„Сладки думи трябва да се стичат по гладки зъби, а словата на истинския оратор трябва да текат като по езика на рис, току що изваден от гърнето с мас.“
Така казва червеният човек и в неговите думи се разкрива частица от художествената образност на неговия ум.
Индианецът мисли в образи. Той вижда картина или художествено подобие на това, което мисли и когато говори, по-скоро описва видяната от него картина, отколкото действителността. Този факт прави речта му богата на метафори и сравнения.
„Сърцето ми е уплашена жаба, затънала в калта“, казва той, когато е хванат на тясно.
Индианецът мисли под формата на песен. Той има песен за всяко действие. Има песен за войната, за мира, за благодарност, за веселба, за сеитба, за приспиване, за ухажване или за изразяване на ненавист. И за да пее в синхрон с дрънкалка или тъпан, песента задължително е ритмична. Точно вроденото чувство за ритъм прави множеството индиански речи плавни и изразителни.
Индианецът размишлява доста над чудесата на природата. Мислят за небесата с вечно движещите се мимолетни облаци, наблюдават променящите се светила, виделата и сенките, утринните и вечерни багри, блещукащите звезди. За тях всичко е вълшебно и в света около себе си търсят отговор на земните тайнства.
Земята е Великата Майка, Слънцето – Животворния Баща, Луната е Баба, Звездите са небесни души, които светят, за да упътват пътниците, да вдъхновяват и съхраняват човечеството. Не е чудно тогава, че индианецът изразява благоговението си пред природата с всяка своя реч.
За да говориш „по индиански“, трябва да мислиш „по индиански“ - не чрез думи, а чрез сравнения, картини и познания за природния свят. Само този, който е усетил трепета на живота, току що издухан от устните на Великия Дух може да пее, така както червеният човек.
Тези индианци , които се придържат към собствените си обичаи и мироглед са съхранили наследството на своята поетичност. Тя се губи само когато проговарят на английски или друг европейски език.
„Мисля по един начин, моя начин – казва Сеячът на царевица – но когато изговарям мислите си на английски все едно поднасям цвете над огъня. То се сгърчва и губи аромата си.“
Много индианци тренирали речите си, повтаряли ги на глас, докато всяко изразно средство бъде перфектно изгладено, така че думите да имат ритъм и да се изливат като бъблещите води на планински поток.
„Великият Дух е създал всички ни, но е направил различни своите бели и червени деца. Дал ни е различен цвят на кожата и различни обичаи. На вас е предал занаятите( технологиите). На нас не ни е отворил очите за тях. Вярваме, че това е самата истина. След като е установил такива различия по между ни и в куп други неща, защо да не заключим, че ни е дарил с различни религии според разбиранията на двете раси. Великият Дух винаги е прав. Той знае най-добре кое е добре за чадата му. Ние сме напълно доволни от този факт.“ - казва Червеният мундир на мисионерите.
Друг път в отговор на настойчивостта на йезуитите да се похристиянчат, той казва следното:
„Братко, ние не почитаме Великия Дух като вас, но ние вярваме, че формите на почитание са безразлични нему – това, което истински го радва е да му предложиш искреното си сърце. Ние го почитаме по този начин.“
За да говориш по индианския начин трябва да имаш избистрено въображение или по-скоро омагьосан от природата ум. Трябва да мислиш в картини и сравнения, да се изразяваш стегнато и ясно и да знаеш как да покриеш злъчните думи с одеяние от нектарена мекост. В същото време в речта ти не трябва да има място за излишни, натрюфени или сложни думи. Слушателят трябва да чуе, разбере и възпроизведе картината, която ти си искал да му предадеш.
ИндиЯнков
