The Earth is our mother - tribute to Jay Begaye

ВЪРХЪТ ЗА СТРЕЛИ НА ШАЙЕНА ВЪЖЕНИТЕ ОБЕЦИ

  Из “Край шайенските лагерни огньове” 
  Джордж Бърд Гринел 
  превод: Димитър Венков


В стари времена един шайенски боен отряд от около тридесет души тръгнал от р. Мисури срещу кроу. Воините вървели пеша, а запасните мокасини и друго снаряжение натоварили на едно куче. Те поели на север, покрай подножието на планините, към страната на кроу. Водач бил един по-възрастен мъж, на име Въжените Обеци, който бил 40-50 годишен. Той имал една характерна особеност - винаги привързвал към скалповия си кичур един старинен кремъчен връх на стрела. Въжените Обеци никога не се разделял с него. Може би той получил такава заръка в едно от виденията си, а може би за това имало някаква друга причина.

Така вървели те ден след ден, без да срещнат врагове, докато не стигнали изворите на р. Роузбъд, където пренощували. На сутринта предводителя на отряда изпратил на близкия хълм един млад воин, за да огледа местността. Младежът се изкачил на върха и забелязал в далечината човек, който се приближавал към тях. Младият шайен решил да изчака, за да разбере в каква посока все пак се е упътил. Но непознатият се движел право към него и накрая се доближил толкова, че можело да бъде разпознат без никакво съмнение - бил враг от племето кроу. Младежът вече се готвел да изтича долу при вожда, за да каже, че идва враг, когато кучето, което кой знае защо не било вързано и тичало свободно наоколо, се хвърлило срещу непознатия и залаяло. Тогава младежът извикал: “Бързо насам, кучето лае по враг! Той вече бяга!” И наистина, щом непознатият чул лая, той хвърлил наметалото си и побягнал колкото му държат краката към хълмовете. Шайените се спуснали подире му.

Въжените Обеци, които носел в косите си каменния връх за

стрела, бил добър бегач и се откъснал напред. Този кроу обаче се оказал необикновено бързоног. Шайените започнали да се задъхват, постепенно да изостават и в края на краищата се оказали далеч назад. Въжените Обеци почти настигнал врага, но дългото преследване го изморило и той бил принуден да спре. Той развързал от главата си върха на стрелата, сложил го на дланта си, изпънал ръка и свил пръстите. След това той вдигнал ръката си към небето, изпял една песен и замахнал с ръка към врага. Той повторил това движение три пъти и на четвъртия хвърлил със всичка сила върха на стрелата в бягащия кроу. Врагът залитнал и се строполил с лицето надолу. В този момент останалите шайени догонили предводителя си. Всички заедно се хвърлили към индианеца кроу, доубили го и му взели скалпа. Въжените Обеци започнал да търси своя талисман и открил, че върха на стрелата се е забил между два прешлена, прекъсвайки гръбначния стълб на врага. Той оставил върха там и повел отряда към къщи. 

Минали доста години. Един шайенски боен отряд отново поел на поход срещу кроу. Случило се така, че един от младите мъже, изпратени напред като съгледвачи, бил същия юноша, който участвал в похода, когато Въжените Обеци убил онзи кроу. Отрядът минавал по същите места и младия човек решил да потърси останките на убития, а ако има късмет – да намери и знаменития каменен връх за стрела. И той го открил. Костите на кроу били избелени от времето, гръбначният стълб още не се бил разпаднал на части и между два прешлена стърчал върхът за стрела. Младият мъж го измъкнал и когато отрядът се прибрал у дома, го върнал на Въжените Обеци.

Скалите на нос Бретон (Mi'kmaq legend about cape Breton)

Живял едно време Глускап, бог на индианското племе микмак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде. Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали:

 — Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка. Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала: 
 — Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее. Едва тогава Глускап проговорил: 
 — Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате. 

 Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали. Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа като го прострял на брега да съхне. На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне. Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра. После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът. Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо.

 — Защо уби бобъра? — попитал той. 
 — Бях гладен. 
 — И хората са гладни. 
 — Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута. 
 — Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. 

Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците микмак го обожават и до наши дни. 

 източник: https://mysticallegends.wordpress.com

Spiritual warrior (with Lyubomir Kyumyurdjiev)

Любо от Орловия кръг участва в следния музикален проект на Любомир Йорданов. Чуйте го!

Echoes, the newly project by Lyubomir Yordanov, introduces in an unique way sweeping orchestral arrangements with tribal rhythms, enchanting vocals and spiritual ethnic flutes. Modern electronic sound and edgy brass add additional colors to the hybrid compositions. 

The set of 10 pieces offers a masterfully produced fusion of film music and Native American chants performed by Lyubomir Kyumyurdjiev. With a wide range of dramatic, fantasy, epic and even romantic compositions the album will take you away on an otherworldly soulful journey.