Клип посветен на Орловият кръг

Бойният поход при алгонкините

    Горските племена обичали да воюват. Дългите и многобройни войни обаче довели до заличаването на едни и осакатяването на други коренни народи. Въпреки посланията за всеобщ мир, които идвали от устата на различни племена, мирът се оказал непостижима цел. След идването на белия човек войната придобила съвсем други измерения. Търговията с кожи, оръжие и алкохол дала преимущество на едни и тотално стъпкала други.
     В годините на междуплеменни войни военни водачи ставали хора, специално призовани от сън или видение, което ги подтиквало да поведат боен отряд. Такива водачи били в позицията на временни вождове, докато траел похода. Отрядите не били големи. Най-често се състояли от няколко дузина души и действали на принципа „удряй и бягай”. Причините за повеждане на отряд се свеждали до две главни – отмъщение на убит от врагове роднина или за получаване на сила и престиж. В предисторически времена, тоест преди идването на белите, при тези битки убийствата били рядкост.

   Как се организирал боен поход?

   Желаещият да свика отряд пращал от свое име вестител, който предлагал тютюн на останалите воини. Глашатаят разяснявал причината за похода и поднасял лула на желаещите да участват. После се организирало пиршество, на което още веднъж се търсела подкрепа от мъжете-воини.
Заминаването било предшествано от бойни танци и церемония по нанасяне на удар на бойния кол. Воините се запасявали със свещена сила, като всеки провеждал свой собствен ритуал за призоваване на личните си покровители. От голямо значение било взимането на достатъчен брой мокасини. Запасите с храна трябвало да бъдат леки и трайни. Те се състояли от стрита царевица, забъркана с кленова захар, която запазвала годността й по дълго време.
     Непосредствено преди тръгване се провеждала още една важна церемония. Тя скрепявала връзката между участниците. Участниците в нея се гощавали с кучешко месо. Церемонията имала за цел да осигури благословия от духовете на нощта и покровителите на войната. Кучето било ритуално убивано и сварявано. Месото на кучето символизирало и плътта на пленниците. Воините от племето меномини например се събирали в колиба в гората, където изваждали на показ магически боен вързоп, принасяли в жертва куче и го изяждали. После танцували и си разказвали един на друг за свои отминали подвизи.


    Как протичал бойният поход?


     Всеки отряд определял пазител на лулата, който трябвало да се грижи за нея до завръщането им. Водачът на похода често вървял последен. Понякога за един ден изминавали 25мили. Пътьом и по време на нощните бивакувания песните и танците на воините почти не секвали. Щом наближили вражеския лагер, воините се заемали с подготовка за влизане в боя. Свещенипт вързоп се отварял и след изпяването на няколко свещени песни, съдържанието му можело да се раздаде сред участниците. Един получавал змийска кожа, която му давала умението да се прокрадва незабележимо, друг се задоволявал с магически корен за дъвчене, който го правел напълно неуязвим. Преди атаката се приготвяли медикаменти за евентуалните ранени, уточнявала се стратегията. Често някой от най-дръзките воини се нагърбвал със задачата да носи знаме от орлови пера по време на битката, а друг се наемал да бие тъпана, за да окуражава събратята си.
По изгрев слънце нападателите били заели позиции за атака. Телата им били боядисани отгоре до долу, от косите им стърчали пера, на гърдите им висели амулети. Нападението често се провеждало в преди изгрев, когато враговете още спели. Приоритет на отряда бил да се избегне даването на дори минимални жертви от тяхна страна. Друга тактика била един от воините да привлече вниманието на враговете, докато неговите съплеменници се промъкнат в селището.
Всеки, който убиел враг, получавал орлово перо, но убиването не било смятано за особено достоен подвиг. За такъв се считало отбелязването на ку или скалпирането. При меномини воинът отнел живота на първия враг, бил възнаграждаван с вампум. Уинебаго отдавали най-голяма почит на отбелязването на ку, тоест докосване на врага с магически жезъл. Ирокезите най-вече ценели взимането на пленници, с които поддържали популацията си. Взимането на пленници обаче не била обичайна практика за алгонкините.

- След битката

Победителите пращали вестоносци, които обявявали победата. Жените трябвало да посрещнат воините и да поемат скалповете, завързани за краищата на жезли. Някои били давани на роднина, загубил свой близък в битка, други били оставяни в бойния вързоп. Оджибуей и уинебаго имали обичая да оставят скалповете на гроба на убит воин. По този начин те му оказвали почит, като доказвали, че за смъртта му е отмъстено. При други алгонкини черепите на враговете били окачвани върху жилищата или забучвани на колове, а одраните им кожи служели за изтривалки.
Следвал танца на победата или танца на скалпа, както е известен още. Това е от малкото, може би единственият танц, който се среща сред всички северноамерикански индиански народи. След танците и песните всички се отдавали на пиршество от изсушено месо, див ориз и кленова захар.

Шестте Нации (Six nations)

     Дълго време ирокезите не били единен народ, а група враждуващи по между си родствени племена. Когато дошъл Миротворецът, той донесъл със себе си Kaianeraserakowa , Великия Закон на Мира, и го предал в ръцете на племената. Месията дошъл, носейки послание за Skennen (Мир), Kariwiio (Добра Дума) и Kasatensera (Сила), послание за Лига, изградена въз основите на принципите за равенство, взаимоуважение, любов и справедливост. Той виждал бъдещето обединение на нациите като Дълъг дом, в който всеки народ имал своето огнище. С други думи, всеки член на Лигата запазвал своя суверенитет и делял с другите отговорността да предпазват Мира, Земята и Бъдещите Поколения. Това бил първият подобен пример за обединение, което било колкото политическо, толкова и духовно.



А) Мохок

     Името им произлиза от думата „mohowaanuck“ (човекоядци), с която племето нарангасет ги назовавали (в очите на съседните народи ритуалното изяждане на живителни органи, с което воините целели да покачат магическата си сила се смятало за ужасен акт на човекоядство). До ден днешен в английския език думата мохок се употребява жаргонно в смисъл на „бандит“, „разбойник“, което има връзка с лошата слава, която племето си навлякло. Тяхното самоназвание е Ганиенгехака- „народът на кремъка“ и са известни още като „Пазители на Източната Врата“ в големия Дълъг дом, който представлява конфедерацията. 

    Моухок населявали териториите по поречието на едноименната река. Първоначално долината била населена от мохикани, но те били изтласкани от ирокезите по време на почти 50-годишната война между ирокези и алгонкини (1575-1622). Сприятелили се с холандците, а по-късно станали верни на англичаните. Първоначално белите не позволявали на индианеца да притежава оръжие. С развитието на търговията ограниченията намалели, докато в един момент европейските сили започнали да се съревновават в това да „ухажват“ индианските народи с по-добри търговски оферти. Мохок имали късмета да бъдат ухажвани както от холандци, така и от англичани, в резултат на което се превърнали в основна фигура във войните. Единственият индиански народ, който бил по-добре въоръжен от тях били сускеханок, които разполагали в селището си със собствено оръдие.
     След като мохок и останалите племена от лигата се оказали обградени единствено и само от врагове, а популацията на бобри изчезвала от родните им земи, ирокезите били принудени да навлязат в чужди територии. Разбира се съседите им - ири, неутрали, сускеханок и хюрони - не допуснали ирокезките ловци да пристпъпват в техните земи. По онова време битувала простата истина, че който не търгува, той не оцелява. Пред всеки индиански народ стоели две алтернативи – да завладява земи или да бъде унищожен. Така ирокезите начело с мохок станали част от кръвопролитните „Боброви войни“, в които стойността на бобровата кожа надвишила тази на живота на един индиански воин.

     След американската революция голяма част от мохок се преселили във френска Канада и се присъединили към избягалите с йезуитите групи от техни сънародници. Известни мохок лидери са Соенгарахта, прочут още като крал Хендрик и Таянденага с английското име Джоузеф Брант.


Б) Oнайда- 

Наричат себе си Онйота'ака, „Народа на изправената скала“. Името им говори за изобилието от гранитни скали по техните земи, а също така отбелязва факта, че в центъра на всяко тяхно селище се намирала скала, край която старейшините се събирали, за да се съвещават. В лигата те са в позицията на "по-млад брат" и пазят Северната стена от Дългия дом на конфедерацията, откъм река Сейнт Лоурънс. Ролята на нацията била отразена и върху специфичните шапки (Гастоуе), които носели делегатите на лигата. Броят на орловите пера и начина, по които били закрепени издавали племенната принадлежност на делегата и положението, което заемал народа му в лигата. Украсата за глава, която носи представителя на онайда се състои от три пера, две от които са изправени, а третото е хоризонтално.

     Когато избухнала войната за независимост, ирокезите дали право на всяко от племената да реши дали да се намеси в конфликта. Онайда не били приятелски настроени към англичаните, които в техните очи били предатели. Те заедно с част от тускарора се присъединили към американците, за да воюват срещу британците. Това изправило на бойното поле братя срещу братя. Веригата на ирокезкия сююз се скъсала и с нея се изпарили надеждите за вечно единство и заветите за мир и разбиране. В крайна сметка за онайда всичко завършило с премествнето им в резервати край р.Темза, Онтарио и Уисконсин.



В) Онондага – 

 Онондага са пазители на огъня в свещения Дълъг дом. Поради тези си функции имат ръководна роля в племенния съюз. Те са пазители и на междуплеменните договори и съглашения, които се валидират под формата на колани от вампум. Самоназванието им Ондагега, което означава „Народа на хълмовете“. При основаването на конфедерацита Миротворецът посадил Белия Бор на Мира в земите на онондага, които се присъединили последни, тъй като упорито отказвали да приемат словата му. В лигата те са известни като „по-големия брат“ и тяхна задача е да откриват и закриват срещите, както и да съблюдават за спазването на реда и правилата. На свещената шапка на техните представители са закачени две орлови пера, едното е изправено, а другото в полу-хоризонтално положение.

     В края на 17-ти век племето се разделило - едни останали верни на британците, а други с помощта на мисионерите мигрирали към френска Канада. След американската революция някои се преместили в резервата на Шестте Нации край Гранд Ривър, Онтарио, а немалка, част си извоювали свой собствен резерват в земите на предците си край Ню Йорк.

Г) Каюга 

 Самоназванието им е Гайогохоно, което означава „Народа на големите тресавища“ и говори красноречиво за местата, които населявали. Известни са още като „Народа на голямата лула.“ Първоначално обитавали бреговете на езеро Каюга. Те се намирали покрай „южната стена“ на „Дългия дом“ и в рамките на лигата заемали статут на „по-млади братя“. Този статус играел роля най-вече по време на Големия Съвет на Вождовете, на който се събирали петдесет делегати от петте племена и взимали решения по важни въпроси. Представителите на каюга носят едно перо, но за разлика от тези на сенека, които също носят по едно перо, тяхното не е изправено нагоре.

    До началото на американската революция голяма част от племето се отправила към Канада. Останалите заживели в сегашните щати Ню Йорк и Охайо, където се смесили с членове на други ирокезки племена. Индианците със смесена кръв станали известни под името минго. Думата идва от делауерското „minqua“, „подлец“ - един от многото епитети, с които вражеските племена се обръщали към своите ирокезки неприятели. Минго от тях се явяват потомци на сенека и каюга, смесени още с кръвта на ири, неутрали, хюрони. През 1700 г. сформирали общи селища с делауери и шоуни, които дошли впоследствие по тези земи. минго не играели съществена роля в племенния съюз. Често се включвали в борбите на алгонкините с американците. Най-известният минго е Tahgajuta „Виждащия всичко“ или Логан.



Д) Сенека 

Наричат себе си Онодоуахга или „Народа на големия хълм“, което е свързано с легендата, че произлизат от Южния Хълм край езеро Ганандагуа. Като западно племе, разположено по поречието на река Дженези те са Пазители на Западната Порта на лигата. Те са най-многолюдният народ сред ирокезите. Първоначално се били установили край река Дженези и езерото Сенека, но след унищожаването на хюрон и ири навлезли на запад към езеро Ири и река Алегани. През 1657 г. сенека вече били интегрирали 11 племена. През 1687 г. французите, подкрепени от индианските си съюзници се опитали да пометат сенека, но били разбити от 700 техни бойци. През 18-ти век се почувствали застрашени от нашествието на англичаните и насочили симпатиите си към французите. По време на американската революция запазили неутралитет. При все това американците изгорили селищата им. Част от сенека намерили дом в резерват в щата Охайо, където се смесили с други племена. По-голямата част останала в западен Ню Йорк в днешните резервати Катараюга, Алегани, Тонаунда.

Е) Тускарора 

Името „Тускарора“ е англицизиран вариант на „Дус-га-о-уе“ със значение „ Народът на носещите ризи“. Историческите сведения за тях са оскъдни. Лоусън, пленник на тускарора, казва следното по техен адрес: 

„Те се отнесоха към нас много по-добре, отколкото ние. Винаги споделяха с нас от своите провизии, докато ние ги оставяхме да си тръгнат гладни от домовете ни. Гледаме на тях с презрение и надменност, имаме ги за нищо повече от зверове, облечени в човешка форма и при все, че притежаваме религия и високо образование, имаме къде къде повече недостатъци и пороци от тях“.

     Като цяло тускарора били считани за благи, миролюбиви и бързо станали жертва на пороците на колонистите. Жените им били насилвани, децата отвличани и продавани в робство. Пуританите от Нова Англия гледали на индианеца като на нисше създание, което няма правото да притежава земя. "Неспособността на дивака да оцени това, което притежава" давало основание на заселниците да взимат техните земи. Не е странно, че това породило трайна омраза към белите в сърцата на местните.

     През 1712 г. Тускарора изпратили вампумен колан до Великия съвет на ирокезката лига със зов за помощ срещу племето катауба и английските заселници, които изземали земите им. Едни от основните търкания между тускарора и белите им съседи от Северна Каролина били честите отвличания на индиански деца, които впоследствие били продавани в робство. Правителството на Ню Йорк се намесило и изискало от Лигата да не прибързва да вади томахавката срещу гражданите на Каролина и съюзниците на англичаните, катауба, а да се опита да реши проблема по мирен път. След дълги месеци на преговори и напрежение тускарора били поканени да се присъединят към Лигата и да мигрират в земите на Ходеношони. Великият съвет приел новия член на конедерацията през 1722 г., но миграцията на племето продължила близо век. Тъй като легендарният основател на Лигата определил, че съветът не трябва да се състои от повече от 50 места, представителите на тускарора не получили право на глас. Те присъствали на съветите, но ако искали да се изкажат, трябвало да поискат специално разрешение. Най-често за техните интереси се грижел народът на сенека, който отпуснал част от земите си за създаването на резерват на най-младия член.

     През 50-те години на XX век властите в Ню Йорк реквизирали 1,383 акра земя от резервата им, за да послужи за изграждането на ТЕЦ. Индианците се противопоставили на това, като легнали пред полицейските коли и строителните машини. След продължителна съдебна борба местните се лишили от 550 акра земя. Днес Тускарора населяват резерват на брега на езеро Онтарио на девет мили от Ниагарския водопад. Повечето жители на резервата намират поминък в градските зони на градовете Бъфало и Ниагара, а племето си докарва странични приходи от търговия с дървесина.

Официални сайтове на племена

Rappahannock tribal website

http://www.rappahannocktribe.org/index.html


Shinnecock Tribal Website

http://www.shinnecocknation.com/


Schaghticoke Tribal Website

http://www.schaghticoke.com/index.html


United Houma Nation Tribal Website

http://www.unitedhoumanation.org/


Pee Dee Tribe Website

http://www.peedeeindiantribeofsc.com/


Lumbee Tribal Website

http://www.lumbeetribe.com/


Wampanoag Tribe of Gay Head Website

http://www.wampanoagtribe.net/Pages/index



Mashpee Wampanoag Tribal Website

http://mashpeewampanoagtribe.com/


Seminole Tribe of Florida Website

http://www.seminoletribe.com/


Piscataway Indian Tribal Website

http://www.piscatawaynation.org/


Poarch Band of Creek Indians Website

http://www.poarchcreekindians.org/xhtml/index.htm


Penobscot Tribal Website

http://www.penobscotnation.org/


Aroostook Band of Micmacs Tribal Website

http://www.micmac-nsn.gov/

Nanticoke Tribal Website

http://www.nanticokeindians.org/index.cfm

Monacan Tribal Website

http://www.Monacannation.com/

Ramapough Tribal Website

http://www.ramapoughlenapenation.org/index.php

Nanticoke Lenni-Lenape Tribal Website

http://www.nanticoke-lenape.info/

http://www.nanticoke-lenape.org/

Pamunkey Tribal Website

http://www.baylink.org/Pamunkey/

Nansemond Tribal Website

http://www.nansemond.org/joomla

Mattaponi Tribal Website

http://sites.communitylink.org/Mattaponi/index.html

Central New Jersey's Rappahannock-Nanticoke Community
(Powhatan Renape Nation)

http://www.powhatan.org/

Occaneechi Band of the Saponi Nation

http://www.occaneechi-saponi.org/

Sand Hill Band of Lenape-Cherokee Tribal Websites

http://www.sandhillindianhistory.org/

http://sandhillindiansnj.org/

http://www.sandhillindians.org/

Delaware Tribe (Bartlesville Oklahoma) Websites

http://www.delawaretribeofindians.nsn.us/

http://www.delawaretribe.org/

Delaware Tribe of Oklahoma (Anadarko)

http://delawarenation.com/

Stockbridge-Munsee Band of Mohicans Website

http://www.mohican-nsn.gov/

Sac and Fox Nation Tribal Website

http://www.cowboy.net/native/sacnfox.html

United Tribe of Shawnee Indians

http://home.kc.rr.com/utosi/

Absentee Shawnee Tribe

http://www.astribe.com/

Tunica-Biloxi Tribal Website

http://www.tunicabiloxi.org/

Beaver Creek PeeDee Nation

http://hometown.aol.com/peedeendn/myhomepage

Wassamasaw Tribe of Varnertown Indians

http://www.wassamasawtribe.com/

Munsee-Delaware Nation 1

http://www.aboriginalcanada.gc.ca./acp/community/site.nsf/en/fn0168.html

Quapaw Tribal website

http://www.geocities.com/Athens/Aegean/1388/

Chickasaw Tribal Website

http://www.chickasaw.net/

Choctaw Nation of Oklahoma website

http://www.choctawnation.com/

Jena Band of Choctaw Indians

http://www.jenachoctaw.org/

Mississippi Band of Choctaw Indians

http://www.choctaw.org/

Muscogee (Creek) Nation of Oklahoma

http://www.muscogeenation-nsn.gov/

Кои са ирокезо-езичните племена

     Хюрон (уаяндот, островитяните) - Французите им дали пренебрежителното име „хюрон„ което идва от френското „хюр„ и означава „главорез„. Англичаните ги назовавали със тяхното собствено име „уаяндот„ .Хюрония или старите земи на хюрон се намирали край езерото Симко в днешната канадска провинция Онтарио. При първия си контакт с тях френските йезуити преброили 32 селища, 700 жилища, около 4000 семейства и 12 000 възрастни. По-късно племето се преместило на северния бряг на езерото Хюрон. Те били организирани в конфедерация, наречена Уендата. В нея влизали Attignawantan и Attigneenongnahac, а по-късно към конфедерацията се присъединили две групи, отделили се от ирокезите - Arendahronon (1560) и Tahonaenrat (1570). Хюрон се сприятелили с французите, което разпалило старата им вражда с ирокезката лига. През 1649 г. в борбата за надмощие на търговията с кожи ирокезите сринали със земята селищата им. Остатъците от хюрон се заселили в близост до Квебек, други слезли надолу към Детройт. През 1843 били депортирани в Канзас, откъдето 10 години по-късно били наново преместени, този път в Оклахома.

http://www.wyandot.org/

     Неутрали – северния бряг на езерото Ири. Териториите им включвали части от днешен Ню Йорк и Ниагара, както и югоизточен Мичиган. Към началото на 17-ти век населението им наброявало 15-20 000 души, разположени в повече от 30 селища. Получили името си от французите поради факта,че запазили неутралитет във войната между хюрони и ирокези. Името на конфедерацията им не е известно. Знае се само, че хюрон ги наричали Attionondaron или Attiwandaronk, което значело „Тези, които говорят малко по-различно„ , а сенека ги назовавали „Народът на котката„. Водели активни преговори в търговията с кожи посредством хюрон, които от своя страна ловко ги държали настрана от по-сериозно обвързване с французите. В средата на 17-ти век ирокезите нахлули в Хюрония и разпръснали местните. Неутралите били обвинени в укриване на хюронски воини, което дало повод на ирокезите да влязат в битка с инак многобройния и уважаван от тях народ. Ири, които били техни съюзници, отказали да им помогнат, а другите им приятели, Сускехана, били стъпкани от мохок. Оцелелите от битката с ирокезите били осиновени от тях, а други групи се присъединили към остатъците от хюрон, тиононтати и ири.

Ири – името им идва от ирокезката дума "Erielhonan", която означава „дълга опашка„ и препраща към американския рис. Французите възприели названието, като ги нарекли „Народът на котката„. Ири населявали земите на юг от езеро Ири в близост до Ню Йорк, а на запад стигали до Сандъски, Охайо. Точният им брой никога не е бил ясен, тъй като французите са имали само една среща с тях. Но фактът, че се противопоставяли на ирокезите в продължения на десетилетия, при това без да разполагат с огнестрелно оръжие предполага, че са били многоброен народ. Населението им значително нараснало след като към тях се присъединили хюрони и неутрали. Ири били съюзници с неутралите и уенро в борбата с общия им враг – ирокезите и също поддържали добри приятелски отношения със сускеханок, от който се снабдявали с оръжие. Първият им и единствен конткат с европейците се осъщесвил случайно през 1615, когато Етиен Брюле се натъкнал на група ири, скитащи край ниагарския водопад. През 1639 ири и неутрали се отдръпнали от уенро и ги оставили да се справят сами с трудностите. Десет години по-късно рухнал и съюзът между ири и неутрали заради отказа на ири да протегнат ръка на своите братя в мига, когато ирокезките воини се канели да ги атакуват. През 1648-49 паднала Хюрония, по същото време били завзети тиононтати, а на следващата година под томахавката на ирокезите попаднали неутралите. Хиляди оцелели от битките с врага намерили убежище сред ири.

     В същото време ирокезите започнали да притискат ири да предадат бегълците, които от време на време нанасяли леки щети на ирокезките селища. Ири отказали, знаейки, че разполагат с допълнителна войскова мощ. Двете страни водели напрегнати преговори в период на две години. Ирокезите продължавали да настояват, а ири се държали на положение. Стигнало се дотам, че през 1653 г. ири нахлули в земите на сенека и убили техен високопоставен сахем, Аненкраос. Тази случка изострила ситуацията, но до битка не се стигнало, тъй като и едните, другите уважавали бойните умения на противника и знаели, че битките между тях биха коствала сериозни жертви и от двете страни. На една от поредните мирни конференции обаче един воин от ири се разпалил и в яростта си погубил живота на един от представителите на онондага. В резултат на това ирокезите изклали до крак трийсетината техни пратеници. Бил даден ход на една тригодишна кръвопролитна война. Ирокезите се подсигурили като подписали с французите споразумение за ненамеса от тяхна страна. Въпреки тази мярка ири отстояли дълго време на ирокезите и били победени чак през 1656 г. Много от оцелелите били осиновени от сенека и заели местата на убитите ирокезки воини, като така ири престанали да съществуват като отделно племе. Те обаче не изчезнали напълно. Френските картографи продължили да отбелязват народа на котката върху картата. 



    Сускеханок – името им произлиза от алгонкинското „сускехана„ или „народа на калната река“ . Скандинавците ги познавали с името „минкуа“, което на алгонкински език означавало „измамник, негодник“. Малко се знае за тях, тъй като европейците рядко ги посещавали, а до 1675 г. години поредица от епидемии и войни ги сломили напълно. В началото на европейското нашествие сускеханок били могъщ народ, който се разпростирал от северна Вирджиния до южен Ню Йорк. Описвани са като благородни и героични, заклети врагове на ирокезите. 
    Когато за пръв път през 1608г. капитан Джон Смит се срещнал с тях, бил впечатлен от тяхната стройна фигура, ниски басови гласове и разнообразните типове оръжия, които притежавали. В своите описания скандинавците също наблегнали на снажните им фигури. Сускеханок често се придвижвали към атлантическия бряг и всявали смут сред нантикок, коной и конфедерацията на Поухатан. Срещу алгонкинските племена имали успех, но не може да се каже същото по отношение на войните с ирокезите. До 1700г. от сускеханок били оцелели едва 300 души. Те продължили да намаляват драстично и през 1763г. банда престъпни заселници изклали последните двайсетима от племето. Все пак известна доза тяхна кръв тече и до днес във вените на ирокезите и делауерите. Известният сахем от онайда, Шкенандоа, както и минго вождът Логан са потомци на сускеханок. Някои смятат, че сускеханок се присъединили към мехерин (Сев. Каролина), който впоследствие били погълнати от тускарора.

    Натоуей - Името е грешна интерпретация на алгонкинското Надауа. Самоназванието им Чиронхака означава „Народът на двете сливащи се реки“ . Първият им контакт с белите е от 1607-1608, когато населявали окръг Вирджиния. Участвали в малко известния бунт на Натаниел Бейкън през 1776г. Въпреки малобройността си племето като по чудо успяло да запази своята цялост и да оцелее. Когато тускарора напуснали земите си, за да се присъединят към ирокезката лига, малка група от натоуей също поели на път. Макар днес те да не са признати за отделен етнос на федерално и щатско ниво, колониалното правителство от 18-ти век ги считало за отделен народ и сключвало моножество договори с тях. Днес населяват окръг Саутхемптън във Вирджиния.

http://www.cheroenhaka-nottoway.org/

    Мехерин -принадлежат към ирокезкото езиково семейство. Използват диалект близък с този на тускарора. На своето наречие „мехерин“ означава „народът на тресавището“. Племето никога не е надвишавало 600 души. Писаната история за него датира от 1650 г., когато английският търговец Едуард Бленд заедно с още петима свои сънародници и група индиански помощници посещават тяхно селище. Скоро мехерин били принудени да изоставят богатите си земи във Вирджиния и да се преместят в по-неблагоприятните блатисти места край Хертфорд каунти в Северна Каролина. След като станали земевладелци, те укривали самоличността си, за да се предпазят от расовата дискриминация в района. През 1977 г. племето, което не е причислявано към федерално-признатите общности, се регистрирало като организация с нестопанска цел. Оттогава мехерин насочват усилията си в утвърждаване на своята култура и идентичност и в придобиване на статут на самостоятелен етнос. В днешно време мехеринските индианци не си служат със своя роден език, а традиционните занаяти са напълно отмрели.

http://www.meherrintribe.com/

Ролята на песните и танците в традициитe на "Народа от Дългия Дом"

   

   
    текст: Димо Ванчев

    Под ирокези се разбират шест племена от ирокезкото езиково семейство, които преди повече от 600 години образуват политическа конфедерация, известна като Лигата на ирокезите. Племената са Сенека, Каюга, Онондага, Онеида и Мохок, а шестото племе, което се включва в конфедерацията през 18 век, се нарича Тускарора. Така ирокезите се превръщат в могъщ народ и играят ключова роля в историята на Северна Америка, не само спрямо съседните индиански племена, но и спрямо белите заселници - холандци, французи и англичани. Ирокезите и до днес живеят върху земите на своите деди - в североизточните гори на Северна Америка и голяма част от тях ревниво пазят своите традиции. Нещо, което е направо изумително, предвид четиривековния им контакт с белите заселници - християнството, алкохолът и привнесените болести неведнъж са довеждали до практическото заличаване на цели народи.

    Богатото културно наследство на ирокезите не бива да се разглежда извън рамките на Културно Географския Регион (КГР), който те населяват. Търговските, военните и политическите взаимоотношения на ирокезите с другите горски племена оказват важна роля в изграждането на материално-битовата и културно-религиозната уникалност на Шестте Нации1. По-късно, разбира се, влияние оказва и европейската култура - най-вече със своите стоки - платове, мъниста, метални изделия и огнестрелни оръжия.
     Обикновено не е лесно да се установи произходът на даден предмет, песен, танц или ритуал, т.е. дали е възникнал в рамките на едно племе или е заимстван от друго. Типичен пример за това е например сънохващачът - предмет, чиято функция в най-общи линии е да предпазва притежателят му от лоши сънища и да пропуска само добрите. Според мои наблюдения, днес сънохващачът се използва при голям брой племена от прериите, североизточните гори, както и в югоизточния и югозападния КГР. Повечето от тези народи имат свои легенди за това как сънохващачът е дошъл при тях. Смятат го за типично свой култов предмет. Доказано е обаче, че той първо възниква при племето Оджибуе и от там се разпространява сред другите народи. И макар определянето на произхода на даден предмет да е нелека задача, все пак могат да се приложат сравнително точните методи на археологията. За съжаление не така стои въпросът с нематериалното наследство. С тези проблеми се занимават голям брой учени и не съм си поставил за цел да разгледам строго ирокезките обичаи (тъй като такава дефиниция няма), а да направя обзор на песните и танците, такива каквито се изпълняват днешни времена в резерватите на Народа от Дългия Дом.

    Танците, със съответните им песни, бихме могли да разделим на социални, военни и церемониални.

     Социалните танци се използват при всякакви случаи - независимо дали става дума за церемония, празник или просто за забавление. До нас са достигнали голям брой социални танци: Танц на алигатора, Танц "разклащане на храста", Танц на чероките, Птичи танц, Стар танц на мокасина, Танц на мокасина (Танц на рибата), Танц "на лов за риба", Заешки танц, Танцът на изправения колчан стрели, Патешки танц, Танц на приятелството, Женски танц с провлачване, Нов женски танц с провлачване, Танц на гълъба, Танц на приятелството, както и още някои. Самите песни като по правило варират силно дори в рамките на едно племе. Понякога различията са толкова силни, че за несвикналото ухо, те представляват различни песни. При някои мелодията и сричките се измислят на момента, макар че това важи по-скоро за военните танци.
Като стъпки танците биват три стила: стомп, фиш и шъфъл. При стила стомп2 десният крак се изнася напред, след което левият се изравнява с него. Стъпалото удря пода с такава сила, колкото да отмери ритъма на песента. Стилът фиш пък се танцува като всеки крак прави две или повече последователни тропвания, а шъфъл е начинът, по който жените танцуват - десният и левият крак се провлачват насрещно.
Интересна е и "хореографията" на социалните танци. Много рядко могат да се сбъркат два танца, тъй като начинът, по който те се танцуват, специфичната подредба на жените и мъжете при всеки един от тях обикновено са уникални.

   Танц на изправения колчан стрели

Когато се изпълняват социални танци, се започва с него. Стилът на танцуване е стомп. Изпълнява се бавно. Пее се от двама мъже - като единият запява кратки срички, а другият отговаря - може и с други срички.
Танцува се в една редица, като първо танцуват само мъже, а в последствие жените се включват между мъжете, така че се получава следната структура: Водач - мъж, след него - жена, мъж, жена, мъж, жена и т.н.
Тази песен се пее от мъжете, когато са тръгнали на път, но тя е и ловна песен. Когато наближат селото, ловците започват да я пеят. Изпълнява се и пред лов, когато ловците влязат в дългия дом – там, в центъра му, те поставят своите ловни принадлежности и започват да танцуват около тях.
Вярва се, че животните в гората познават тази песен. Тя ги предупреждава, че ловците се подготвят за лов. По този начин на животните им се дава шанс да се отдалечат и да се скрият, а съвестта на ловеца остава необременена.

    Стар танц на мокасина

Този танц обикновено е третият поред, когато се изпълняват социални танци.
Изпълнява се поне от двама певци, които са наредени в центъра на помещението. Използват се воден тъпан и рогови дрънкалки.
Стилът на танцуване е фиш. Танцьорите са подредени в една линия, като двама мъже повеждат танца и останалите мъже се присъединяват по двойки. След това жените се включат към мъжете, отново по двойки. Така редицата е изградена от двама мъже, две жени, двама мъже, две жени и т.н. По време на песента ритъмът се променя и тогава жените и мъжете разменят местата си.
Този танц е един от първите, на които се учат младите хора на ирокезите.
По същия начин се танцува и Рибешкия танц, чието друго название е Танц на мокасина. Двата танца имат обаче съвсем различни песни.

    Танц на алигатора

Стилът на танцуване е стомп. Използват се воден тъпан и дрънкалки от рог.
Жените и мъжете танцуват по двойки. По този начин те оформят два кръга около танцьорите, като във вътрешния са жените. Те поставят своите ръце върху ръцете на мъжа.
Песента започват певците в центъра, и стигайки до средата, главният запевач изпява "йо", а танцьорите отвръщат с продължително "йе". След това главният танцьор запява "йо-хо", а всички танцуващи мъже отговарят с "уи-ха", докато танцьорът-запевач не изпее "йо", при което танцьорите отвръщат "йе" и песента отново се подема от певците в центъра.

                                                                       Танц на заека

Пее се от двама или повече певци, които седят в центъра. Понякога жените се включват на висок глас в пеенето, което се съпровожда от воден тъпан и рогови дрънкалки.
В началото на танца мъжете седят на пейката, до певците, а жените са в кръг около тях. После отиват към пейката и всяка кани мъж на танц. По този начин се образуват двойки жена - мъж, като мъжете са във вътрешния кръг, т.е. с гръб към певците. Двойките танцуват по следния начин - с преплетени ръце (лява ръка държи лява ръка и съответно дясна ръка - дясна). Мъжът и жената в унисон правят две крачки напред и една назад. При смяната на ритъма, танцьорите се завъртат в кръг като спазват подходящите стъпки и ритъм.
В песента се описва свещената връзка между мъжа и жената и има подчертано любовен характер.

    Танц "на лов за риба"

    И при този танц певците пеят, седнали на пейката в средата на помещението. Жените танцуват около певците, а мъжете танцуват около жените, използвайки фиш стил.
По този начин се танцува, докато ритъмът се смени. Тогава мъжете „улавят“ жени от вътрешния кръг и ги поставят в своя. Следва нова смяна на ритъма и жените се връщат в своя кръг, като продължават танца си. Именно от тези „улавяния“ идва името на този танц, тъй като те наподобяват улов на риба.
Към края на песента, танцуването преминава в стомп стил и певците от пейките спират да пеят и се включват в танца.



    Всички тези примери показват, че танцът е средство, с което се осъществява сплотяването на една общност. По правило индианците са срамежливи, когато става дума за срещуположния пол. В стари времена младежите рядко са имали възможност да общуват с девойки. По-голямата част от времето си те прекарвали в компанията на своите роднини и приятели от мъжки пол. Но именно при тези социални събирания, чрез танца, те имали възможност да осъществят близък контакт с жена. Днес ние трудно бихме могли да си представим вълнението, което младият човек е изпитвал, докосвайки дори само ръката на девойка.
    Наскоро присъствах на една лекция, в която се разглеждаха взаимоотношенията между половете (или както е по-модерно да се нарича gender-отношенията) в съвременното шведско общество. Както сами може да си представите gender-отношенията там са много комплицирани. Жените са жертва на мъжкия сексизъм, мъжете са жертва на феминизма, и двата пола са жертва на консуматорското общество и всичко това довежда до съответните последствия: Жени стават отчаяни феминистки, сред мъжете пък все повече нараства процентът на хомосексуалистите, двата пола като цяло се отдават на алкохол и на съмнителната свобода на свободната любов.

    
       Такива проблеми в едно традиционно общество не съществуват. Говорейки конкретно за ирокезите, случаи на развод, на мъж, който бие жената или децата си, на жена, която се чувства потисната от мъжа си и от задълженията си, няма. Едва след идването на белите, с появата на алкохола и християнството, започват да се появяват пукнатини в матриархалното семейство. Но дори и тогава разводът си оставал рядкост.
    Причината за тази изключителна стабилност се крие в умелото разпределяне на отговорностите, на правата и задълженията между половете. И не на последно място, причината е в самият характер на междуполовото общуване.

    Преди да преминем към церемониалните песни и танци е добре да разгледаме военните танци.
     Както самата дума показва, те се изпълняват преди и след боен поход, а често и за удоволствие.
    Когато започвала война, военните вождове обикаляли селата и след като обявявали своите намерения, започвали да танцуват военен танц в центъра на селото. Хората се събирали, постепенно воините започвали да се ентусиазират и един по един се включвали към танца. Накрая участвалите в танца изпушвали лула и след броени часове тръгвали на боен поход. Междувременно жените приготвяли храна, с която воините можели да издържат дълго време.
Военният танц е известен като Wasaseh, което означава "сиукски танц". Друго негово наименование пък означава "танц на шоуните". Ирокезите вероятно са взаимствали този танц от сиуксите, макар че някои автори твърдят точно обратното. Според трети изследвания обаче и ирокезите, и сиуксите са взаимствали танца от трето племе, вероятно Омаха. 

    За ирокезите Wasaseh е бил и си остава сред най-любимите танци. Той се изпълнявал по всякакви поводи. Освен това е имал и друго предназначение - танцувал се, за да докара дъжд, тъй като Хено, гръмовержецът, много обичал битките.
Характерно за Военния танц е редуването на самите танци с кратки, разнообразни по характер речи. С тези речи се отправят молитви, добри пожелания, често от тях блика патриотизъм, но преди всичко те са закачки, които присъстващите отправят помежду си. Тези закачки понякога може да са и доста солени, но като цяло предизвикват всеобщо забавление и повдигат духа на събралите се. Всеки има право да отправя такава реч, единственото условие е този, който говори, да направи някакъв подарък - най-често тютюн.
Отправянето на шеги по време на церемонии е много типично за ирокезите. Според тях това е добър начин хората да не се взимат твърде на сериозно.

Агуесасне

Ирокезкият резерват Агуесасне е един от най-токсичните и рискови райони в Америка. Той бил въведен в индустриализацията още през 1950г. с превръщането на река Сейнт Лаурънс в основна артерия на корабния транспорт. С отварянето на морския път започнала “ерата на индустрията” за индианците от района. За отрицателно време отворили врати компанията Дженерал Моторс и завод за метали, който започнал да я снабдява със суровини. Още тогава резерватът се прочул като най-замърсената не-военна зона в САЩ. Към 80-те години местното медицинско училище подело кампания, в която съветвало жителите на резервата и особено бременните жени, да избягват да се хранят с местна риба. Бил открит още един тревожен факт. Разнасящите се вредни токсини от претъпканите и неподдържани сметища били на прага да отровят цялата флора и фауна в района. Скоро опасенията на еколозите се оказали истина. Доказали го редица изследвания върху местни костенурки. Животното, което оформило света от своята коруба според представите на ирокезите съдържало 84% полихлориран бифенил, което надвишава двеста и осемдесет пъти допустимите за организма стойности. След откритията на екземпляри, които превишавали нормалното количество в още по-големи степени, екологът Уорд Стоун заключил, че Агуесасне е най-тежкият случай на замърсяване с полихлориран бифенил за цяла Северна Америка. Няма друг подобен случай, в който животните да са превърнати в токсичен отпадък.

До 1990 г. риболовът и земеделието, които били основен поминък за мнозина традиционалисти отмрели и останали само злокобните надписи “ Отрова” и “Не яж местно!”