Скъпи приятели...

Скъпи читатели, блогъри и приятели на американските индианци,

ще отсъствам през следващите три месеца. Идва лято, време за раздвижване, надявам се и вие да не се задържате много много пред компютрите, а да се насладите в пълнота на единственото (за 2011) лято - така че ще възобновя грижите по блога, като се върна...тъкмо се надявам, че ще ви е долипсвал дотогава...

За компенсация качвам малка колекция от pow wow изпълнения на групи като Siksika Ramblers, Oyate ota singers, Pawnee Yellow horse singers и прочие...

линк за сваляне:

http://www.megaupload.com/?d=DSJ95QLU

Добър вожд е не този, които те убеждава в позицията си, а този, в чието присъствие можеш лесно да стигнеш до истината

(малко бележки върху анархо-индианизма или безвластния характер на традиционното ирокезко общество)

    „Тяхната политика е изключително мъдра и в нея не намирам нищо варварско. Оцеляването им зависи от единството. В едно общество, в което царува пълно своеволие е крайно вероятно да пламне разрив, най-вече сред младите, и да се наруши цялостта му, поради което всяка година те провеждат събрание в Onnontae. Там присъстващи са всички делегати на отделните нации, които изразяват гласно своите оплаквания и получават съответна утеха чрез взаимно раздаване на подаръци – по този начин те поддържат добрия тон помежду си.” Франсоа Ле Мерцие 1668 г.

    Някои историци твърдят, че едно гъсто населено земеделско общество неизбежно ще развие йерархична структура с централизирана власт и икономическа система, базирана на експлоатацията. Според мнозина изследователи това е естественият човешки ход. Макар подобно развитие да е често срещано явление в историята, то не е единственото възможно. Разположено край южните брегове на Онтарио, традиционното общество на Ротиношони, Народа на Дългия дом, било гъсто населено, матрилинейно, комунално и предимно аграрно общество. Ротиношони се обединили в конфедерация, състояща се от пет племена: Каниенгехака (мохок), Онениотехака (онейда), Ононтагехака (онондага), Кайонгехака (каюга), Шотинонтоуанеака (сенека). Поколения преди историческия контакт с европейците тези народи се обединили чрез Гайанерегоуа (Великия Добър Път) в същата тази формация и сложили край на братоубийствените вражди, без да се стига до стратификация, централизация или икономическа експлоатация.

   Джерълд Даймънд предполага, че с развитието от егалитарно, ловно-събирателно общество в земеделско

Музеят на Карл Май в Радебел ( Karl May museum)

Музеят на Карл Май в Радебел край Дрезден...
Никак не обичам да гледам индиански чучела и предмети под стъкленица. Белият човек обожава да заличава народи, да унищожава всичко що носи красив и свободен дух и после да го слага под витрини с надпис "минало", правейки се на големия ценител и пазител на чуждите култури. А музеят на белите е всъщност зала на славата, където гордо стоят неговите славни трофеи от завоювани, ликвидирани и обездушени народи. Всичко е така красиво и прекрасно, когато е на снимка, когато е в книгите и под похлупаците. Сега белият човек може да плаче по изгубеното, след като знае, че никога няма да се върне. Белият човек осмисля непознатото като го прави музеен експонат. Така приобщава чуждата гледна точка към своя мироглед. Белият човек е прекрасен антрополог, настоятел на музей, историк и изследовател на онези неща, погинали в неговата кървава ръка. Белият човек знае две и двеста за своите доскорошни врагове, повече отколкото самите племена знаят за себе си. Защо? Защото думата "цивилизация" винаги е означавал това - да тъпчеш, мачкаш и превръщаш в музей другото, различното, непознатото, което е равнозначно на "варварско" и "дивашко".

А единственото по-странно нещо от индианци зад витрини е да гледаш как индианци гледат индианци зад витрина. "Такива диваци бяхме преди, сега сме цивилизовани" - чувам бащите да възпитават децата си.

Да, странно ми е да разглеждам индиански музей. Сякаш индианците спадат към секцията с динозаврите. Сякаш става дума за нещо отдавна минало и безвъзвратно изгубено.

Може би в бъдеще, когато технологиите напреднат дотолкова, че земята окончателно се превърне в бетонна пустиня, учените ще затворят в стъклени капсули последните останали селяни. Ще им дадат по едно парче земя с по няколко овошки и ще ги оставят да ги обработват и отглеждат. Сигурно такъв би бил бъдещият Природонаучен музей. А колко хубаво би било обратното! Да се върнем назад, да затворим в музейна стъкленица един съвременен градски квартал, за да ни напомня в какво се превръща светът, когато нарушим равновесието с Майката Природа, за да служи за назидание на прогресивномислещите и техния мним, деструктивен прогрес.

Гърмящият водопад (кикапу)

   
   Одеялото на нощта обвиваше в мрак селото на племето кикапу. Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очак­ване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци по бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, кои­то все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето.

   Група наши мъже били на лов по времето, когато зеле­ната земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и же­ни — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата терито­рия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били осо­бено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от пле­мето шоуни заобиколила и нападналa лагера точно когато нощта отстъпвала място на утрото.

    Хората от племето кикапу, които не били убити или теж­ко ранени, избягали в дефилето.Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъ­ща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в слу­чай че приближи голяма вражеска |група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.

Вражеският Бог: (Yai Wanonabalewa: The Enemy God)

Спогодба с холандците

Думи на ирокезките делегати при спогодбата с холандците от 1613г.

„Казвате, че вие сте наш Баща, а ние ваш син. Но ние казваме, че няма да сме като баща и син, а като братя. Вампумът, който ви даваме е с два тъмни реда, които вървят един до друг. Те символизират два пътя или две канута, които плават по една река. Едното е направено от брезова кора, то е за „онгуехонуе” (истинските хора)и нашите закони, нашите обичаи, нашите пътища. Другото кану е ваше, вашият кораб, където се помещават белите хора, техните закони, обичаи и пътища. Заедно ще плаваме по реката, лодка до лодка, всеки със своята. Никой няма да налага своите закони на другия и да се намесва във вътрешните работи на другия. Никой няма да се опитва да направлява чуждата лодка.”

Когато индианецът срещна мюсюлманина

източник: http://morningseeker.wordpress.com/

Не беше много отдавна, когато Утринен Орел навлезе в ловните български полета. Писано било да се намерим и се намерихме – в Американския университет в Благоевград. Запомних добре момента не само защото дотогава не бях виждал нейтив америкън на живо, но и защото погледнах на живота с индианските си очи, за съществуването на които не бях подозирал.

Огромен на ръст, с дълга опашка на главата, в искрящо бяла риза. Много усмихнат и не по-малко сериозен; любопитен да види, да пипне и да общува с хора, които не говореха езика му, нито той техния. Това обаче не им пречеше да се разбират. Как така? – оставаше загадка за зрителите винаги, когато по-късно представях заснетия филм. *


Утринен Орел или Apinakwe Peta от резервата на племето Блек Фийт в Монтана дойде у нас, за да разкаже за изчезването на индианските езици и колко е важно тяхното съхраняване. Възпитаникът на Харвардския университет запалено убеждаваше българската аудитория, че изчезне ли езикът, изчезват паметта и културата, а с тях и народите. Отвреме навреме спираше, за да пусне някой виц по повод на побъркалите се от бързане американци. Бързащи за къде? Бързащи към какво? Във всеки случай не към себе си, защото натам човек върви бавно и на пръсти.

Великото надбягване (шайени)

Много отдавна, когато Махео създал света и определил местата на хората и животните в него, всички били равни. Човеците и другите същества водели еднакъв живот и му се наслаждавали. Скоро обаче бизоните започнали да говорят помежду си.
- Ние сме най-големи сред животните на този свят - казал вождът на бизоните. - Защо трябва да смятаме другите за равни нам? Те трябва да ни почитат и уважават, както ни се полага.
- Ти си прав - отвърнали силните млади бизони. - Всеки вижда колко сме големи и могъщи. Ще отидем при другите същества и ще им кажем, че трябва да бъдат наши слуги, а не да се смятат за равни на нас.
Било по време на Танца на Слънцето и шатрите били разпънати в широк кръг, в центъра на който се издигала Слънчевата шатра. Вождът на бизоните повел народа си на изток и спрял точно пред входа й.
- Заповядайте, влезте - казал водачът на Танца на Слънцето.
- Защо трябва да искаме разрешение, за да влезем? - високомерно попитал вождът на бизоните.
- Защото всички приятели са наши гости и могат да присъстват и участват в нашия танц - отговорил водачът на Танца на Слънцето.
- Ние не сме ваши приятели! - казал вождът на бизоните. - От днес нататък ние сме ваши господари и заявяваме, че сме най-силни на този свят.
- Всички същества са приятели, така ни научи Махео - отговорил водачът.
- Ние ще ви докажем кои са най-могъщите тук - с надменна усмивка заявил вождът на бизоните. - Ще се надбягваме - най-слабата от нашите жени срещу който и да е от мъжете ви.