можех, докато гърлото ми пресъхна и гласът ми притихна. Внезапно аз разбрах защо вълците не чуват моята свещена песен. Не бе останал нито един от тях!
Сърцето ми се напълни със сълзи. Не можех повече да давам на внука си вяра в миналото, нашето минало.
Накрая успях да му прошепна: “Всичко е свършено!”
“Мога ли да си отида в къщи вече?” – попита той, поглеждайки часовника си, за да види дали не е пропуснал любимото си телевизионно предаване.
Аз го гледах как си отива и плачех тихо.
Всичко е свършено!
Из "Магическата Шатра" на Дж. Гринел
Веднъж целият лагер се придвижил напред, а една шатра останала на старото място. Тя принадлежала на мъж на име Вълчата Опашка; а при него живеел по-младият му брат, Въртящия-се-в-Кръг Бик. Техният баща обичал и двамата си сина, ала милеел повече за малкия, и когато заминал с основния лагер, заръчал на Вълчата Опашка:
- Грижи се за по-малкия си брат; той още не е укрепнал. Внимавай да не го сполети някаква беда.
Веднъж Вълчата Опашка отишъл на лов, а Въртящи я-се-в-Кръг Бик седнал пред шатрата, за да дялка стрели; тогава една красива и странна птица кацнала на земята пред него. Една от жените на Вълча та Опашка се провикнала:
-О, братко, простреляй тази птичка.
-Не ме безпокой, сестро - отвърнал той, - сега си правя стрели.
Жената обаче повторила:
- О, братко, убий тази птичка заради мен.
Тогава Въртящия-се-в-Кръг Бик нагласил стрела на лъка си и пронизал птичката, а жената отишла да я вдигне и потьркала лицето си с нея, и то мигом се подуло тъй, че очите и носът й не се виждали. Ала веднага щом прострелял птичката, Въртящия-се-в-Кръг Бик тръгнал на лов и не разбрал какво се случило с лицето па жената.
Когато се завърнал у дома и видял-лицето на своята съпруга, Вълчата Опашка попитал:
Биографичен филм за Татанка Ийотаке, Седящият Бик (1834-1890)
"Аз съм червен човек.Ако Великата Тайна бе пожелала да бъда бял, тя щеше да ме сътвори като такъв още от самото начало. Великата Тайна е поставила във вашите сърца едни желания и планове, а в моето -други.
Всеки човек е добър на своето място. Не е необходимо орлите да стават врани. Може да сме бедни, но сме свободни. Никой бял човек няма да определя нашите стъпки. Ако трябва, ще умрем, но бранейки правата си."
"Тези хора създадоха множество закони, които богатите могат да нарушават, но бедните - не. Те вземат имуществото на бедните и слабите, за да го дадат на богатите и на правителството..Сега те искат нашата Майка - Земята...Не можем да живеем с такива хора."
"Ако човек загуби нещо, но се върне и го търси внимателно, той ще го намери - това е, което индианците правят сега, като искат да им бъдат дадени нещата, които им обещахте преди време."
"Кой закон съм прекрачил когато и да било?Нима е престъпление това, че защитавам начина си на живот?Престъпление ли е, че кожата ми е червена, че съм лакота, че съм роден там, където са живели дедите ми и че съм готов да умра за народа и за земята си?"
"Белият човек знае да прави всичко, но не знае как да го разпредели."
Превод: Борислав Ангьозов
Западните индианци се сдобиват с “ голямото куче”
През 1541 година Вайсрой Мендоса дава коне на обединените ацтекски вождове, за да предвождат по-добре воините си по време на войните в Централно Мексико. Както изглежда тогава за пръв път официално индианците се сдобили с коне. Свидетели разказват, че коренните американци се натривали с конска пот, за да придобият магията на “голямото куче”. В началото обаче връзката между индианците и конете не винаги е била от взаимна изгода. Индианците, особено апачите, привикнали да ядат печено конско месо. Когато през 1680 г. племето пуебло изгонило испанците от Ню Мексико, при напускането си белите оставили много коне. Пуеблосите се научили да яздат, но не се привързали към конете. Ценели ги предимно като храна и стока за търговия с племената от равнините. Конят и ездата постепенно се разпространили от племе на племе, докато прерийните индианци станали великите конни ловци на Американския Запад.
Прерийните конници
Испанските коне осигурили на индианците голяма подвижност и променили начина им на живот. Племената, които притежавали коне, имали преимущество над тези, които се придвижвали пеша. Прерийните индианци станалаи ненадминати конни ловци на бизони. Те търгували месото и бизоновите кожи за стъклени мъниста, метални инструменти, платове и пушки.
Наблюденията на художника Джордж Катлин
текст: Н.Янков
Това се случило много отдавна. Много преди стъпването на белия човек в земите на Костенурката, както е известна Америка. Били мрачни и тъмни времена. Хората били паднали толкова ниско, че не познавали друго освен насилието, и по-лошо били се превърнали в людоеди. Над умовете на всички двукраки властвала черната магия на зъл чародей на име Тадодахо (Оплетеният). Казват,че бил толкова обладан от тъмните сили, че почти не приличал на човек – от косата му се виели и съскали отровни змии, ръцете му приличали на крайниците на костенурка, а краката му на мечи лапи.
И така, веднъж се случило майка и дъщеря да избягат от своето селище, за да дирят покой сред гъстите дебри. Построили там своя колиба и заживели мирно и спокойно. Един ден майката забелязала, че коремът на дъщеря й е странно надут. Изглеждала като бременна, ала дъщеря й твърдяла, че по тези места не била виждала жив човек, камо ли да се люби с мъж. След няколко месеца момичето родило.
Детето било изключително красиво и силно. Растяло неестествено бързо. Единственият недостатък бил, че
Последната книга, която прочетох е Hopi Survival Kit на Томас Майлс. Така ми се иска да можех да я препоръчам на всички, но в действителност тя истински ме озадачи. Човекът явно след страхотните книги за лакотския лечител Подиграващия Враните, една от която е издадена на български език, се е хързулнал здравата по леда на комерсиалното. Много хлъзгава е таз Ню Ейдж пързалка, щом повлича и стари, опитни кънкьори като бай Томас.
Първите сто страници на Hopi Survival Kit, което предвид малкия й формат и общия брой страници, а именно 350, си е 1/3 от книгата, ни убеждават колко големи късметлии сме, че сме попаднали на тази уникална книга, която ще отвори пред нас вратите на истинското древно познание на хопите, а с него ще ни натовари и с голямата отговорност да се превърнем в спасители на човешката раса от надвисналата над нея зла участ.
Впоследствие книгата
