Дългият дом

    В САЩ И Канада думата "ирокез" предизвиква асоциации за дълъг дом, покрит с пластове дървесна кора, изпълнен с глъчката на множество роднински семейства. Това е така не само поради факта, че самоназванието  на племето „Ходеношони” означава Народа на Дългия Дом, което само по себе си изтъква тяхната неразривна връзка с особения тип жилище, а и заради присъствието на Дългия Дом в цялостния им мироглед, в култовите практики и обществените церемонии. Всъщност ирокезите не са единственият народ, който е използвал такъв тип жилища. Продълговатите къщи се срещат и сред други горски племена, но никъде те не са толкова масови и така силно застъпени в културата им, както при ирокезите. Някога дори коравите викинги живеели в дълги домове, досущ като тези в Северна Америка, а днес можем да ги видим и сред някои народи от Борнео.

    Навсякъде Дългият Дом си прилича по структура и форма и се различава единствено по материала и подхода на изграждане. Още една обща черта е, че на всички места жилището е устроено така, че в него да живее едно или повече "разширени" семейства. Тоест домът подслонява няколко семейни единици, включващи родители и деца, баби и дядовци, чичовци и лели, братовчеди и т.н . Понякога Дългият Дом побира над двадесет семейства. Всички те са свързани помежду си по линия на майката, което иде да рече, че принадлежат към един клан. Всеки клан има свой отделен дом в селището. Клановете носят имена на птици и животни, които ги покровителстват, а символът на всеки клан се изобразява на входа на Дългия Дом или бива издялан върху различни домашни потреби.

    Членовете на клана проследяват своето наследство по линия на жените, които ги предшестват. Роденият в конкретен клан ирокез остава в него до края на живота си. Заради родствените отношения между членовете на клана браковете са екзогамни, т.е. с представители на други кланове. Омъжилата се жена приема своя съпруг в дома на майка си. От своя страна мъжът напуска дома, в който е израснал и се присъединява в дома, представляващ клана на съпругата си, макар че може да остане в тесни взаимоотношения със своя изначален род.

Разширеното семейство не само споделя един покрив над главата си, но се препитава съвместно. Кланът е основното социално и икономическо звено в ирокезкото общество и като такова то е оглавявано от мъдра и ръководна жена. (матрон) Матронът се грижи за вътрешните въпроси в Дългия Дом, както и за селското стопанство и разпределението на храната. Нейна задача е също така да назначи сахем (делегат или представител на клана), който да участва на племенния съвет.


Символика на Дългият дом

За Ирокуа Дългият Дом означава много повече от място за живеене. Той е в центъра на традициите и религията. Днес най-известният символ, изобразяващ единността и сплотеността на петте ирокезо-езични народа (по-късно към тях се присъединява Тускарора и става шестия член на лигата), обединили се в името на благоденствието и бъдещето развитие, е Дълъг Дом, под чиито покрив пламтят пет свещени огнища. Всички те населяват една обща територия, един Дълъг Дом, в който цари взаимно разбирателство и родствена близост. Така Сенека, които населяват крайните западни части на тази територия, са наречени „ Пазители на Западната Врата”. Мохок, които пък са в източния ѝ край стават известни като „Пазители на Източната Врата”, а Онондага имат немаловажната роля да пазят „Централния съвещателен огън".


Структура



    Дългият Дом варира на дължина от 9 до няколко десетки метра. Археолози открили находки на Дълъг Дом, достигащ невероятните размери от 120 метра дължина. По-дълъг от футболен стадион или жилищен блок! Въпреки това стандартната дължина на къщата е около 50 метра, като тя се определя в зависимост от големината на разширеното семейство. Колкото повече расте то, толкова повече и домът се разширява. Въпреки различията в дължината Дългите домове почти винаги са със широчина и височина около 6 метра. Покривът е с овална форма. Дългият дом разполага с две врати, разположени в двата му края. Досега е открит един единствен Дълъг Дом с допълнителна трета врата, разположена по средата. В Дългия Дом няма прозорци. Освен двете врати над всяко огнище се оставя място за пролука, през която излиза димът. При неблагоприятно време тя е похлупвана с брястова кора. При това положение високият таван спомага за издигането на част от пушека. Въпреки това от време на време Дългият Дом се изпълва с пувек и се превръща в не дотам уютно място.

     Дългият Дом се състои от множество отделения или апартаменти с дължина по 6 метра. Във всяко отделение живеят по две семейства - едно срещу друго спрямо централното огнище. Между тях се образува нещо като пътека широка 3 метра, която преминава от единия до другия край на жилището и представлява общото пространство за двете семейства. Централното огнище във всяко отделение служи за отопление, осветление и готвене.
     Всяко семейство притежава свой кът от единия край на пътеката, където спят и складират личните си вещи и запаси от храна. На около една педя от земята стоят легла, покрити с черджета от сплетени царевични люспи или други растителни влакна, както и с еленови кожи. Свободното пространство между преградата и леглото се ползват за склад. В него се държат съдове, направени от брястова кора за хранителните запаси като сушен боб или царевица. Тук и под леглата се складират запасите от дърва. Метър-два над първата платформа се прави друга, която служи като шкаф или при необходимост за временно легло. Там се нарежда всичко от първостепенна нужда - дрехи, посуда, сечива. На нея често се провесват оръжия, свещени вързопи или царевични кочани.

Начин на направа




     Гората осигурява всички необходими материали за сглобяването на Дългия Дом. Дълги пръти се забиват вертикално в земята, така че да образуват рамка на външните стени. Има няколко вътрешни кола за централната пътека. Това е основата на дългия дом и затова прътовете трябва да бъдат достатъчно здрави, че да поемат тежестта. Сетне се завързват няколко греди, които се поставят по дължина или напречно на останалите колове, като това внася допълнителна здравина в структурата. За покрив ирокезите извиват под формата на арка няколко здрави, жилави пръти, които привързват към върховете на коловете от основата. След това ги стабилизират с няколко хоризонтални летви. След всичко това структурата на Дългия дом наподобява сръчно изплетена мрежа. Това е скелето на жилището, което остава да бъде покрито с пластове кора. С нея се сдобиват от стволовете на дебели брястови дървета.

Връзване



Връзването е съществена част от конструирането на Дългия дом. Днес в употреба са навлезли стоманените пирони, но преди не по-лоша работа са вършели и сплетените от дървесна кора въжета. Докато кората все още e свежа и мокра, тя е доста гъвкава и може лесно да се увие около коловете, а започне ли да съхне, се свива и пристяга все повече възела. Употребява се още ликото от дървесна кора, които ирокезите събират през пролетта, когато дърветата изобилстват от сок, след което ги накисват във вода, докато не им потрябват.

   Покриване

    Скелето се покрива с дървесна кора. Колкото по-големи парчета кора се обелят, толкова повече се улеснява работата. При възможност ирокезите отново се възползват от помощта на техния неразделен приятел- брястът. Кората от бряст се добива през пролетта, докато листата на дърветата са все още малки, тъй като тогава кората се бели значително по-лесно. Кората се изправя с тежести, докато тече процеса на изсъхване, така че да се превърне в гладка и здрава плоскост. Стволът на бряста е отгоре до долу набразден с вдлъбнатини и прорези, но въпреки това ирокезите привързват кората към скелето, така че браздите да стоят хоризонтално. Вероятно по този начин кората се придържа по-лесно, отколкото в изправено положение. Има сведения за това, че някои индианци издялват грапавини, така че да не събират вода по време на дъжд. След като се прикрепи кората за скелето, тя се затиска с още един ред колове, които не позволяват на плоскостите да се срутят при силни ветрове.

Използвана информация

1.The Longhouse – article by Kanatiyosh
2.New York State Museum – Education department
www.nysm.nysed.gov

Покръстването на горите

    Покръстването оказало огромно въздействие върху индианците от Североизтока. Подбудите за това били първо в непоклатимото убеждение на европейците, че „нецивилизоваността” на коренните жители сама по себе си означава „греховност” и второ покръстването можело да послужи политически за спечелване на доверието на индианците, сближаването с тях и в крайна сметка тяхното обезличаване. Французите се доказали като ревностни разпространители на Римокатолицизма и държали на всяка цена да покръстят „диваците”, докато англичаните наблягали на икономическите интереси. За съжаление там, където имало мисионери, друго освен християнство не виреело. Те най-напред наблюдавали живота на индианците и съвестно описвали всички детайли, като наблягали на тези, които биха изглеждали потресаващи в очите на европееца. После постепенно и тактично започвали да подриват утвърдената ценностна система на индианците. Провокирали ги с въпроси, които нямали еднозначен отговор, разпитвали ги хитроумно и се съмнявали в техните поверия и обреди. Мисионерите прибягвали и до други приоми. Например уверявали индианците, че след смъртта има два свята – ад и рай –и че ако не се покръстят ще отидат в ада. Коренните жители не можели да си представят как така роднините ще бъдат разделени и затова упорствали, но мисионерите не спрели дотам. Накарали ги да повярват, че за да са заедно, всички до един трябва да се покръстят. Индианците склонили щом ставало дума за запазване на родовите устои, а самото покръстване се състояло в това да отидат до реката и да бъдат напръскани с вода,под съпровода на слова от Библията.

   Покръстването на коренните народи не било лека работа. Показателен за това е отговорът на един ирокез при опита на мисионер да покръсти съплеменниците му: „ Ти си проповядвал на белите мъже. Ще изчакаме още малко. Ако видим, че твоята проповед ги е направила по-честни и благородни, ако престанат да лъжа и мамят индианците, ще си помислим върху това, което ни каза.”

   Основният проблем бил, че християнските и индианските представи се биели още в основните си идеи. Фундаменталната идея на християнството за безсмъртието и важността от поведението на човек през живота си като определящо за това дали душата му ще бъде възнаградена или наказана била неразбираема за туземците, които не смесвали религията с етиката и не делели световете на „Щастливи Ловни Полета” и „Индиански Ад”. Коренните жители не отдавали такова голямо значение на плода от действията си, рядко мислели за бъдещето, тъй като според тях животът протичал и се съдържал в настоящия миг.

    От друга страна връзката с отвъдното било изключително силна при индианските народи. Хората на Земята се допитвали до своите покойни роднини при разрешаването на важни за всички проблеми. Те се нуждаели от тях, но в същото време изпитвали боязън и взимали мерки да не предизвикват неочакваната им поява или да си навлекат гнева им. Връзката с предците била утвърждавана чрез сънища и видения, предизвиквани чрез постене, уединение или дори вземане на опиуми.
За индианците идеята за конкретен образ на Бога била непонятна. Както и идеята за едноличната му върховна власт, която била в разрез с разбиранията на коренните жители за взаимовръзката и незаменимостта на всяка частица от мирозданието. Това се обяснява с факта, че след като в повечето случаи религията е отражение на социалния ред, логично е в едно общество с отсъствие на понятия като йерархия и политическа власт, каквото е индианското, да няма и монотеизъм. Християнството от своя страна никога не е излизало от сянката на властта и затова дарява Бог с неоспоримо и дори смазващо надмощие.

   Трябва да се подчертае, че индианската религия във всичките ѝ разновидности и измерения има много практичен характер. Целта ѝ е да помага тук и сега, в конкретния, настоящ момент. Нямало е излишно спекулиране, философстване и навлизане в абстракции. Затова не трябва да ни учудва, че за индианеца не е необичайно да се моли еднакво искрено на добрите духове, носещи благоденствие, живот и просветление и на зловредните духове, причинители на болести и нещастия. Той прави това с единствената идея, че всяко същество има свой собствен характер, свои нужди и стремежи и че независимо дали е добро, или лошо то може да бъде омилостивено. Йезуитите обаче сметнали почитта към различните сили като отявлено дяволопоклоничество.

    Неразбирателство между мисионери и индианци се пораждало и във връзка с вярата на местните в абстрактна безлична сила, с която е пропита цялата вселена и която одухотворява всички явления, контролиращи човешката съдба. Тази живителна, свръхестествена сила се нарича манито при оджибуей, покунт при шошони и оренда при ирокези. Тя се съдържа в големи количества в природни места ( определени дървета, скали и извори) или в части от човешкото тяло като косата и кръвта. „Белите“ така и не успели да излязат от тесните рамки на средновековния християнски светоглед и да вникнат в това схващане затова погрешно го разтълкували като Великия Дух, понятие близко до Светия Дух в християнството.

Н.Я.

Писмо на Ленард Пелтие

На 11 октомври 2008г. 300 души се събраха в Париж, за да честват Международния Ден на Солидарност с коренното население на Америка. На събитието се изнесли различни презентации от местни жители на страни като Чили, Мексико, Боливия, САЩ и Канада. На срещата получило гласност и следното писмо, написано от Ленард Пелтие – един от бойците за правата на коренните народи, който вече 30 години лежи в един от затворите със строг режим на САЩ.

Здравейте роднини от целия свят!

Много съжалявам, че днес не мога да съм сред вас. За мен е чест, че мога да се обърна към всички присъстващи, макар и посредством друг човек. На първо място искам да ви поздравя за всеотдайността, с която се борите за разширяване на правата на коренните народи по света. Затворът сам по себе си поражда у човек състояния на дълбока размисъл, до каквито води всяка форма на изолация. В своята вглъбеност винаги съм стигал до заключението, че най-важните неща за мен са връзката със Създателя, семейството, със Земята и моите събратя от коренните народи. Опитвам се да съм в крачка със случващото се по света чрез всяка медийна форма, до копт имаме достъп. Знам, че все още много от вас са гонени и местени от родните им земи. Знам, че много от вас биват експлоатирани и лишавани от благата на земите си. Знам, че често ваши роднини са убивани заради мултинационалните корпорации, алчни за богатствата на вашите земи. Знайте и вие, че съм наясно с това, че имаме общ враг. Този враг има много лица, говори различни езици и носи различно облекло. Знам, че той винаги е воден от една и съща мотивация. Воден е от своята материална обсебеност и от своята ненаситност, която го кара да взима от Земята повече, отколкото му е нужно. Не твърдя , че знам ключа към нашето избавление. Сигурен съм, че той не е един единствен, но искрено вярвам,че какъвто и да е правилния отговор, той тръгва от нас. Трябва да открием всички възможни начини да направим себе си по-силни, да направим децата си по-силни, да направим силни вярата и връзката си със Създателя. Трябва да се научим да боравим със съвременните сечива, за да се предпазим от утрешните изпитания, които алчността на врага ни ще постави пред нас. Трябва да бъдем непреклонни в стремежа си да обучим децата си как да отвръщат на удара с удар. Трябва да сме непреклонни в стремежа си да предпазим децата си от това да се превърнат като враговете ни. Трябва да бъдем непреклонни в стремежа си да научим децата си на уважение към Земята, Създателя, техните Роднини, към виденията на техните събратя, които бдят над земите ни.

Някой бе казал, че най-голямата битка за воина е тази вътре в самия него. Първо трябва да поработим върху себе си,а после да изградим самодисциплина и взаимоуважение вътре в своите съобщности. Виждал съм безброй пъти какво се случва. Хора, които се разграждат в своите общества още преди да са подели борба с врага.

Дано това не обижда никого. Просто казвам кое е най-сериозното предизвикателство, пред което трябва да се изправим. Не можем да изискваме правата си, да изискваме уважение, да изискваме свобода или каквото и да било, докато не сме в позицията на силни хора. Един от начините да увеличим силата, която безспорно имаме, е като продължаваме да общуваме един сдруг и да се сдружаваме.

Също така нужно е да предадем на света нашите коренни традиции, благодарение на които оцеляваме. Нужно е да покажем на света кое е най-висшето проявление на Създателя, което трябва да приемем – Майката Земя. Нужно е да дадем на света да разбере, че най-висшата технология във Вселената е технологията на Създателя. Най-полезното нещо, на което сме способни е да се научим да живеем в съзвучие с тази технология, със средата, която Животворецът ни е предназначил. И навярно в тези учения ще намерим ключа към унищожаването на врага, като го направим свой приятел. Междувременно трябва да трупаме сила, да правим крепки себе си и децата си. Трябва да разширим мрежата от връзки подобно на събитието днес.

Сърцето и любовта ми са за всички вас. Мислите и молитвите ми са със вас.

Ваш Роднина,

в духа на Лудия Кон

Ленард

Поезия на Наталия Белтинг

Нявга Глускап със своя вигвам,

взе че се пресели в нашия стан,

на хората Той даде занаят,

научи ги как риба да ловят,

царевица да садят,

лъкове да майсторят,

и звездите зорко да следят.

Що им трябваше да знаят, Глуспап им го показа,

а сетне с вигвам свой той ги заряза

и се скри в потайни планини,

с пътеки, вардени от змии,

скрити в облачни мъгли.

Но хората не се боят,

щом зърнат небесната дъга:

"Значи Глускап е удома,

и бди над всички нас,

а за знак е провесил пъстроцветния си саш."

(микмак)

Зимата е старец, бродещ в гората,

там, където мине, всичко ляга,

щом удари го с бойната тояга.

И хората слушат в дългия дом,

как навън случва се погром.

(

ирокези)

Не мръзнат ручейте зимъска,

в тях живот кипи и пръска,

никой лед не може да ги покори,

защото те извират от Призрачните земи,

долу, дето хората говорят, като се прозяват,

дето канутата без дъно плават,

и зимните студове не ги навестяват.

( бела кула - Британска Колумбия)

Ветровете, духове са всъщност те,

дето пазят четирите края на нашето небе

Южният вятър е кошута хубавоока,

дето пие сладка вода от потока,

ефирно стъпва по злъчната морава,

шмугва се на сянка в гъстата дъбрава,

бърза тя към своя обожател,

младия елен-лъскател.

Източният вятър е лос виторог,

дето с тежък тропот по земята препуска,

диша, а от ноздрите си ветровете пуска.

Рунтава мечка е Северняка,

дето катери се по къщите, прикляка,

пушечните дупки на дългия дом

иска да разтури и да влезе с взлом,

със зъби и нокти студено тя връхлита,

огнищата гаси и пак отлита.

Западнякът – най силен от всички пантери,

все с риса силите си ще да мери,

търси поводи да влезе в бой,

Западнякът е пантера със гръмовен вой.

( ирокези)

Слънцето е бодливец с жълти игли,

тромаво пълзи по сияйни висини,

хрупа то дървета, хрупа и треви,

плува по езера, плува по реки,

хвърля към земята лъскави, остри бодли.

(кроу)

Тръгна на лов Кремъчното Момче,

тръгна, ала кучето не взе,

върза го и го остави да реве.

Съпругата му блага, кучето отвърза,

погали го, рече му да бърза

и успех да постигне,

в туй ловеца да настигне.

Кучето обаче в планината се качи,

облаците призова, небето се заоблачи,

върху облак скочи, в облак себе си уви,

разсърден, че момчето с него не ще да лови.

Оттогава туй се знае,

че Гърмът е куче, дето лае

(племето яна - Калифорния)

Превод: Н.Я от книгата: " Whirldwind is a Ghost Dancing",

ДУМИ НА ЛЕОН ШЕНАНДОА

* Създателят не е той или тя. Той е Създателят. Той е и двете, и нито едното. Трудно е за разбиране, а всъщност е просто. Простите неща озадачават повечето хора, но не и човешките същества. Човешките същества са повече от хора. Да си човешко същество означава да си близо да Създателя. Когато човек е близо до Него, той знае и разбира повече. Това наричаме „истинско знание”. Човешките същества не знаят всичко. На всеки му е дадена различна дарба. Едни знаят едно, други друго. Но никой не знае всичко. Затова се нуждаем един от друг. Когато се съберем, можем да научим повече неща. Това е смисълът на церемониите. Когато сме заедно в кръга, ние сме едно цяло. Така можем да бъдем по-знаещи. В кръга се доближаваме до Създателя и способностите на всички се обединяват за общото благо. Тогава всичко е възможно. Ние знаем, че няма нищо невъзможно, когато си близо до Създателя. Той ни е дарил със своите способности и ги е пръснал измежду нас. Искал е да осъзнаем важността от това да сме заедно в кръга, така че да усетим колко могъщ е Той. Когато сме в кръга и го носим всеки ден в сърцата си, се случват велики неща...неща, които трудно могат да бъдат обяснени. Той ни е дал кръга, за да се възползваме от това, че сме едно цяло с Него и всички останали.

* За да видиш предназначението си, гледай напред. Не се обръщай на всички страни. Ще го видиш отпред. Там ще видиш пътя си и когато това стане, ще можеш да приемеш мисията си. Избираш пътя, който ти е отреден и тогава Създателят ще ти разкрие мисията ти. А тя винаги е свързана с добруването на народа. Ако не е в полза на човешките същества и цялото творение, значи не идва от Създателя. Трябва да преосмислиш пътя си. Пътят винаги ти носи добро, а мисията на човек винаги облагодетелства другите същества.

* Ако живееш почтено и пазиш пътя си чист, нищо няма да ти навреди. Няма да бъдеш докоснат от зловредни магии. Те проникват в теб чрез страховете. Ако не се страхуваш, ти си свободен.

* Никой не може да ти отнеме силата. Само ти можеше да я предадеш. Когато не упражняваш силата си по позитивен начин, хората няма да хранят уважение към теб. Ако не те уважават, никой няма да те послуша, когато се наложи да използваш силата си за доброто на народа. Думите ти ще са празни, а ушите на хората-затворени, дори да се опитваш да кажеш нещо важно.

* Безсмислено е да се тревожиш. Създателят се разстройва, когато се тревожим, тъй като Той е способен да се погрижи за всичко, а притесненията ни показват, че не се уповаваме на Него. Притесненията няма да променят нищо. Само биха забавили разрешението, което Създателят е подготвил. Тревогите може да те отклонят от пътя и да те натъжат, докато чакаш да видиш какво ще се случи. Нещо повече може да те разболеят и да ти скъсят живота.

* Сексът е добро нещо. В него има толкова сила, че може да замъгли зрението ти. То е едно от най-могъщите неща на Земята. Но ако мислиш само за секс, няма да вършиш церемонните си. Затова отдавай на секса само нужното, нито капка повече. Така няма да пропуснеш всички останали неща, които Създателят ти е приготвил. Тренирай ума си. Можеш да го направиш, като не позволяваш на тялото ти да те води.

* Създателят има свой План. Той е отредил място за всеки в кръга.. Важно е всеки да върви по пътя към Създателя, тъй като той ни е подготвил важни неща, докато сме тук, на Земята. Всяка сутрин, когато се събудя, аз съм готов да посрещна деня. Не знам какво предстои, но знам, че Създателят има нещо предвид. Може би ми е замислил пътуване. Но ако сме се отклонили от пътя, който ни е предназначил, има опасност да пропуснем това, което ни готви.

* Житейският път на всеки един води обратно до Създателя. За да видим Твореца в другия край, трябва да се увериш, че ще намериш пътя през живота си. Ако не успееш, значи Създателят има още уроци за теб. Значи не си научил какво ти е предназначено и се нуждаеш от допълнително опит. Когато си намерил пътя си, ти се чувстваш щастлив. Ти се чувстваш удовлетворен, чувстваш се на мястото си. Това не значи, че си седиш ей така и безделничиш. Напротив, знаеш каква ти е работата и се залавяш да я свършиш.

* Смехът разсейва замъглените мисли, разчупва напрежението...Този, който говори много, се изчерпва бързо. Обикновено така правят празноглавците, които не са сядали за дълго да слушат и да напълнят главите си. Създателят е сторил добре, като ни е сложил уши, а ушите не са като устата. Те затова са отстрани на главата, за да чуваме всичко, случващо се около нас, за да разбираме преди да говорим. Устата ни е отпред на лицето, за да насочваме думите. Но трябва да използваме този дар за определени цели, а не безразборно, защото с него неволно можем да подведем някого.

* Мерете си приказките, защото има безброй духове около нас, които могат да ни чуят. Винаги има поне един, който със сигурност ще ни чуе.

* Ако думите ти винаги са добронамерени, няма да има нужда да се поясняваш, да прикриваш нещо или да се извиняваш. Създателят също би бил доволен от това.

* Животът е хубав. Смъртта означава да отидеш при Създателя, което би следвало да очакваме с нетърпение. Но тук, на Майката Земя, е прекрасно, затова ако можех да избирам, никога нямаше да я оставя.
Трябва да има смях. Това е част от напътствията. Когато Миротворецът ни напуснал, за да се върне при Създателя, той ни заръчал да се смеем. Така изразяваме радостта си от това, че съществуваме и че сме част от мирозданието. Когато ни е най-тежко, от нас се очаква да се смеем.

* Това, което вие наричате САЩ, ние наричаме Островът на Костенурката. Създателят ни сътворил тук и ни направил свободни. Вие не сте били посадени по тия земи, но нахлухте в желанието си да бъдете волни като нас. Ние сме суверенни нации и се бихме, за да не ни налага правителството ви какво да вършим и за да ви докажем, че никой освен Създателят не притежава Земята. Децата ви знаят, че не са свободни. Правителството ви нарежда какво да правите и как да живеете. Правителството на САЩ ще ви отнеме всичко и ще ви зареже на улицата. То не се стреми към добруването ви. Ние всички сме гости. Само гостуваме на Земята. За какво трябва да плащаме за престоя си? Справедливо ли е да ти дойда на гости и да си платя за това?

* Моето училище е Дългият Дом. Учителите ми бяха свещени хора. Вашите училища не преподават духовност. Вие се учите как да си намирате работа, да изкарвате пари и да въртите бизнес, но не научавате за мястото на Създателя в живота и за индивидуалния път към него. Не учите за церемонните. Дори не умеете да ходите на църква, защото има толкова много разновидности, че не знаете коя е правдива. Братът на Създателя ( Лошият Близнак) ги е омешал така. За какво ви е обучение, когато ще настъпят времена, в които парите ще са от без значение? Каква ти работа, когато храната няма да можеш да си я купиш? Хората ще се завръщат към земеделие. Това е, което виждам.

* Тревогите са резултат от липсата на напътствия. Ние следваме изначалните завети, които са ни дадени. Вие също сте имали напътствия, но водачите ви са ги изменили, за да ви контролират. Ако се втурнете да правите нашите церемонии, може и да се вкарате в беля. Трябва добре да знаете смисъла на това, което правите, когато става въпрос за общение с духовете. Те могат да ви помогнат, но и да ви наранят.

* Да, ние сме силни. Всички оцеляващи са силни. Налага се да е така. Правим най-доброто, но понякога се налага да се изправим срещу целия свят. Опитваме се да удължим живота на света. А всичко наоколо се опитва да ни унищожи, като ни кара да забравим езика си и начина си на живот. Преди време правителството и църквата се опитаха да ни образоват по техен начин и така да ни накарат да забравим значението на земята за нас. Мислеха си, че ако ни накарат да забравим, ще се преместим в градовете и ще станем като белия човек. Но това не се случи. Ние сме още тук. Все още знаем смисъла на Майката Земя.

* Сега трябва да се обединим с коренните народи по целия свят и да станем едно в името на живота. Можем да го сторим като покажем, че сме по-крепки от всички сили, които се опитват да ни отдалечат от Майката Земя.... Ние няма да сме гневни, а устремени. Няма да сме водени от омраза. Политиците нямат власт над нас. Нито корпорациите, нито дори правителството.

* Научени сме, че трябва да притежаваме кожа, дебела седем пласта. Трябва да я придобием с дисциплина. Като я постигнеш, никой не може да те докосне. Никой не може да те нарани и да ти навреди. Парите няма да те изкушават. Лошите сили няма да намерят слабост у теб.
* Важното е как ще решим да живеем. Ще живеем в страх и послушание, следвайки заповедите на властите, които не ни дават нищо в замяна или ще бъдем достатъчно силни да се обединим за доброто на всички. Аз казвам, че ще се обединим. Няма да бъдем жертви повече.

* Когато се молим, ние поздравяваме. Не ламтим за нищо. Хората от църквата жадуват разни неща в молитвите си. Ние не. Ние поздравяваме Създателя, като му благодарим за всичко, което е оставил на хората, за да оцелеят. Няма нужда да искаме. Дал ни е всичко, за да му се насладим. Рано или късно всички ще се сетим за задълженията, които са ни завещали. По-добре това да стане по-скоро. Ако ли не, страданието ще ни припомни за Създателя. Решението кога ще се случи зависи от всеки индивид.

* Друга повеля гласи да отдаваме благодарност на Майката Земя. Да благодариш означава да отдадеш почит. Да отдадеш почит означава да уважаваш. Така ти се превръщаш в човешко същество. Колкото повече „се очовечаваш”, толкова повече си припомняш церемониите. Един от дълговете на човек е да пренесе церемониите напред във времето.

* Създателят е направил всички равни. Човешките същества са еднакво обичани от Създателя, както са всички други създания. Но той връчил на хората отговорността да наглеждат творението му. Това мигновено ни превръща в пазители, а вижте какво сторихме. Вместо да сме пазители, хората се научиха да унищожават, подтиквани от алчност. Животните, рибите и птиците не го правят, те просто спазват задълженията си. Затова трябва да допринесем за промяната в самите хора, така че да опазим Земята и да оставим място на нея за седем поколения напред.

* Само хората делят нещата на добро и лошо. Животните познават само доброто. Те знаят задълженията си и ги изпълняват. Не ги поставят под съмнение. Не си пилеят времето в излишни разсъждения. Няма за какво да се тревожат, след като Създателят е обещал да се грижи за тях.

* Всички ние сме учители без да сме искали тази длъжност. Някой винаги гледа. Затова трябва да живеем така, както бихме искали от този някой да живее. Ако ти не се справяш добре и този някой няма. Не можеш да виниш другите за постъпките им, ако ти не си добър учител. Ако следваш пътя на Създателя, винаги ще бъдеш добър учител, без значение дали го знаеш, или не. Може би си мислиш, че никой не гледа и затова няма полза от това дали си добър учител, или не? По-добре не се чуди дали има, или няма никой – така няма да се разочароваш, ако никой не ти обръща внимание. Най-добре е да продължиш да се държиш, сякаш си наблюдаван, ако това те кара да се чувстваш добре, разбира се. Аз смятам, че трябва да има все нещо у теб, което да привлече вниманието на Духа. Важното е, че независимо как живееш живота си, всичко това остава между теб и Създателя. Аз лично не искам да си губя времето в размисли дали има, или няма някой, който ме гледа. Искам да живея по начин, по койтт Създателят ще е доволен от мен.

Основи на ловуването

     Според традиционните вярвания ловуването на животни е не просто изискване на средата на живот, а естествен закон, древно споразумение между хора и животни, в което „убийството“ не се счита за личен акт, а действие, уповаващо се на законите на природата. В представите на коренните жители животното доброволно предоставя тялото си, а ритуалът има за цел да възвърне живота му, тъй като всички животни надхвърлят своята физическа същност. Често самият повелител на животните праща стадата към хората. Ритуалът, с които се умилостивява и благодари на дадено животно заради посегателството над неговото свещено тяло е завещан в прастари времена от самото потърпевшо животно. Хората винаги са разчитали на своите "по-големи роднини" за оцеляването си, но според митичната спогодба човешките същества не бива да отнемат живота на свой роднина без да измолят разрешение от него. В противен случаи обидената душа ще нанесе тежки болести на прегрешилия.
Правото на отнемане на живот се осигурява с ритуал. В него ловецът се отъждествява с животното, което ще бъде ловувано. По този начин животното се превръща в пратеник на божествената сила. То само посочва на търсещия ловец своето местонахождение и позволява тялото му да бъде използвано за благото на „по-малките му и по-неопитни братя", каквито са човешките същества. От друга страна ритуалът има и реинтродуциращ характер. Изпълнението му гарантира възкресението на духа на животното и появата му обратно на земята.

   * Какво ловували в горите?

     Ако при ирокезите ловът бил по-скоро допълнение към земеделието, то при алгонкините било обратното – отглеждането на култури допълвало лова. Еленът и лосът при горските индианци били равнозначни по важност на бизона за индианците от равнините. Тялото на животните осигурявало храна и всички нужни материали за бита. Кожата използвали за дрехи, костите и рогата за сечива, копитата за дрънкалки, сухожилията за връв - нищо не било похабявано. Освен елена и лоса горските индианци ловували още рисове, бобри, видри, белки, лисици, норки, зайци, прерийни кучета и от време на време бизони. От птиците основно устрелвали яребици и диви пуйки. Мечката била на особена почит и била убивана с цел придобиване на свещена сила. При ирокезите съществува вярването, че месото на тревопасните животни е полезно и здравословно за хората, докато това на хищниците може да предизвика болести и отравяне.

    * Почитта към лова

    Единственият начин ловът да бъде успешен e ловецът да пости и отдаде жертва на духовете пазители на съответното животно. Така например един ирокезки ловец се пречиствал в продължение на седмица преди да се отправи на голям лов. Минавал през церемония в колибата за потене, втривал листа и билки в тялото си, въздържал се от сексуални контакти, не ядял храна, приготвена от съпругата си. Той се изолирал и развивал мъжката си сила, която била така нужна за постигане успех. Когато момче убиело своето първо животно, се провеждала „церемония на първия успешен улов“. На нея момчето танцувало, хората пирували и знатни личности произнасяли хвалебствени речи.

    * Разпределение на ловните полета

     Ловните земи били общи, но за да има ред и да не си пречат един на друг ловците, те били разпределяни между клановете. Територията, определена за конкретния клан се отбелязвала със символа на клана върху някое дърво. Отвъд се простирали техните ловни земи. Обикновено те се намирали далеч от лагера и походите траели по няколко дни.

   * Средства за ловуване

    Двата най-големи помощника на горските индианци били снегоходките и кануто. Индианците осъзнавали преимуществата, които предоставя зимният лов, когато следите са лесно откриваеми и козината на животните е гъста и дебела. Затова за зимен лов използвали снегоходки. Коренните жители разполагали с различен набор от снегоходки в зависимост от мястото на ловуването (дали е обрасло или на открито) или от дебелината и твърдостта на снежната покривка. Принципът обаче си оставал един и същ. Дърво от ясен се нагорещява и прегъва в обръч, служещ като рамка за мрежата, която се прави от сухожилия на лос или канап. Понякога когато ненадейно ги връхлитала виелица, индианците стъкмявали набързо един чифт снегоходки, като ползвали върбов клон и лико за мрежестата част.
    В миналото кануто било средство от първа необходимост. То било толкова важно, колкото е днес колата за съвременния човек. Често селищата гъмжали от канута, тъй като рибари, търговци и гостуващи роднини или делегати от други народи оставяли своите превозни средства край речните брегове. Не на последно място много от по-силните племена получвали трибут от по-слабите под формата на натоварени с царевица, еленови кожи, нанизи от мидени черупки и други канута. Има различни начини за направа на кану. Често се правело от ствола на дърво, издълбавано с помощта на огън и дървено стъргало или сечиво от черупка от стрида. С този метод направата на кану отнемала около две седмици. Дърветата се поваляли, като в основата на ствола им се запалвал огън, който се поддържал не твърде силен,за да не пропълзи нагоре по дървото. Сетне с няколко удара падало. 
    Най-удобното кану било от от брезова кора, тъй като то било невъобразимо леко и лесно преносимо. И сам човек можел да го нарами и с него да премине брода. Често кануто се използвало като щит по време на неприятелски обстрел или като стълба, с която индианците да преодолеят палисадите на вражеските селища.

   * Начини на ловуване

   Индианците като хора, живеещи в непосредствена близост до природата познавали неизброимо голямо количество техники на ловуване. През лятото когато стрелите не били много ефективни в гъстата дъбрава, индианците примамвали животното към реката, където го посрещали стрелите на укриващите се в канутата стрелци. Или нощем край потока се притайвали в шубрака и дебнели идващите да се напоят с вода или да похапнат стъблата на водните лилии елени и сърни. Понякога един от ловците използвал факла, с която да привлече вниманието на животното, докато другите дегизирани в еленови кожи стрелят от засада. Далеч от селата коренните индианци ловували и с помощта на огън -палели горските храсталаци, за да подкарат стадата към засадата.
     Друг начин за примамване бил магическият. Ловците казвали свещени заклинания и пушели корени на прах, от чийто дим се виела миризмата на сърнешко копито, която привличала себеподобни. За примамване си служели и със свирки, имитиращи звуците, които издава бременна кошута. Но не винаги на тях се отзовавали желаните животни. Понякога за изненада на ловците пристигали вълци или рисове.
Както казахме ловът на мечки бил считан за добър начин за доказване на смелостта и волята на себеутвърждаващите се воини. В такива случаи воинът трябвало да се срещне с мечката в пряк двубой - само с нож или томахавка в ръка. Ловът на мечки бил сериозно изпитание. В най-безопасната си форма той се извършвал с капани – трапове и ями, към които водели примамки от мед, ябълки или месо.
    За разлика от другите народи горските индианци използвали кучета в лова. Късокраките и късоноси кучета били техни незаменими помощници. Има много истории, в които се възхвалява тяхната вярност и доблест. Кучетата ги придружавали в канутата, а задачата им била да се вмъкнат в хралупата на бобър или лисица и да ги подплашат навън.

   * Обработка на месото.

    Дивечът прекарвали гърбом, а за по-големите животни - на шейна или кану. След лова идвал ред на обработката на месото. То било изсушавано и стривано между два камъка и съхранявано в съдове от брезова кора. Лойта, която извличали от животното, я държали в дебелото черво или пикочния мехур, а после я приготвяли на супа. Костите пък били стривани на прах и смесвани със сушено месо и мазнина. Остатъците от храната я давали на кучетата. Костите на особено тачените животни никога не били хвърляни на кучетата, тъй като това щяло да обиди духа им и те нямало повече да жертват телата си в помощ на хората. Някои ранни изследователи отбелязват, че след голям есенен лов над селищата се стелело плътно одеяло от непоносима смрад.

    * Забрани касаещи лова

    Ловът бил съпровождан от спазването на множество табута, които гарантирали сполука. Повечето ловци спазвала забрани, свързани с личната жертва, която правели. От друга страна съществували общи забрани като тази да не се убиват бременни самки, с което се запазвало равновесието в природата и се поддържала популацията на горските обитатели. Равновесието обаче било нарушено след идването на белите заселници. В своята ненаситност европейците предизвикали кървави войни за кожи, които довели до поголовното изтребление на множество животни.

   * Риболов

    Риболовът бил от огромно значение за горските индианци, населяващи крайбрежните територии или земите около Великите езера, изобилстващи на естествени водоеми. През пролетта водите на Атлантика гъмжали от карагьоз и херинга, а през цялата година имало миникопи, костури, американски лаврак и много други видове, които мъжете ловели с копия, с мрежи или хващали в преливници с дължина до 30 метра. Гъсти колонии от стриди обточвали бреговете на реките и потоците. Сред оджибуеите често жените били тези, които ходели за риба като изключим зимния период, когато трябвало да се пробива леда и пролетния период, когато пъстървата и есетрата прииждали от езерата в реките и ловът с копие вършел чудесна работа. 
     Начините били разнообразни – с куки, мрежи, копия, капани и примамки. Мрежите вършели прекрасна работа. Правели ги от въжета, сплетени от нишките на кора или от връв от стеблата на коприва. Периодично мрежата била потапяна в течност от листа от смрадлика, която убивала остатъка от излишна миризма, тъй като тя прогонвала рибата. Разбира се, никой опит не би бил успешен без малко „медицина”.
Зимният риболов се състоял от следното. Една дървена примамка, оформена като рибка или жаба била спускана през дупка, направена в леда. Индианецът лежал по корем и покривал главата си с одеяло, което понякога било прикрепяно към дървено скеле, така че да се получи малка палатка. Това се правело с цел да се отстрани светлината и да помогне на ловеца да вижда по-добре приближаващата риба. Ловецът поклащал пръчката с примамката, все едно била жива риба. В другата си ръка държал копие и чакал подходящия момент.
     Друг начин бил определени участъци от реката, където рибата често идвала да хвърля хайвера си, да бъдат преградени от трупи. Рибата се скупчвала без да намери пролука да излезе, а ловците ги хващали и убивали с лекота.
    Рибата се приготвяла по най-различни начини – варена, печена, опушена, сушена на слънце, стрита на прах. Много тачен бил хайверът на есетрата, който коренните жители ядяли в съчетание със сладко. Костенурките също спадали към менюто. Те били ценени заради дълголетието и издръжливостта, които давали.

Горските индианци през погледа на йезуитите

Наред с легендарните мореплаватели, смелите авантюристи, проникновените художници и свободолюбивите писатели едни от най-големите изследователи на коренната американска култура, оставили многобройни сведения за „страховитите обитатели” на тези новооткрити земи, са католическите свещеници и по-специално френските и английските йезуити. Те са изследователи дотолкова, доколкото в мисията си да разрушат местните традиции и вярвания и да ги заменят с нови, станали свидетели на техните културни проявления и волю-неволю се запознали с живота на жителите по тези географски ширини. Мнозина от тях постепенно обикнали тези доблестни и благородни хора и се сприятелили с тях, а други нямали мяра в своя сляп фанатизъм и тяхната ограниченост и неразбиране допринесли за демонизирането на образа на индианците. За тях църковната институция стояла над всичко и в нейно име те били готови да дори да съгрешат - измама, лицемерие, шпионаж, убийства. Все пак лозунгът на ордена бил „ целта оправдава средствата”. Това не било случайно като се има предвид, че основател на йезуитския орден е небезизвестният инквизитор Игнатий де Лойола (който незнайно защо бил канонизиран през 1622). Така и до днес йезуитите са нарицателно за подъл и лицемерен човек. Макар изключително безкомпромисни в желанието си да изтръгнат, където се налага и със сила, езическата природа на местните жители, много от тях оставят важни описания на нравите и обичаите на коренното население на Америка. Думите им често са цитирани, а дневниците им са използвани като достоверни източници на информация, макар и това да е относително, тъй като несъмнено те са силно пречупени през християнския светоглед. Един такъв документ е „ Jesuit Relations”, от който предоставяме извадки, като излишно е да подчертавам, че макар отношението на автора към коренното население на моменти да е пренебрежително и подигравателно, той е свършил една добра работа, като е дал любопитни подробности за техния живот, които предизвикват огромен интерес сред широк кръг от хора.

Из „ Йезуитски релации” том 44
или „За разликите и сходствата в поведението и обичаите на французите, сиреч европейците, и диваците ”
(1656-1657)



„ В тези райони на Америка се среща животно, що французите назовали воден плъх, тъй като в действителност то прилича на плъховете във Франция с изключение на това, че водните плъхове са по-големи и че през пролетта миришат на мускус. Французите много харесват този мирис, а диваците го ненавиждат, като че е някаква смрад. Те мажат главите и телата си с мас и маслени бои, които на нас ни миришат на мърша. Това е техният мускус, тяхната оранжада и бензое ( тамян). Розата, карамфилът, индийското орехче и други подобни аромати, що нам са приятни, са не дотам приятни за тях, додето тютюнът, който предизвиква гадене у несвикналия с миризмата му, е сред основните им наслади[...]

Относно слуха, въпреки че на диваците им доставя огромна сладост да пеят, концертната музика им звучи като неразбория от звуци, а роладата като цвъртеж на птица. Признавам, че чуруликането на птици не им е неприятно, но собствените си песни, що са сериозни и мрачни като нощта, считат за красиви като пропукването на зората. Те пеят сред опасности и мъчения или пред лицето на смъртта, догдето в такива случаи французите по правило пазят дълбока тишина. Солта, с която подправяме всички ястия в Европа, прави техните горчиви за вкуса им, а опушеното месо, що е почти покрито със сажди, много им се нрави [...]

Истината е, че до ден днешен не съм видял ни един дивак, който да не изпитва отвращение от холандско сирене, репички, горчица и разни други подправки. В тази връзка се сещам за една случка. Един дивак се случил да бъде на една маса с няколко французи, когато била поднесена горчица. Подтикнат от любопитството да опита от всяка гозба без да знае характера ѝ, той натопил лъжицата си в подправката, загребал една прилично голяма доза и я пъхнал в устата си преди някой да му обясни как обикновено се приема тя. Кой знае дали поведението му не развеселило компанията. За дивака е достойно да бъде лакомник, както за европееца да бъде страстен пияч. И тъй този човек в желанието си да покаже силата на своята дързост се опитал да запази самообладание. Сълзите обаче го издали. Въпреки че неистово стискал устни, накрая не издържал. Индианецът останал крайно удивен от силата на тази „жълта каша”, както се изразил той. Впоследствие нему показали как трябва да се яде горчицата, но презадоволен от първото си преживяване, така и не приложил наученото.
Сосовете, подправките, гарнитурите, що са божествено наслаждение за епикурееца, са истинско изтезание за хранопровода на дивака[…]

Намират за по-сладко спането на земята с дърво наместо възглавница, отколкото на легло[...] Факт е, че навикът кара усещанията ни да се противопоставят на прекалената мекота и започваме да намираме удоволствие и удобство в по-твърди и груби неща. Познавам свещеници, що не можеха да спят на легло, щото били привикнали да спят като диваците[...]
Диваците се разхождат наполовина голи през зимата, додето французите се навличат с колкото може повече дрехи.

По отношение на зрението няма съмнение, че като цяло то е поразвито у диваците, отколкото у французите, като това се доказва с всеки изминат ден. Ако някой обект трябва да бъде описан, французите не разчитат на зрението си толкова, колкото диваците. Последните до един са чернооки и очите им са по-малки от тези на другите народи. Склонен съм да вярвам, че в това отношение преимуществото им над нас се дължи на неконсумирането на вино и сол, подправки и други неща, които могат да изсушат течността в окото и да навредят на цвета му. Но не може да се отрече, че негли превъзходството им се дължи на това, че очите им виждат красота там, гдето нашите не виждат нищо друго освен грозота. […]

Във Франция за да бъде едно лице красиво, то се почиства от маста и се измива старателно. Диваците, напротив, го мажат обилно, като смятат, че колкото по-лъщящо, толкова по-привлекателно е то. В Европа човек се боядисва в черно, жълто и синьо, за да изглежда противен, а диваците го правят, за да бъдат ненагледно красни. Щом дивак поиска да гостува или да присъства на танц или празник, той се оставя на някоя жена да го боядиса, тъй като това е едно от изкуствата им... След като е добре-омацан, на него гледат като на красавец, додето в Европа той би бил взет за демон.

Във Франция големите очи и по-тесни устни са смятани за красиви. В Африка малките очи, тъмната кожа и увисналите, извити назад устни правят лицето красиво. В Канада ( „Канада” е местно название, което е възприето от французите още от самото начало) критерият за красота и грация са черни очи и широко лице...
В Европа най-красиви са белите зъби. Маврите и диваците ни превъзхождат в този чар, тъй като имат зъби по-бели от слонова кост[…]

Във Франция за най-красна се счита русолявата коса - добре измита със сапун и изчистена от маста, подредена и накъдрена...Диваците я предпочитат дълга, гъста и сияеща от мас. Къдравата коса намират за толкова отблъскваща, колкото в Европа я намираме за привлекателна. Няма нищо по-гротескно от прическа на дивак...Фризурите им не са продиктувани от някаква мода. Правят ги, както им скимне. Някои носят косите си, изправени, сочещи нагоре. Има цяла нация, наречена на този тип прическа. Други бръснат главите си наполовина и косите носят на двете страни като големи мустаци. Има и такива, що бръснат едната си страна изцяло, додето другата оставят покрита с коса. Във Франция мустаците се носят на лицевата страна, но дивите жени носят на тила, като събират косата си в малка топка, която стои на раменете им[...]

Брадата придава елегантност на мъжа, но това мнение не се приема вредом. В Новия свят брадата е считана за възможно най-големия загрозител на лицето, дето човек може да има. Народите на тези страни наричат европейците „брадатите”, влагайки в това обида. Те изпитват такъв ужас от това обезобразяване, че ако и да едно косъмче поникне на брадичките им, тутакси го оскубват...

Дамите в Европа обичат да поддържат косите си и е неблаговидно да се появят с бръснати глави или с разчорлени коси. Това обаче е един от чаровете за канадските жени. Те често имат бръснати глави и са смятани за несравнимо прелестни, ако косата има ярък блясък и е напоена с мас[...]

В Европа ако момче се облече като момиче, той ще да е някой шут. В Нова Франция женско облекло не е непристойно да се носи от мъж. На девойка, току що завършила семинарията дали нова рокля и мъжът, който се оженил за нея я поносил малко и то със същото изящество, с което я носела преди това жена му. Ако французите му се присмеели, той само се изсмивал, вземайки шегата им за израз на одобрение.

Във Франция до неотдавна месестата част на ухото се пробивала, за да се окачи дребно украшение и колкото по-незабележимо било то, толкова по-фино изглеждало. В Канада и мъжете, и жените пробиват ушите си още в детска възраст. Колкото са по-големи дупките, толкова по-добре. В тях лесно може да се пъхне восъчна пръчка. Пробива се не само месестата част на ухото, но и хрущяла, в който жените са свикнали да слагат раковини.
В други части на Америка някои народи пробиват носовете си между двете ноздри след което си окачват някакво бижу. Други поставят драгоценни камъни на бузите си или на дебелите си извити устни и всичко това в името на изяществото[...]

Във Франция гривните се носят на китката, но диваците ги носят не само там, а и над лакътя и дори на краката, над глезена... Защо тези части да не заслужават своите суети и труфила, както другите, след като туземците най-често ги оставят открити? Когато Диоген видял как поднасят корона на победителя в състезание по надбягване, взел короната и я поставил на краката му наместо на главата, като по този начин искал да почете тази негова част от тялото, която му била донесла победата.

Само жени носят огърлици във Франция, но в Канада този вид накит се среща повече сред мъжете, отколкото сред жените[...] Виждал съм хюрон да носи макара на врата си, а друг- ключове, които е откраднал. Всичко необичайно ги удовлетворява, особено при положение че не им струва повече от обикновена кражба.

Ние режем ноктите си, додето диваците оставят техните да растат. Ако ги обвиниш в недодяланост, ще бъдеш порицан от всички народи от Ориенталска Индия, които спомагат за растежа на възможно по-дълги нокти, щото туй е белег на благородство – така показват, че пръстите, обременени от тези природни излишъци, са негодни да вършат работа.

Колкото е по-дълга дамската рокля, толкова по-добре, но жените на диваците се присмиват на рокли под коленете. Ежедневната им работа ги принуждава да следват този стил[...]

Французите носят портфейла си в джоба. Диваците държат вещите си на гърба в торбички, които прекарват през врата. В тях слагат тютюн и различни полезни вещи. Алгонкините често правят торбичките си от цяла кожа - видрова, лисича, от кожа на мече, бобър или друго животно, при това толкова добре одрани, че човек ще рече, че е напълно цялостна, тъй като не отстраняват нито зъбите, ушите или лапите, нито опашката, а правят отвор под врата, през който изкарват вътрешностите и през който провират ръката си в торбичката, когато вече е изсушена и обработена.

Етикетът и благоприличието са ни научили да носим у себе си винаги носни кърпички. В това отношение туземците ни укоряват в нечистота и казват, че ний заделяме туй, що е мръсно във фини, ленени кърпи и го прибираме в джоба, като че е нещо драгоценно, додето те просто го хвърлят. Веднъж дивак видял французин да сгъва кърпичката в която току що бил издухал носа си и му рекъл с насмешка; „ Ако харесваш тази гадост, подай ми кърпичката и ще ти я напълня” [...]

Римляните и някои азиатски народи имали навика да се излягат на малки кушетки и да се хранят, а масичките им били под формата на полумесец. Повечето европейци днес седят на столове около кръгли или квадратни маси. Туземците пък се хранят от земята подобно на мохамеданите и много азиатци...Ако човек бъде качен и оставен на върха на кула, отгдето да може да наблюдава с лекота всички народи на Земята, то за него би било много трудно сред това огромно многообразие и смесица да определи кой е крив и кой прав, кои са глупци и кои мъдреци. Само Бог е постоянен и неизменен. Той единствен не се променя и към него трябва да се придържаме здраво, за да избегнем непостоянството и непоследователността.

Във Франция този, който кани гости, сяда на масата и им сервира от ястията, които е подготвил. По тези земи домакинът не яде и понякога кара някой друг да поднесе ястията на гостите.
Европейците поставят ястията на масата, така че всеки свободно да се обслужва с това, което поиска. Тук обаче всеки получава отделна порция[...]

Французите често говорят на масата; диваците почти не обелват дума.

Всеизвестно е , че рибата се яде заради соса, но такова твърдение не важи в Новия свят, тъй като никой туземец не може да яде риба, плуваща в някой от нашите сосове. Французите по принцип не ядат яйца освен ако не са рохкави. Туземците обаче твърдят, че така са им прекалено сурови и затова ги варят до втвърдяване.
Французите се гнусят от яйца, които са наполовина излюпени, додето диваците ги ядат с наслада, заедно с малкото птиче вътре. Няма съмнение, че това е голям деликатес за тях[...]

На французите им се гади от лойта, но туземците я пият топла или я ядат студена... Ние мием месото, за да го изчистим от кръвта и нечистотията, додето диваците не го мият от страх, че то ще загуби кръвта си и част от лойта.
Ние обикновено започваме вечерята със супа, което пък е последно ястие за диваците, тъй като те я пият[...]

Когато костите бъдат добре оглозгани, не ги хвърлят на кучетата, както е практиката във Франция. Това би било неразумно, тъй като казват те, животните ще станат трудно уловими, ако разберат от роднините си, че костите им са давани на кучетата. Затова ги хвърлят в огъня или в някоя река, или ги заравят, за да не ги открият кучетата. Но на костите на животни, които не са надарени с прозорлив ум, тоест са лесна плячка, се гледа с презрение и затова тях ги хвърлят на кучетата...[…]

Добрият танцьор във Франция не движи много-много ръцете си, държи тялото си изправено,а краката си движи толкова чевръсто, че човек ще каже, че онзи не харесва земната твърд, а желае да остане във въздуха. Напълно противно на това в танците си туземците се навеждат, протягат ръце и ги размахват яростно, сякаш мачкат тесто. През това време удрят земята с такава мощ, че човек би казал, че са устремени да накарат земята да затрепери или да потънат до шия в нея.

След като се върнат от града, хората събуват обущата си и ги слагат настрана. Диваците ги окачват на високо, за да ги изсушат.

Във Франция бебетата се носят на ръце или се притискат към гърдите. В Канада майките ги носят на гърба. Във Франция ги увиваме възможно най-добре; тук те са голи като дланите ни. Люлката във Франция се оставя у дома; тук жената я взима със себе си, докато работи.

Във Франция работникът не очаква възнаграждение, додето не завърши поръчката. Диваците искат да им се плати предварително.

Ние, французите, не се радваме особено на сняг или градушка. Диваците обаче подскачат от радост.

Плаващите с европейски кораб се скриват в кабините, когато вали, а диваците, противно на това, за да избегнат бурята, слизат на суша, обръщат лодката над главите си и се укриват[…]

Европейците не се колебаят да изричат имената си, но това би смутило всеки дивак. Ако го запиташ как се казва, ще ти отговори, че не знае и ще даде знак на някой друг да го каже.

В Европа наследници на родителите са техните деца, а сред хюроните това са племенниците. Тоест синовете на сестрата на бащата се явяват наследници на чичо си. Скромните принадлежности на покойника се завещават на приятелите му, а не на неговите деца[...]

Във Франция по обичай мъжът взима в дома си жената, за която се жени. Тук мъжът отива в дома на жена си.

Във Франция ако някой се разбеснее или питае злонамереност и се кани да злосторничи, той бива нахокан, заплашен и наказан. Тук обаче на тоз човек му връчват дарове, та да смекчат неговото раздразнение, да излекуват вътрешните му терзания и да влеят добри мисли в него. Този обичай никак не е лош, тъй като щом разгневеният или обиденият се докосне до даровете, яростта му стихва и злите мисли завчас изчезват от ума му[…]

В Европа разсъбличаме мъртъвците, колкото се може повече, като оставяме по тях само най-необходимото. Туземците напротив ги обсипват с какво ли не, намазват ги, обличат като за сватба и ги погребват с всичките им любими вещи.

Французите се полагат по дължина в гробовете, додето туземците погребват мъртъвците, като ги поставят в позата, която заема ембриона в майчината утроба. В някои части на Франция покойниците гледат в посока изток, а диваците ги поставят с лица към запад.



Изготвил: Николай Янков

Слънцето и Луната- Черъки

текст: Н.Янков

Много отдавна, когато Елохино, Майката Земя, била стара и мъдра, каквато е и днес, момък на име Ига-е-хинвдо( Слънцето) живял на изток, а в другия край, на запад, живеела девойка на име Удосвно-е-хи ( Луната). Всички почитали Слънцето, младият чирак на Твореца, безстрашният пътешественик, който скитал из небесата в търсене на магическо езеро, прочуто с изцерителските си сили. Разказва се, че след като оформил света, Създателят се отдръпнал назад, за да огледа творението си и трогнат от красотата, която съзрял, той заплакал, а на мястото, където падали сълзите се образувало магическо езеро. То било свещено място, което лекувало, давало утеха на нуждаещите се и позволявало на всяка душа да види нещата в истинския им облик. Казват още, че този, който намери вълшебното езеро и види отражението си в накъдрената повърхност на водите му, ще получи своето видение и ще навлезе в Свещената Сила (Medicine).

Още на младини Слънцето възнамерявал да стане „свещен човек”, който да се отдаде в служене на всички нуждаещи се. Той знаел,че за да бъде част от Силата, трябвало да живее в хармония и равновесие, като се движи по-високо от Улохали, Орела, и по-ниско от Уджия, Червея. Но все още неопитен и любопитен, момъкът бродел из небесата и се наслаждавал на прелестите, които се откривали пред него и понякога забравял за целта, която си бил поставил. Радвал се на живота. През деня вървял, яхнал вятъра и наблюдавал диплещите се под нозете му тучни ливади, докато странствал в търсене на магическото езеро и силата, която криело то. Толкова прелест имало в това житейско пътешествие и толкова много имал той да се учи. Нощите прекарвал в своята свещена колиба, където облян в пот се молел и пеел, заслушан в тишината на мрака, за да чуе какво Създателят се готвил да прави с него.
Луната била прелестна девойка, която блестяла в мъждивата светлина на запада, а с настъпването на мрака, грейвала още по-силно. Роднините й я уважавали заради нейната добросърдечност, съчувствие и благост. Тя се движела нежно и плавно и въпреки свенливостта й, нейното присъствие носело утеха на всички около нея. Тя силно копнеела за Слънцето и тайно мечтаела да бъдат заедно. Любувала му се отдалеч, а всякога щом той наближил, си тръгвала обратно. Не познавала друг като него и само присъствието му я карало да тръпне. Ала Слънцето дори не подозирало за нейната любов. Той бил твърде вглъбен в своето търсене, че да забележи тихата, плаха девойка, жадуваща за него.

Слънцето имал любовница, с която се срещал всеки месец в тъмните часове. И тъй като нощите били време за молитви и покой, техните срещали протичали в потайност. Тя го навестявала през нощта и го напускала преди зазоряване. Под осеяното със звезди небе и кадифена тъмнина те разговаряли и споделяли своята близост. Но Слънцето така и не бил виждал в мрака лика на своята любима, а тя не пожелавала да разкрие името си пред него. Скоро Слънцето се влюбил безумно в безмълвната жена, която го карала да се чувства, както никога преди. Всеки месец в деня на тяхната среща той тръпнел от вълнение, а в дните, в които не били заедно, болезнено жадувал за нея.

Слънцето изгарял от любопитство да узнае тайната самоличност на своята любима и затова измислил план как да разбера коя е. Един ден докато Слънцето отново седял тихо, потънал в молитва в свещената тъмнина отвъд небосклона, неговата любима дошла, пристъпвайки нежно както винаги. Докато седели един до друг, Слънцето протегнал ръце към огнището, после намазал лицето и с пепел и без ни най-малко тя да подозира, й рекъл: „ Лицето ти е студено...сигурно си премръзнала от вятъра.” Времето се изнизало бърже -бърже и не след дълго тя си тръгнала незабелязано, както правела винаги досега.

На следващата нощ, когато Луната се показала на небосклона, Слънцето стоял скришом зад хоризонта и внимателно наблюдавал. Той надничал през вече чезнещата светлина на арката на дъгата и се оглеждал за някакъв знак от жената, която го навестявала. Изведнъж забелязала, че лицето на Луната е покрито с пепел и осъзнал, че тя е неговата тайнствена любима. Той изскочил от скривалището си и Луната разбрала, че е разкрита. Силно смутена, тя избягала възможно най-далеч от Слънцето и останала в другия край на небосклона през цялата нощ.

Оттогава насетне Луната се старае да стои настрана от Слънцето, а когато понякога се наложи да се доближи до него, тя изтънява снагата си като ивица, така че никой да не може да я разпознае. И заради любовта си към Слънцето и заради спомена от мига, когато той докоснал лицето й, тя никога не отмила петната с пепел, който той оставил по светлия й лик. Ако се вгледате достатъчно, можете да ги видите и днес. Някои хора казват, че звездите са отронили се от лицето на Луната блещукащи сълзи, които падат на небето в дните, когато тя копнее по Слънцето.
Всеки ден високо в небесата, Слънцето продължава да дири своето видение и своята любима, Луната, която винаги стои в другия край на хоризонта. И така ще е вечно.



Разказано от Майкъл Гарет в книгата си „Walking with the wind”