Бойният поход при алгонкините

    Горските племена обичали да воюват. Дългите и многобройни войни обаче довели до заличаването на едни и осакатяването на други коренни народи. Въпреки посланията за всеобщ мир, които идвали от устата на различни племена, мирът се оказал непостижима цел. След идването на белия човек войната придобила съвсем други измерения. Търговията с кожи, оръжие и алкохол дала преимущество на едни и тотално стъпкала други.
     В годините на междуплеменни войни военни водачи ставали хора, специално призовани от сън или видение, което ги подтиквало да поведат боен отряд. Такива водачи били в позицията на временни вождове, докато траел похода. Отрядите не били големи. Най-често се състояли от няколко дузина души и действали на принципа „удряй и бягай”. Причините за повеждане на отряд се свеждали до две главни – отмъщение на убит от врагове роднина или за получаване на сила и престиж. В предисторически времена, тоест преди идването на белите, при тези битки убийствата били рядкост.

   Как се организирал боен поход?

   Желаещият да свика отряд пращал от свое име вестител, който предлагал тютюн на останалите воини. Глашатаят разяснявал причината за похода и поднасял лула на желаещите да участват. После се организирало пиршество, на което още веднъж се търсела подкрепа от мъжете-воини.
Заминаването било предшествано от бойни танци и церемония по нанасяне на удар на бойния кол. Воините се запасявали със свещена сила, като всеки провеждал свой собствен ритуал за призоваване на личните си покровители. От голямо значение било взимането на достатъчен брой мокасини. Запасите с храна трябвало да бъдат леки и трайни. Те се състояли от стрита царевица, забъркана с кленова захар, която запазвала годността й по дълго време.
     Непосредствено преди тръгване се провеждала още една важна церемония. Тя скрепявала връзката между участниците. Участниците в нея се гощавали с кучешко месо. Церемонията имала за цел да осигури благословия от духовете на нощта и покровителите на войната. Кучето било ритуално убивано и сварявано. Месото на кучето символизирало и плътта на пленниците. Воините от племето меномини например се събирали в колиба в гората, където изваждали на показ магически боен вързоп, принасяли в жертва куче и го изяждали. После танцували и си разказвали един на друг за свои отминали подвизи.


    Как протичал бойният поход?


     Всеки отряд определял пазител на лулата, който трябвало да се грижи за нея до завръщането им. Водачът на похода често вървял последен. Понякога за един ден изминавали 25мили. Пътьом и по време на нощните бивакувания песните и танците на воините почти не секвали. Щом наближили вражеския лагер, воините се заемали с подготовка за влизане в боя. Свещенипт вързоп се отварял и след изпяването на няколко свещени песни, съдържанието му можело да се раздаде сред участниците. Един получавал змийска кожа, която му давала умението да се прокрадва незабележимо, друг се задоволявал с магически корен за дъвчене, който го правел напълно неуязвим. Преди атаката се приготвяли медикаменти за евентуалните ранени, уточнявала се стратегията. Често някой от най-дръзките воини се нагърбвал със задачата да носи знаме от орлови пера по време на битката, а друг се наемал да бие тъпана, за да окуражава събратята си.
По изгрев слънце нападателите били заели позиции за атака. Телата им били боядисани отгоре до долу, от косите им стърчали пера, на гърдите им висели амулети. Нападението често се провеждало в преди изгрев, когато враговете още спели. Приоритет на отряда бил да се избегне даването на дори минимални жертви от тяхна страна. Друга тактика била един от воините да привлече вниманието на враговете, докато неговите съплеменници се промъкнат в селището.
Всеки, който убиел враг, получавал орлово перо, но убиването не било смятано за особено достоен подвиг. За такъв се считало отбелязването на ку или скалпирането. При меномини воинът отнел живота на първия враг, бил възнаграждаван с вампум. Уинебаго отдавали най-голяма почит на отбелязването на ку, тоест докосване на врага с магически жезъл. Ирокезите най-вече ценели взимането на пленници, с които поддържали популацията си. Взимането на пленници обаче не била обичайна практика за алгонкините.

- След битката

Победителите пращали вестоносци, които обявявали победата. Жените трябвало да посрещнат воините и да поемат скалповете, завързани за краищата на жезли. Някои били давани на роднина, загубил свой близък в битка, други били оставяни в бойния вързоп. Оджибуей и уинебаго имали обичая да оставят скалповете на гроба на убит воин. По този начин те му оказвали почит, като доказвали, че за смъртта му е отмъстено. При други алгонкини черепите на враговете били окачвани върху жилищата или забучвани на колове, а одраните им кожи служели за изтривалки.
Следвал танца на победата или танца на скалпа, както е известен още. Това е от малкото, може би единственият танц, който се среща сред всички северноамерикански индиански народи. След танците и песните всички се отдавали на пиршество от изсушено месо, див ориз и кленова захар.