The ballad of Crowfoot - страхотни кадри и песен

The Ballad of Crowfoot par Willie Dunn, Office national du film du Canada

"Те са имали това, което днес светът е изгубил..."

Джон Колиър с двама минеконджу, 1938

"Те са имали това, което днес светът е изгубил. Те го имат и сега […] Това, което светът е изгубил, трябва пак да бъде намерено, за да не изчезне самият той. Не ни остава много време да решим дали да бъдем, или не; да намерим отново изгубената съставка […] Те са притежавали способността да живеят - нещо, което модерният свят е изгубил – като светоглед и самосъзнание, като традиция и институция, като обществена философия, като практика и върховно изкуство […] Истинската причина за агонията на нашия свят е, че ги няма страстта и уважението към човешката личност, към мрежата на живота и към земята, които индианците почитат от незапомнени времена, както почитат свещения огън. Голямата ни надежда е в това да обновим този свещен огън у всеки от нас. Това всъщност е единствената ни надежда. "

 Джон Колиър по Collier, John. The Indians of the Americas. New York: Norton, 1947, 15-17

За вуйчо (About my uncle)

Това е вуйчо. Човекът, който ме научи да играя хоро. И човекът, който пося индианското семе в мен. Бях на пет-шест години и често оставах в същия този апартамент, който тогава не беше саниран, за да се позанимават с мен баба, дядо, вуйчо и вуйна. Е, с вуйчо си имахме един особен обичай. 

Привикваше ме, за да викаме духове. Започвахме да танцуваме в кръг и вдигайки и сваляйки ръцете, да издаваме едни особени звуци, като за викане на духове. По някое време от тавана падаше я бонбон, я шоколадова паричка или някое друго лакомство. И вуйчо казваше: "Я да видим какво ни дадоха духовете този път." Разбира се, в моето детско съзнание нямаше и капка съмнение, че въпросните наградки идват от вездесъщите духове, докато те през цялото време са стоели в дланта на любимия вуйчо, който при някое от вдиганията на ръцете си (древен сакрален жест за измолване на благословии) е подхвърлял лакомствата във въздуха и те падаха отгоре, сякаш се материализираха от нищото.

Вуйчо вече е позабравил нашия таен обичай. Наложи се да му го припомням. Твърди, че никога не си е представял, че той ще изиграе такава важна роля в живота ми. И за миг не си бил представял, че някой ден ще имам дете, а аз все още ще продължавам да викам вездесъщите духове, този път с лула в ръце и корона от пера на главата. Защото в моето детско съзнание това никога не е било просто игра.

 Благодаря ти, вуйчо.

25 години Орловият кръг (25 years anniversary)

Днес се навършват 25 години от създаването на Орловия кръг - единствената българска организация, обединила лекари,учители,писатели, редактори, фотографи, търговци, бижутери, занаятчии и въобще хора с всякакви професии и интереси в общото им желание да изследват историята и традициите на коренните народи от Северна Америка. 

Питат ме какво точно ме е вдъхновило по индианските пътеки, а аз осъзнавам, че за тия неща няма точен отговор. Може ли щастливият да не се усмихва? Може ли славеят да не пее? Може ли тревата да не расте, когато семето вече се е пукнало във влажната почва? Може ли планинският ручей да не тече, когато ледниците вече са се разтопили? Може ли огънят да не гори, когато сухите съчки вече са в огъня? Може ли художникът да не рисува, когато картината вече е пленила съзнанието му? 

Не може...както не може да си влюбен и да не обичаш. Две неща никога не съм търсел целенасочено, а те сами дойдоха при мен и на мига легнаха на своите местенца, там в гънките на сърцето. Ей така ме понесоха, съвсем естествено, както идва пролетта и нахлува любовта. 

Първото е срещата с Орловия кръг през 2000 година, второто е специалност Индология през 2003 г. 

Първото, Орловият кръг и Червеният път, ме връщат към първичната дивост, в която човек и природа са едно. Както казват дядовците от онова време животът е "светлината на светулка в нощта, дъхът на бизона в студа, стапящите се на залеза сенки на тревите." 

Научи ме, че светът е съвършен в своето привидно несъвършенство и че така наречената тъмна страна учи човека на също толкова важни неща, колкото и неговата светла страна. Научи ме да мисля за седем поколения напред, да вървя нежно по земята, защото тя принадлежи на децата ни, а ние сме я взели назаем. 

Второто, Индологията, тя ме срещна и сближи със света наоколо. Направи така, че да срещна своята половинка, да обикна Индия, хората и езиците там и да процъфтявам в същността си, правейки и работейки тези неща, които обичам, умея и искам да върша. 

Добри пътеки на кръга!

Новата ни семейна песен (Our family song)

Това е нашата семейна индианска песен, която от месеци пеем на Алекси. Днес по случайност ни писа и индианката, от която за пръв път чухме песента. Тя е изестен пау-уау изпълнител от народа крий (казва се Фоун Ууд) и съвсем случайно попаднала на нашето изпълнение. Много се зарадва, че песните й вдъхновяват хора чак отвъд океана. Синът й, на който е посветила песента, отново съвсем случайно се казва Алекс. Нещо, което не знаехме допреди това.