Концепции за живота и смъртта и погребални обичаи при западните сиукси ( Burial rites and conceptions among the western sioux indians)

Теодор Кошев

В специализираната литература няма единно мнение относно философските интерпретации на живота и смъртта и свързанните с тях знания за отвъдното при западните сиукси – един от най-многобройните индиански народи, населяващи Великите северноамерикански равнини. Сиукските вярвания, касаещи “задгробния живот”, се простират от идеята за едно неопределено в пространството място – населено от духовете на хората, животните и растенията и до голяма степен отразяващо света на живите – до твърдението, че няма отвъден свят, а духовете на мъртвите обитават по специфичен начин “тукашната” действителност.

За сиуксите Вселената е сътворена от точно определено количество енергия, която може да се изявява в два аспекта – видим и невидим. Възможността да се преобразува видимата енергия в невидима и обратно в сиукския език се нарича тун. Това преобразуване е свещен акт. Същото важи за вечния кръговрат живот-смърт-живот, където невидимият аспект се трансформира във видим, а по-късно отново видимият става невидим… и така без край. Въпросът: “Кога си роден?” – Тохан нитунпи хе? – се превежда от сиукски буквално като: ”Кога стана видим?” Животът се проявява чрез ни (“дъх”). Когато човек умре, неговият ни го напуска.

Всички живи същества притежават шичун – персонален дух. Той помага на съответния човек (или друго същество) през живота му, а след смъртта се завръща към Създателя (Източника на енергия). Тъй като шичун е безсмъртен, то и прераждането е възможно. Свещените хора (шаманите) много често са заредени с шичуни на живели преди тях свещени мъже и жени.

Всеки одушевен и дори неодушевен предмет има свой “двойник”, който също е безсмъртен. Сиуксите го наричат наги (“сянка”). Когато човек загуби дъха си (ни), тялото му се разпада, неговият шичун се връща към Първоизточника си, ала “сянката” му остава да броди наоколо още известно време. Тя може да се слее с друг “компонент” на духа, наречен уанаги, “призрак” – това е опасно за живите, защото “сянката” скърби за близките си и се опитва да ги примами да я последват в отвъдното. Ето защо сиуксите провеждат един специфичен ритуал, наречен “Пазене на духа”, при който живите се грижат в продължение на една година за наги на починалия, ритуално го “хранят” и общуват внимателно с него, включвайки го в своето ежедневие. Когато годината изтече, духът – вече успокоен и приел новия етап от съществуването си – се отправя на юг, по Пътя на духовете (т.е. Млечния път – сиянието му е отражение от лагерните огньове на духовете). В края на този път ги посреща старица – полу-жена, полу-бухал – която преценява какви са били земните им дела. Ако човекът е живял според законите на Създателя, тогава Жената-Бухал позволява на духа му да влезе в Отвъдните лагери и да се засели там. Ако духът не бъде допуснат, той се завръща обратно в света на живите като призрак (уанаги) – там той броди, опитвайки се да влезе в контакт с хората, но това се случва много рядко, защото живите се страхуват от призраците и ги отбягват. Все пак, уанаги също са свещени същества и общуването с тях може да е от голяма полза за хората – често призраците им помагат, за да заслужат на свой ред мястото си в Отвъдните лагери (или още Уанаги макоче – “Земята на духовете”).

Докато е жив, човек притежава ни (“дъх”, наричан още уония – “дъх на живота”) и наги (“сянка”). Когато почине, ни се превръща в уанаги и заедно със “сянката” потегля към Света на духовете. Добре е в това дълго и уморително пътуване духът да е придружен от уамака наги (животински дух – кон, куче), а също и от уо наги (дух на храна).
В Отвъдните лагери духовете живеят подобно на хората на земята, но вършат само смислени и красиви неща, които носят голямо удовлетворение и удоволствие. Понякога духовете посещават света на живите и ги наблюдават. Някои се задържат дълго там, за да помагат на своите близки.

Правилното изпращане на починалия е от голямо значение за случващото се по-късно с неговия дух. Често скърбящите почернят лицата си, отрязват косите си и дори нанасят рани по ръцете и краката си в знак на траур. Ако не се засвидетелства необходимото уважение към мъртвия и не се спазят погребалните ритуали, призракът му може да тревожи живите или дори да вземе някой от тях със себе си в отвъдното. Ако не се осигури необходимото за пътуването му към Страната на духовете, той може да страда и да се яви там посрамен, като просяк. Разгневените и обидени духове се омилостивяват с дарове – в тяхна чест живите закачват на специално избрани дървета или оставят на хълмове и скали особено харесвани, любими или, най-малкото, скъпи вещи. Тези приношения се правят не само с цел да се успокоят гневните духове, но и за да се покаже на покойниците, че са помнени и уважавани. При всяко ядене сиукското семейство оставя в паница храна за духовете – това често е и израз на благодарност за оказана помощ от тяхна страна спрямо живите.

Наред с другото, духовете са своеобразни пазители на свещените традиции – ако някой не спазва обичаите, те го навестяват в съня му, заплашват го и го предупреждават да промени поведението си. Ако някой бъде посетен внезапно от призрак, може да бъде “ударен” от него – очите и устата му да се изкривят или да бъдат поразени говорът и ходенето му (да получи удар). Ако през нощта в близост до жилищата на хората се чуят непознати звуци, подсвирквания или пък вик на бухал или сова, това означава, че духовете са наблизо. Понякога те се явяват като неясни, полупрозрачни фигури, друг път – като движещи се скелети, а могат да приличат напълно и на живи хора. В по-редки случаи приемат образа на птици и на животни.

Сред сиуксите е разпространено вярването, че духът може да запази белези от осакатявания и други физически нещастия, при положение, че те са се случили с тялото след смъртта, но преди да бъде изпълнена погребалната церемония. В този смисъл, ако даден воин е загинал в битка, раната, донесла смъртта му, не се отразява по никакъв начин на неговия дух, но ако врагът осакати трупа, преди той да е погребан, това ще се “прехвърли” и върху духа на убития. Така се обяснява отрязването на крайниците или на пръстите на вражеските тела, което се практикува от някои воини. Скалпирането на поваления противник на свой ред осигурява на победителя закрила от евентуално отмъщение, което духът на мъртвия може да потърси. Взимайки скалпа на врага си, воинът овладява жизнената му енергия, съдържаща се особено концентрирано в областта на темето и в косата въобще – така убитият не може да навреди от отвъдното на победилия го.

Уважението и страхът от мъртвите са направили индианските гробища неприкосновени места. Не е известен нито един случай на оскверняване на погребално ложе на индианец – било от враг или от човек от народа на починалия – въпреки че при покойника са оставяни огнестрелни оръжия и други изключително ценни за онези времена вещи, както и амулети, за които се е вярвало, че имат голяма сила.

Когато смъртта застигне човек в дома му, роднините му подготвят тялото за погребение в период от едно денонощие. Мъртвият бива облечен в най-представителните му дрехи, лицето му се боядисва със свещена боя, добавят се всички негови отличия, както и любимите му украшения. При тялото се оставят лула, тютюн, оръжия (ако починалият е мъж) или домакински сечива (ако е починала жена), принадлежности за палене на огън и провизии за няколко дни. На краката на покойника се обуват богато избродирани с мъниста мокасини – извезани са и техните подметки, с което се показва, че това тяло няма повече да ходи по земята. Така приготвен, мъртвият се увива в няколко дебели бизонови кожи. Съществува широко разпространено вярване – не само сред западните сиукси – че от момента на смъртта тялото не бива повече да докосва земята. Това е свързано с разбирането, че Майката Земя е извор на живот, следователно съществува риск при контакта си с нея мъртвият да се завърне към живота по неестествен, нежелан начин (като “зомби” или “плътник”, макар и това да са названия, заимствани от други традиции). Впрочем, точно това вярване причинява редица проблеми между индианци и бели, когато в ранния резервационен период американското правителство официално забранява традиционните индиански погребения, принуждавайки сиуксите и другите племена да погребват мъртвите си в земята.

На носилка, влачена от специално избран, изрисуван с траурни символи кон, тялото се пренася до мястото на погребението. Там вече е издигната погребална платформа – тя се крепи на четири кола, малко по-дебели от човешка ръка и достатъчно високи, за да не може платформата да бъде достигната от скачащи животни. Тялото се поставя с глава на изток и крака на запад, т.е. мъртвият “гледа” към залеза – обратно на начина, по който са ориентирани традиционните сиукски жилища, шатрите типи, чийто вход винаги е на изток. Това противопоставяне е търсено като още едно символично разграничение между живи и мъртви. Впечатляващо е, че този тип погребения е бил известен и в Азия, а също и в някои части на Европа – находки показват, че е практикуван още през палеолита и ранния неолит.

Друг метод е погребването върху дърво – особено през зимата, когато е трудно да се забият носещите колове в замръзналата земя. Смята се, че това е по-древен тип погребение. Тялото се поставя върху удобни за целта здрави, разклонени клони. Духът отлита към отвъдното, а плътта се оставя на природните стихии, за да се разпадне постепенно на същите елементи, от които е било създадена.

Когато погребалното скеле след години изгние и се разруши, най-близките роднини на покойника погребват костите му в земята (вече няма риск от “зомбиране”). Често черепът не се заравя, а се подрежда – заедно с черепите на други починали роднини – в кръг, с лице към центъра му. В средата на кръга, върху малка могила от пръст, се поставят два бизонови черепа – от мъжко и от женско животно. Между бизоновите черепи се забива висок прът, на който се закачват сакрални предмети и дарове за духовете. Твърди се, че той символизира Дървото на Живота, по което ще слязат духовете на починалите, за да се преродят отново в този свят. Така главите (най-представителната част от скелета) на роднините са се събрали в последния си тленен пристан на земята, в кръг (съвършената според индианските представи фигура) около свещените бизонови черепи. За ловците-номади от Великите равнини, каквито са и западните сиукси, тези животни са доставяли почти всичко необходимо за живота им – храна, подслон, облекло и т. н. – така че не е учудващ високият статус на бизона в сиукската митологична и ритуална система.

От време на време край погребалните платформи или кръговете от черепи се провеждат възпоменателни церемонии. Когато се лагерува близо до стара погребална зона, родствениците отиват при гробовете на близките си, за да почетат тленните им останки, оставяйки дарове. Все пак се смята, че на подобни места не бива да се ходи твърде често. Не трябва да се скърби прекалено много за мъртвите, тъй като това нарушава покоя им. Имената на починалите обикновено не се споменават пряко в разговори или по какъвто и да било друг повод. Понякога на мъртвите се дават нови имена и те биват назовавани чрез тях. Траурът по починал близък трае една година – понякога повече и много рядко по-малко.

В някои случаи, когато се касае за особено уважаван и високопоставен покойник, той бива погребван в своята шатра. Тялото се полага върху издигната вътре в шатрата платформа, където се оставят предметите на мъртвия и дарове за духовете, а после входът на жилището, димните клапи и всички останали отвори се затварят и се завързват здраво. Никой повече не влиза там – такава шатра вече не принадлежи на света на живите. Често един или няколко коня се убиват и телата им се нареждат около погребалната шатра, за да служат на стопанина си в отвъдното. След това целият лагер се премества на друго място. Понякога жилището на сиукското семейство се превръща в погребална шатра, ако някой почине вътре в него – това типи повече не се ползва от живите поради страх, че мъртвият ще се опита да вземе със себе си и своите роднини. Почти задължително е след погребението всички вещи на починалия, които не са оставени при него, да се раздадат на хората от рода и племето.

Погребалните ритуали са всъщност инициации, целящи да премахнат дисбаланса, донесен от смъртта – наличието на мъртвец в света на живите. Церемониите, осигуряващи връзка между световете, променят това положение, като въвеждат починалия във владенията на мъртвите. Според сиуксите, смъртта в дълбока старост не е нарушаване на баланса между космическите сили или провал в развитието на личността, а преход, за който човек се е готвил през целия си житейски път. Противно на някои разпространени представи, ранната смърт – пък била тя и героична гибел на бойното поле – не се явява самоцел за коренните американци. Напротив – преждевременната смърт е повод не само за голяма мъка, но и за сериозна загриженост, тъй като тя говори както за тежкото положение и съдба на починалия, така и за лошата ситуация в света, в който е живял и умрял този човек. Със сигурност може да се каже, че на твърде ранното отпътуване към Света на духовете се гледа като на нещо нежелателно и дори неестествено.

Понякога, макар и много рядко, живите също могат да посещават Земята на духовете и да се връщат оттам. Във видения и сънища сиуксите се срещат с починалите си роднини и общуват с тях, а после се “прибират обратно” при своето племе, за да предадат наставленията от мъртвите. Често те са водени до Отвъдните лагери и връщани оттам от някое свещено животно, птица или друг дух-покровител. Особено разпространена – сред почти всички северноамерикански индианци – е темата за пътуването на скърбящия съпруг до Земята на духовете в търсене на починалата му съпруга. Тя силно напомня класическата гръцка легенда за Орфей и Евридика. В редки случаи, с помощта на свръхестествени сили, мъжът успява да върне жена си в света на живите, но такива истории наистина са изключения. Съществуват и разкази на изпаднали в клинична смърт, които след определено време идват в съзнание (връщат се в света на живите) и споделят своите преживявания в отвъдното. Почти без изключение, в тези разкази Страната на духовете се представя като изключително красиво и приятно място, където няма нищо притесняващо или плашещо.

За да има смисъл житейският път, той трябва да има посока, да води нанякъде. Според западните сиукси, смъртта е или крайното житейско себереализиране, или големият неуспех, след който пътят трябва да се извърви отново. Малко моменти от живота на индивида – и то не само в границите на сиукската традиционна култура, но и въобще – могат да съперничат на момента на смъртта по социална и духовна значимост.