текст: Димо Ванчев
Под ирокези се разбират шест племена от ирокезкото езиково семейство, които преди повече от 600 години образуват политическа конфедерация, известна като Лигата на ирокезите. Племената са Сенека, Каюга, Онондага, Онеида и Мохок, а шестото племе, което се включва в конфедерацията през 18 век, се нарича Тускарора. Така ирокезите се превръщат в могъщ народ и играят ключова роля в историята на Северна Америка, не само спрямо съседните индиански племена, но и спрямо белите заселници - холандци, французи и англичани. Ирокезите и до днес живеят върху земите на своите деди - в североизточните гори на Северна Америка и голяма част от тях ревниво пазят своите традиции. Нещо, което е направо изумително, предвид четиривековния им контакт с белите заселници - християнството, алкохолът и привнесените болести неведнъж са довеждали до практическото заличаване на цели народи.
Богатото културно наследство на ирокезите не бива да се разглежда извън рамките на Културно Географския Регион (КГР), който те населяват. Търговските, военните и политическите взаимоотношения на ирокезите с другите горски племена оказват важна роля в изграждането на материално-битовата и културно-религиозната уникалност на Шестте Нации1. По-късно, разбира се, влияние оказва и европейската култура - най-вече със своите стоки - платове, мъниста, метални изделия и огнестрелни оръжия.
Обикновено не е лесно да се установи произходът на даден предмет, песен, танц или ритуал, т.е. дали е възникнал в рамките на едно племе или е заимстван от друго. Типичен пример за това е например сънохващачът - предмет, чиято функция в най-общи линии е да предпазва притежателят му от лоши сънища и да пропуска само добрите. Според мои наблюдения, днес сънохващачът се използва при голям брой племена от прериите, североизточните гори, както и в югоизточния и югозападния КГР. Повечето от тези народи имат свои легенди за това как сънохващачът е дошъл при тях. Смятат го за типично свой култов предмет. Доказано е обаче, че той първо възниква при племето Оджибуе и от там се разпространява сред другите народи. И макар определянето на произхода на даден предмет да е нелека задача, все пак могат да се приложат сравнително точните методи на археологията. За съжаление не така стои въпросът с нематериалното наследство. С тези проблеми се занимават голям брой учени и не съм си поставил за цел да разгледам строго ирокезките обичаи (тъй като такава дефиниция няма), а да направя обзор на песните и танците, такива каквито се изпълняват днешни времена в резерватите на Народа от Дългия Дом.
Танците, със съответните им песни, бихме могли да разделим на социални, военни и церемониални.
Социалните танци се използват при всякакви случаи - независимо дали става дума за церемония, празник или просто за забавление. До нас са достигнали голям брой социални танци: Танц на алигатора, Танц "разклащане на храста", Танц на чероките, Птичи танц, Стар танц на мокасина, Танц на мокасина (Танц на рибата), Танц "на лов за риба", Заешки танц, Танцът на изправения колчан стрели, Патешки танц, Танц на приятелството, Женски танц с провлачване, Нов женски танц с провлачване, Танц на гълъба, Танц на приятелството, както и още някои. Самите песни като по правило варират силно дори в рамките на едно племе. Понякога различията са толкова силни, че за несвикналото ухо, те представляват различни песни. При някои мелодията и сричките се измислят на момента, макар че това важи по-скоро за военните танци.
Като стъпки танците биват три стила: стомп, фиш и шъфъл. При стила стомп2 десният крак се изнася напред, след което левият се изравнява с него. Стъпалото удря пода с такава сила, колкото да отмери ритъма на песента. Стилът фиш пък се танцува като всеки крак прави две или повече последователни тропвания, а шъфъл е начинът, по който жените танцуват - десният и левият крак се провлачват насрещно.
Интересна е и "хореографията" на социалните танци. Много рядко могат да се сбъркат два танца, тъй като начинът, по който те се танцуват, специфичната подредба на жените и мъжете при всеки един от тях обикновено са уникални.
Танц на изправения колчан стрели
Когато се изпълняват социални танци, се започва с него. Стилът на танцуване е стомп. Изпълнява се бавно. Пее се от двама мъже - като единият запява кратки срички, а другият отговаря - може и с други срички.
Танцува се в една редица, като първо танцуват само мъже, а в последствие жените се включват между мъжете, така че се получава следната структура: Водач - мъж, след него - жена, мъж, жена, мъж, жена и т.н.
Тази песен се пее от мъжете, когато са тръгнали на път, но тя е и ловна песен. Когато наближат селото, ловците започват да я пеят. Изпълнява се и пред лов, когато ловците влязат в дългия дом – там, в центъра му, те поставят своите ловни принадлежности и започват да танцуват около тях.
Вярва се, че животните в гората познават тази песен. Тя ги предупреждава, че ловците се подготвят за лов. По този начин на животните им се дава шанс да се отдалечат и да се скрият, а съвестта на ловеца остава необременена.Стар танц на мокасина
Този танц обикновено е третият поред, когато се изпълняват социални танци.
Изпълнява се поне от двама певци, които са наредени в центъра на помещението. Използват се воден тъпан и рогови дрънкалки.
Стилът на танцуване е фиш. Танцьорите са подредени в една линия, като двама мъже повеждат танца и останалите мъже се присъединяват по двойки. След това жените се включат към мъжете, отново по двойки. Така редицата е изградена от двама мъже, две жени, двама мъже, две жени и т.н. По време на песента ритъмът се променя и тогава жените и мъжете разменят местата си.
Този танц е един от първите, на които се учат младите хора на ирокезите.
По същия начин се танцува и Рибешкия танц, чието друго название е Танц на мокасина. Двата танца имат обаче съвсем различни песни.
Танц на алигатора
Стилът на танцуване е стомп. Използват се воден тъпан и дрънкалки от рог.
Жените и мъжете танцуват по двойки. По този начин те оформят два кръга около танцьорите, като във вътрешния са жените. Те поставят своите ръце върху ръцете на мъжа.
Песента започват певците в центъра, и стигайки до средата, главният запевач изпява "йо", а танцьорите отвръщат с продължително "йе". След това главният танцьор запява "йо-хо", а всички танцуващи мъже отговарят с "уи-ха", докато танцьорът-запевач не изпее "йо", при което танцьорите отвръщат "йе" и песента отново се подема от певците в центъра.
Танц на заека
Пее се от двама или повече певци, които седят в центъра. Понякога жените се включват на висок глас в пеенето, което се съпровожда от воден тъпан и рогови дрънкалки.
В началото на танца мъжете седят на пейката, до певците, а жените са в кръг около тях. После отиват към пейката и всяка кани мъж на танц. По този начин се образуват двойки жена - мъж, като мъжете са във вътрешния кръг, т.е. с гръб към певците. Двойките танцуват по следния начин - с преплетени ръце (лява ръка държи лява ръка и съответно дясна ръка - дясна). Мъжът и жената в унисон правят две крачки напред и една назад. При смяната на ритъма, танцьорите се завъртат в кръг като спазват подходящите стъпки и ритъм.
В песента се описва свещената връзка между мъжа и жената и има подчертано любовен характер.
Танц "на лов за риба"
И при този танц певците пеят, седнали на пейката в средата на помещението. Жените танцуват около певците, а мъжете танцуват около жените, използвайки фиш стил.
По този начин се танцува, докато ритъмът се смени. Тогава мъжете „улавят“ жени от вътрешния кръг и ги поставят в своя. Следва нова смяна на ритъма и жените се връщат в своя кръг, като продължават танца си. Именно от тези „улавяния“ идва името на този танц, тъй като те наподобяват улов на риба.
Към края на песента, танцуването преминава в стомп стил и певците от пейките спират да пеят и се включват в танца.
Всички тези примери показват, че танцът е средство, с което се осъществява сплотяването на една общност. По правило индианците са срамежливи, когато става дума за срещуположния пол. В стари времена младежите рядко са имали възможност да общуват с девойки. По-голямата част от времето си те прекарвали в компанията на своите роднини и приятели от мъжки пол. Но именно при тези социални събирания, чрез танца, те имали възможност да осъществят близък контакт с жена. Днес ние трудно бихме могли да си представим вълнението, което младият човек е изпитвал, докосвайки дори само ръката на девойка.
Наскоро присъствах на една лекция, в която се разглеждаха взаимоотношенията между половете (или както е по-модерно да се нарича gender-отношенията) в съвременното шведско общество. Както сами може да си представите gender-отношенията там са много комплицирани. Жените са жертва на мъжкия сексизъм, мъжете са жертва на феминизма, и двата пола са жертва на консуматорското общество и всичко това довежда до съответните последствия: Жени стават отчаяни феминистки, сред мъжете пък все повече нараства процентът на хомосексуалистите, двата пола като цяло се отдават на алкохол и на съмнителната свобода на свободната любов.
Такива проблеми в едно традиционно общество не съществуват. Говорейки конкретно за ирокезите, случаи на развод, на мъж, който бие жената или децата си, на жена, която се чувства потисната от мъжа си и от задълженията си, няма. Едва след идването на белите, с появата на алкохола и християнството, започват да се появяват пукнатини в матриархалното семейство. Но дори и тогава разводът си оставал рядкост.
Причината за тази изключителна стабилност се крие в умелото разпределяне на отговорностите, на правата и задълженията между половете. И не на последно място, причината е в самият характер на междуполовото общуване.
Преди да преминем към церемониалните песни и танци е добре да разгледаме военните танци.
Както самата дума показва, те се изпълняват преди и след боен поход, а често и за удоволствие.
Когато започвала война, военните вождове обикаляли селата и след като обявявали своите намерения, започвали да танцуват военен танц в центъра на селото. Хората се събирали, постепенно воините започвали да се ентусиазират и един по един се включвали към танца. Накрая участвалите в танца изпушвали лула и след броени часове тръгвали на боен поход. Междувременно жените приготвяли храна, с която воините можели да издържат дълго време.
Военният танц е известен като Wasaseh, което означава "сиукски танц". Друго негово наименование пък означава "танц на шоуните". Ирокезите вероятно са взаимствали този танц от сиуксите, макар че някои автори твърдят точно обратното. Според трети изследвания обаче и ирокезите, и сиуксите са взаимствали танца от трето племе, вероятно Омаха.
За ирокезите Wasaseh е бил и си остава сред най-любимите танци. Той се изпълнявал по всякакви поводи. Освен това е имал и друго предназначение - танцувал се, за да докара дъжд, тъй като Хено, гръмовержецът, много обичал битките.
Характерно за Военния танц е редуването на самите танци с кратки, разнообразни по характер речи. С тези речи се отправят молитви, добри пожелания, често от тях блика патриотизъм, но преди всичко те са закачки, които присъстващите отправят помежду си. Тези закачки понякога може да са и доста солени, но като цяло предизвикват всеобщо забавление и повдигат духа на събралите се. Всеки има право да отправя такава реч, единственото условие е този, който говори, да направи някакъв подарък - най-често тютюн.
Отправянето на шеги по време на церемонии е много типично за ирокезите. Според тях това е добър начин хората да не се взимат твърде на сериозно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар