Ирокезкият заешки танц - представяне (Iroquois rabbit dance)

Krystii Melaine's art

Мато Топе или Четирите Мечки (1795-1837)

    „Приятели, чуйте моите думи! Откакто се помня винаги съм обичал белите хора. Още от детство си общувам с тях и никога не съм им направил нищо лошо. Напротив - винаги сьм ги закрилял от враждебността на други индианци. Белите не могат да оспорят това. Мато Топа никога не е оставял някой от тях гладен - много пъти те са получавали от ръцете ми храна, вода и топли завивки от бизонова кожа. Бил съм готов дори живота си да пожертвам за тях - те и това едва ли могат да отрекат. Направих за белите всичко, което един индианец може да стори за тях - а те ми се отплатиха с неблагодарност! Преди не бих го казал, но сега го знам - белите са глутница кучета без сърца! Те ме измамиха - винаги сън ги смятал за приятели, а се оказаха най-големите ми врагове! Сражавал съм се в много битки, често съм бил раняван, но раните, получени в бой, са достойни. Погледнете ме сега - целият съм в гнусни язви и струпеи! Белите ми направиха това. Приятели, вие знаете, че Мато Топа не се страхува от смъртта. Ала сега аз ще умра с толкова обезобразено и проядено лице, че дори вълците в равнини те ще се уплашат от него. Като видят лицето ми, те ще си кажат: „Ето го Четирите Мечки - приятелят на белите хора!" Чуйте добре моите думи, защото сега ви говоря за последен път. Спомнете си за вашите жени и деца. братя и сестри, за приятелите си и за всички скъпи за вас хора! Те до един са мъртви или умират и лицата им са разядени от болестта, която ни донесохa тези бели кучета…Не забравяйте това, обединете се и нека от белите не бъде оставен нито един жив! Мато Топа ще поеме своя дял…”
  
(последната реч на вожда Четирите Мечки, юли 1837)



Известният художник, съвременник на манданския вожд, Джордж Катлин казва за него: „Той е най-удивителният мъж сред всички живи индиански вождове, които познавам”. Портретът, който той му прави става по-популярен дори от самата личност на вожда. Освен с портрета Катлин се сдобива с много важна и скъпа реликва лично от Мато Топе - бизонова наметка с пиктограми, изобразяващи геройските дела на вожда. Подвизите му били многобройни, а както самият Четирите Мечки изрично подчертава: "Един истински воин не би рискувал честта и славата си, като си позволи да изобразява на бизоновата наметка дела, които не е извършил."

     Друг изключително впечатлен от личността на Мато Топе бил Александър Максимилиан - немски изследовател, етнолог и натуралист - според чиито думи вождът на манданите бил "най-изтъкнатият и достоен боец на племето". Максимилиан купува от вожда друга бизонова наметка, върху която също били изобразени геройските дела на Мато Топе и която била особено скъпа на вожда за това, че пазела спомена за отмъщението му над врага, погубил живота на неговия брат.

     Един от подвизите, който присъствал и върху наметалото, била срещата на Мато Топе и още двама мандани с четирима шейени на коне - най-ожесточените им врагове. Тъй като вождът на шайените видял, че враговете им били пешаци и че по този начин битката не би била равностойна, ездачите слезли от конете си и чак тогава двете групи се нахвърлили една срещу друга. Двамата водачи стреляли един в друг. Никой не улучил. Тогава хвърлили пушките си и бьрзо посегнали към хладното си оръжие. Шайенът, едър и силен мъж, извадил първи ножа си, а Мато Топе - своя томахок. Врагът му щял да го прониже с ножа, когато Мато Топе хванал острието с гола ръка и отклонил атаката, след което стоварил томахока си върху главата на врага. Шайените се разбягали.
   

По думите на Максимилиан Мато Топе бил не само смел и благороден, а и отдавал голямо значение на хубавите дрехи. В дневника си той съобщава, че почти всеки път, когато му ходел на гости, вождът бил с различни пищни одежди. „Суетен като повечето индианци, този мъж стоя неподвижно цели няколко дни, на което се дължи успехът на неговия портрет". Думите му са подкрепени от следното описание: „Мато Топе носеше в косите си дървен нож, целият оцветен в червено и с размерите на човешка длан. Шестте дървени боядисани в червено, синьо или жълто пръчици, закрепени на горния край на косата с жълта игла свидетелстваха за многото рани от куршуми, които бе получавал. За рана от стрела той закичаше в косите си разцепено перо от крилете на дива пуйка. На тила си носеше голям сноп от жълти, а на челото оцветени в червено бухалови пера. Лицето му беше боядисано наполовина в жълто, наполовина в червено, а тялото - в червено-кафяво с тесни безцветни ивици. От раменете се спускаха 17 жълти ивици, които обозначаваха делата му, а лявата страна на гърдите му стоеше жълт отпечатък на човешка длан, което недвусмислено казваше, че вождът е взимал пленници. Един толкова нагизден боец се нуждае от повече време за тоалета си и от най-елегантната дама от Париж, за която може да се сетите."

   Жалко само, че краят му бил така ненавременен и трагичен - вождът умира през 1837 г. от едра шарка на 42-годишна възраст, след като цялото му семейство измира пред очите му от същата коварна болест. Епидемията е ужасяваща. От цялото селище с население 1600 души оцеляват едва 125. Някои европейци, сред които и Катлин, лансират версията, че Четирите Мечки преодолява шарката, но не пожелава да продължи да живее след смъртта на всичките си близки и практически се самоубива, като се затваря в опустялата си земна къща и престава да яде и да поема течности.

Възстановка на дрехите и регалиите на известния мандански вожд Мато Топе, направена от Майкъл Лошата Ръка по портрета на вожда, нарисуван от Карл Бодмер през 1834 г.

Бизоновата роба с пиктограми, изобразяващи подвизите на вожда от музея в Берн, Швейцария

"Музикални пътешественици" и горските индианци

откъс от предаването "Музикални пътешественици" по БНР с водещ  Александър Заралиев. Темата е горските индианци.  

Представяме ви малко познатата култура и музика на горските индианци от района на Големите езера в Северна Америка. Разказваме ви с нашия гост -- Николай Янков, за племената на ирокезите, алгонкините, микмак, мохоук и др. големи народи от ХVІ и ХVІІ в., обитавали и все още обитаващи Североизточна Северна Америка, за техните легенди, ритуали и вярвания.

Повече тук:

http://bnr.bg/post/100087560/cikyl-muzikalni-pyteshestvenici-s-muzikata-na-gorskite-indianci-ot-severna-amerika-pyrva-chast 

Битката в долината Уайоминг 1778 (Battle of Wyoming)

    Битката в долината Уайоминг, Пенсилвания, от времето на Американската революция. На картината на Дон Трояни се вижда добре как съюзниците на британската армия ( главно сенека и мохок) нападат и разгромяват американските бунтовници. Избити са над 300 души и опожарени повече от 1000 къщи. От индианска страна има само една жертва.
    Младши лейтенант Даниел Даунинг, криещ се в храстите вдясно, е един от малцината оцелели. 

Детайл от битката

        

Да избягаш от цивилизацията бос - историята на Мик Додж (Mick Dodge)

http://back2nature.me

Той живее в дърво, не носи обувки и си чисти зъбите с шишарка. Запознайте се с отбягващия славата човек, стоящ зад предаването на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”. Преди около 25 години, Мик Додж захвърля обувките си, пуска си брада и зарязва съвременната цивилизация (както и семейството си) за да живее сам в дъждовната гора Хо в Северозападния Пасифик. На това му се казва живот извън системата. Но Мик не е пълен отшелник, а се е присъединил към общност от планински обитатели и в същото време се е съгласил (въпреки че е било необходимо известно убеждаване) да бъде главното лице в поредицата на Нешънъл Джиографик „Легендата за Мик Додж”.

  В първата история, мисията на Додж е да разпръсне праха на покойния си баща в планината – ако успее да си припомни къде я е скрил. „В продължение на стотици години, семейството ми е усъвършенствало изкуството да отбягваш цивилизациията. Единственото, което трябва да правя, е да следвам краката си”, казва горският философ. Той е запомнящо се чудата личност с уникално схващане за живота, както разкрива това интервю. 

MNN: Какъв е бил живота ти преди да се преместиш в гората? Работил ли си нещо? Получил ли си някакво образование?

Мик Додж: Да, бях механик на тежкотоварни машини. Също така съм копал изкопи, сякъл съм дървета, мил съм чинии и съм преподавал Земна гимнастика. Завършил съм в гимназията „Кубасаки” в Окинава, Япония. Никога не съм учил в университет, но обичам да чета книги. Ако книгата е смислена и носи някаква стойност за земята, аз засаждам дърво и споделям книгата. Ако книгата не е смислена, тогава засаждам дърво заради нея и я използвам като тоалетна хартия или подпалки. Животът ми бе почти същия, какъвто е сега. Уча се как да ходя правилно и изследвам физическите упражнения, за да мога да създам една физическа практика, която намира баланса между дивото и питомното, между живота в пустошта  и съвременния домашен живот. Откакто станах босоног номад нямам никакви болки както в ходилата, така и в кръста, а сърцето ми е силно.

Какво те подтикна да се преместиш в гората?

Боляха ме ходилата и  пръстите на краката ми бяха деформирани. Толкова силно ме боляха, че едвам можех да ходя. Винаги съм използвал ходенето и бягането, за да се справям със стреса от съвременния живот, за да намирам смисъл в съвременния свят, в който живеех. Също така Хо е мой дом, затова просто се завърнах у дома, за да излекувам ходилата си.

 Следвайки ходилата си, аз излязох от изолацията на съвременния свят и стъпих на земята. Резултатите последваха бързо. Не само че ходилата ми оздравяваха, но и болките в кръста, във врата и голяма част от болката в сърцето ми изчезнаха, и за нула време вече тичах презглава, излизайки от улегналия, стресиран и „сигурен” живот в съвременния свят. Навлизах съзнателно в същността на нещата. Танцувах като огъня, бягах като вятъра, заяквах като камъка и течах отвътре като водата, докосвайки с босите си ходила Земята и позволявайки й  да ме учи. Да следваш ходилата си е нещо просто, но не става лесно. Земята ще те погълне ако не внимаваш.

Липсва ли ти нещо от съвременната цивилизация?

Не ми липсва. Няма как да се измъкнеш от нея. Затова разработих практика за физическо здраве, занимаваща се с това как да влизаш и излизаш от цивилизацията, как да се откъснеш за малко от стените, машините, електрониката и социалния брътвеж, да се слееш отново с естествения поток на земята и след това да се върнеш пак.

Наранявал ли си някога ходилата си, ходейки бос?

На едно от дългите ми странствания с босо бягане навътре във високите области на Олимпийския национален парк, планината ме научи на урок. Беше ранна зима. Снеговете заваляха и за малко не изгубих пръстите на краката си. Не носих никакви обувки със себе си. Беше 48-километров преход, затова нарязах якето си от кожа на лос и си измайсторих чифт ботуши, които да предпазят ходилата ми. Точно в онзи момент осъзнах, че…ще е по-добре да променя отношението си и да дам обет относно ходенето бос. Това бе могъщ урок. Тогава разбрах значението и мъдростта в старата поговорка на моите старейшини: „Не изхвърляй бебето заедно с водата за къпане”.

Трудни ли са зимите за теб?

Изобщо не са трудни. Всичко е едно приключение и никога не ми се е случвало да няма какво да ям. Просто следвам ходилата си. Малко са нещата, които не ям. Аз съм всеяден, мога да ям голямо разнообразие от храни, което също така означава, че съм се научил как да се превръщам в мършояд и как да позволявам на глада в стомаха да ме насочва към намирането на всякакви видове храна. Например, понякога се натъквам на лос, убит от пума. Когато пума убие лос, цялата гора се втурва да яде. И аз правя същото. Често попадам на животни, убити на пътя. Много хора се страхуват от подобна храна, но въпреки това ядат сушено месо… а убитите на пътя животни не са нищо друго, освен изсушено на слънцето месо. Така че нещата, с които се храня през една нормална седмица, се променят в зависимост от това през кой от трите терена преминавам. Но има само една много духовна храна, която се старая винаги да имам в наличност в скритите си запаси и места за складиране, и това са бисквити с парченца шоколад. Моите баби ме зарибиха по тях.

Имал ли си някакви сблъсъци с животни?

Веднъж вървях край шосето на път към лагера си и някакъв идиот, който говореше по телефона и караше поне със 120км/ч, за малко не блъсна един елен и след това мен. Най-опасните сблъсъци, които някога съм имал в пустошта и в града са били с двуноги същества.

Какво правиш в случай, че се разболееш? Имал ли си извънредни ситуации?

Огънят е един от елементите на гората, с който съм развил връзка, за да мога да го използвам за лечение. Друг ключов елемент при лечението е водата. Все пак, всички ние сме ходещи торби с вода. Забелязал съм, че в случаите, когато съм край хора от града, прихващам някаква настинка или грип. Тогава се връщам обратно в Хо, пия от водата и потапям цялото си тяло в ледената вода. Дядо ми му викаше „да целуваш краката на ледника”. Също така има всякакви видове гъби, билки и т.н., които могат да се използват за лечение. Също така  поддържам близки отношения с хората от Земните общности, които овладяват изкуството на лечението и билките, като моя приятел Док Геър, който участва в предаването.

Този начин на живот събужда ли у теб по-голяма признателност към Майката Природа?

Признателността е слаба дума за да се изрази това, което изпитвам към Земята и преходите, през които съм преминал, и през които продължавам да преминавам. По дяволите, аз тепърва започвам. Един от уроците, които научих  на едно от дългите ми странствания в пустошта, бе да се освободя от поляризацията на съвременния свят. Хората винаги се опитват да те поставят в някакви рамки. Отдалечавайки се от удобствата, навиците и достиженията на цивилизацията, като обувките, машините, стените, електрониката, аз забелязвам как започвам да търся онова, което има смисъл, а съчетаването на дивото с питомното има смисъл. Затова се научих как да ловувам и да намирам средния път. Понякога не е лесно да се намери средния път между съвременния свят и Земята, но винаги е забавно и е цяло приключение.

Коя е най-хубавата и най-лошата страна от този начин на живот?

Там, където има хубаво, има и лошо. Това е играта на моя живот. Моята страст в живота е да изследвам, да се впускам, да предизвиквам и балансирам всичко, което ми се разкрива в трите терена, през които тичам.

Предполагам, че там не се намират много планински жени. Чувстваш ли се самотен понякога?

В пътуването си съм изградил толкова много прекрасни връзки с жени, изградил съм силни взаимоотношения на брат и сестра с тях. Може и да не разбирам за какво ми говорят винаги, но ако ходилата им докосват Земята, тогава е по-вероятно да ги разбера. Преди няколко години, пътищата ни с Кедровата жена се срещнаха. Ние споделяме една обща визия за Олимпийските планини и едно дълбоко прозрение за земите. За да успее една визия да се прояви от Земята е необходима мисия – мисията й придава физическа реалност. Кедровата жена съвместно с други хора, създаде Кръга за Земна Мъдрост на Олимпийските Планини. Животите ни са напътствани от прозренията, които идват от живеенето в дълбока връзка със Земята, и Кедровата жена поддържа огъня на женската мъдрост в нашето огнище, към което постоянно се завръщам, и което наричам базовия лагер.

Защо се съгласи да участваш в телевизионна поредица?

Имам три страсти в живота: първата е моя учител – реката Хо в тези части на Олимпийските планини. Исках да покажа на какво ме е научила Хо относно тренирането и живеенето. Втората ми любов и страст е моята общност, моят клан, който е разпръснат из трите терена. И третата ми страст е едно призвание и визия, които съм преследвал и направлявал откакто се помня, и които се състоят в това да тренирам и споделям физическите упражнения включени в Земната гимнастика.

Предполагам, че ти нямаш телевизор, но какво е мнението ти за това да бъдеш известен и да има вероятност хората да идват да те търсят, като с това нарушават твоето уединение?

Последният път, когато гледах телевизия, бях много млад и тя ме отегчи. Видях части от това, което екипа е заснел. Много ми харесва пейзажа. Харесва ми да гледам моите братя. Но няма да гледам сериите, най-вече защото не понасям да гледам себе си по телевизията или да слушам гласа си, а и аз не съм легенда. Земята е легендата. Славата е капан, използван от модерното общество,чиято цел е да ограничава духа. Славата е една от онези насоки на съвременния свят, които винаги са свързани с вина и срам. Аз я избягвам, изплъзвам се от нея. В края на краищата, аз съм Додж (dodge от англ. – отбягвам). Ако някой дойде да ме търси, ще му отмъкна обувките, ще му дам пръчка и въже, ще му покажа камъните и как да се упражнява в Земна гимнастика.

Как според теб ще реагират хората на предаването? Дали ще те помислят за луд или тайно ще ти завиждат?

Нямам никаква представа и не ми дреме. Ще трябва да ги попитате. Когато започнах да ходя бос, открих един прекрасен начин за изследване на общата ни културна история. Ходех пеша из града, влизах бос в магазините. Открих, че на някои хора това им харесваше и те започваха да си припомнят моменти, в които са ходели боси. Други се отвращаваха, подиграваха се и дори се ядосваха. Интересното за мен бе, че те дори се вглеждаха в ходилата ми. Имам предвид, че всички ние сме двукраки животни. Това е изградило нашия вид. Нямам нито времето, нито желанието да мисля какво си мислят другите хора. Преди се е казвало, че Америка е „земята на свободните и домът на смелите”. Сега се е превърнала по-скоро в „земята на свободните и домът на окованите”. Не знам какво си мислят хората, но ми се ще просто да се замислят за това, как да спрат да прецакват земята, по която ходим.

Какво още би искал да знаят зрителите?

Просто се изправете, излезте от кутията си и се разходете из природата, из своята местност. Когато го направите,вероятно ще започнете да забелязвате някои прости неща. Какво ще се случи, когато започнете да следвате ходилата си? Нямам представа, никой не знае. Знам единствено собствената си история. Но също знам и това, че всички ние сме разказвачи. Затова се надявам хората да излязат сред природата за достатъчно дълго време, за да си припомнят, да се възстановят и да започнат да възвръщат своята връзка със Земята.

Гордите и непреклонни каяпо (Kayapo people)

„Едно време мъжете бяха мъже- каза вождът Ромни – Възпитавах ги да бъдат воини;не се бояха да умрат. Не се страхуваха да подкрепят думите си с действие. Изправяха се срещу пушките с лъкове и стрели. Загинаха много индианци, но и много от белите. Това ме е изградило – войнската традиция. Никога не съм се боял да кажа в какво вярвам. Никога не съм се чувствал унизен пред белите. Те трябва да ни уважават, но и ние тях – също. Още мисля, че войнската традиция е жива. Каяпо ще се бият отново, ако бъдат застрашени, но аз съветвам моя народ да не търси битки.“

В януарския брой на българското издание на National Geographic излезе много добър материал за гордия народ на каяпо, от който предлагам няколко откъса.

                                        *    *     *

    На пръв поглед Kинджам е същински рай. И може би е така. Но историята на народа каяпо едва ли е протекла в пасторална идилия, незасегната от преследванията и болестите, поразили всяко туземно племе в Северна и Южна Америка. През 1900 г., 11 години след основаването на Бразилската република, каяпо наброявали около 4000 души. С нахлуването на миньори, дървосекачи, събирачи на каучук и фермери в пределите на Бразилия, мисионерски организации и правителствени се заели да „умиротворят" местните : на, подкупвайки ги с търговски стоки като платове, метални съдове, мачетета и брадви. Често пъти тези контакти непреднамерено пренасяли шарка и други болести сред хора, които нямали естествен имунитет. До края на 70-те години, след прокарването на Транс-амазонската магистрала, населението се било стопило до около 1300 души.

  

Само че въпреки ударите те така и не се предали. През 80-те и 90-те години каяпо се обединили под ръководството на легендарно поколение водачи, които впрегнали потенциала на своята воинска култура, за да постигнат политическите си цели. Лидери като Ромни и Мекарон-Ти организирали протести с военна точност, започнали да упражняват натиск и дори да убиват хора, навлезли без разрешение в земите им. Военните отряди на каяпо прогонили незаконните собственици на чифлици и златотърсачи, като понякога им поставяли ултиматум: да напуснат земята на индианците до два часа или да бъдат убити на място. Воините установили контрол върху стратегическите точки на преминаване на реките и въвели патрули по границите; взимали заложници; изпращали заловените нарушители обратно в градовете без дрехи.

    В борбата си за автономия и контрол над собствената им земя водачите от тази епоха научили португалски и успели да привлекат на своя страна природозащитни организации и знаменитости като рокзвездата Стинг, който пътувал заедно с вожда Ромни (известен още като Раони). През 1988 г. каяпо помогнали в новата бразилска конституция да бъдат включени права за коренното население и в крайна сметка осигурили юридическо признаване на своята територия. През 1989 г. протестирали срещу язовирния проект Ка-рарау на река Шингу, който щял да наводни части от земята им. Първоначалният план, предвиждащ шест язовира в басейна на реката, бил изоставен след масови демонстрации, на които природозащитни организации се присъединили към

каяпо в т.нар. Алтамирски митинг. „На протеста в град Алтамира през 1989 г. водачите на каяпо по блестящ начин претвориха воинската традиция на каяпо в традицията на медийния спектакъл от XX век - казва антропологът Стефан Шуорцман от Фонда за защита на околната среда. - Те промениха условията на обсъждане."

  Първите срещи на каяпо с мърлявите бразилски банкноти довели до създаването на тяхната изразителна дума за “пари” -пи-о-каприн, или “тъжни лицста”. Тъжните листа ставали все по-значима част от живота на каяпо – особено в селата, близки до градовете по бразилската граница. В тяхното село Туреджам близо до Тукума замърсяването от сечищата и отглеждането на добитък е съсипало риболовните райони и не е рядкост да видиш каяпо да пазаруват в супермаркетите сапун и замръзени пилета.

      Въпреки древния вид на традиционните селища на каяпо, някои придобивки направо биха смаяли предците на вожда Пукатире: генератор в изградения от държавата медицински пункт; редица слънчеви панели зад ограда от бодлива тел; сателитни антени, монтирани върху палми с отсечени клони. Няколко семейства имат в сламените си колиби телевизори и с удоволствие гледат записи на собствените си церемонии и бразилски сапунени сериали.
  

    Но от пушките и алуминиевите моторни лодки до страниците на Фейсбук, каяпо демонстрират удивителна способност да усвояват технологиите и практиките на бразилското монетарно общество, без да накърняват същността на собствената си култура. Започнали да използват видеокамери, за да записват своите церемонии и танци, както и разговорите си с държавните чиновници. За ужас на някои природозащитници, през 80-те години неколцина селски вождове влезли в сътрудничество със златодобивни компании, а през 90-те сключили концесии за добив на махагон -съглашения, за които по-късно съжалявали и които в по-голямата им част са вече минало.

  

  Преди всичко каяпо се научили да се организират и да загърбват някогашните си дрязги, за да преследват заедно общата си цел. Затова са и може би най-богатото и най-влиятелното от общо около 240-те коренни племена, останали в Бразилия. Техните обреди, родствени връзки, амазонска езикова общност Хе, познанията за гората и представата за единство между хората и света на природата остават непокътнати. И което е може би най-съществено - запазили са земята си. „Каяпо не прекрачват прага на XXI век като победен народ - каза ми Зимърман. - Те не се подценяват. Не са загубили усещането какво представляват."